Брачни игри

15

— Заглавие на песен? — опита се да отгатне Частити, когато Сара представи достоверна имитация на оперна певица. Сияещото момиче закима усърдно и размаха ръце. След обилния обяд само Сара имаше достатъчно енергия за играта на шаради, докато повечето възрастни участваха само заради детето.

Снегът, който падаше на едри парцали, още повече засилваше летаргията. Лелите се бяха оттеглили за следобедния си сън. Лорд Дънкан похъркваше тихо до огъня, а контесата беше клюмнала във високото си кресло. Лаура седеше до майка си и се занимаваше с коледния си подарък от Дъглас. Когато играта на шаради ставаше твърде шумна, тя вдигаше глава с измъчено изражение, издаваше дълбока въздишка и отново се посвещаваше на четивото си. Всички останали се прозяваха скритом, съжаляваха за втората порция коледен пудинг и се опитваха да проявят интерес към шарадите.

Увита в бял чаршаф и размахваща дълга вилица, Сара отмяташе глава назад и надменно сочеше с показалец зрителите, опитвайки се да изрази нещо. Публиката не отгатваше и мимиката на детето ставаше все по-гротескна.

Дъглас стана и отиде до масичката с напитките да си налее чаша порто. Облегна се на стената, отпивайки бавно, и известно време погледа Сара със смръщено чело. Изведнъж щракна с пръсти и извика:

— „Рул Британия“!

Лицето на момичето светна в радостна усмивка.

— Отгатна… как се сети?

— Ти си чудесна артистка — похвали я той.

— Браво, Дъглас — изръкопляска Частити. — Браво и на теб, Сара.

С изключение на спящите и Лаура всички заръкопляскаха, Сара се изчерви и се поклони вдървено.

— Кой е наред? — попита с очакване тя.

— Мисля, че трябва да опитаме нещо друго — отговори баща й и този път не успя да скрие прозявката си. — Ако не се раздвижа, ще заспя. — Той стана и се протегна. — Не бих възразил срещу малка разходка.

— Не и в това време — възрази Макс, сочейки заснеженото стъкло на прозореца.

— Хайде да поиграем друга игра — предложи с надежда Сара.

— Предлагам да играем на сардини — обади се Прюдънс. — Това ще ни ободри — добави тя, пренебрегвайки измъчения стон на мъжа си.

— Как се играе на сардини? — попита Сара.

— Ами… хвърляме жребий, за да определим кой трябва да се скрие. След десет минути останалите тръгват да го търсят. Който го намери, се скрива при него. Играе се, докато накрая остане само един играч да търси.

— О, Прюдънс, много съм стар за тази игра — изохка Гидиън.

— Разбира се, че не си — възрази тя. — Изключваме татко и лелите, контесата и Лаура, но всички останали трябва да играят. — Извади лист хартия и го накъса на парченца. — На едно от парчетата ще нарисувам кръст и който го изтегли, трябва да се скрие. Сара, подай ми кристалната купичка.

Сара изтича да донесе купата и я подаде на мащехата си. Прюдънс сгъна листчетата, сложи ги в купата и ги разбърка.

— Хайде, Сара, обиколи играчите и всеки да си вземе листче.

— Първо да обсъдим правилата — обади се Констанс. — Кои части от къщата не са разрешени за криене?

— Помещенията на персонала и спалните на онези, които не играят — предложи Частити. — Освен това мазето и тавана.

— Все пак остава достатъчно място за игра — отбеляза Макс и си взе листче от купата, която му поднесе Сара.

— Точно това е важното — отговори поучително жена му. — Всички имаме нужда от движение и ще си го създадем, като обиколим къщата.

Дъглас също си взе листче, но не го отвори, а проследи, как Частити разгъна своето. Бързият поглед му издаде, че не е улучила кръстчето. Тогава и той разгъна листчето си и намръщено го смачка в шепа.

— Май аз съм късметлията. — Остави чашата си на перваза на камината и попита: — Колко време ми давате да се скрия?

— Десет минути — отговори Частити. — Изберете по-широко скривалище, за да можем да се напъхаме всички.

— Ще се скрия, където искам, мис Дънкан — отговори надменно той, наведе се над нея, уж за да хвърли листчето в кръстчето до креслото й, и пошепна в ухото й: — Избрах си огромния шкаф за бельо в банята до твоята стая. Нали нямаш нищо против?

Изправи се, без да я погледне, кимна на останалите играчи и излезе.

Спря за малко в голямата зала и се вслуша в песните и неудържимия смях, които идваха от помещенията на персонала. Вземайки по две стъпала наведнъж, изкачи стълбите и влезе право в банята, която Частити му бе показала миналата вечер.

Там наистина имаше вграден шкаф за бельо, просторен, с широки лавици, на които бяха наредени чаршафи и кърпи и които предлагаха достатъчно място мъж с неговия ръст да седне на пода и да протегне крака. Дъглас дръпна вратата, но не я затвори, облегна глава на стената и зачака.

Не мина много време и той чу шум от гласове и стъпки. Някой отвори вратата на банята с тихо скърцане. Дъглас открехна вратата на шкафа, за да види кой влиза, усмихна се доволно, протегна ръка и хвана Частити за полата.

— Ох! — изпъшка тя, когато той я дръпна в шкафа. — Не мога да повярвам, че ми издаде скривалището си. Това не е по правилата.

Дъглас я дръпна още веднъж и тя падна в скута му.

— Глупости — възрази той и плъзна ръка по гърба й. — Щом се хванахме на тази смешна игра, редно е да се позабавляваме. — Целуна тила й и с радост усети потреперването й. Ръката му се плъзна напред, обхвана гърдата й и започна да масажира зърното, докато то щръкна и изду плата на роклята.

Устните му милваха тила й и той се наслаждаваше на аромата на затоплената й кожа. После бавно вдигна роклята и фустата и оголи краката й в тънки чорапи. Частити остана неподвижна. В тясното пространство тя не можеше нито да се обърне, нито да използва ръцете си, за да отговори на милувките му. Пръстите му се плъзнаха по бедрата й, минаха под тънкото бельо и намериха влажния, горещ отвор, който ги очакваше.

— Вдигни се малко — пошепна той и бързо развърза връвта, която стягаше панталонките й. Тя се подчини и му помогна да свали бельото й. Усети грубия туид на панталона му по бедрата и задните си части и потръпна от удоволствие. Когато той мушна ръка под дупето й, тя захапа долната си устна, за да не извика. Ако някой влезе в банята и реши да отвори шкафа…

Усети как той освободи члена си от панталона и се надигна, за да улесни проникването му. През това време пръстите му не преставаха да я милват. Тя се раздвижи бавно, нагоре и надолу, отново и отново, слушайки как дишането му се ускорява, усещайки го влажно и горещо в тила си. На челото й изби пот. Полагаше огромни усилия да не извика, докато насладата се увеличаваше и накрая се изля в конвулсивни тръпки. Когато той сложи ръка на устата й, за да спре вика й, тя усети собствената си миризма по пръстите му. Когато омаята отмина и дишането и се успокои, тя се засмя тихо и се отпусна на гърдите му, твърде уморена, за да подреди дрехите си или да се притесни, че някой ще ги открие. Точно тогава вратата на банята се отвори. Частити се вцепени. Дъглас зад нея също се скова, но само за миг. Запазвайки присъствие на духа, той разпростря полата й така, че да скрие и нейните, и неговите крака. Бързият, не твърде любопитен поглед щеше да намери, че всичко е нормално. Вратата на шкафа се отвори.

— Е, намери ни, Кон — обади се с почти нормален глас Частити. — Но те предупреждавам, че тук вътре няма много място.

— Права си — кимна намръщено голямата сестра. — Но ще се настаня на горната дъска. Тя е достатъчно широка и мога даже да си полегна. — Речено, сторено. — Трябва да ви кажа, Дъглас, че сте избрали крайно неподходящо скривалище — отбеляза тя, след като се намести на горната лавица.

— Да — отговори смирено той. — Моля за извинение.

Частити се разтресе от безмълвен смях. Той я побутна по хълбока и се опита да я накара да се повдигне, за да може да вдигне бельото й и да закопчее панталона си. Без да престава да се смее, Частити изпълни искането му.

— Какво правите там долу? — попита подозрително Констанс.

— О, нищо! Тук е много тясно и вече се сковах цялата — обясни Частити, докато Дъглас връзваше панталонките на талията й.

— Ако не искате да ви намерят, трябва да пазите тишина — прозвуча гласът на Макс откъм вратата. Той отвори шкафа и надникна вътре. — Божичко, Фарел, не ви ли хрумна нищо по-добро?

— Не — отговори съкрушено Дъглас. — Нищичко.

Частити престана да се бори и избухна в луд смях. Макс я погледна изненадано, после вдигна поглед към жена си.

— Какво пропуснах?

— Ако се качиш да споделиш тази дъска с мен, може би ще разберем — покани го Констанс.

— Не забравяй, че съм член на кабинета и това е недостойно за човек с моето положение — отговори Макс и се изкатери с много усилия на дъската. Гласът му звучеше задавено, защото трябваше да притиска глава към гърдите, ако не искаше да се удари в горната дъска. Краката му висяха в скута на Частити.

— Кой липсва? — попита Частити. — Прю и Гидиън естествено. И Сара. Мери не играе, нали?

— Надявам се. В неин интерес, разбира се — изръмжа Макс. — Следващият, който дойде, да се крие в банята.

Вратата се отвори и Сара извика тържествуващо:

— Намерих ви! Оставили сте вратата на шкафа отворена!

— Ако я затворим, няма да се поберем вътре — обясни Частити. — Но ти си достатъчно малка, за да се качиш на най-горната лавица. Ще се справиш ли?

— Разбира се — отговори уверено Сара. Мина през Макс и Констанс и се сви на най-горната дъска. — Много весело!

— Зависи от дължината на краката — изръмжа Макс.

Прюдънс се появи чак след няколко минути, когато членът на кабинета беше вече тотално изнервен.

— Стига ми толкова — заяви той. — Няма да чакам Гидиън.

— Не е и нужно — отговори Гидиън от вратата. При гледката, която се разкри пред очите му, той избухна в смях. — Не сте го измислили добре, Фарел.

— Играта се казва „сардини“ — защити го Частити. — Целта е всички играчи да се съберат в тясно пространство.

Макс скочи от дъската и притисна ръце на кръста си.

— Има ли във вашия списък с медицински трикове нещо срещу болки в гърба, Фарел?

— В случаи като този обикновено предписвам уиски — отговори съвсем сериозно Дъглас. Не смееше да отдели Частити от себе си в присъствието на толкова много хора, защото нямаше представа дали е закопчал всичко, както трябва.

— Помогни ми, Макс. — Констанс протегна ръце към мъжа си и той я свали от дъската. После посегна към Сара и й помогна да скочи.

— Вие двамата можете ли да излезете самостоятелно? — попита Прюдънс, която се бе настанила удобно на ръба на ваната.

— Аз се чувствам съвсем удобно — отговори Частити. — Вие също, нали, Дъглас?

— О, да — излъга той, скърцайки със зъби. — Много удобно.

Макс надникна под дъската и се покашля.

— Е, тогава ще ви оставим на спокойствие. — Изправи се и махна заповеднически към вратата. — Хайде, хора, да измислим следващата дяволска игра.

— Как мислиш, дали разбраха какво сме правили? — попита Частити, щом вратата се затвори зад групата.

— Предполагам, че въпросът е реторичен — отговори Дъглас и я вдигна от скута си. — За бога, пусни ме да стана, преди краката ми да са изтръпнали напълно.

— Мислех, че не краката ти създават грижи — засмя се Частити и се измъкна от шкафа. Изправи се и събра роклята и фустата си на талията, за да завърже панталонките си и да провери чорапите.

Дъглас простена задавено, обърна гръб на примамливата гледка и оправи дрехите си.

— Готови ли сме?

— Готови сме. — Частити се огледа в голямото огледало и приглади веждите си с навлажнен показалец. — Обзалагам се, че щом влезем, ще ни посрещнат с дръзки забележки.

— Е, сами сме си виновни — отвърна весело той.

— По-точно вие сте виновен, доктор Фарел — поправи го високомерно тя. — Вие започнахте.

— Е, добре, аз съм виновен — призна той и й се усмихна предизвикателно. — Но не смей да твърдиш, че не ти е било приятно.

— Не съм казала това — отговори тя и се запъти към вратата.

Дъглас не я последва веднага. Обърна се към огледалото над мивката и се огледа изпитателно. Изглеждаше както винаги, но не беше същият. Като си припомняше какво е правил през последните двайсет и четири часа, не можеше да се познае. Той не беше от мъжете, които правят любов в шкаф за бельо. Беше твърде сериозен, за да се впуска в каквито и да било игрички… имаше твърде много работа, за да си играе. Животът му беше подреден и вървеше в коловози, установени още преди години. Никога не се поддаваше на страстни импулси, а инстинктът за самосъхранение беше достатъчно остър, за да го предпази от обвързване с неподходяща жена. Частити Дънкан — дръзка, войнствена, игрива и твърде умна — беше може би най-неподходящата жена за човек като него. Не можеше да си позволи да се поддаде на страстта, не и в реалния свят, определен от работата му. Не се съмняваше, че ако си го позволи, няма да забрави Частити нито за миг. Тя щеше да живее в съзнанието и фантазията му жива и амбициозна, каквато беше в действителността.

Всичко това му беше ясно, но не оказа никакво въздействие. То нямаше значение, поне в този момент. Двамата живееха в друг свят, в който обичайните правила не важаха. Мисълта за Частити извикваше усмивка на устните му и го изпълваше с дълбока радост и задоволство. Докато мисълта за Лаура дела Лука предизвикваше само раздразнение и неловкост. Вече не гледаше на синьорината като на възможна годеница — в противен случай нямаше да се озове в леглото с Частити. Все още не смееше да си го признае, но и това щеше да стане скоро.

И какво сега? Той поклати глава. Не знаеше отговора и се вкопчи в утешителната мисъл, че решението може да почака няколко дни. Имаше достатъчно време да се порадва на тази нова, учудваща страна от характера си, разкрила се така внезапно. Отново погледна отражението си в огледалото и се усмихна. Глупава, ужасно самодоволна усмивка. Велики боже, наистина не можеше да се познае.

— При това време трябва да отложим лова — заяви лорд Дънкан късно вечерта. Застанал до прозореца в салона, сложил ръце на гърба си, той се взираше в мрака и снежната вихрушка. — Дяволско време… О, простете, контесо — обърна се той към дамата и направи разкаян поклон.

— Няма причини, лорд Дънкан — отвърна тя откъм масата за бридж. — Чувала съм и много по-лоши думи.

— Проклятие… въпреки това — повтори негово благородие и отново се обърна към прозореца. — Ловна закуска, лов… всичко отива по дяволите. Колко жалко.

— Главният ловец изпрати ли да ни съобщят, че ловът няма да се състои? — попита Констанс и избра карта от ръката си.

— Още не, но сигурно ще го направи. При това време не можем да пуснем кучетата, да не говорим за конете. — Лорд Дънкан се върна на масата за бридж и взе картите си. — Какво дадохте?

— Десетка каро — отговори Констанс.

— О, ти искаш коз? — Бащата въздъхна и неохотно хвърли на масата вале каро. Макс го последва с дамата. Контесата даде купа.

Констанс се засмя и прибра картите.

— Мисля, че роберът е за нас, Макс.

Звънчето на вратата зазвъня, последвано от енергичните удари на чукчето.

— Аз ще отворя — каза Частити. — Вероятно е съобщението от лорд Беринджър.

Тя беше стигнала почти до входната врата, когато откъм кухнята се зададе леко зачервеният Дженкинс. Безупречният му външен вид беше леко пострадал.

— Няма нищо, Дженкинс — каза Частити през рамо. — Аз ще отворя. Продължавайте да празнувате.

Икономът направи несигурен поклон и се оттегли, без да каже дума — единственото доказателство, че се е насладил до насита на коледните радости.

Частити вдигна с мъка тежкото резе. Вратата се отвори и в залата нахлу снежна вихрушка. Тя поздрави посетителя с неприкрито учудване.

— Весела Коледа, лорд Беринджър! Наистина очаквахме вест от вас, но не подозирахме, че ще излезете лично в това лошо време.

— О, реших, че ще е по-добре сам да донеса лошата вест, скъпа Частити. Знам, че баща ви няма да се зарадва. — Лорд Беринджър, главен ловец на областта, влезе в залата, като енергично изтупваше краката си от снега. Розовите му бузи бяха почервенели от студа.

— Заповядайте, влезте и се стоплете — покани го сърдечно Частити, припомнила си, че Джордж Беринджър беше вдовец и нямаше деца. Сигурно беше прекарал самотна Коледа.

— О, Джордж, заповядайте! — Лорд Дънкан поздрави съседа си с искрена сърдечност. — Уиски… коняк… вие ще изберете отровата.

— Уиски, Артър, благодаря. — Лорд Беринджър подаде палтото и шала си на Частити, отиде до огъня и протегна ледените си ръце към пламъците. Прие уискито, което му подаде домакинът, и се поклони учтиво, когато го представиха на непознатите, — Моля ви, играйте, не се притеснявайте. — Той посочи масата за карти.

— О, Макс и аз току-що спечелихме робера, лорд Беринджър — съобщи Констанс с трудно скривано задоволство. — Съмнявам се, че татко и контесата ще пожелаят второ такова поражение.

— Един хубав ден ще направиш фатална грешка, помни ми думите. — Лорд Дънкан заплаши дъщеря си с вдигнат пръст и се обърна към госта: — Значи ловът отпада?

— За съжаление — отвърна с въздишка гостът.

— Е, какво да се прави… — Лорд Дънкан беше учудващо безгрижен. — Седнете, драги. — Той посочи дивана, където седеше Лаура с книгата си, настани се до контесата и й каза: — Вие нямаше да участвате в утрешния лов, нали, скъпа?

— Не — отговори с усмивка дамата. — Ловът не е спорт, който ценя особено.

Сестрите Дънкан си размениха многозначителни погледи. Значи затова баща им беше преодолял така бързо разочарованието си.

— О, както виждам, четете Данте, мис Дела Лука — каза лорд Беринджър и се приведе към Лаура, за да види книгата по-отблизо. — И то на италиански. Знаете ли, винаги съм смятал, че при превода се губи голяма част от очарованието на книгата.

— Точно така. — Лаура го погледна с интерес. — Обичате ли Италия, милорд?

— Прекарах там три години — отговори той. — Следвах във Флоренция.

Лаура се ококори.

— О, Фиренце — прошепна замечтано. — Моят роден град — обясни тя и сложи ръка на плоската си гръд. — Това е град, който живее в сърцето на всеки, имал щастието да го познава. Нали и вие мислите така? Естествено, говорите италиански.

Гладкият италиански, на който й отговори лорд Беринджър, изтръгна от Лаура одобрително кимане и признателна усмивка. Тя го прекъсна на родния си език, като при това жестикулираше оживено, сякаш дирижираше цял оркестър. Кой би помислил, че Джордж Беринджър, този по-скоро груб и уж необразован провинциален земевладелец, имал толкова скрити дълбини, запита се развеселено Частити. Може би посредническата агенция щеше да съумее да обърне тази ситуация в своя полза? Тя хвърли поглед към Прюдънс, питайки се дали и сестра й мислеше същото. Прюдънс вдигна вежди, стана от дъската за табла, където беше играла със Сара, и се запъти към пианото.

— Ще ни изсвириш ли нещо, Прю? — попита Констанс и я последва. — Да опитаме ли един дует?

— Аз ще ви обръщам страниците — предложи Частити и се присъедини към сестрите си. — Какво ще кажете? — пошепна тя и зашумоля с нотите, сякаш търсеше определена пиеса.

— Как ще го закараме в Лондон? — попита тихо Констанс и се направи, че също търси нещо в купчината с ноти.

— Ако успеем да ги сближим през следващите няколко дни, той ще дойде по своя воля — отвърна Прюдънс.

— Да го поканим за утре, след като ловът отпада — предложи Частити. — Сигурно е много самотен в този сняг, без приятели и семейство. Ще ги сложим един до друг на масата.

— Какво си шепнете?

Трите се обърнаха с виновни лица, когато Дъглас внезапно изникна зад тях.

— Говорим си за нотите — обясни бързо Частити. — Търсим един дует… Кой знае къде сме го забутали. — Тя се обърна към гостите и попита: — Лаура, ще ни изпеете ли нещо… може би на италиански?

— Но разбира се — отговори младата дама. — Истинската музика идва от Италия. Помислете за операта… Само италианци могат да композират опери, не намирате ли, лорд Беринджър? — Тя устреми бледия си поглед към своя събеседник.

— Италианският е езикът на операта — кимна той и за смайване на компанията запя една ария от „Дон Жуан“.

Лаура го гледаше с нежно внимание, притиснала ръце към гърдите си. Когато лордът завърши, доста учуден от музикалните си умения, тя заръкопляска бурно и го възнагради с „Браво! Браво, синьоре!“

— Божичко, Джордж — пошепна замаяно лорд Дънкан. — Нямах представа, че пеете така добре.

— Знаете ли, следвах оперно пеене… вземах уроци… някога, във Флоренция — призна с видимо смущение Джордж Беринджър. — След смъртта на баща ми следването приключи… Трябваше да се върна в Англия и да поема управлението на имота. Оттогава се старая да забравя слабостта си. — Той седна отново и изтри челото си с голяма карирана кърпа.

— Но това изобщо не е слабост, милорд — извика възмутено Лаура. — Вие изпълнихте най-хубавата музика на света. Гласът ви е прекрасен… Колко жалко, че благородните ви чувства са били пожертвани пред изискванията на ежедневието. — Широкият й жест обхвана цялата баналност на селската обстановка. — Да задуши такъв талант… — Тя въздъхна тежко. — Колко трагично.

— Е, не бих го нарекъл трагично, мис Дела Лука — възрази той.

— О не отричайте… и моля ви, за мен ще бъде чест, ако ме наричате Лаура. — Тя стисна десницата му с двете си ръце.

— Виж ти, май горкият dottore загуби първенството си — прошепна Частити, забравила, че Дъглас все още стоеше до нея зад пианото.

— Какво каза? — попита той.

— О, нищо — промърмори младата дама, с мъка потискайки смеха си. — Съвсем нищо.

Дъглас не изглеждаше много убеден. Прюдънс седна на пианото и удари по клавишите.

— Имате ли специални желания, драги гости? — попита с усмивка тя.