Брачни игри

13

Към всички останали прелести на Частити трябва да присъединя и забележително красивия глас, каза си Дъглас. Всъщност и трите сестри Дънкан имаха хубави гласове. Можа да го оцени, защото седеше точно зад столовете на семейството в малката селска църква и различаваше гласовете им в нестройния хор от богомолци, които завършваха среднощната коледна служба с тържествената песен „Съберете се, вярващи“. Всички бяха в църквата с изключение на Сара и гувернантката й. Силният баритон на лорд Дънкан се издигаше тържествено към старите греди на построения вероятно още по времето на норманите божи дом и заглушаваше нежния алт на контесата, която стоеше до него.

— Аз съм на мнение, че църковните песнопения не бива да се изпълняват с такова въодушевление, сякаш са популярни песни, не намирате ли и вие, dottore?

Дъглас хвърли поглед към съседката си, без да се учудва от произнесения шепнешком коментар. Тя очевидно не одобряваше нищо от онова, което ставаше в църквата.

— Малко е вулгарно — продължи Лаура с многозначително кимване. — Италианците знаят много по-добре как да почитат светците си.

Дъглас, който въодушевено се беше включил в общия хор с дълбокия си баритон, отвърна също шепнешком:

— Според мен коледните песни не влизат в категорията на църковните песнопения. Те са израз на общата радост и вярващите трябва да ги пеят точно по този начин.

Лаура се намръщи, сякаш той я бе разочаровал. Прошепна нещо за „липса на изисканост“ и отново устреми поглед към молитвеника си, като упорито продължи да пази мълчание сред общите радостни песни наоколо.

Дъглас отново се запита как е възможно да живееш, като критикуваш всичко и всеки по пътя си. Сигурно е много уморително. При това потисна мисълта, че сигурно е много уморително и за хората, които живеят близо до критикуващия. Богомолците коленичиха за благословия и той сведе глава, докато напрегнато размишляваше как да се отдели от Лаура и да се върне в къщата с Частити.

Двамата не бяха разговаряли цяла вечер и той гореше от нетърпение да провери дали в отношенията им е настъпила предишната непринуденост. На вечеря седеше между Лаура и лорд Дънкан, докато Частити беше в другия край на масата, и то от същата страна, така че не можа да срещне погледа й нито веднъж. След вечеря тя не се отдели от сестрите си, сервираше кафе и разговорът отново беше невъзможен.

Той стана веднага щом органът поде първия акорд на песента, която придружаваше излизането на богомолците. Лаура беше между него и вратата на църквата и му загуби доста време, докато събираше нещата си и се оглеждаше търсещо, сякаш е изпуснала нещо ценно.

Скърцайки със зъби от нетърпение, той чакаше и се усмихваше учтиво, докато тя най-сетне му освободи пътя. Частити и сестрите й заедно със съпрузите им вече бяха излезли навън, следвани от лорд Дънкан и контесата, докато той вървеше бавно сред множеството по пътеката между пейките.

Семейството остана на изхода, за да поздрави свещеника. Всички излизащи минаваха покрай тях, разменяха се поздрави, Лаура и Дъглас също успяха да се присъединят към групата.

— Отлична проповед, ваше преподобие — каза Дъглас, използвайки обичайния за такива случаи комплимент.

Свещеникът засия.

— Коледната проповед не създава проблеми. Всяка година едно и също, думите, които всички очакват.

— Бих казала, че не е лошо да се възползвате от своя шанс и да пораздрусате малко общото самодоволство — намеси се Лаура със суха усмивка. — Според мен ролята на добрия пастир изисква от време на време да предизвиква своите овчици.

— Да… може би… да, при друг случай през годината — отвърна достопочтеният старец, видимо разочарован от този неодобрителен тон в общото добро настроение.

— Мисля, че през останалите дни от годината сме изправени непрекъснато пред предизвикателства, ваше преподобие — намеси се бързо Частити. — Един от триста шейсет и петте дни на годината трябва да бъде посветен на чистата радост, без да ни измъчват угризения на съвестта.

— Да, да, да… напълно си права, Частити — кимна облекчено свещеникът и отново засия.

— Сега ви оставяме на паството ви, Денис — каза лорд Дънкан и стисна ръката му. — Очаквам ви утре преди лова.

— Да, с удоволствие, лорд Дънкан. За нищо на света няма да пропусна лова. А и закуската — засмя се свещеникът. — Няма нищо по-хубаво от традицията, не намирате ли и вие?

— Прав сте, драги — отговори лорд Дънкан. — Хайде, деца, да си вървим. Нека добрият човек се погрижи за своите овчици. — Той поведе гостите си по пътеката към портата.

— Викарият ловува — отбеляза Дъглас, който с няколко бързи крачки се бе озовал зад Частити. — Като при Тролоп.

— Да — отговори тя и отвори портичката, която водеше право към Роумзи Мейнър. — Освен това обича червеното вино. Въпреки това Денис не е архидякон Грантли, в никакъв случай. — Тя се обърна към сестра си. — Грантли ходи ли на лов, Кон? Можеш ли да си спомниш?

— Не — отговори сестра й. — А ти, Прю?

Трите сестри се впуснаха в оживена дискусия за героите на Тролоп и по-специално кои от тях отразяват предпочитанията на автора към лова и по целия път в студената зимна нощ Дъглас слушаше с интерес. Познанията на трите дами бяха забележителни, освен това, както отбеляза той развеселено и облекчено, твърде добре обосновани, за да допуснат пренебрежителни забележки от страна на синьорината, която постоянно отваряше уста, но все пак беше достатъчно умна отново да я затвори.

В голямата зала ги очакваха пунш и пастетчета.

— Харесва ли ви пуншът, Дъглас, или предпочитате уиски?

— Пунш, благодаря, Констанс. — Той пое предложената чаша и се наведе да помирише ароматната смес. — Установявам, че английските коледни обичаи много ми харесват — отбеляза той с усмивка.

— Да, и на нас — кимна тя и добави с лека въздишка: — Бедният ни татко… откакто загуби богатството си, не може да се отърве от страха, че не сме в състояние да организираме истински празници. Но имението се издържа само, даже ни носи и доходи, с които осигуряваме домакинството в Лондон. Естествено, трябва да пестим. — Тя вдигна рамене и добави: — Баща ни трудно се примирява с ограниченията.

— Това е разбираемо — отвърна неутрално Дъглас, питайки се, защо, за бога, двете сестри доверяваха семейните си проблеми на чужд човек, какъвто беше той. При това го правеха съвсем непринудено.

— А сега ви моля да ме извините… Трябва да се погрижа за другите си гости. — Изпълнила задачата си, Констанс се отдалечи.

— О, dottore, в стаята си имам едно прекрасно парче китайски плат… ох, трябва да свикна да ви наричам Дъглас. — Пронизителният смях на Лаура го изтръгна от учудването. — Ще подхожда фантастично на приемната ви. Може би искате да видите материята в стаята ми?

— Велики боже, не, в никакъв случай — изтръгна се от устата му, преди да е успял да се сдържи, ужасен от представата, че би могъл да влезе в спалнята на тази жена, макар да не се опасяваше от нечисти намерения от нейна страна. Лаура дела Лука със сигурност нямаше непочтени желания, но влизането в спалнята й беше твърде интимна постъпка, недопустима за него.

— О, вие, англичаните — изсмя се отново тя и го потупа по ръката. — Винаги загрижени за добрите нрави. Не забравяйте, че камериерката ми е постоянно там. Тя ще изпълни ролята на компаньонка.

— В действителност съм шотландец — отговори твърдо той. — Ние, шотландците, сме известни със строгите си нрави. — Опита се да се усмихне и обясни: — Строгите, пуритански шотландци… от страната на Джон Кнокс.

Частити непременно щеше да му отговори с някоя остроумна реплика, но от страна на Лаура не последва нищо. Бледите, примигващи очи бяха изпълнени с неразбиране.

— О, сигурно преувеличавате, dottore — рече тя, опитвайки се да изрази съчувствие. — Не е възможно всички шотландци да са пуритани.

— Не — трябваше да признае той. — Естествено, че не. Искате ли да ви донеса чаша пунш?

— Не, благодаря. — Усмивката й беше изкуствена. — Вече е доста късно. Мисля, че ще се оттегля. — Тя му връчи празната си чаша и добави: — Трябва да се погрижа и за майка си.

Контесата обаче изобщо не желае да си легне, каза си развеселено Дъглас, остави празната чаша на дългата маса до стената и допълни собствената си чаша от купата с пунш.

Контеса Дела Лука се бе настанила удобно в едно дълбоко, овехтяло, но удобно кресло пред огъня и се смееше и бъбреше с лорд Дънкан с чаша пунш в ръка. Когато дъщеря й отиде при нея, тя вдигна глава, изслуша я и с усмивка, която Дъглас окачестви като примирена, остави чашата и стана. Тази жена изглежда забележително добре, помисли си той. Пристегнатата рокля, излязла от мода поне преди двайсет години, й стоеше отлично — и лорд Дънкан очевидно споделяше това мнение. Той стана да се сбогува и се наведе над ръката й. Но явно този жест не му беше достатъчен, защото я придружи до стълбището, отново целуна ръката й и изчака, докато двете жени стигнаха горната стълбищна площадка.

Това беше сигнал за разтуряне на компанията. Първи се оттеглиха лелите, загърнати в кашмирени шалове и пера. Дъглас също пожела на домакините си лека нощ. Стисна ръката на Частити и се наведе над нея, за да я целуне по бузата като добър приятел.

— Лека нощ, Частити. Приятни сънища.

— И на вас — отговори тя с усмивка, без да направи опит да отговори на целувката. — Дано църковните камбани не ви събудят твърде рано.

— О, аз винаги ставам рано — отговори той и пусна ръката й. Обърна се и се ръкува с лорд Дънкан, после се запъти към стълбата. Частити го проследи с облекчена въздишка. Коледната вечер беше отминала, а следващите два дни бяха препълнени със занимания и сигурно нямаше да й остане време за любовни копнежи.

Но той е толкова красив, толкова желан… О, по, дяволите! Направо й идеше да се удари.

— Е, господа, ще ме придружите ли в библиотеката за едно последно питие преди лягане? — попита лорд Дънкан, обърнат към зетьовете си. — Не съм голям любител на коледен пунш… много е сладък за мен.

Незабележимите подканващи движения с върховете на пръстите подсказаха на двамата мъже, че семейният дълг изисква да изпият с тъста си по един коняк преди лягане.

— Разбира се, лорд Дънкан — кимна Макс. — Пуншът наистина е доста сладък.

— Дамите обаче го обичат — засмя се весело Негово благородие.

— О, татко, не всички жени харесват сладкото — протестира сърдито Констанс.

Баща й я потупа по рамото.

— Знам, Констанс, но ти си изключение от правилото.

— Аз обаче не съм — засмя се Частити. — Отивам да си легна. Лека нощ на всички.

Макс вдигна ръка да я спре.

— Преди да се оттеглиш, Частити, искам да ти кажа, че Падиън и аз желаем да говорим с вас трите утре преди закуска.

— О, изненада! — извика Констанс. — Сигурно най-после ще разберем за какво си шушукате от седмици?

— Може би — отговори тайнствено мъжът й. После намигна на шурея си и попита: — Осем часът добре ли е?

Прюдънс се намръщи глезено.

— О, Гидиън, иска ми се предпочитанието ти към ранно ставане да не е така ясно изразено. Вече е един през нощта!

— Сара също става рано — напомни й той.

— Да, да, знам. Утре е първият ден на Коледа. Като деца скачахме от леглата на разсъмване. Говоря по принцип. Приготвили сме за Сара чорап, за да има с какво да се занимава след ставането си. Аз ли да го окача на леглото й или ти ще го направиш?

— Това е традиция у семейство Дънкан, а не у семейство Малвърн — каза Гидиън и за миг я притисна до гърдите си. — Ти ще го направиш.

Тя го погледна с топла усмивка.

— Знаех, че няма да имаш нищо против, но някои хора са много закостенели по отношение на семейната традиция.

— Не и когато става въпрос за традицията на семейство Дънкан — отбеляза Макс. — Какво има в тези чорапи?

— Почакай и ще видиш — отговори Констанс. — Предупреждавам те, че ти също ще намериш нещо окачено на леглото си.

Изведнъж Частити се почувства самотна. Размяната на нежности между съпрузите, семейната традиция… И тя искаше да е част от нея.

— Лека нощ — пожела бодро тя. — Ще се видим утре в осем.

— Почакай, Час. — Прюдънс се изплъзна от прегръдката на Гидиън и бързо се запъти към сестра си. — Ще се качим заедно. Мъжете ще пият по един коняк, но на мен още не ми са спи. Ще дойдеш ли и ти, Кон?

— И на мен не ми се спи — отговори голямата сестра.

— Трябва да обсъдим някои неща… плановете за утре и тям подобни — добави многозначително тя и взе под ръка малката си сестра.

Частити не възрази. Знаеше, че те я разбират.

— Щом сме решили да прекараме утрешния ден в детски игри, значи трябва да ги подготвим — засмя се тя. — В противен случай ще настане истински хаос.

— Без хаос не може — отговори безгрижно Прюдънс, докато изкачваха стълбите. — След обяда вече няма да има достатъчно трезви хора, които да разпознават картите за игра.

— Може би ще успеем да задържим татко далеч от масата за бридж — каза Констанс, когато влязоха в стаята на Частити. — Ако не съм абсолютно трезва, не съм в състояние да играя с Макс обичайния ни безумно дързък бридж.

— Как мислите, каква ще е изненадата? — попита Частити и се отпусна на леглото.

— Нямам представа — отговори Прюдънс с вдигане на раменете. — Двамата си шепнат тайнствено от седмици. Сигурно е нещо, което се отнася и за трите ни.

— Умирам от любопитство. — Констанс се прозя и падна в креслото пред огъня.

— Нали каза, че не ти се спи — укори я Частити.

— Долу не усещах, но сега ми се приспа. Впрочем, успях да пошепна на скъпия ни доктор, че сме в окаяно финансово положение.

— И аз също — изкиска се Прюдънс. — След това ужасяващо разкритие бедният човек изглеждаше напълно безпомощен.

— Ами да, никой нормален човек не прави такива признания пред непознати — обясни Частити. — Но мисля, че е подействало. — Тя разказа за какво беше говорила с Дъглас. — Отново сме само приятели — гласеше заключението й. — Все пак е облекчение.

Сестрите й си спестиха коментарите.

— Макар че нямам желание да правя връзката с теб, Частити… не мога да се отърва от чувството, че планът ни да съберем доктора и Лаура дела Лука е осъден на неуспех. Съжалявам, че го споменавам точно сега. — Отново се прозя и добави: — Забелязали ли сте как я гледа понякога?

— Тя е непоносима — обади се Прюдънс, който се бе настанила на столчето пред огледалото и се оглеждаше съсредоточено. — Не вярвам, че той може да понесе глупостите й. Извинявай, Час, знам, ти беше на мнение, че това не го притеснява, но аз смятам, че въпреки нуждите си той не е готов да продаде душата си на дявола.

— Дявол е твърде силен израз — възпротиви се Частити.

— Не си права — възрази Прюдънс. — Дяволи съществуват в най-различен образ. Още не си чула как се отнесе към Мери.

Трите побъбриха още малко, после Констанс и Прюдънс си отидоха и Частити можеше да си легне. И тя имаше чувството, че връзката между Дъглас и Лаура няма да се осъществи. Лаура очевидно беше склонна да се сближи с доктора, но Дъглас беше на друго мнение. Той беше зависим от емоциите си — поне повече, отколкото тя бе предполагала първоначално, което означаваше, че самомнението на Лаура и особено проявите на презрение към непривилегированите щяха постоянно да нараняват чувствата му. Само въпрос на време е да го осъзнае, каза си тя.

Ситуацията беше крайно неприятна. Значи трябваше да му търсят друга жена. Освен това трябваше спешно да намерят някого за Лаура, тъй като не можеха да си я представят като доведена сестра.

Частити се прозя уморено, облече нощницата си и посегна към халата. Незнайно по каква причина имаше чувството, че този товар е само върху нейните рамене. Естествено това не беше вярно, но сестрите й си имаха друга грижи, лични работи, които имаха предимство пред общите. По Коледа не се работеше и тя трябваше да забрави за работата, колкото и трудно да й беше. Тя разтърси глава, за да прогони неприятните мисли, и отиде в банята, която по-рано споделяше със сестрите си… а сега, естествено, и със съпрузите им.

Тя заключи вратата — по-рано никога не правеше това, защото в банята не влизаше никой, освен тя и сестрите й и прислужницата за етажа. Бръсначите на тоалетката обаче й показаха, че сега е друго.

Тялото й беше опънато като струна, сякаш часове наред се беше мъчила да пази поведение… или да сдържа някакъв порив. Точно така, през цялата вечер беше правила тъкмо това. Обуздаваше чувствата и импулсите и се бореше с тях като с глутница гладни вълци. Искаше й се да пусне горещата вода и да се потопи в отпускащата вана, но си каза, че това ще трае твърде дълго, а тя е прекалено уморена. Имаше чувството, че сватбата на Хестър и Дейвид е била преди цяла седмица, а не същата тази сутрин… по-точно, вчера сутринта, поправи се тя и отново се прозя. Изми лицето и зъбите, отключи вратата и излезе в тъмния коридор.

Къщата беше утихнала, газовите лампи бяха угасени, единствената светлина проникваше през прозореца в края на коридора, зад който блещукаха звездите. Частити мина тихо покрай стаите на сестрите си и тъкмо отвори вратата на своята стая, когато усети някого зад себе си.

Обърна се рязко, готова да изпищи.

— Какво правите тук, по дяволите? — произнесе задавено тя, след като сърцето й се поуспокои.

— Търся втора баня — отговори шепнешком Дъглас. — Банята до стаята ми е постоянно заета.

Той беше свалил жакета, жилетката и бялата връзка и беше само по риза и панталон. Частити сведе поглед към краката му — беше бос. Явно затова не беше усетила приближаването му.

— Ето я банята — посочи тя вратата, от която беше излязла.

— А… добре — отвърна той, без да се помръдне. И двамата стояха като вкопани в земята. Частити беше сложила ръка върху бравата и усети как вратата бавно се отвори. Бягство или подкана? В момента не можеше да отговори.

Огънят и трепкащата светлина на свещите огряха крехката й фигура. Дъглас я погледна и преглътна шумно в напрегнатата тишина. Отвореният халат разкриваше бяла нощница. Разпуснатата, грижливо изчеткана коса обграждаше лицето й като тъмночервен облак. Кафявите очи, в чиито глъбини танцуваха златни искри, пламтяха върху светлото лице. Устните й бяха леко отворени, сякаш искаше да каже нещо, но не знаеше какво.

Той докосна бузката й с опакото на ръката, както бе направил предишния път. Интимността на тази жест се разля като вълна по тялото й, чак до босите й стъпала.

— О, Частити — прошепна едва чуто той. — Май няма да се получи, нали?

Тя навлажни устни с върха на езика си. Физическата му близост, докосването до бузата й, тъмните очи, които се взираха в лицето й с дълбока страст — всичко това беше подлудяващо.

— Не — отвърна тихо тя и отстъпи крачка назад. — Наистина няма.

Той я последва и бавно затвори вратата зад гърба си. Без да погледне, превъртя ключа в ключалката и се приближи към нея.

Частити не смееше да се помръдне. Не можеше да издържи на порива — не само на желанието на Дъглас Фарел, а и на собственото си силно желание. Освен това не искаше. Помисли бегло за сестрите си и как те се бяха поддали на същата подлудяваща страст въпреки разума и логиката. Защо и тя да не направи същото? Само този единствен път…

Дъглас, който я надвишаваше с цяла глава, застана плътно пред нея. Коленете й поддадоха, в долната част на тялото й лумна горещина.

— О, скъпа, толкова те желая — прошепна той и лекият шотландски акцент изведнъж стана ясно изразен.

— И аз те желая — пошепна в отговор тя. — Толкова силно…

Той плъзна ръце под отворения халат и обхвана раменете й, за да я привлече към себе си. В момента, преди да затвори очи, тя видя как устата му се приближи, видя и тъмния огън в пронизващия му поглед. Той миришеше на сапун, бузите му бяха гладки, без наболата брадичка от следобеда. Но устата му беше същата, силна и гъвкава. Тя остана неподвижна, съсредоточена върху усещането. Решението беше взето — от само себе си, — вече нямаше защо да бързат. Трябваше да се насладят докрай на постепенното нарастване на желанието.

Без да отделя устните си от нейните, той премести ръцете си по раменете й и халатът се свлече на пода. Дланите му се плъзнаха надолу по ръцете й, чак до китките, и ги притиснаха към хълбоците. Направи още една крачка към нея и телата им се докоснаха.

Частити усети биенето на сърцето му до своето и набъбналите зърна на гърдите й се очертаха под тънката материя на нощницата. Езикът й се плъзна напред, удари се в отворените му устни и той се възпротиви, но само за миг. После устните му се разделиха, езикът й проникна в устата му и закръжи около неговия. Ръцете му все още притискаха нейните. Без тях Частити усещаше с нарастваща интензивност останалата част от тялото си, което се притисна към неговото, пулсирането в утробата си, влажността между бедрата, тръпките по кожата. Краката й бяха боси и тя заби пръсти в килима и се надигна на пръсти, за да задълбочи целувката, да изследва устата му, бузите, зъбите, небцето…

След малко се отдръпна, стъпи здраво на пода и отметна глава назад, за да го погледне. Той и се усмихна с топла и ленива усмивка, от която я прониза ново желание.

— Кого мамим? — пошепна той, докато показалецът му очертаваше устните й.

— Нас самите — отвърна тя и езикът й нежно погали връхчето на пръста му.

— Правилно. — Ръцете му се плъзнаха по раменете й, той обхвана лицето й и вдигна брадичката й с палец. — Ти правиш с мен най-странни неща, Частити Дънкан. — Целуна я отново с нарастващо желание. Този път устата му беше твърда и настойчива и тя усети жадната милувка на подвижния, стремителен език. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и я привлякоха към тялото му, за да усети силната му възбуда. Той обхвана дупето й, размачка твърдата му закръгленост, после притисна длан в малката вдлъбнатина в края на гърба й.

Частити също плъзна ръце по гърба му и се хвана за нето като удавница. Гърбът му беше твърд и мускулест като всичко в него. Когато мушна едната си ръка между телата им и плъзна пръсти по издатината на панталона му, той изохка задавено и това я изпълни със задоволство. Тя разкопча копчетата на панталона му и той се отдръпна малко назад да й направи място, без да отделя устни от нейните. Пръстите й бяха сръчни и бързи. Тя пъхна ръка в отвора и усети топлината и пулса на пениса му под тънкото бельо. Усещането беше невероятно.

Дъглас вдигна нощницата й, малко по малко, докато я надипли на кръста й. Обхвана задницата й, плъзна ръце надолу по бедрата и тя отново се надигна на пръсти в съвсем естествена реакция на интимното докосване.

Най-сетне устата му я освободи.

— Вдигни ръце — заповяда той тихо. Тя се подчини и протегна ръце, за да може той да свали нощницата през главата й. След като я хвърли на пода, той отстъпи назад, улови ръцете й и ги разпери, за да огледа тялото й с жаден поглед.

— Невероятно — пошепна задавено той. — Възхитително.

Частити потрепери от удоволствие. Не само от комплимента, но и от прилив на чувственост, когато хладният въздух погали кожата й и я накара да осъзнае голотата си. Усети как погледът му спря върху гърдите й с тъмни, изпъкнали зърна, после се плъзна по закръгления корем и остана за дълго върху разбърканите червени косъмчета на мястото, където се събираха бедрата. Но това не беше всичко. Погледът му обходи и краката й, сякаш в тях имаше нещо съвсем специално, и завърши на стъпалата.

— Обърни се — заповяда тихо той и пусна ръцете й. Тя го послуша, малко недоволна, че вече не можеше да следи погледа му, но го усети съвсем ясно по гърба си, бедрата и в колянните ямки.

— Прекрасна си, Частити — пошепна дрезгаво той, пристъпи по-близо и сложи ръце на хълбоците й. Тя усети леката материя на ризата му в гърба си, нещо коприненомеко в отвора на панталона, горещото пулсиране на члена му. Той плъзна ръце по тялото й, погали корема, пъхна пръст в пъпа, после продължи надолу, обхвана леката издатина между краката й и пъхна пръсти между копринените косъмчета в меката плът под тях.

Частити се облегна на него и отвори крака, за да му позволи да проникне по-навътре. Дишаше накъсано, по кожата й избиха капчици пот. Сръчните му пръсти масажираха набъбналия клитор и тя простена задавено, когато стигна до експлозивния връх на насладата. Коленете й поддадоха и тя падна задъхана по корем на леглото.

Той се наведе над нея, целуна тила й, мина с език по линията на гръбнака, докато тя извика протестиращо, обърна се и хвана ръката му.

— Стига самопожертвователност — заповяда тя с подканваща усмивка. — Съблечете се, доктор Фарел.

Дъглас се подчини с тях смях. Хвърли дрехите си, без да обърне внимание къде падат, покатери се на леглото и коленичи над нея, за да даде възможност на ръцете й да се движат свободно и да изследват тялото му. Тя започна да го милва, целуваше го, хапеше чувствителните места и се наслаждаваше на дрезгавите му стонове. Когато той най-сетне се наведе над нея, хвана ръцете й и ги вдигна над главата, тя разтвори крака и ги уви около кръста му, за да го приеме дълбоко в себе си. Петите й се забиха здраво в кожата му.

Частити беше преживяла сливането и друг път, но това беше несравнимо. Сладостното усещане на чуждата плът в утробата и, пулсиращата, гореща емоция, всеки отделен ритмичен тласък, който я изпълваше… в тялото й се трупаше наслада и образуваше натегната спирала. Ръцете й се движеха неспирно по гърба му, ноктите и се впиваха в твърдите мускули, пръстите и направляваха движенията на бедрата му. Той беше втренчил поглед в лицето й и отбелязваше всяко, дори бегло чувство. Тя издържа, докато светът се разпръсна на парченца и вече не беше в състояние да каже дали е заплашена от удавяне или се носи във висините.

Когато главата й лека-полека се проясни, тя видя, че Дъглас лежи до нея, сложил ръка върху влажния й корем. Дишаше тежко, очите му бяха затворени.

— Велики боже — прошепна той. — Ние с теб сме създадени един за друг, Частити. По волята на небето.

Тя поиска да се засмее, но нямаше сили. Обърна се настрана, положи глава на рамото му и веднага заспа.

Дъглас посегна към измачканата завивка и я вдигна над телата им. Опита се да угаси газената лампа, но като не можа да стигне до нея през спящата Частити, се отказа и примирено затвори очи.

Бледа зимна светлина падаше върху леглото, когато Частити се събуди с бръмчаща глава. В първия момент не осъзна къде се намира и остана да лежи неподвижно, питайки се на каква странна възглавница почиваше главата й. Постепенно мислите й се проясниха, тя вдигна глава и погледна към Дъглас, който спеше спокойно. Прекрасни дълги мигли, каза си тя с лека завист и помилва с възхитен поглед гъстите полумесеци върху страните му. Веждите му почти се събираха над орловия нос. Едва устоя на изкушението да плъзне пръст по спокойните, съвършено оформени устни. Не искаше да го събуди. Спокойното, равномерно дишане, топлината и ароматът на тялото му в смачканото легло й внушаваха странно усещане за сигурност.

Тя се отпусна отново на рамото му и се загледа към тавана. Снощи сестрите й и тя, макар и с неудоволствие, бяха стигнали до извода, че Дъглас Фарел и Лаура дела Лука няма да се съберат. Това означаваше, че малкият нощен епизод не е застрашил успеха на брачното посредничество. Е, не беше чак толкова малък, напомни си тя със самодоволно кискане. Преживяването беше изключително. В сравнение с миналата нощ загубата на девствеността й беше просто дребен епизод — без травми, но и без драматизъм. Без дори средно земетресение. Тази нощ обаче…

Частити сложи ръце на гърдите си и потисна смеха си. До нея Дъглас продължаваше да спи. Или може би се преструваше, защото ръцете му се движеха. Частити остана неподвижна, когато пръстите му се впиха в корема й. Усети как в бедрата й се удари нещо твърдо и набъбващо и усмивката й стана по-широка. Обърна се бавно настрана, за да го погледне, и вдигна крак на хълбока му.

Очите му все още бяха затворени, но всички друго в него беше абсолютно будно. Плъзна се в нея и внимателно я привлече към себе си. Двамата се задвижиха бавно и хармонично, без експлозивния фойерверк на нощта, по проста, безкрайно сладостна мелодия. Тя изпита дълбоко усещане за загуба, когато той се оттегли малко преди общия връх, но оргазмът я обхвана с пълна сила и загубата остана само сянка.

— Добро утро — проговори нежно Дъглас и я прегърна. Устните му се заровиха в косата й, ръцете му обхванаха гърдите.

— Добро утро — прошепна Частити, но в следващия миг се вцепени. Някой бе натиснал бравата. Дъглас до нея също се скова.

— Час? — извика Констанс. — В осем трябва да се срещнем с Макс и Гидиън в библиотеката. Осем без пет е!

— Идвам, идвам — извика Частити. — Съжалявам, забравих. След десет минути съм долу.

— Защо вратата е заключена, Час? — попита Прюдънс и раздруса бравата.

— Заключена ли е? — отвърна Частити, защото не беше в състояние да намери друг отговор.

Кратка тишина, тих шепот от другата страна на вратата. След това прозвуча гласът на Констанс:

— Добро утро, доктор Фарел.

— Весела Коледа, доктор Фарел — подкрепи я Прюдънс.

Дъглас лежеше по гръб, сложил ръка на очите си. Не отговори.

— Ще сляза след десет минути — повтори Частити.

— О, не бързай… не бързай — посъветва я Констанс, потискайки смеха си. — Сигурно не е нищо спешно… затова се приготви спокойно.

— Точно така — добави успокоително Прюдънс. — Не бързай.

Прозвуча шум от отдалечаващи се стъпки.

Частити избухна в смях и се отпусна на възглавниците. Дъглас притисна ръка към очите си, после седна и я погледна втренчено.

— Бог да ми е на помощ — промърмори дрезгаво той. — Бог да е на помощ на всеки смелчак, който се е свързал със сестрите Дънкан.

— Много сурова присъда — протестира Частити.

Дъглас енергично поклати глава.

— Никак не е сурова. Питам се само откъде е дошла тази непредвидимост… тази възбуждаща лудост. Баща ви е напълно нормален, съвсем здрав. — Той отново поклати глава. — Сигурно е по линия на майката.

Частити сграбчи една възглавница и започна да го налага.

— О, искаш да си играеш? — извика той през смях. — Трябва да ви предупредя, мис Дънкан: правите огромна грешка, като се впускате в спортно състезание. Побеждавал съм противници, три пъти по-големи от мен.

— О, така ли? — Тя скочи от леглото, притиснала възглавницата до гърдите си. — А аз ви предупреждавам, доктор Фарел, че никога не съм губила битка с възглавници.

Застана насред стаята, съвсем гола, само с възглавницата пред гърдите си. Разбърканите червени къдрици падаха по раменете й, очите й изпущаха златни светкавици.

— Обзалагам се, че никога не си била в пансион — каза Дъглас и на свой ред грабна една възглавница. — Ако единствените ти противници са били сестрите ти, скъпа моя, да знаеш, че си безнадеждно слаба. — Той скочи от леглото и запрати възглавницата.

Частити даде най-доброто от себе си в неравната битка, но накрая загуби. Падна задъхана на леглото, Дъглас се наведе над нея и вдигна ръцете й над главата.

— Ти си много голям — изохка тя. — Трябваше да ми дадеш преднина.

— Не очаквах една Дънкан да поиска милост — отговори Дъглас и я целуна по върха на носа.

— Зависи от обстоятелствата — отговори Частити в напразен опит да запази достойнството си. — О, скъпи Дъглас, крайно време е да сляза в библиотеката, а ти ме спираш — извика обвинително.

— Аз ли? Аз ли започнах битката? Ти ми хвърли ръкавицата.

Тя се усмихна и се опита да се освободи от ръцете, които я държаха.

— Може би си прав. Но въпреки това трябва да сляза в библиотеката, а виж само как изглеждам.

Дъглас въздъхна примирено и я пусна.

— Трябва да кажа, че гледката е възхитителна. — Помилва корема й и проговори замислено — Точно това обичам. Прекрасна закръгленост.

— Защото ям много сладкиши — обясни Частити, бутна ръката му и се изправи. — Върви си, моля те, трябва да се облека.

Той сведе глава и я целуна. Облече набързо ризата и панталона, отключи вратата и се измъкна навън с тихи стъпки.