Брачни игри

8

Частити бързаше по Кенсингтън Хай стрийт, вдигнала кожената яка на закопчаното си догоре палто, за да се предпази от ледения вятър. Шапката й беше нахлупена дълбоко над очите, дългите ресни на шала се развяваха зад нея. Ръцете й бяха скрити в подплатени с кожа ръкавици, краката — във високи ботуши. Въпреки това й беше студено, вятърът зачервяваше бузите и нослето й, зъбите й тракаха болезнено.

Ъгловото магазинче на мисис Бейдли беше като спасително пристанище. Най-сетне тя влезе и камбанката иззвъня приветствено. В стремежа си да прогони студа тя затвори вратата зад гърба си доста по-силно от обикновено. Влезе навътре и зарадвано пое топлия, ухаещ на сладкиши и бонбони въздух.

При звъна на камбанката мисис Бейдли излезе иззад завесата, която разделяше магазинчето от кухнята.

— О, добър ден, мис Час! — Лицето й засия. — Божичко, изглеждате замръзнала! Елате и изпийте една чашка горещо какао. Тъкмо извадих от печката един сладкиш „Виктория“. — Тя вдигна плота на тезгяха.

— Да, усещам миризмата му — каза Частити и няколко пъти плесна с ръце, за да възстанови циркулацията на кръвта в изтръпналите пръсти. — В такъв ден няма нищо по-хубаво от какао и сладкиш. — Тя мина зад тезгяха, свали плота и последва мисис Бейдли зад завесата в кухнята. — О, тук е толкова топло — въздъхна благодарно тя.

— Седнете до печката, скъпа. — Домакинята сложи на плочата тенджерка с мляко. — На лавицата отсреща ще намерите няколко писма за вас.

— Благодаря. — Частити взе писмата и седна толкова близо до печката, че едва не се изгори. На всички пликове беше изписан адресът на „Мейфеър Лейди“ и тя ги пъхна в джоба на палтото си, без да ги отвори. Най-сетне свали ръкавиците и се освободи от шала. — Ох, вече се чувствам по-добре — каза тя и въздъхна доволно. — Вятърът е направо леден и толкова силен, че едва не ме отвя. Всички хора по улиците са посинели от студ — включително аз.

— Да, днес не влизат много клиенти. — Мисис Бейдли й отряза голямо парче сладкиш с малинов мармалад. — В такова време всеки си стои вкъщи. Ето, мис Час. Ей сега ще стане и какаото.

Частити пое чинията и благодари с топла усмивка. Мисис Бейдли сипа какао в една чашка и го заля с топлото мляко, после го разбърка енергично. Когато какаото беше готово, тя постави чашата на ниското столче до гостенката си.

Частити пое с наслада аромата на шоколад и си отчупи парченце сладкиш.

— Как сте, мисис Бейдли? Как върви магазинът?

— О, много добре, скъпа — отговори доволно жената. — Преди Коледа винаги има много клиенти.

— Дали ще завали сняг за празниците? — попита Частити. Толкова беше приятно да седи в топлата кухня и да бъбри за незначителни неща. В този миг иззвъня камбанката и мисис Бейдли се втурна да посрещне новия клиент.

— О, докторе, вие ли сте! Къде се загубихте? На съм ви виждала повече от седмица! — извика тя, когато излезе в магазинчето. — Помислих, че сте ни напуснали окончателно.

— Миналата седмица се преместих, мисис Бейдли — отговори Дъглас Фарел. — В центъра.

Частити, която седеше неподвижна и не смееше дори да диша, забрави дори парчето сладкиш в ръката си. Точно той ли трябваше да дойде… за малко да се срещнем. Пет минути по-рано или по-късно — и щяха да се сблъскат на вратата. Как, за бога, щеше за обясни присъствието си в бедния квартал Кенсингтън? В магазинче, което служи за пощенски адрес на „Мейфеър Лейди“? Този мъж не беше глупав. След като се беше запознал с първата кандидатка на следобедния прием на мис Частити Дънкан, сигурно щеше да направи връзката.

— В центъра? — повтори възхитено мисис Бейдли. — И аз бих искала да живея там, особено по време на празниците. Много обичам да гледам големите магазини с празничната им украса. Е, какво ще обичате, докторе?

— О, обичайното… захарни пръчки и бонбони, по един фунт от двете — отговори с дълбокия си глас Дъглас. — Освен това нося писмо, което трябва да бъде взето.

— А, да. Оставете го на тезгяха или на етажерката, докторе.

Частити, която продължаваше да седи като парализирана зад завесата, чу как мисис Бейдли изсипа бонбони от големия буркан и ги измери.

Най-сетне тя преглътна парченцето сладкиш и облиза мармалада от пръстите си. Отпи от какаото, като внимаваше да не вдига шум с чашата. Сигурно Дъглас като чест клиент нямаше да обърне внимание на шумовете, които идваха от частните помещения на собственичката, но това изобщо не намаляваше нервността й.

Тя се ослуша да чуе нещо повече от разговора между двамата, но звънът на камбанката над вратата й показа, че клиентът си е отишъл. Мисис Бейдли се върна в кухнята с писмо в ръка.

— Не е ли странно, мис Час — каза тя. — Доктор Фарел ми остави писмо, адресирано до „Мейфеър Лейди“. Не е ли случайност, че в този момент вие седите при мен?

— Да, права сте — отговори Частити и посегна към писмото в ръцете на мисис Бейдли. — Нали знаете, много и различни хора пишат до вестника.

— Права сте — кимна домакинята, — но това не е типично за доктора. За какво ли ви пише?

— Нямам представа — отговори безгрижно Частити и прибави неотвореното писмо към другите в джоба й. После стана и взе шала и ръкавиците си. — Трябва да вървя, мисис Бейдли. Много ви благодаря за какаото и сладкиша. Сега съм по-добре въоръжена срещу времето.

— Така е, мис Час. Поздравете мис Прю и мис Кон.

— Благодаря. Вероятно няма да ви видя преди Коледа, затова още сега ще ви пожелая хубав празник, мисис Бейдли, и щастлива Нова година.

— И аз ви желая същото, мила! — Мисис Бейдли я последва в магазина.

Частити отвори вратата и предпазливо огледа улицата. Дъглас тъкмо завиваше зад ъгъла.

— Довиждане, мисис Бейдли.

Тя махна на собственичката и излезе на тротоара. Дъглас вървеше в посока, противна на дома й, но тя въпреки това го последва, без да мисли. Не искаше да се срещне с него, но държеше непременно да открие къде щеше да занесе двата фунта бонбони.

На следващия ъгъл го видя да върви целеустремено към края на улицата. Изчака го да завие отново и се втурна след него с бързина, която изобщо не подобаваше на дама, уплашена да не го загуби.

Кварталът ставаше все по-западнал и мръсен. По улицата вървяха твърде малко хора — естествено, заради студа, — а онези, които стояха на групички във входовете, бяха бедно облечени. Повечето от децата, които подскачаха насам-натам, бяха боси! Частити беше толкова ужасена, че буквално усещаше ледения калдъръм под краката си. Въпреки това следваше неотстъпно едрата фигура на лекаря, който крачеше напред, без да погледне наляво или надясно.

— Ей, госпожо… госпожо… едно пени, госпожо… няма ли да ми дадете едно пени? — Ужасът от нищетата около нея беше толкова силен, че в началото не осъзна смисъла на произнесения като напев въпрос. Изведнъж спря и обърна глава настрана. Група дрипави хлапета се хилеха дръзко с протегнати ръце.

Частити отвори кесията си, без да я извади от джоба, и измъкна няколко пенита. Дълбоко хлътнали очи я гледаха жадно от мършавите лица и следяха всяко нейно движение. Като видяха монетите в ръката й, — момчетата се приближиха и в погледите им светна нещо хищническо. Изведнъж Частити се почувства заплашена. Импулсът й да последва Фарел се оказа глупав, но вече беше твърде късно да се върне, даже да намереше обратния път през лабиринта от улички. Трябваше да му признае, че го е последвала, макар че той сигурно щеше да реагира остро, като я види в този квартал. Взела решение, тя хвърли монетите колкото можеше по-далече на улицата, обърна се и отново пое по следата на доктора, докато момчетата се сбиха за парите като глутница гладни вълчета. Дъглас, който не я беше забелязал, зави в тясната уличка зад някаква църква и спря пред една врата в средата на редица от къщи. Отвори и влезе. Леденият вятър гонеше по улицата всякакви боклуци — слама, примесена с мръсотии, хартия, обелки от картофи и какво ли още не. Частити потрепери, защото студът проникваше през дебелото и палто. Не можеше да стои вечно тук. Опъна рамене, отиде до вратата и я отвори. Влезе право в малко, мрачно преддверие, препълнено с хора — повечето жени и деца.

Огледа се объркано. Мизерията, която я заобикаляше, беше ужасяваща и излъчваше типична миризма, която й отне дъха. Помещението беше малко и задушно, огънят в камината разпространяваше миризма на въглища и дим, който се смесваше с изпаренията от газовите лампи.

Дъглас, който стоеше с гръб към нея, говореше нещо на жена с бебе на ръце, седнала на ниско столче. Той посегна към детето и съвсем естествено го вдигна на рамото си.

— Затворете вратата — заповяда, без да се обърне. Частити забеляза едва сега, че продължаваше да стои на входа и през отворената врата нахлуваше леден въздух. Тя нямаше работа тук. Най-добре да се махне веднага. Ала преди да се обърне и да излезе, Дъглас хвърли поглед през рамо и я видя. Зяпна я невярващо, докато голямата му ръка притискаше главичката на детето към рамото му.

— Частити? Какво, по дяволите…

— Видях ви на улицата и тръгнах след вас — прекъсна го бързо тя. — Няколко момчета ми поискаха пари и се уплаших. Знам, че се държах глупаво, но… — Погледна го безпомощно, знаейки, че обяснението й звучеше твърде жалко. Истината беше, че го бе проследила, а това беше недопустимо.

Бебето изведнъж се разплака и Дъглас му посвети цялото си внимание, сякаш бе отпратил неканената си посетителка. Докосна ушенцето му и детето изпищя още по-силно.

— Няма нищо, няма нищо — пошепна той и го залюля, докато майката го гледаше със смесица от надежда и безпомощност в уморените очи. — По всичко личи, че инфекцията е в ухото. Мисля, че можем да направим нещо за теб — заяви той с успокояваща усмивка. — Елате в кабинета, мисис Крокър. — Запъти се с детето на ръце към вратата в другия край на помещението и жената го последва.

Частити остана до входната врата, питайки се дали трябваше просто да изчезне и да се преструва, че никога не е била тук. Не, това не беше добро решение. В този момент усети как някой я подръпна за полата и сведе глава. Гледаха я безцветните очички на бледо момиченце на около три години с разранено носле. Частити намери в чантата си пакетчето ментови бонбонки, които винаги носеше със себе си, и подаде един на детето. То го огледа подозрително, после бързо го пъхна в устата си, сякаш се боеше, че някой ще му го вземе.

Вратата към вътрешното помещение се отвори и мисис Крокър излезе на ръце с успокоеното дете. Дъглас се появи след нея и с мрачно изражение махна на Частити да отиде при него. Тя усети как затъпели погледи от десетина мършави лица я проследиха безучастно, докато мина покрай тях и влезе в малко помещение с оскъдна мебелировка от маса, два стола, етажерка с книги и параван в ъгъла.

— Какво търсите тук, по дяволите? — попита остро Дъглас.

— Вече ви казах. Видях ви и реших да ви настигна — каза тя, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — Исках да ви задам един въпрос. Не, всъщност повече.

Тъмните му очи останаха изпълнени с недоверие, когато попита:

— А какво търси достопочтената мис Частити Дънкан в тази част на Лондон?

— Отидох на чай у една стара прислужница — излъга светкавично тя. — Живее на Кенсингтън Хай стрийт, над едно магазинче… лекарско магазинче. Ние — сестрите ми и аз — я посещаваме поред веднъж в месеца. Бедничката е много самотна. Тъкмо излязох, когато ви видях да завивате зад ъгъла и си помислих, че това е удобен случай да ви задам въпросите си.

Дъглас примигна недоверчиво.

— Вървели сте след мен по шест сравнително безопасни улици, за да влезете в този бедняшки квартал и да ме попитате нещо?

— Защо ви звучи странно? — попита Частити с прилив на надменност, надявайки се той да придаде на лъжата й повече достоверност. — Като видя някого на улицата, не е необичайно да го последвам и да се опитам да привлека вниманието му, нали?

Дъглас нетърпеливо поклати глава.

— Защо не ме повикахте веднага щом ме видяхте?

Добър въпрос, каза си Частити. За съжаление честният отговор нямаше да й помогне. Дъглас май не беше от хората, които проявяваха разбиране към женското любопитство.

— Повиках ви — излъга тя, — но вие не ме чухте. Вървяхте много бързо. Преди да разбера какво става, се заблудих и вече нямах друг изход, освен да ви следвам. Къде се намираме всъщност? — попита тя.

Устата му се опъна в тънка линия. Виждаше отвращението в кафявите й очи, чу го във въпроса й. Все едно беше чул Мариан, която му бе задала същия въпрос със същия тон.

— За съжаление това не е вашият обичаен терен — отвърна той с едва скривано презрение.

Частити се изчерви.

— Мислех, че не е и вашият — прошепна тя. — Това не е Харли стрийт, нали?

Той я измери с мрачен поглед и тя се почувства като насекомо под микроскоп. Гласът му прозвуча сухо:

— Не, не е Харли стрийт. Но ако стоите далеч от хората навън, ако не пипате нищо и никого и не дишате твърде дълбоко, можете да се надявате, че няма да пипнете някой микроб.

Червенината й се задълбочи. Да, тя беше нежелана натрапница тук, но не бе направила нищо, за да заслужи презрението му.

— Добре, ще си отида — изрече тя, като събра цялото си достойнство. — Ще изляза и ще си потърся файтон.

— Това е абсурдно! — изфуча той. — Да не си мислите, че по тези улици се движат файтони?

Частити въздъхна дълбоко, за да се успокои.

— Ако ми обясните как да изляза от този лабиринт от улички и да стигна до някое познато място, ще ви оставя да работите. Виждам, че ви чакат много пациенти.

Той не отговори веднага, но гневните бръчки над черните вежди се задълбочиха, фактът, че тази изискана дама си пъхаше носа в личните му дела, беше последното, от което се нуждаеше в този момент. Ако тя не можеше да си държи устата, скоро щеше да научи целият град. И тогава… колко богати пациенти щяха да дойдат на преглед при лекар, който практикуваше и в бедняшките квартали? Всички щяха да го избягват. Но след като лошото вече беше станало, не можеше да я остави да си отиде сама.

— Много се съмнявам, че ще се оправите в този лабиринт, както го нарекохте — каза най-сетне той. — Можете да бъдете сигурна, че ще привлечете нежелано внимание. Съзнавам, че обстановката ви отвращава, но ви моля да бъдете така добра и да изчакате, докато намеря време да ви заведа вкъщи. Седнете там. — Той посочи стола до прозореца.

Частити искаше да му каже, че „отвращава“ не е правилната дума. Намираше обстановката бедна, направо отчайваща, хората я изпълваха с ужас и съчувствие, но не я отвращаваха. Ала ироничният му тон събуди гордостта й. Проклета да е, ако му обясни какво изпитваше в действителност.

— Ще седна в чакалнята — каза тя и му обърна гръб.

— Не ви го препоръчвам — отговори предупредително Дъглас. — Там дебнат куп заразни болести, а вие сте крехко растение.

— Вие да не би да сте имунизиран? — отзова се остро тя. Резките, обидни думи бяха неразбираеми за нея. Естествено той имаше право да недоволства от поведението й, но това отиваше твърде далеч и тя нямаше намерение да му го позволи. — Не смятате ли, че тези болести могат да се пренесат върху хората, с които контактувате в другия си живот, доктор Фарел?

— Бъдете уверена, мис Дънкан, че се дезинфекцирам основно — отвърна той със същото презрение.

Частити отиде в чакалнята и намери празно място. Децата плачеха и подсмърчаха; майките раздаваха шамари и милувки с все същите празни погледи. Всички трепереха от студ. Частити раздаде всички ментови бонбони, които носеше, и си пожела да беше купила повече. В тази ужасяваща мизерия те бяха само слаба утеха. Въпреки това й вдъхнаха чувството, че е помогнала поне малко. При тази мисъл се уви по-плътно в палтото си. Дъглас се движеше свободно между пациентите и тихо разговаряше с всекиго в чакалнята, преди да го въведе в кабинета.

Този лекар беше съвсем друг човек. Нямаше нищо общо със светския медик от Харли стрийт, който живее на Уимпол стрийт… нито с мъжа, който обичаше музика и се бе проявил като очарователен и духовит сътрапезник, да не говорим за спътника й във файтона, който си беше позволил куп дързости.

Очевидно беше добър лекар. Но защо работеше тук? Това ли бяха единствените пациенти, които го търсеха? Или практиката му на Харли стрийт още не вървеше и той не смееше да се откаже от тукашната? Тези хора можеха ли изобщо да му плащат? Сигурно получаваше само стотинки.

А може би това е съзнателно, свободно взето решение? — запита се внезапно тя, докато следеше как той коленичи на мръсния под пред една възрастна жена, чиито силно подути крака бяха увити в парцали. Дъглас разви парцалите, вдигна безформеното стъпало към светлината и внимателно опипа петата. В този миг Частити осъзна, че той лекуваше бедните хора с чувство, което според нея беше искрена обич. Те го гледаха в устата, погледите им го следяха, докато се движеше между тях. Но как, за бога, да свърже тази сцена с елегантния кабинет на Харли стрийт?

Защо се държеше така презрително, така враждебно, след като работеше с толкова любов? След като се гордееше с работата си! Държеше се така, сякаш тя го е изненадала да върши нещо, от което се срамува. Явно се чувстваше неловко, но защо?

Почти два часа Частити седя до стената и инстинктивно се опитваше да се направи невидима. Е, поне беше намерила отговора за какво служат бонбоните и захарните пръчки — на излизане възрастните пациенти носеха лекарство, а малките деца стискаха в шепите си сладки неща. Най-сетне и последният пациент влезе в кабинета и тя остана сама. Стана от разклатения стол, скована и премръзнала, отиде до камината и протегна ръце към догарящия огън.

Чу как вратата на кабинета се отвори и Дъглас каза:

— Доведете Мади след два дни пак, мисис Гарт. Много е важно да я видя още веднъж. Не забравяйте. — Частити се обърна бавно и видя мършава жена, която водеше за ръка слабо, дребно момиченце.

— Бедните… — пошепна безпомощно тя.

— Думата е точна. Наистина са бедни. — Дъглас мина покрай нея и клекна пред камината. Покри въглените с пепел, после се изправи и угаси лампите. — Е, интересен ли беше следобедът? Може би дори поучителен? — Тонът му отново беше враждебен, сякаш искаше да я предизвика.

— Не, беше потискащ — отговори тихо тя. — Разбирам, че искате да се преместите на Харли стрийт.

— О, така ли? — Дъглас избухна в тих смях. — Наистина ли разбирате? — Отвори й вратата и тя излезе на заледената тъмна улица. Докато го чакаше да заключи, вдигна шала пред устата си.

— Но вие не заключихте!

— Тук няма нищо за крадене, а и някой бездомник може да потърси убежище срещу студа — обясни кратко той и сведе глава да я погледне. Бръчките на челото му не бяха изчезнали. — Много ли ще поискам от вас, ако ви помоля да запазете за себе си това малко приключение?

Очевидно му беше много трудно да произнесе тази молба. Частити отговори хладно:

— Не е в характера ми да клюкарствам. Освен това вашите дела не ме засягат.

Дъглас не изглеждаше много убеден, но въпреки това каза с кратко кимване:

— Да побързаме, преди да сме замръзнали.

Взе ръката й и я повлече след себе си. Минаха покрай редица къщи, покрай голяма църква, прекосиха няколко мизерна улици — и изведнъж се озоваха на широката Кенсингтън Хай стрийт.

— На ъгъла ще вземем омнибуса — обясни Дъглас. — Ще ни откара право на Оксфорд стрийт.

Частити беше готова да възрази, че при този студ би предпочела файтон, но си замълча. След всичко, което беше видяла днес, не би се учудила, ако докторът нямаше пари за път. Тя имаше, но след необузданата му реакция на намека й, че страда от липса на пари, не биваше да рискува сцената да се повтори, като му предложи сама да плати пътя си.

За щастие омнибусът дойде бързо. Беше доста пълен, но Дъглас решително я бутна към средата, където имаше половин свободна седалка. Другата половина беше заета от едра жена, натоварена с пакети. Огромната чанта беше разтворена на коленете й, тя бе извадила плетката си и плетеше. Частити се намести на седалката до нея, а Дъглас остана прав, с една ръка на облегалката, а с другата се държеше за една кука. Беше толкова едър, че я докосваше с рамото си и можеше да се държи, без да се протяга.

— Е, какви толкова важни въпроси искахте да ми зададете? — попита той и даде на кондуктора шест пенса, когато омнибусът спря рязко.

Пълната съседка на Частити трябваше да слезе и младата жена имаше време да обмисли набързо изреченото си оправдание. След преживяното следобеда то й се стори доста жалко. Мърморейки нещо неразбрано, жената се измъкна от седалката, размахвайки пакетчетата си, докато иглите за плетене стърчаха опасно от голямата й чанта. Като раздаваше извинения наляво и надясно и си пробиваше път с помощта на ръста и дебелината си, тя най-сетне успя да слезе. Частити се премести на приятно затопленото място до прозореца и Дъглас седна до нея.

— Е? — настоя той.

Претекстът беше глупав, но тя не разполагаше с нищо друго.

— Не бях сигурна дали ще се видим още веднъж преди Коледа, а и нямам адреса ви — заговори тя. — Исках да попитам какво планирате за престоя си в Роумзи?

— Това ли беше въпросът… нищо повече? — попита невярващо той. — Вървяхте след мен в мизерията на Ърлс Корт, за да ми зададете такъв банален въпрос?

— Вие го наричате банален, но като ваша домакиня аз съм много заинтересована да науча отговора — изсъска Частити, ядосана, че я принуждаваше да се оправдава. — Кога смятате да дойдете — на Бъдни вечер или в първия ден на Коледа? Колко време ще останете? Ще доведете ли камериер? Това са важни въпроси.

Той отметна глава назад и се изсмя без следа от хумор.

— Важни неща, мили боже! Да, предполагам, че за някои хора са важни. — Обърна глава и втренчи поглед в лицето й. — Как можете след всичко, което видяхте днес следобед… не, простете. — Поклати глава и обясни: — Много добре знам, че не мога да очаквам разбиране от хора като вас.

„От хора като вас.“ Частити потрепери, но не от студ. За каква я смяташе той? Тя беше шокирана, ужасена, изпълнена със съчувствие към бедните хора. При други обстоятелства щеше да изпита безгранично възхищение към Дъглас Фарел, но враждебността му й забраняваше това чувство. Освен това той имаше намерение да напусне кабинета в бедняшкия квартал и да живее и работи в центъра на града, сред богати и знатни личности, да се обзаведе със заможна съпруга… За съжаление не можеше да му каже всичко това — официално тя не знаеше нищо за честолюбивите му планове и ролята на богатата съпруга. Не биваше да се издава, че знае и за презрението, с което той говореше за изисканите пациенти, които трябваше да напълнят джобовете му. Всичко това беше разкрил само пред забулената посредница. Със същото презрение, което днес беше проявил към нея.

Все пак тя не можа да се удържи и отвърна остро:

— Щом смятате да напуснете тези хора заради по-леката и доходна практика на Харли стрийт, значи нямате право да хвърляте камъни по мен, доктор Фарел.

Той замълча. Искаше му се да й каже, че е видял отвращението, страха й от нещастниците в чакалнята му. Не, не беше нужно да си губи времето в излишни обяснения. Но не беше подготвен за това, което последва.

— На следващата спирка ще сляза и ще взема файтон — заяви твърдо Частити и се изправи. Под трепкащите светлини на уличните фенери лицето й изглеждаше мъртвешки бледо.

Дъглас понечи да я спре, готов да изрече дори някакво извинение, но се уплаши от бледността й, още по-страшна поради контраста с червената коса. Остана с впечатлението, че тя всеки миг ще избухне в сълзи.

— Аз ще ви…

— Не, няма — прекъсна го рязко тя. — Благодаря, не искам. Пуснете ме да мина.

Той стана, тя се промуши покрай него и забърза към изхода. Той седна отново със здраво стиснати устни. Дали беше избягнал катастрофата, която застрашаваше всичките му планове? Беше бесен, защото Частити го бе поставила в положение да я моли за мълчание — сякаш Сент Мери Абътс беше нещо, от което се срамуваше. Беше бесен от неочакваната й поява в кабинета му, защото имаше чувството, че разкрива мизерията на пациентите си пред някой, който не е в състояние да се вживее в положението им — но и защото това беше заплаха за личната му сфера и за плановете му.

Все пак това не беше достатъчно извинение за невъзможното му поведение. В действителност той сам не разбираше какво го бе тласнало към този глупав изблик на враждебност. Обикновено криеше майсторски истинските си мисли и чувства. Знаеше, че е нереалистично да очаква някой от кръга на Частити да изпитва нещо друго, освен отвращение, към жалките обитатели на бедняшките квартали. Тя не беше скрила това чувство и това не биваше да го изненадва. Вече знаеше, че не може да очаква от една жена хем да отговаря на изискванията му, хем да проявява разбиране към мисията му. Отдавна се беше примирил с това, че ще трябва да се задоволява с мълчаливото й търпение, без открити прояви на враждебност.

Но как да спаси ситуацията? Не можеше да прекара Коледа като гост на една жена, която беше наранил така дълбоко. А ако искаше да ухажва Лаура дела Лука, трябваше да я вижда. Коледа под един покрив беше идеалният шанс.

Когато омнибусът спря на Оксфорд Стрийт, Дъглас си проби път до изхода и слезе. Въпреки студа улицата беше оживена — цял Лондон се бе втурнал да купува коледни подаръци. Той се запъти към Уимпол стрийт, обмисляйки следващата си стъпка. Незабавно трябваше да предприеме опит да се помири с Частити. Първо цветя, после визита със съответните извинения, накрая отговор на „важните“ за една домакиня въпроси, разбира се, ако все още се интересуваше от отговорите му.

Когато се прибра вкъщи, Частити все още се чувстваше емоционално изцедена. Мина бързо покрай Дженкинс, който й бе отворил вратата, преди да успее да пъхна ключа в ключалката.

— Всичко наред ли е, мис Час?

— Да… да, благодаря, Дженкинс. Просто съм замръзнала — извика тя през рамо, докато тичаше нагоре по стълбата към така желаната, добре позната усамотеност на салона си. Тук беше топло, огънят пращеше весело, лампите бяха запалени. Тя се освободи от горните дрехи, хвърли ги на стола до вратата и падна в дълбокото кресло пред огъня. Вдигна крака на решетката на камината и затвори очи.

Дженкинс почука и застана на прага с табла за чай.

— Мислех, че няма да ми откажете чашка чай, мис Час… срещу студа. — Той я измери със загрижен поглед. — Добре ли се чувствате?

— О, да — отговори тя. — Ще пия чай, благодаря. Знам, че имам нужда от него.

— Сложил съм и няколко от джинджифиловите сладки на мисис Хъдсън. — Икономът постави таблата на масичката до нея. — Мога ли да направя още нещо за вас?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Студът ме изтощи до крайност. Когато човек непрекъснато се старае да поддържа телесната си топлина, се уморява много. — Тя си наля чай. — У дома ли е лорд Дънкан?

— Върна се преди десет минути и каза, че днес няма да вечеря вкъщи.

— Какво? — Частити се надигна изумено. — Каза ли къде възнамерява да вечеря?

— Всъщност не — отговори Дженкинс. — Помоли ме обаче да изгладя вечерния му костюм и нареди Кобхъм да бъде готов с каретата за седем и половина.

— Дали ще отиде в клуба си? — попита полугласно Частити.

— Нямам представа, мис Час.

— Но май не ви се вярва — засмя се тя.

— Негово благородие планира вечерта много по-грижливо, отколкото обичайното посещение в клуба. — Дженкинс се отдалечи с поклон.

Частити отпи от горещия чай и хапна от джинджифиловите сладки. Вероятно баща й щеше да прекара вечерта с контесата. Това беше радваща перспектива. Тя изяде сладките с нарастващ апетит и изпи две чаши чай. Постепенно шокът от преживяното следобеда отслабна. Но едно беше ясно: вече не искаше да има нищо общо нито с мистър Джекил, нито с мистър Хайд!

Тогава се сети за писмата в джоба на палтото си. Остави чашата и побърза да ги донесе. Обикновено отваряше пощата за „Мейфеър Лейди“ в присъствието на сестрите си и обсъждаха заедно отговорите. За следващия ден се бяха уговорили да пият кафе при „Фортнъм и Мейсън“, където организираха много от деловите си събирания, затова реши да почака дотогава. Накрая в ръцете й остана само писмото на Дъглас Фарел. Какво искаше той от „Мейфеър Лейди“?

Не можа да устои. Не на последно място и защото той беше неин личен проект или най-малкото тя го бе започнала. Настани се отново в креслото и посегна към писмото. Отвори го бързо и извади единствения лист. Листът носеше адрес на Уимпол стрийт… за разлика от предишните писма, при които използваше адреса на мисис Бейдли.

Частити прочете писмото с нарастващо възмущение. Какъв арогантен тон! Лаура дела Лука била подходяща, но той искаше още няколко кандидатки за резерва. Все пак работим с хора, каза си сърдито тя, не със самуни хляб: харесвам пълнозърнест хляб, но ще хапна и няколко филийки от селския и от типовия, преди да взема решение

Ако зависеше от нея, въпросът беше приключен. Агенцията беше изпълнила договора си, представяйки на доктор Фарел идеална кандидатка, задачата на посредницата беше изпълнена. Оставаше обаче фактът, че той беше напълно прав. Те му дължаха още две кандидатки.

Тя пъхна писмото обратно в плика и си каза, че няма да мисли за него. Утре щяха да обсъдят как да постъпят.

Дженкинс почука дискретно и влезе в салона, почти скрит зад най-големия букет парникови рози, който Честити беше виждала някога.

— Момчето от магазина за цветя тъкмо ги донесе за вас, мис Час — съобщи той и гласът му прозвуча приглушено зад стената от цветя.

— Велики боже! — Младата дама скочи. — Кой ги изпраща?

— Момчето не каза, но в цветята има бележка. — Дженкинс сложи букета на масичката. — Отивам да донеса ваза… или две.

— Да, донесете голямата кристална купа и севърската ваза, моля — каза Частити и вдъхна дълбоко сладкия аромат на розите. — Ще изглеждат прекрасно в тях. Освен това и ножица. Трябва да подрежа дръжките.

— Веднага, мис Час. — Дженкинс се наведе да вдигне няколко паднали листенца и побърза да изпълни желанията й.

Частити намери картичката, привързана със сребърна панделка. Веднага позна почерка и това не беше чудно, защото тъкмо бе прочела писмото му. Обърна картичката и зачете:

Частити прочете краткото писъмце още веднъж. Очарователно, елегантно — и звучеше напълно искрено. Без заплетени фрази, без празни приказки. От доктор Джекил ли беше извинението, или от мистър Хайд? Все едно. Само някоя много дребнава жена не би приела такова извинение. А тя не беше дребнава.

Освен това умираше от любопитство. Защо този забележителен светски мъж изведнъж се бе превърнал в грубиян? Да, това беше добра характеристика. С пациентите си беше толкова мил, припомни си тя, докато с неканената посетителка… Беше готова да си признае, че е нахлула неочаквано в личната му сфера, като е измислила някакво жалко извинение. Наистина беше глупаво да говори за Коледа и за собствен персонал с човек, който в продължение на няколко часа беше лекувал самоотвержено най-бедните от бедните. Да, Дъглас лекуваше хората в бедняшките квартали на огромния, равнодушен град. Защо не бе измислила по-добър претекст? Но той реагира грубо и отблъскващо още преди тя да си отвори устата и да спомене Коледа. Дали защото се бе натъкнала на тъмната му тайна, или имаше и друга причина?

Нямаше да я открие, ако не приемеше извиненията му. Естествено, можеше да си замълчи и да не поднови поканата си за Коледа. Но нямаше да го направи. Трябваше да продължи да играе ролята на посредница. Женитбата на Дъглас Фарел и Лаура дела Лука беше в интерес на всички. За няколко дни трябваше да потисне враждебността си и да се държи като отзивчива и весела домакиня.