Брачни игри

4

Частити измъкна вестника от ръцете на баща си и го целуна по бузата. Беше сряда сутринта, време за закуска.

— Добро утро, татко!

— Добро утро, скъпа — отговори сърдечно бащата и внимателно сгъна вестника, към който дъщеря му беше проявила толкова небрежно отношение.

— Искам да те помоля за една услуга — каза Частити, докато си наливаше кафе. — За толкова голяма услуга, че трябва да помислиш много добре, преди да ми отговориш.

Лорд Дънкан погледна най-малката си дъщеря с известна неловкост.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Ами да, нали още не съм ти казала — отговори тя с нежна усмивка и посегна към препечените филийки. — Подай ми мармалада, ако обичаш.

Бащата й подаде сребърната купичка и погледна отвратено изстиващите бъркани яйца в чинията си.

— Не бива да хабиш хубавите яйца — проговори строго Частити. — Добре знаеш, че можем да си позволим само по една дузина яйца седмично. А в чинията ти има поне две.

Лорд Дънкан я погледна стреснато, после забеляза дяволитата й усмивка.

— Няма нищо смешно — промърмори нацупено той и посегна към вилицата. Ала Частити бе видяла блясъка в очите му и това я окуражи. — Ако вие трите не ме бяхте оставили в неведение за събитията, сега нямаше да се намираме в тази абсурдна ситуация. — Тези думи бяха казваш толкова често, че бяха загубили значението си.

— В ситуацията няма нищо абсурдно, татко — възрази Частити и намаза филийката си с масло. — Имаме достатъчно пари, за да живеем добре, особено сега, когато Кон и Прю вече не са в тежест на домакинството. — Тя поклати глава и въздъхна дълбоко. — Ти нямаш представа колко ни струваше издръжката им.

— Бих те помолил да не говориш глупости по време на закуска — произнесе укорно лорд Дънкан и отново пъхна нос във вестника.

Частити се усмихна на себе си и спокойно изяде филийката си. Знаеше, че баща й не се отличава с особено търпение. И не сгреши. Само след няколко минути негово благородие рязко вдигна глава.

— Не каза ли нещо за услуга?

— Да. Днес е сряда. — Тя си взе втора филийка. Лорд Дънкан погледна вестника, за да се увери.

— Да, сряда е. И какво?

— Днес е моят следобед за посещения — обясни тя. — В сряда е jour fix… както винаги. Още по времето на мама.

Баща й все повече се объркваше.

— Знам. Нима ти изглеждам слабоумен?

— Не, разбира се, че не. Работата е там, че много искам да присъстваш и ти. Естествено Кон и Прю също ще дойдат.

Баща й поклати глава.

— Частити, знаеш, че не обичам този род развлечения.

— Да, знам. Точно затова ти казах, че искам да ми направиш голяма услуга. — Тя си наля още кафе. — Имам нужда от теб. Трябва да ми помогнеш. Става въпрос за една вдовица от Италия. Тя не познава никого в Лондон и е… как да кажа… на възраст е подходяща по-скоро за теб, отколкото за нас. Искам да останеш в салона само десет минути и да изпиеш с нея чаша чай.

— Чай? — попита сърдито баща й. — Наистина ли очакваш от мен да пия чай с една чужденка в пет следобед?

— Първо, тя не е чужденка — обясни Частити. — Тя е англичанка като теб и мен, но е била омъжена за италианец. Естествено, ако не искаш чай, можеш да пиеш уиски или шери. И второ, имаш ли някакви други планове за следобеда? — В лешниковите очи и шеговития тон имаше ясно предизвикателство.

— Светският разговор с десетина досадни жени не съответства на представата ми за приятно прекарване на следобеда — изръмжа бащата и енергично за прелиства вестника.

Частити опря брадичка на ръцете си и го погледна втренчено. След една минута той надникна над вестника си и примирено кимна.

— Добре, но не повече от десет минути.

— Благодаря ти, татко, ти си съкровище! — извика зарадвано тя. — Обещавам, че няма да съжаляваш. Нищо не може да бъде толкова лошо, когато трае само десет минути. Освен това вдовицата е мила жена, но още е несигурна в лондонските салони. Ако успееш да й отнемеш част от стеснителността…

— Погрижи се да имам гарафа с уиски. — Баща й отново се посвети на вестника.

— Разбира се, ще се погрижа — обеща Частити и стана. — Готов ли си? Да повикам ли Мадж да разчисти?

— Така ли се казва новото момиче? — попита лорд Артър.

— Тя е една от племенниците на мисис Хъдсън. Мило дете. За Коледа ще дойде с нас в Роумзи. — Частити се запъти към вратата.

— Ах, да, Коледа… Предполагам, че ще я празнуваме в тесен кръг?

— Всъщност не. За момента е само семейството, но дотогава сигурно ще се намерят и още няколко заблудени.

— Според мен е много скъпо да се организират домашни забави за Коледа — произнесе укорително лорд Дънкан.

— Ако закъсаме, можем да заложим Стъбс — предложи Частити. Имаше предвид картината на Джордж Стъбс, която висеше над стенния сейф в библиотеката. Тя побърза да изчезне, преди баща й да е оценил шегата.

Дженкинс се появи в коридора с няколко писма и прекоси залата.

— А, днес пощальонът е минал доста рано — зарадва се Частити. — Има ли нещо интересно?

Дженкинс я погледна шокирано.

— Нямам представа, мис Час. Не съм погледнал писмата.

Частити ги взе от ръцете му.

— Много добре знаете, Дженкинс, че нищо не ви убягва, също както знаете, че в тази къща няма тайни от вас.

— Но, мис Час, да не би да твърдите, че подслушвам на вратите? — протестира сърдито икономът.

— Не, разбира се, че не — засмя се тя и го целуна по бузата. Възрастният мъж се изчерви. — Днес трябва да отида в цветарския магазин да купя карамфили. Ще ги подредим по обичайния начин, преди да дойдат гостите.

— Много добре, мис Час. Пак ли ще дойде клиент на посредническата агенция?

— Да, точно така. Джентълменът, името му е доктор Фарел, ще попита за лорд Бъкингам… обичайното. Белият карамфил е за дама на име синьорина Дела Лука.

— Италианка ли е?

— О, не, наполовина англичанка. — Частити смръщи носле. — Само дето обича да се представя за италианка.

— Разбирам — кимна сериозно икономът.

— Има и още нещо. Лорд Дънкан обеща да ни почете с присъствието си, но не иска чай.

— Ще се погрижа гарафата с уиски да е на мястото си, мис Час. — Дженкинс кимна и отиде да си върши работата.

Частити прегледа писмата, докато се качваше по стълбата. Повечето бяха сметки за домакинството. Нищо важно, нищо, с което да натовари баща си. Остави ги на писалището си, където Прю, финансовият гений на семейството, щеше да ги провери още днес следобед. След това си взе палто и шапка, за да отиде до магазина за цветя.

Върна се с голям букет червени и розови карамфили, сред който грееше едно единствено бяло цвете, и срещна на стълбището сестрите си, които тъкмо бяха слезли от наемен файтон.

— Решихме да обядваме с вас — обясни Прюдънс. — В случай, че трябва да убеждаваме татко. Или ти си уредила всичко?

— Съгласи се да покаже лицето си за десетина минути — отговори гордо Частити и отвори входната врата. — Естествено трябваше да го увещавам. Ако продължите да го обработвате, може би ще остане по-дълго.

— В библиотеката ли е? — Констанс свали шапката си.

— Освен ако не е станало чудо и не е отишъл в клуба си — отговори най-малката сестра. — Дженкинс, вкъщи ли е лорд Дънкан?

Икономът взе цветята от ръцете й.

— Излезе на разходка, но се върна само след половин час. Добър ден, мис Кон, мис Прю. Нали ще останете за обяд?

— Ако няма да създадем много проблеми на мисис Хъдсън — каза Констанс.

— О, не, за нас винаги е радост да ви видим. Отивам да натопя цветята във вода.

Дискретен както винаги, Дженкинс се оттегли в кухнята.

— Хайде да отидем при татко. — Констанс се запъти решително към библиотеката. Двете по-малки сестри я последваха.

Лорд Дънкан стоеше до прозореца и се взираше навън към зимната градина. При влизането на дъщерите си се обърна.

— Каква прекрасна гледка за старите ми очи, скъпи мои — промълви той в напразен опит гласът му да прозвучи ведро. — Ако обаче сте дошли да ме подложите на нов натиск относно следобеда, спестете си го. Обещах на сестра ви да присъствам и ще удържа на думата си.

— Ние сме тук не за да те притиснем, татко — отговори укорно Прюдънс. — Дойдохме да видим как си.

— Добре съм. Как е Гидиън?

— Решил е да защитава един лош човек — отговори нацупено Прюдънс.

— А Макс пише информация за Долната камара, в която изтъква необходимостта да се сложи нова настилка на всички главни пътища, които извеждат от Лондон, за да станат достъпни за автомобилите — разказа сериозно Констанс. — Иска да знае дали за Коледа ще пътуваш с неговия автомобил до Роумзи. Останалите ще вземат влака.

— Ще си помисля — отговори лорд Дънкан. — Знаеш, че за мен автомобилите са несигурни превозни средства. — След като преди няколко месеца си беше купил автомобил, но така и не се научи да го управлява, той изпитваше голяма враждебност срещу моторизираните превозни средства.

— Колата на Макс е надеждна.

— Роувърът на Гидиън също — намеси се Прюдънс. — Но той ще пътува със Сара и Мари и с целия ни багаж. — Тя избухна в смях. — Подаръците и роклите на Сара ще напълнят цял вагон.

— Добре, ще си помисля — повтори лорд Дънкан. — А сега да обядваме.

По време на обяда баща им се забавляваше добре. Той прекарваше толкова много време вкъщи, че една от основните им задачи беше да му напомнят за съществуването на външния свят. Сестрите се надяваха, че интересните им истории рано или късно ще го изкарат отново навън.

След обяда той се изправи с доброжелателна усмивка и порозовяло лице.

— Мисля, че мога да си позволя една чаша порто в библиотеката. Вие, момичета, през това време се забавлявайте сами.

— Да не забравиш, че ни предстои прием — отговори предупредително Прюдънс. — Дженкинс ще ти съобщи, щом пристигне контеса Дела Лука, за да се присъединиш към нас.

— Добре, добре — кимна примирено бащата. — Надявам се, че дамата разбира от разумен разговор.

— Ще установиш, че е много приятна събеседница, татко — успокои го Частити. — Изключително културна дама.

Лорд Дънкан поклати глава и се запъти към библиотеката.

— Няма ли да се преоблечеш, Частити? — попита Прюдънс с критичен поглед към скромната морскосиня ленена блуза и сивата пола на сестра си.

— Да, разбира се. Още повече, че вие двете сте натруфени като за официална вечеря.

— Не си права — възрази Констанс. — Вярно е, че сме елегантни, но не сме натруфени. Това е вулгарно, Час. — Тя приглади доволно полите на копринената си следобедна рокля на сини и бели райета. Частити избухна в смях.

— Щом вие двете сте елегантни, и аз ще се постарая да се облека, както подобава. — Тя излезе, като им нареди да подредят карамфилите на масата в приемната. Задачата на Дженкинс беше да връчи по едно цвете на всяка от посетителките, преди да съобщи за появата й, и да се погрижи единственият бял карамфил да е за синьорината.

В стаята си Частити отвори гардероба и провери съдържанието му. По едно време се улови, че си задава въпроса как ли се подготвя Дъглас Фарел за този следобед. Беше оставил у нея впечатлението, че външността не го интересува особено. Тъй като можеше да се предположи, че средствата му са оскъдни, вероятно и гардеробът му беше ограничен. Но сигурно имаше поне един хубав костюм. Без подходящото облекло и аксесоари не можеше да очаква да впечатли една богата жена и да я спечели за себе си. В случай, че нямаше намерение да бъде откровен с бъдещата си съпруга и да й обясни, че иска само парите й, трябваше да се подготви и да се представи такъв, какъвто не беше.

Частити извади от гардероба блуза от кремав крепдешин с плисирана предница и висока дантелена яка. Заедно с керемидената пола тя беше между предпочитаните й дрехи. Обичаше неща, които й вдъхваха самоувереност. Черните ботушки и широкият черен колан бяха идеалните допълнения. Когато сложи ръце на талията си, тя установи със задоволство, че е доста по-тясна, отколкото преди няколко седмици.

Седна пред тоалетката си и посвети цялото си внимание на фризурата. За разлика от сестрите й, чиито коси бяха само леко чупливи и се поддаваха на най-различни прически, нейната коса беше естествено къдрава и ужасно опърничава и почти не се поддаваше на укротяване. Докато косите на сестрите й бяха в атрактивната гама между канеленокафяво и ръждивочервено, нейната коса беше безсрамно червена. Е, поне е червено, а не оранжево, утеши се тя и стегна непокорните къдрици в руло на тила, което закрепи с множество фуркети. Спусна няколко къдрички покрай ушите и на челото си и се огледа доволно. Повторният критичен оглед й доказа, че не би могла да се справи по-добре.

— Готова ли си? Вече е почти три. — Прюдънс провря глава през вратата. — О, облякла си кремавата блуза! Стои ти наистина възхитително. А яката е просто прелест.

— И аз я харесвам — каза Частити и се обърна на столчето. — Би ли ми закопчала копчетата на дясната китка? Толкова са мънички, че ръцете ми изтръпнаха. — Тя протегна дясната ръка към сестра си.

Прюдънс с готовност изпълни молбата й и сръчно закопча мъничките седефени копченца.

— Много ми е интересно дали нашият доктор Фарел ще пристигне точно и изпълнен с нетърпение — промърмори тя. — Или ще се появи едва към края на следобеда.

— Нямам представа. Надявам се само да не дойде преди дамата, която сме му избрали. Ако се наложи, ние ще поговорим с него. — Частити стана и приглади полите си. — Да слизаме.

Прюдънс я последва по стълбата, любопитна да се срещне с мъжа, успял да извади от равновесие спокойната и овладяна Частити. Никога не я беше виждала такава.

Дъглас Фарел никак не бързаше да позвъни на вратата на Манчестър Скуеър 10. Първо обиколи два пъти целия площад, следеше превозните средства, които спираха пред къщата, и се опитваше да отгатне коя от гостенките е предназначена за него. Дамите пристигаха по две или по три и бяха най-различни на ръст, възраст и класа. Имаше и няколко с придружители, имаше и сами. Очевидно следобедният прием на № 10 беше много популярен. Каква ли е почтената мис Частити Дънкан, питаше се непрекъснато Дъглас. Сигурно някоя стара мома. Ако се съдеше по величествената двойна врата на къщата, беше заможна. Но нищо чудно да е и някоя бедна роднина, която живее като компаньонка или учителка в богато семейство. Зависима от благоволението на другите, тя сигурно извеждаше на разходка глезени кученца или по цял ден слушаше хипохондричните оплаквания на благодетелите си.

В кабинета на баща си в Единбург беше срещал много жени от този тип и предполагаше, че днес ще се запознае с английския вариант. А щом се установи на Харли стрийт, това щеше да стане ежедневие. Не, би било необичайно за жена в подчинено положение — само малко по-високо от слуга — да бъде домакиня на следобеден прием. Да предлага сладкиши, да носи и да отнася, това да, но домакиня… надали.

Е, ако не престане да обикаля площада, никога няма да разбере. Дъглас хвърли поглед към часовника си. Малко след три и половина. Време е да влезе и да застане пред съдбата си.

Той изкачи стълбите и почука с излъсканата до блясък лъвска глава, която служеше за чукче. Звукът едва бе заглъхнал, когато вратата се отвори. Появи се внушителен белокос иконом и го поздрави с поклон.

— Добър ден, сър.

Дъглас му подаде визитната си картичка.

— Доктор Фарел. Бих желал да говоря с лорд Бъкингам, който днес е на посещение у мис Дънкан.

— О, да, естествено, сър. Негово благородие още не е пристигнал, но ако желаете да влезете, ще уведомя мис Дънкан. — Дженкинс огледа посетителя така дискретно, че Дъглас не го забеляза. Не намери какво да възрази срещу облеклото и поведението на непознатия — докторът носеше традиционния черен жакет със сива жилетка, черна вратовръзка и панталон на райета.

— Ще позволите ли да взема шапката ви, сър? — Дженкинс протегна ръка към бомбето и бастуна със сребърна дръжка, за да ги остави на масата редом с половин дузина други шапки. Стисна в шепа визитната картичка и покани посетителя да го последва в салона.

Дъглас не бе забелязал огледа на иконома главно защото беше зает да оглежда обстановката. Избледнялата елегантност на стари пари, установи той. Непринудено разпределени по пода обюсонски килими, малко изтъркани, но все още чудесни, красива ниска масичка, два стола. Вазите с карамфили привлякоха вниманието му, но в този момент икономът дойде да го покани в салона и той видя, че всички дами носеха цветя на реверите си.

Дженкинс прочете картичката.

— Доктор Дъглас Фарел. Мис Дънкан.

Частити се обърна бързо от масичката, където наливаше чай. Първата й неканена мисъл беше, че Дъглас Фарел изглежда забележително добре. Защо първия път не го беше забелязала? О, не, онзи път — в магазинчето на мисис Бейдли — това беше първото, което й направи впечатление. Втория път обаче, когато се запознаха официално, не бе открила у него нищо привлекателно.

Тя пристъпи към него с протегната ръка и овладяно изражение, с лека въпросителна усмивка на устните.

— Доктор Фарел… мисля, че не се познаваме.

Всичко друго, само не и изсушена стара мома. И в никакъв случай бедна, търпяна от съжаление роднина. Той улови ръката й.

— Не. Простете нахлуването ми.

Частити погледна към ръката си и с учудване установи, че тя изчезна почти напълно в широката длан, която я обхвана. Здраво, топло и сухо ръкостискане, което продължи една секунда по-дълго от обичайното, докато мъжът обясни:

— Казаха ми, че ще срещна лорд Бъкингам тук. Трябва да говоря с него, но непрестанно го изпускам в клуба си. — Усмихна се и най-сетне пусна ръката й.

Черните му очи сякаш танцуват, помисли си Частити, и са пълни с искри от смях. Широката уста беше изкривена в усмивка, а на брадичката му имаше трапчинка, което според нея беше абсурдно. Всъщност още не се беше усмихнал истински.

— Лорд Бъкингам почти винаги посещава нашите следобеди — отговори тя, стараейки се гласът й да звучи неутрално. — За съжаление още не е тук, но заповядайте, изпийте чаша чай с нас. — Тя се обърна отново към масичката.

— Доктор Фарел, аз съм сестрата на мис Дънкан. Казвам се Констанс Енсор. А това е другата ни сестра, лейди Малвърн.

Дъглас вдигна глава и се озова срещу висока, много елегантна дама, която, подобно на малко по-дребната дама до нея, имаше очебийна семейна прилика с мис Дънкан. Косите им не бяха толкова червени, очите им бяха по-скоро зелени, а не кафяви като на малката сестра. Въпреки това личеше, че са от едно семейство.

Дъглас се ръкува със сестрите и отново обясни, че иска да се срещне с лорд Бъкингам, обяснение, което двете приеха със същата непринуденост като мис Дънкан, която дойде при него с чаша чай.

— Желаете ли сандвич, доктор Фарел? Или предпочитате сладкиш?

— Нито едното, нито другото, благодаря — отказа Дъглас. — Съжалявам, че нахлух така…

— Днес имам приемен следобед, доктор Фарел — обясни Частити с хладна усмивка. — Вкъщи съм за всеки, който пожелае да ме посети. Вероятно не сте от Лондон.

— Не, от Единбург.

— Аха. — Тя кимна. — Сигурно там горе имате други светски навици.

Като че идвам от остров Самоа, каза си Дъглас в прилив на гняв. Веднага усети, че почтената мис Дънкан е враждебно настроена към него, но при най-добро желание не можеше да си обясни по каква причина.

— Контеса Дела Лука, мис Дела Лука — оповести важно Дженкинс.

— Извинете ме — каза Частити, остави лекаря и отиде да поздрави новите гости. — Контесо, синьорина, колко е хубаво, че идвате да ме посетите. Ще позволите ли да ви представя, преди да пиете чай? Познавате ли лейди Бейнбридж? — Тя представи новодошлите на дамите, които седяха около масичките с чаши чай. — Естествено вече познавате сестрите ми Констанс и Прюдънс. А това са лейди Уинтроп и дъщеря й Хестър. Хестър ще се омъжи след няколко седмици.

Като ехо на представянето се надигна хор от учтиви поздрави. Лаура седна до Хестър, устреми към нея очебийно изпъкналите си очи и започна:

— Къде ще прекарате медения месец, мис Уинтроп? Непременно трябва да заминете за Италия. Без да е посетил Фиренце и Рома, човек не може да се нарече образован.

— Но там сигурно е много студено по Коледа… — осмели се да възрази Хестър, сплашена от авторитарния тон и втренчения поглед.

— О, не, не, съвсем не. Фиренце се намира на юг — обясни Лаура с пренебрежителен жест. Явно географските дадености нямаха значение за нея.

— Неапол и Соренто са още по-на юг — отправи първата атака Прюдънс и очите и засвяткаха.

— О, там няма какво да се види. — Лаура отново направи пренебрежителен жест.

— Ами Помпей? — учуди се Частити. — Защо съм останала с впечатлението, че разкопките заслужават да се видят?

— Щяха да станат още по-интересни, ако бяха разрешили на жените да разглеждат еротичните стенописи — подхвърли весело Констанс. — Преди няколко години, когато бяхме там с нашата майка, не ни позволиха да ги видим, обаче посрещнаха мъжете с отворени обятия и с дръзки намигвания.

— Не мисля, че онези картини са подходящи за женски очи — заяви високо Лаура и превзето избърса устни с копринената си кърпичка. — Тази мисъл ме кара да треперя.

— Ако питате мен, трябва да сложат на Микеланджеловия Давид престилчица на слабините — предложи с медено гласче Частити и подаде чаша чай на една дама. — Не се осмелих да го погледна. — Тя се обърна към лекаря, който се бе приближил към бъбрещите дами и не изпускаше от поглед белия карамфил на ревера на мис Лаура. — А вие как мислите, доктор Фарел? Трябва ли жените да разглеждат мъжката анатомия като част от съответното произведение на изкуството или не?

Дъглас имаше непогрешимото усещане, че му залагат капан. Ако не беше на едно мнение с дамата с белия карамфил, можеше да опропасти шансовете си да я направи своя съпруга. Ако обаче се съгласеше с нея, щеше да се изложи на подигравките на това заплашително сестринско трио. Предложението на мис Дънкан, изречено с ласкателен тон и недвусмислена ирония, не бе успяло да го заблуди.

Най-добре да отговори дипломатично.

— Според мен това е въпрос на лични предпочитания, мис Дънкан. Добре ли познавате Италия, мис Дела Лука?

— Тя е моята родина, dottore. Истинската родина на сърцето ми. — Когато дамата отново се разпростря върху любимата си тема, сестрите се отдалечиха облекчено.

— Е, мисля, че добре се справихме — пошепна Констанс и посегна към сандвичите. — Сега ни трябва само татко.

Едва изречено, желанието й беше изпълнено. Лорд Дънкан, внушителен и изискан както винаги, с грижливо пригладена назад гъста бяла коса, за да подчертае широкото чело, влезе в салона с любезна усмивка. Той поздрави гостите на дъщеря си с безупречна учтивост, целуна ръцете или бузките на дамите в зависимост от степента на познанство, потупа мъжете по раменете, пусна няколко шеговити забележки. За дъщерите, които го наблюдаваха, беше голяма изненада да видят как отшелникът, в който се бе превърнал, изведнъж отстъпи място на очарователния светски мъж, какъвто беше по-рано.

— Според мен това е нещо като каране на колело — пошепна Частити. — Веднъж научиш ли се, никога не го забравяш. — Тя отиде при баща си. — Татко, искам да ти представя контеса Дела Лука.

— Очарован съм, скъпа — отговори с усмивка лорд Дънкан и се поклони. — Новите лица са винаги добре дошли. Надявам се, че дори през мрачния декември Лондон предлага известна компенсация.

— О, тук е чудесно — отговори с усмивка дамата. — Бихте ли ми разказали историята на картината над онази витрина? Направи ми впечатление още когато влязох и оттогава гадая дали случайно не е от Фрагонар.

Лорд Дънкан засия.

— Отгатнахте, мадам! Наистина е от Фрагонар, но не в обичайния му стил. Твърде малко са хората, които го разпознават. Елате да разгледаме картината отблизо. — Той й предложи галантно ръката си. — В библиотеката виси друга подобна. Блаженопочившата ми съпруга имаше добър поглед за ценните неща. — Той изведе контесата от салона.

— Имате ли практика в Лондон, dottore? — попита със сладко гласче Лаура, която бе посветила цялото си внимание на мъжа, настанил се на позлатения стол до нея.

Частити гледаше стола и вътрешно трепереше: конструкцията й изглеждаше твърде крехка за масивното мъжко тяло. Едновременно с това забеляза колко сръчни и нежни бяха движенията на ръцете му. А пръстите, които държаха чашата, бяха дълги и елегантни въпреки големината на ръцете. Сигурно оперира, каза си тя, или поне го е правил по време на обучението си. Нищо чудно, че ръцете му бяха толкова сигурни.

— Да, мис Дела Лука, на Харли стрийт — отговори кратко Дъглас.

— Ах, а имате ли специалност, dottore? — Лаура се наведе напред и скръсти ръцете си в дълги ръкавици с открити пръсти в скута на тафтяната рокля. Бе произнесла италианската дума с такава любов, сякаш опитваше най-фин хайвер от белуга.

— Лекувам всякакви болести — обясни доктор Фарел, — но съм специализиран в сърдечните страдания.

— О, прекрасно — отвърна с гърлен глас младата дама. — И безкрайно важно. Естествено имате успешна практика.

— Започнах едва наскоро — отговори спокойно той. Не за първи път погледът му бе привлечен от мис Дънкан, която седеше насреща му, задълбочена в разговор с лейди Уинторп. Не му беше особено приятно, че постоянно отклонява вниманието си от дамата с белия карамфил. Затова се обърна отново към мис Дела Лука и я дари с топлата, внимателна усмивка, с която уверяваше пациентите в своя интерес и съчувствие. — Преместих се в Лондон от Единбург, където имах добра практика. Естествено, надявам се на Харли стрийт да постигна същия успех.

— О, сигурно ще го постигнете — увери го Лаура. — Толкова благородна професия… като апостол на Хипократ. Желая ви много успехи, dottore. — Тя докосна ръката му. — Няма нищо по-прекрасно от това да помагаш на ближния си — особено за хората като нас, облагодетелствани от съдбата.

Дъглас се съгласи с леко принудена усмивка. Това беше и неговият девиз в живота, но защо му беше неприятно да го чуе от устата на тази жена? Сигурно заради начина й на изказване. Но това не е важно, напомни си той. Вече беше наясно, че не може да очаква от бъдещата си съпруга богатство, обществена позиция и на всичкото отгоре истинско, честно разбиране към професията му. За целите му беше достатъчна богата жена, която да е в състояние да изразява правилните чувства, дори само заради ефекта от тях. Усмивката му стана по-сърдечна.

Дамата съвсем не беше грозна. Нямаше да губи много време за разговори с нея. Очевидно разполагаше с необходимите връзки. Инстинктът му подсказваше, че тя няма да пожали усилия да подкрепи професионалната кариера на съпруга си, ако това ще закрепи собственото й положение в обществото.

След половин час Дъглас стана и се сбогува.

— Надявам се, че ще ми позволите да ви посетя някой път, мис Дела Лука.

— О, да, естествено. Мама и аз ще се радваме много. Парк Лейн 26. Великолепна къща. Не толкова просторна, колкото вилата ни край Фиренце, но много приятна… с изглед към Хайд парк. — Ръката й остана безжизнена в неговата. — Но не бих искала да ви задържам далече от пациентите ви, dottore. Те се нуждаят от вас много повече от нас. — Последните думи бяха придружени от кратък, превзет смях.

— Не работя по цял ден — излъга Дъглас и поднесе отпуснатите пръсти към устните си.

Виж ти, докторът имал светски таланти, каза си Частити, която тайно наблюдаваше мимиката му. Изпитваше нарастващо презрение. Очевидно мистър Фарел смяташе да задълбочи познанството, а синьорината не изглеждаше враждебна, точно обратното. Контесата все още разглеждаше произведенията на изкуството, водена от баща й. Като цяло, следобедът се очертаваше като успешен за посредническата агенция.

— Трябва да се сбогувам, мис Дънкан.

Като чу дълбокия глас на лекаря зад себе си, тя се обърна.

— О, но вие не можахте да говорите с лорд Бъкингам. Сигурна съм, че ще се появи в следващия половин час.

— За съжаление имам посещения при пациенти — излъга гладко той.

— О, колко жалко. Да му кажа ли, че сте бил тук? Мога ли да му дам адрес, на който да ви намери? — попита тя, незнайно защо развеселена от собствената си злоба. Какво ли щеше да й отговори? Сигурно вярваше, че лорд Бъкингам наистина съществува — добър познат на домакинята, която съвсем естествено се осведомяваше за адреса му.

— О, не се притеснявайте. Надявам се да го видя по-късно в клуба.

— В Уайтс ли? — попита Частити.

— Не, в Крокърс — отговори Дъглас. — Това е игрален клуб, мис Дънкан. С лорд Бъкингам имаме общи предпочитания към виста.

Прекрасно! Частити трябваше да признае, че докторът има остър ум.

— Желая ви добър ден, мистър Фарел. Надявам се да имате успех в практиката си.

— Благодаря ви. — Той се наведе над ръката й и се сбогува.

Щом излезе на улицата, Дъглас вдигна поглед към къщата. Тази синьорина Дела Лука — ако не се лъжеше, тя беше богата и си търсеше мъж. Въпреки това не беше длъжен да приеме предложението на посредническата агенция. Това означаваше да загуби всеки друг шанс.

Например почтената млада дама Частити Дънкан? Ако се съдеше по обстановката, тя беше достатъчно богата. Без съмнение принадлежеше към изисканото общество. Имаше подходящите връзки. Една много по-интересна възможност от тази, която му бяха предложили. Най-вече защото много му се искаше да разбере откъде идваше необяснимата й, но ясно доловима враждебност. Днес се виждаха за първи път, значи не беше сторил нищо, с което да я настрои срещу себе си.

Е, той обичаше предизвикателствата. Дъглас Фарел кимна доволно, завъртя рязко бастуна си и се запъти към Харли стрийт, където наскоро беше наел помещения за елегантния си кабинет.