Брачни игри

6

Компанията излезе от ресторанта и се озова сред неапетитните остатъци от пазара на Ковънт Гардън. Роди веднага повика файтон за онези, които също искаха да отидат в „Маракеш“, но не намериха място в колата му. После се обърна към Частити и Дъглас:

— Обикновено си делим сметката за ресторанта, Фарел. Ако ми дадете картичката си, ще ви изпратя вест, щом изчисля вашата част — предложи той.

— Доктор Фарел е загубил визитника си — съобщи със сладко гласче Частити и хвърли многозначителен поглед към изпращача си.

— О, винаги нося у себе си няколко отделни визитни картички — отговори Дъглас с усмивка, гладка като нейната. Бръкна в джоба и извади портмонето си. Намери визитна картичка и я подаде на Роди с обяснението: — Написани са и двата ми адреса.

Роди кимна и му връчи своята визитна картичка. Последва размяна на картички между Дъглас и останалите членове на компанията.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш на танци? — попита мрачно Роди, като се наведе към Частити. — От сутринта се радвах на няколко куик-степа с теб.

— Извинявай, Роди, но наистина съм уморена — отговори тя. — Освен това змиорката в аспик напомня за себе си.

— Ужасно ядене — промърмори съчувствено той.

— Ужасно преживяване — съгласи се през смях тя. — Но иначе вечерта беше великолепна. Благодаря ти.

— А аз ви благодаря, че ме включихте така естествено — присъедини се Дъглас и му подаде ръка. — Блестящо въвеждане в лондонския нощен живот, наистина.

— О, удоволствието беше изпяло мое, драги — отговори винаги учтивият Роди и го потупа по рамото. — Ще ми позволите ли един безсрамен въпрос? На ринга ли си извоювахте този нос?

Дъглас поклати глава.

— Вярно е, че в университета се боксирах в тежка категория и имам зад гърба си стотици рундове, но този спомен ми остана от полето за ръгби.

— О, но това е много груб спорт! — Поли потрепери, както подобаваше на чувствителна млада дама.

— Права сте, ръгбито има и някои груби страни — призна Дъглас и замислено поглади счупения си нос.

— О, жените не разбират нищо от спорт — намеси се братът на Елинор и изпухтя презрително. — Спортът калява характера, това е то. Обаче жените не правят нищо друго, освен да си прехвърлят топките над мрежата за тенис.

— Това не е вярно — възрази сърдито Частити. — Жените играят не само тенис, но и крикет, и хокей на трева. Освен това карат колело, играят голф и се катерят по планините.

— Права сте, но не се занимават с онова, което бихме могли да наречем физически близък спорт — каза Дъглас.

— Ако имате предвид, че избягваме онези видове спорт, при които имаш насреща си противник, вероятно сте прав — отвърна Частити. — Но трябва да ви кажа, че чупенето на крайници, да не говорим за глави и носове, ми изглежда крайно неинтелигентен начин да извоювам победа.

— Вече ви казах, че тя е безнадежден случай, Фарел. — Братът на Елинор укорително поклати глава. Дъглас се ограничи с лека усмивка. При словесни престрелки почтената мис Дънкан не проявяваше никаква деликатност — и сега бе изказала съвсем ясно отрицателното си мнение за бойните спортове.

След сърдечни думи за довиждане и пожелания за леха нощ компанията се разпредели по различни е превозни средства и Дъглас и Частити останаха сами на улицата. Дъглас се огледа за някои минаващ файтон.

— Боя се, че Бриджъм завзе файтоните с пристъп — отбеляза с усмивка той.

— По това време всички файтони са заети. — Частити вдигна яката на палтото си.

— Ето един! — Дъглас сложи два пръста в устата си и изсвири пронизително, като същински продавач на пазара. Макар че пътуваше в обратната посока, файтонджията веднага обърна и спря пред тях.

— Добре се справихте — похвали го Частити. — Никога не бях чувала такъв сигнал. Трябва да ми покажете как става. Ако файтонът беше стигнал до следващия ъгъл, щяхме да го изгубим. Там чака цяла група.

Дъглас отвори вратичката.

— Позволете — — каза той, хвана я леко през кръста, сложи я на седалката, качи се след нея и затръшна вратичката.

Частити го изгледа с опасно святкащи очи.

— Вие май сте от онези мъже, които си въобразяват, че на жените много им харесва да се отнасят с тях като с порцеланови кукли. Мога да ви уверя, че сте се заблудили, доктор Фарел. Повечето жени не понасят разните му там великани да ги разнасят като колети.

Дъглас я погледна смаяно.

— Сестрите ми никога не протестираха.

— Сигурно ви е ясно, че има разлика дали става въпрос за член на семейството или за напълно чужд човек — отвърна поучително Частити.

— Не сте ми напълно чужда — възпротиви се енергично той. — Не и откакто ядохме заедно змиорка в аспик.

Частити бързо обърна глава към прозореца. Не искаше той да види усмивката, която не успя да потисне.

След известно време Дъглас заговори с обичайния си тон:

— Не можах да разбера кога Бриджъм е уредил сметката. Не видях някой от келнерите да я донесе, нито да се плаща…

— Роди има кредит в ресторанта — обясни Частити. — Както навсякъде в града. Никога не носи у себе си пари… Смята го за вулгарно. Има толкова много, че никога не мисли за пари.

— Какво щастие. — В гласа на Дъглас звънна недвусмислена подигравка.

Частити присви очи. Не й харесваше, че този човек си позволява да критикува приятелите й. Отговори му с груба обида:

— Ако ви е трудно да заплатите вашата част, той със сигурност ще прояви разбиране.

Дъглас буквално подскочи.

— За какво намеквате?

„Щом си търсите богата жена, може да се предположи, че ви трябват пари, за да финансирате прищевките си.“

— Съвсем нищо — отговори тихо тя. — За какво бих могла да намекна?

— Не знам. Затова попитах. — В спокойния му тон имаше нещо, което изобщо не й хареса. Изпитваше все по-силно чувство, че сама се е поставила в неприятна ситуация.

— Нищо не исках да намекна — повтори тя, напълно съзнавайки колко неубедително звучеше отричането. С човек като Дъглас Фарел трябваше да е постоянно нащрек. Беше допуснала да си проличи, че си е съставила отрицателно мнение за него, а това не беше позволено. — Много съжалявам, ако съм ви обидила — добави тя. — Не съм имала такова намерение. Помислих само, че сигурно струва много пари да обзаведете кабинет на Харли стрийт.

Хайде де, опитай се да го отречеш, добави наум тя. Нали точно това беше казал на посредницата.

— Така е, права сте — кимна с готовност той. — Но не ми се вярва, мис Дънкан, че някога съм ви давал поверителна информация за състоянието на финансите си.

— Не — съгласи се тя и сведе глава. „Или поне вие не знаете, доктор Фарел.“ — Забележката ми беше крайно неподходяща. — Най-добре да признае истината. — Вие ме ядосахте, като разкритикувахте приятелите ми.

След кратко многозначително мълчание Дъглас отговори:

— Извинявам се, ако съм оставил у вас такова впечатление. — Премина стремително малкото пространство, което ги разделяше, и сложи ръка върху нейната. — Не можем ли да забравим тази неприятна случка, Частити?

Младото момиче усети топлината и силата на ръката му през тънките кожени ръкавици. Чувството, което изпита, беше странно обезпокояващо, но тя не направи опит да издърпа ръката си. Като реакция на въпроса му се усмихна колебливо, а той само кимна и остави ръката си, където беше. Дружелюбното, макар и малко смутено мълчание продължи, докато файтонът спря пред дома на семейство Дънкан. Дъглас скочи на тротоара и подаде ръка на Частити. Този път не прояви интимност, но ръката му задържа здраво нейната, докато тя стъпи на плочките. Пусна я почти неохотно.

— Лека нощ, Частити — сбогува се той с лек поклон.

— Лека нощ, Дъглас. Много благодаря, че ме изпратихте — отвърна тя и се обърна към стълбището.

Дъглас я изчака да влезе, плати на файтонджията и го освободи. Уимпол стрийт не беше далече и студеният въздух щеше да му се отрази добре. Беше объркан и трябваше да прочисти главата си.

Каква беше целта на Частити, когато направи онази злобна забележка за финансите му? Зад тази обида се криеше нещо определено. Можеше да приеме, че е реагирала на въображаемата му критика срещу приятелите й, но не разбираше защо бе направила точно такава забележка. Със сигурност не беше оставил у никого впечатлението, че няма пари. А може би само си въобразяваше? Не, нито по облеклото, нито по поведението му би могло да се заключи, че е без средства. Макар че в действителност беше беден и скоро щеше да обеднее още повече, когато ограничените му средства потънеха в бездънната паст на бедняшката му практика.

Единствено кабинетът на Харли стрийт беше в състояние да възстанови финансовото равновесие. Но за целта трябваше първо да го обзаведе и да намери пациенти. За да се справи добре и бързо, имаше нужда от парична инжекция. Помисли за синьорина Дела Лука, представи си тясното й лице, но само след миг пред вътрешния му взор изникна лицето на Частити Дънкан: нежни черти, блестящи кафяви очи, сияещ тен. От време на време и омайваща усмивка. Това момиче притежаваше език на усойница — но не го показваше винаги. Тя беше загадка, парадокс от особен вид, и той не можеше да отрече, че се чувства привлечен от нея.

Но той не искаше да се чувства привлечен нито от нея, нито от която и да било друга. Знаеше от своя горчив опит, че емоционалното обвързване причинява само болезнени усложнения. Трябваше му богата жена с добро положение в обществото, която да не възразява срещу задачата на живота му — а още по-добре да му помага да я изпълни. Посредницата му бе представила такава жена и той беше длъжен да продължи.

Без да е взел решение, Дъглас пъхна ръце в джобовете на палтото си и попипа гравираните букви на визитните картички, които беше получил тази вечер. Контактите бяха важни почти колкото капитала, а тази вечер беше завързал добри връзки.

Частити прекара неспокойна нощ. Гневеше се на самата себе си, защото се бе поддала на изкушението малко да подразни доктора. Чувстваше се ужасно, че го бе обидила само за да задоволи жаждата си за отмъщение. Това беше върхът на злобата! За нея беше съвсем естествено да спестява болките на другите. Въпреки острия език, който споделяше със сестрите си, обикновено се стараеше да избягва обиди и нелюбезни забележки. Какво й беше станало снощи? Явно не можеше да понася този човек, но това не беше оправдание за поведението й. Освен това през цялата вечер той не беше сторил нищо, което да събуди враждебността й. Трябваше да бъде честна пред себе си и да признае, че всъщност беше точно обратното.

Събуди се още на разсъмване, когато Мадж се вмъкна тихичко в стаята й, за да измете пепелта и да запали огън в камината.

— О, извинете, мадам! Събудих ли ви? — Коленичилото пред огъня момиче се обърна стреснато, когато Частити се надигна в леглото.

— Не, вече бях будна. — Частити отметна завивката. — Аз сама ще запаля огъня, Мадж, ако бъдете така добра и ми направите чай.

— Вие… ще запалите огъня, мадам? — Мадж не вярваше на ушите си.

— Уверявам ви, че съм много сръчна — отговори Частити с лека усмивка, стана и отиде пред камината. — Радвате ли се на Коледа, Мадж?

— О, да, мадам! Леля… искам да кажа, мисис Хъдсън ми разказа как вечеря прислугата.

— Да, настроението винаги е приповдигнато — потвърди Частити и разрови жаравата, докато се пръснаха искри. Може би най-хубавото беше, че тази година в семейството имаше дете. Присъствието на Сара щеше да направи празника още по-специален.

Мадж отиде да донесе чай, а Частити остана на колене пред огъня, топлейки ръцете си на пламъците. Вятърът се удряше в капаците на прозорците, свиреше в комина и раздухваше пламъците. В зимата имаше нещо, което вълнуваше Частити и й вдъхваше енергия. Прюдънс и Констанс обичаха лятото. Дори в най-горещите дни и двете изглеждаха хладни и овладени, а от горещината сякаш се зареждаха с енергия, докато Частити вехнеше. Може би защото сестрите и бяха по-високи и по-тънки от нея. Двете бяха като слънчогледи, докато тя беше друго цвете, дребничко, по-близо до земята… може би кокиче, разцъфнало в снега? Фантастично сравнение, което тя отхвърли с вдигане на раменете.

Когато слезе долу, за свое учудване завари стаята за закуска празна. На мястото на баща й нямаше прибори, прочетеният вестник, грижливо сгънат, беше положен до собствената й чиния. Дженкинс влезе с кана кафе.

— Добро утро, мис Час.

— Добро утро, Дженкинс. Баща ми закуси ли вече?

— Слезе доста рано и преди десетина минути излезе от къщата. Каза ми, че трябвало да свърши някаква работа.

— По това време? — Частити си взе препечена филийка. — Странно…

— Да, и аз това си помислих — кимна икономът. — Искате ли едно рохко яйце, мис Час?

След кратък размисъл Частити поклати глава.

— Не, благодаря, ще ям само филийки. След закуска ще отида до Кенсингтън да взема пощата, а после вероятно ще посетя Прю. Не вярвам, че ще се върна за обяд, но довечера Прю и Кон ще се хранят с нас.

— Да, негово благородие вече ми каза. Предполагам, че мистър Енсор и сър Гидиън няма да ни почетат с присъствието си?

— И аз така предполагам. Смятаме с меко насилие да убедим татко, че трябва да даде прием преди Коледа.

— Разбирам. Значи трябва да проверя запасите ни от вино. Негово благородие ще поиска да узнае какво имаме в избата. — Икономът се поклони и я остави да закуси спокойно.

Тя хапна набързо, прегледа вестника, после се качи в стаята си да вземе шапката и палтото. Трябваше да вземе пощата за „Мейфеър Лейди“ и за посредническата агенция, но имаше и друга причина да посети мисис Бейдли още днес. Може би собственичката на магазина знае нещо повече за доктор Дъглас Фарел. Дали беше обърнал гръб на Кенсингтън и бедняшките квартали около Сент Мери Абътс, след като твърдеше, че живее на Уимпол стрийт и си обзавежда кабинет на Харли стрийт?

Тя стоеше в залата и нагласяваше шапката си пред огледалото, когато се появи лорд Дънкан, както винаги безупречен, целият в сиво — палто от туид, панталонът в тон с цилиндъра. Носеше голям букет хризантеми, а под мишница пакет, увит в кафява хартия.

— Добро утро — поздрави го с усмивка Частити. — Не знаех, че вече си се върнал. Цветята са невероятно красиви. Много обичам чудните багри на есента. За кого са?

Баща й я погледна с леко смущение.

— Обещах на контеса Дела Лука да й заема книгата с медните гравюри, която майка ви купи от Италия. За съжаление вчера следобед не можах да я намеря, открих я едва вечерта, затова си помислих, че не би било зле да я посетя днес.

— А цветята? — усмихна се вътрешно Частити. Баща й имаше вид на мъж, тръгнал да ухажва хубава жена. Може би трябваше да си състави по-точна представа за ситуацията. Например да види как ще го посрещне дамата.

— Ако желаеш компания, с удоволствие ще дойда с теб — предложи тя с привидна небрежност. — И без това смятах скоро да направя ответна визита на Лаура и майка й. Няма значение дали днес или друг ден.

Тя не можа да прецени дали баща й посрещна предложението с радост или не, но той беше твърде учтив, за да й откаже.

— Ще ми е много приятно — кимна той. — Хайде, скъпа. Но ти май имаше предвид нещо друго? — попита той, сочейки палтото и шапката й.

— Нищо, което да не мога да отложа — отговори в най-добро настроение тя. — Кобхъм ли ще ни закара или ще вземем файтон?

— По-добре да вземем файтон. Трябва да свикнем да се оправяме без собствена кола, когато Кобхъм се оттегли в пенсия — каза лорд Дънкан. — Доколкото знам, Прюдънс е уредила всичко.

— Да. Кобхъм има желание да напусне Лондон и да заживее на село. Тя му намери къщичка в хубаво имение.

— Сестра ти трябва да се грижи преди всичко за собственото си домакинство — настави меко лорд Дънкан и пропусна дъщеря си да мине първа през вратата. — А аз трябва да се науча да не разчитам на нея, както досега. Както и на теб, скъпа моя. Много скоро и ти ще създадеш собствено домакинство.

— Засега нямам такива намерения, татко — засмя се Частити. — Защо да бързам?

— Е, добре, както искаш. Но така върви светът, детето ми. Доскоро мислех, че ще бъдете винаги около мен, но сега си само ти. Сестрите ти се омъжиха една след друга за по-малко от година.

Той поклати глава, но явно не се сърдеше.

— Важното е, че се омъжиха добре — отговори Частити с дяволита усмивка и го хвана под ръка. — Това най-много ме учудва.

— И мен — призна лорд Дънкан и махна с бастуна си на един файтон. — Като се има предвид, че те съвсем не са това, което се разбира под скромни млади дами. И ти си като тях. Макар че като те гледа, човек остава с впечатлението, че не си в състояние да нараниш и муха. И майка ти беше същата. — Той отвори вратичката и помогна на Частити да се качи.

Ето това е обичайният жест на учтивост, помисли си неволно Частити. Доктор Дъглас Фарел можеше да вземе пример от баща й.

Докато файтонът ги возеше към Парк Лейн, двамата бъбреха за дреболии. Спряха пред красива къща с изглед към Хайд парк. Семейство Дела Лука явно е много богато, каза си Частити, когато слезе и изчака баща й да плати на файтонджията. Контесата бе споменала, че е купила къщата, а не я е наела. Къща с такава големина и с такова разположение сигурно струваше куп пари. Май и аз започнах да мисля като Дъглас Фарел, укори се тя. Да оценявам богатството на контесата като някоя…

Ала гласът на разума не преставаше с напомнянията. Баща й имаше нужда от финансова помощ, а зестрата на синьорината сигурно щеше да е достатъчна, за да позволи на доктор Фарел да осъществи честолюбивите си мечти.

Посрещна ги лакей в ливрея със златни ширити, която приличаше на оперен костюм. На главата му беше нахлупена тривърха шапка. Просторната входна зала беше претоварена с италиански скулптури и огромни картини в масивни златни рамки. Впечатлението се засилваше още повече от издържания в ренесансово синьо и украсен със златни мотиви таван. Великолепието, присъщо повече за някоя флорентинска вила, беше в ярък разрез със стила на грегорианската къща на Парк Лейн и действаше потискащо и не на мястото си.

Частити, която наблюдаваше баща си, забеляза, че изглежда като упоен.

— Файтонът ни сигурно е бил вълшебно килимче — пошепна в ухото му тя, докато следваха величествения лакей към двойната врата в дясната степа на залата. — Изведнъж се озовахме в италианския ренесанс.

В погледа на лорд Дънкан се смесваха неодобрение и смях. Лакеят отвори вратата и възвести с тежък италиански акцент:

— Лорд Дънкан… уважаемата мис Частити Дънкан.

Контесата стана бързо от златно-белия диван с резбовани облегалки и ги поздрави с топла усмивка. Носеше свободно падаща дреха от тъмнозелена коприна със светложълти бордюри. Косата й беше прибрана под елегантен тюрбан, отдавна излязъл от мода.

— Скъпи лорд Дънкан, мис Дънкан, колко мило от ваша страна, че идвате да ме посетите! — извика тя и им протегна ръка.

Частити веднага забеляза двойката, която стоеше пред един от високите прозорци, разкриващи гледка към Хайд Парк. Лаура дела Лука и доктор Дъглас Фарел, задълбочени в оживен разговор, се обърнаха към новодошлите.

— На езика ми е да кажа: тези случайности трябва най-после да имат край, мис Дънкан — отбеляза Дъглас с хладна усмивка, когато й подаде ръка.

Снощи се наричахме на малко име, сети се тя. Дали той се опитваше да забрави непринудеността и доверието от миналата вечер, като се връщаше към официалната учтивост? Вероятно не искаше Лаура да си помисли, че поддържа приятелство с друга жена. Ако да, това беше многообещаващ знак и тя щеше да последва примера му.

— Наистина пътищата ни се пресичат постоянно, доктор Фарел — отговори тя, бързо стисна ръката му и се обърна към Лаура. — Как сте днес, мис Дела Лука?

— Много добре, благодаря ви, мис Дънкан — отговори Лаура със същата скована учтивост. — Много мило от ваша страна да ни посетите. Тъкмо казвах на доктора, че тази сутрин чукчето на вратата няма спокойствие. Вълшебната вечеря у лейди Малвърн ни осигури много посетители.

— Да, хората тук ни приемат много сърдечно — допълни контесата. — О, колко са красиви! — извика тя, когато лорд Дънкан й връчи букета с лек поклон. — Лаура, скъпа, позвъни на Джузепе да донесе ваза и кафе. Заповядайте, седнете, лорд Дънкан, мис Дънкан!

— Аз не искам кафе, уважаема контесо — каза лорд Дънкан с отхвърлящ жест. — След закуска никога не се докосвам до тази мътна отвара. — Той се настани до домакинята и сложи пакета на масата. — Намерих книгата с медните гравюри и си позволих да ви я донеса.

— О, но това е чудесно! — извика контесата с искрена радост и побърза да отвори пакета. — Какво да ви предложа вместо кафе? Може би шери?

Предпочитаната напитка на лорд Дънкан беше уиски, но тази сутрин щеше да се задоволи и с шери. Лаура дръпна украсения с пискюл шнур, който висеше до камината.

— Освен доктора, днес ни гостуваха лейди Бейнбридж, лейди Армитейдж и лейди Уинтроп — съобщи гордо тя.

— Очарователни дами — пошепна майката, докато прелистваше книгата.

— Позвънихте, синьора. — Огромният лакей застана на вратата и се поклони. Лаура му подаде цветята и му поръча кафе.

Дъглас каза тихо на Частити:

— Надявам се змиорката в аспик да не е имала лоши последствия.

Тя поклати глава.

— Нищо, слава Богу. А при вас?

— Само лоши сънища — отговори той с тих смях.

— О, нима спите лошо, догоре? — Лаура побърза да се присъедини към тях. В гласа й прозвуча истинско любопитство.

— Само след като съм вечерял змиорка в аспик — отвърна спокойно Дъглас.

— Змиорка в аспик? — Младата дама го погледна неразбиращо. — Какво трябва да означава това?

— Деликатес от Кокни — обясни поучително Частити. — Съветвам ви да го избягвате. Вкусът му е отвратителен.

Лорд Дънкан вдигна глава от книгата.

— Какво чувам за змиорка в аспик?

— Снощи с доктор Дъглас имахме нещастието да я опитаме в Ковънт Гардън — засмя се Частити.

— Велики боже! Защо?

— Много добър въпрос, сър — отговори Дъглас. — Вашата дъщеря ме предизвика да се състезаваме.

— О, не вярвам. Подобно предизвикателство изобщо не отговаря на характера на Частити — установи убедено негово благородие. — Сигурно се лъжете.

— О, не, сър, повярвайте ми, точно така беше.

— Прав е татко, наистина го предизвиках — призна си Частити. — Той прие предизвикателството и двамата изядохме по една порция змиорка в аспик.

— Колко странно… и колко грубо — прошепна отвратено Лаура и се намръщи. — Змиорка в аспик, колко вулгарно. — Изисканата млада дама се потърси от отвращение.

— Като всички ястия на обикновения народ — отговори спокойно Частити. — Вероятно знаете латински, мис Дела Лука. След като сте прекарали живота си в Италия, сигурно познавате добре езика на древните римляни.

За момент Лаура загуби ума и дума. Очевидно беше усетила укора. Въпреки това не пропусна възможността да произнесе едно от поученията си.

— Но разбира се — каза тя с решително кимване. — Вулгар… вулгарис… Вие сигурно знаете латински, dottore? Нали това е езикът на медицината?

— Наистина има латински книги, но те са доста стари — отговори с усмивка той. — Аз предпочитам съвременни учебници.

— За съвременните болести — допълни Частити. — Смятате ли, че в нашето общество има нови болести, доктор Фарел?

Въпросът беше безкрайно интересен и Дъглас искаше да му отговори сериозно, но Лаура безцеремонно му отне думата и застана пред Частити, за да я изключи от разговора.

— Аз съм истинска мъченица на безсънието, dottore. Не мога да ви опиша моето страдание. Можете ли да ми препоръчате нещо против безсъние? Напразно се опитвах да си помогна с валериан и беладона. А ме е страх да посегна към лауданума… знам, че маковият екстракт може да предизвика зависимост.

— Аз препоръчвам валериан — каза Дъглас с едва доловима въздишка. Още от Единбург беше свикнал да раздава лекарски съвети в обществото. Обикновено изпълняваше подобни молби кратко и сухо и канеше питащия да го посети в кабинета. Предполагаше, че в Лондон ще е същото — все пак това беше начин да спечели пациенти. Но засега не се знаеше дали е и начин да си намери съпруга.

— Може би трябва да ми определите час. Кога мога да дойда в кабинета ви? — попита Лаура, сякаш беше прочела мислите му.

— Естествено ще направя за вас всичко, което е по силите ми — отговори той. — За съжаление кабинетът ми още не е напълно обзаведен. Разбирате ли, трябва да сменя доста мебели. — Той се усмихна извинително. — Имам твърде малко време, за да се погрижа за всички детайли.

— О, dottore, трябва да ми позволите да ви помогна! — протръби Лаура и драматично притисна ръка към сърцето си. — С цялата си скромност мога да кажа, че имам превъзходен вкус за обзавеждане и декорация. Талант, с който съм известна още от детските си години. Права ли съм, мамо? — Тя се обърна към контесата, за да изиска одобрението й.

Майката вдигна глава от книгата си.

— Да, скъпа — отвърна тя с търпелива усмивка. — Знаеш, че винаги предоставям тези детайли на теб.

Частити неволно плъзна поглед по претоварения с тежки мебели салон и прибави в мислите си ренесансовата входна зала. Едва преглътна изохкването си, при това срещна погледа на Дъглас Фарел и за малко да избухне в смях. Строгото му изражение й подсказа, че в момента си представяше как спокойната, внушаваща доверие скромност на кабинета му ще бъде обогатена с ренесансови елементи и какво ще бъде въздействието му.

Частити се закашля, извади кърпичката си от чантата и скри лице в ухаещите на лавандула дантели. Дъглас се наведе към нея и енергично я потупа по гърба.

— Задавихте ли се? — попита съчувствено той.

— Да, от нещо абсурдно — прошепна тя и се отдръпна, за да избяга от силната ръка върху гърба си.

— Наистина, dottore, трябва да видя помещенията, за да обсъдим обзавеждането — каза Лаура с решителност, която издаваше, че няма да се откаже от намерението си.

— О, моля ви, не искам да ви създавам проблеми…

Тя го спря с властно движение на ръката.

— Никакви проблеми не ми създавате, dottore. За това и дума не може да става. За мен ще е удоволствие. Едно много женско удоволствие… и много женски стил. — Тя кимна съчувствено. — Вие сте твърде зает с благородната си професия и не бива да се натоварвате с неща, които са в естествената област от задачи на жената. Най-добре е да дойда още днес следобед.

Господи, тази жена е тиранка, каза си ужасено Частити и хвърли бърз поглед към Дъглас. Той изглеждаше като ударен от гръм. Въпреки това се поклони и каза:

— Вие сте твърде добра, синьорина.

— О, моля ви, да оставим етикецията — помоли тя и се засмя афектирано. — Дъглас, трябва да ме наричате Лаура.

Той се поклони отново.

— Вашата помощ ще е добре дошла, Лаура.

Лъжец, помисли си гневно Частити. Лъже и скърца със зъби. Намесата на тази жена му е непоносима, но веднага е разбрал, че ако продължи да ухажва Лаура дела Лука ще има материална изгода. Тази жена няма никакъв талант за обзавеждане на лекарски кабинет, но може да му докара куп пациенти.

— Частити, скъпа…?

Младата жена се обърна стреснато.

— Да, татко?

— Току-що предложих на контесата да прекара Коледа с нас в Роумзи Мейнър. Естествено, с мис Лаура. По това време Лондон е обезлюден и много скучен. У нас ще има домашно парти, както винаги, нали?

— Да — отговори бавно Частити, за да преодолее учудването и колебанието си. — Разбира се, че ще има парти. Идеята ти е великолепна, татко. Много се надявам да приемете поканата, контесо.

— Много мило от ваша страна, мис Дънкан. — Дамата, естествено, се поколеба, както изискваше доброто възпитание. — С удоволствие ще дойдем, стига гостите ви да не станат твърде много.

— О, изобщо няма да ни притесните — възрази Частити с небрежен жест. — В къщата има достатъчно място. Колкото повече хора се съберат, толкова по-весело става.

Без да си остави време за размишление, тя се обърна към Дъглас Фарел.

— Снощи ми казахте, че няма да имате време да заминете за празниците в Единбург, нали? Не бихте ли желали вместо това да се присъедините за няколко дни към нашата малка компания? Баща ми отбеляза съвсем правилно, че по това време Лондон е пуст и мрачен.

Поканата за празниците беше идеалният случай да се сдобие със съпруга и с нови пациенти.

— Много ви благодаря, мис Дънкан, изключително любезно от ваша страна. Приемам поканата с удоволствие — побърза да отговори той и Частити се усмихна.

— Не би било лошо и ние да отхвърлим формалностите, Дъглас, след като се готвим да отпразнуваме Коледа в кръга на семейството.

Той се поклони церемониално.

— Благодаря, Частити. За мен е чест.

Младата жена остана с впечатлението, че докторът е някак объркан. Очевидно мислеше за нещо. Може би се питаше по каква причина бе дошла тази покана. Не биваше да разбере, че посредническата служба работи с пълна пара. Ако Лаура посветеше цялото си време на добрия доктор, каквото очевидно беше намерението й, лорд Дънкан можеше да прекарва много време насаме с контесата, без за се притеснява от властната и дъщеря.

Частити тайно потриваше ръце. За Коледа посредницата имаше две задачи: да се погрижи докторът да оцени предимствата на женитбата с госпожица Дела Лука, докато сестрите улесняват по всякакви начини сближаването между лорд Дънкан и контесата. Така щяха да убият две мухи с един удар. Обединени, трите сестри Дънкан бяха сила, която им позволяваше да се справят с всичко, с което се захванеха.