Брачни игри

17

Дъглас сипа кофичка въглища в жалкия огън и се загледа мрачно в пламъците. Навън виеше леден вятър и чакалнята в Сент Мери Абътс беше много студена. От сутринта беше прегледал поне два случая на измръзване — много от пациентите му идваха с боси крака, увити в стари вестници или дрипи. В кабинета също беше студено и той не позволяваше на майките да събличат децата си. Спешно му бяха нужни нови, по-добри помещения, но дори да намереше нещо подходящо наблизо, нямаше да има пари за наема.

Пак се върнах на изходната точка, помисли си гневно той. Всъщност положението беше още по-лошо. Беше пристигнал в Лондон с ясен план за бъдещето. Богата съпруга, добре вървяща луксозна практика и бързо развиваща се клиника в беден квартал. Сега обаче първите две точки от този хубав план го изпълваха с непреодолимо отвращение.

Последната точка беше най-важната и той се стремеше да я изпълни с характерната си страст и пламенност. Макар че нямаше представа как ще постигне целта си. Беше очаквал много от брака по сметка, брак, почиващ върху принципите на разума и съответстващ на потребностите на двамата партньори. Вярваше, че ще намери щастието си именно в такъв брак.

Сега обаче знаеше, че няма да се задоволи с нищо по-малко от онова, което, макар и за кратко, беше преживял с Частити Дънкан.

Едва сега забеляза, че все още клечи пред огъня с празната кофичка в ръка. Остави я на пода и се изправи. Влажният студ в помещението го пронизваше до кости и разводняваше мислите му. Може би беше време да се откаже от плана си, да напусне града и да се върне у дома, в Единбург. Клиниката там вървеше много добре. Работа имаше предостатъчно. Щяха да открият нови клиники в други квартали, да изградят още няколко отделения.

Не. Това означаваше провал. Означаваше бягство. Знаеше, че не може да го направи. Това не беше в природата му. То щеше да бъде бягство не само от Лондон, а и от Частити. Дълбок личен провал. Той я обичаше. Обичаше я дори по-силно отпреди. Гневеше се, но не само на нея, а и на себе си. Всеки път, когато си припомняше срещата в Националната галерия, му ставаше студено от смущение и презрение към самия себе си. За пореден път чу безчувствените си думи: „Единственото качество, което очаквам от бъдещата си жена, е да е богата.“

Тогава поведението на забулената посредница, която дори не бе положила усилия да скрие презрението си, го ожесточи. Беше убеден, че тя няма никакво право да го осъжда, защото изобщо не може да си представи положението му. Днес съзнаваше, че се е държал осъдително арогантно.

Защо бе решил да се разкрие пред човек, от чиито услуги се нуждаеше и на когото щеше да плати? Спомни си как сестрите й се постараха да му дадат да разбере, че семейството е без пари — тогава признанията им му се сториха абсолютно немотивирани, но сега изпитваше само смущение. Да не би да бяха повярвали, че той се стреми към сближаване с Частити само заради парите й? Може би си мислеха, че е избрал нея, защото отговаря на представите му за богатството и общественото положение на бъдещата му съпруга? Какъв ужас…

Дъглас взе палтото си от куката до вратата, хвърли последен поглед към огъня с надеждата, че ще изтрае няколко часа, в случай, че някой бедняк потърси убежище в кабинета му в леденостудения януарски ден. Духна газената лампа и излезе на улицата. Беше време да влезе във втората си роля. Очакваше някоя си лейди Сидни, която идваше по препоръка на сестрата на лорд Бриджъм, за да потърси лек за гинекологичните си проблеми.

От доста дни вече не беше ходил в кабинета си на Харли стрийт. Градът все още беше безлюден и нямаше пациенти. Надяваше се това да се промени, когато започне сезонът. Когато зави по Харли стрийт, той видя пред къщата голяма покрита каруца, теглена от два силни товарни коня, които разтърсваха глави и дишаха тежко. От къщата излязоха двама мъже, едри и силни, с работни престилки, понесли масивно дъбово писалище. Това беше неговото писалище. Вцепенен от ужас, Дъглас проследи как мъжете натовариха тежката мебел на каруцата и се върнаха в къщата. Когато излязоха отново, носеха тежките кожени кресла от приемната му. Натовариха и тях на каруцата и отново изчезнаха в къщата.

Да не би да го изхвърляха? Естествено, че не. Беше наел кабинета за една година. Договорът беше подписан, наемът — платен. Дъглас забърза и като стигна до колата, видя, че вътре бяха натоварени мебелите и от двете помещения. Съседът му от партера излезе от къщата точно когато беше готов да се удари по главата.

— Добър ден, Фарел. — Доктор Талгарт сложи пенснето си, закрепено със златна верижка за жилетката, и го измери с приятелски поглед. — Както виждам, решили сте да смените мебелировката. Много се радвам, когато наемателите се обновяват. С това печели къщата като цяло. — Той му махна за сбогом и понесе нанякъде дебелия си корем.

Дъглас изкачи стълбата на един дъх, но трябваше да стори място на носача, който влачеше огромна маслена картина. Мрачната ловна сцена, която висеше между прозорците в приемната. Вземайки по две стъпала наведнъж, Дъглас стигна до втория етаж и нахлу като вихър през отворената врата. Вътре беше топло. В камината гореше буен огън, газовите лампи бяха запалени. Помещението нямаше нищо общо с онова, което беше запомнил.

— Dottore, dottore, толкова се надявах да приключа преди идването ви. — Лаура излезе от кабинета, стиснала в ръце разкошна позлатена лампа с червен абажур с пискюли. — Трябва да поставя още само това… — Тя сложи лампата върху позлатена масичка край тапицирания с китайска коприна диван и се обърна към него с триумфална усмивка. — Не е ли хубаво? Не е ли съвършено, dottore? — Посочи с широк жест към претрупаната с мебели стая за чай, която до вчера беше лекарска приемна. — Толкова уютно… така утешително за болните.

Дъглас се огледа изумено. Тя беше направила точно това, което му бе обещала. Стените бяха порцеланово сини със светлорозови украси. Навсякъде картини с цветя. На прозорците дантела и китайска коприна. Креслата и диваните също тапицирани с китайска коприна. Килимът под краката му беше поле от рози. Той примигна, безпомощен срещу ярките цветове. Кимна замаяно и се запъти към кабинета си. Брокат, релефни тапети, отново огромни рози, още повече дантела. Кушетката за преглед беше скрита зад богато украсен параван.

Лаура го следваше по петите.

— Параванът е най-хубавата ми идея — отбеляза доволно тя. — Вълшебен и успокояващ.

Дъглас се взря стреснато в трите позлатени полета на паравана. Сцени на римска оргия… или може би беше пренасяне в жертва на весталка? Господи, лейди Сидни щеше да се появи всеки момент! Той потрепери. Нямаше сили да произнесе нито дума. Обърна се към Лаура с полуотворена уста, но не можа да издаде нито звук.

Тя улови ръцете му и ги раздруса.

— Знам, dottore, знам. Липсват ви думи… но не е нужно да ми казвате нищо. Обещах да направя това за вас, а аз държа на обещанията си. За мен беше удоволствие, истинско удоволствие, да вложа таланта си за такава добра цел. — Тя го удостои с горда усмивка. — Може би знаете, че съм сгодена за лорд Беринджър?

— Моите сърдечни пожелания — проговори задавено Дъглас. — Хм… — Огледа отново невероятната обстановка и разпери ръце. — Всичко това…

— Нито дума, dottore! — Лаура отново хвана ръцете му. — Нито дума на благодарност. За мен беше удоволствие. — Усмихна му се малко засрамено и обясни: — За мен това беше упражнение… малка подготовка. Скоро ще обновя цялата къща на милия лорд Беринджър. Следващият ми проект.

— Естествено.

— Е, добре… вече трябва да си вървя. — Лаура взе от дивана кожената си стола, увенчана с огромна лисича глава със стъклени очи, чантата и ръкавиците. — Сметките са на онази масичка, dottore — обърна се още веднъж тя. — Ще се учудите, като видите как съм се пазарила за всяка стотинка. — Запъти се към вратата, но спря, за да му посочи голямата позлатена палма. — Не мислите ли, че това дръвче е идеално за окачване на шапки? Много се зарадвах, като го видях, защото веднага разбрах, че е точно за вашата приемна.

Най-после вратата се затвори зад нея.

Дъглас се чувстваше като премазан от валяк. Дори не посмя да хвърли поглед върху сметките. Напълно замаян, свали палтото си и понечи да го окачи на старата закачалка, когато изведнъж спря. Погледна палмата и очите му потъмняха. Палтото остана в ръцете му. Обърна гръб на златното чудовище и отиде в кабинета си. Хвърли палтото на един стол и запрати шапката си към перваза на прозореца. Отчаян, осъзна, че пациентката щеше да дойде всеки момент. Трябваше да излъчва надеждност и самообладание. Е, добре, той беше овладян. Приглади сакото си, подръпна сивата жилетка и се върна в приемната.

— Доктор Фарел, искате ли да… божичко, какво е това? — Помощничката на доктор Талгарт, чийто кабинет беше на долния етаж, се появи на прага и се огледа слисано. — О, божичко! — повтори глухо тя.

— Това е само временно, мис Грей — поясни Дъглас, стараейки се да говори овладяно и уверено. Аз съм напълно спокоен, опитваше се да си внуши той.

— Да, да… естествено — заекна младата жена. Когато успя да се овладее, се покашля и попита: — Искате ли да ви донеса нещо, преди да е дошла пациентката ви?

— Не, нищо, много ви благодаря, мис Грей. Много мило от ваша страна, че се съгласихте да работите по обед. — Той я дари с усмивка, надявайки се, че излъчва достатъчно увереност.

— Съседката ми винаги прави сандвичи за мама — обясни разсеяно тя, докато очите й шареха по стаята и въртеше глава като марионетка. — В замяна на това аз й купувам разни неща на връщане.

Дъглас стисна здраво зъби, за да се концентрира върху пациентката си. След като не можеше да промени обстановката преди идването й…

— Много съм ви благодарен за помощта — изрече топло той. Това беше истината. Мис Грей беше истински късмет за него. Тъй като не можеше да си позволи помощница за цял ден, той прие с възторг предложението й да работи за него, когато не е заета при доктор Талгарт. Вероятно и тя имаше нужда от пари, или не искаше да прекарва цялото си свободно време в малкото жилище на майка си на Бейсуотър стрийт. Освен това вършеше работата си много добре.

— Въведете лейди Сидни при мен, щом дойде — помоли той и се върна в кабинета. Изправи се пред паравана, огледа го, после се наведе да огледа и различните полета на тапетите. Внимателният оглед му показа, че сцените не бяха от оргия, нито от принасяне в жертва на девица, а от свещенодействие в римски храм. Но кой знае, може би тълкуването му не беше вярно.

Като по чудо лейди Сидни пристигна съвсем точно. Междувременно Дъглас беше проумял, че неговото време съвсем не е толкова скъпо, колкото времето на пациентите му. Беше длъжен да приема закъсненията им, без да им прави забележки. Засега. Когато станеше известен, утвърден лекар, щеше да изисква точност. Въпреки очакванията му, лейди Сидни веднага му стана симпатична. Неволно си припомни приятелите на Частити и прекрасната вечер в Ковънт Гардън, която сякаш беше преди цяла вечност — те също бяха симпатични младежи. Вероятно с времето щеше да обикне и сестрите Дънкан. Каква глупава мисъл. Той заби перото в попивателната и за първи път забеляза, че върху кожената подложка за писане бяха гравирани някакви руни. Лаура сигурно си мислеше, че йероглифите са древни рецепти и лечебни методи.

— Доктор Фарел… доктор Фарел?

Дъглас забеляза, че пациентката му го гледаше учудено.

— Казахте нещо за желязо.

— Да, естествено. — Дъглас се овладя и обясни: — Черен дроб и рибено масло. Трябва да ги включвате в менюто си поне три-четири пъти седмично. Бременните често са склонни към малокръвие.

— Не понасям черен дроб — отговори със смръщено носле младата жена.

— Нали искате да родите здраво дете. — В гласа му звънна острота. Нямаше как в този момент да не си припомни десетките жени, които не можеха да си позволят добра храна, за да имат нормална бременност.

Лейди Силни го погледна объркано.

— Да, естествено. Ще направя всичко необходимо, доктор Фарел.

Той се усмихна с надеждата да смекчи остротата на тона си.

— Убеден съм в това. Ще се видим отново след един месец. Бихте ли се уговорили с мис Грей за деня и часа?

Тя стана, посегна към чантата си и му подаде ръка.

— Кабинетът ви… мисля, че обстановката е необикновена. Искам да кажа, за лекарски кабинет. Не, че не е красиво… дори много — прибави бързо тя.

— Предшественикът ми е имал необичаен вкус — излъга гладко той и стисна ръката й.

— Сигурно под влияние на жена си — кимна с разбиране лейди Сидни.

— Мисля, че сте права — отговори глухо Дъглас. Пациентката си отиде, а той остана зад писалището си, загледан в паравана и червените абажури на лампите, от които висяха пискюли. Мис Грей влезе с купчина папки и картони на пациенти и се огледа учудено.

— Къде е шкафът, докторе? — попита тя. — Не го виждам никъде.

— Може би и той се е преобразил като закачалката за шапки.

— Как ли е станало това — промърмори младата жена и в гласа й звънна смях. — Много съм любопитна… наистина. Съжалявам, докторе, но… — Тя не можа да се сдържи, остави картоните на писалището и избухна в смях. Дъглас се зарази от смеха й и също се разсмя. В тази абсурдна ситуация това беше най-добрата реакция. Помещението се огласи от бурния им изблик.

— О, господи — изрече задавено мис Грей и изтри очи с кърпичката си. — Нямам представа какво ми стана, докторе. Не си спомням някога да съм се смяла така.

— И на мен ми се отрази добре — отвърна задъхано той. Наистина му се бе отразило добре, и то не само в едно отношение. Чувстваше се пречистен. Никаква горчивина, никаква жажда за отмъщение, нито следа от обида. Сега знаеше съвсем точно какво иска — всъщност, знаеше го отдавна, но сега беше наясно и какво трябва да направи, за да го постигне.

Изчака мис Грей да избърше сълзите си и да си отиде, извади от чекмеджето лист хартия и потопи перото в мастилницата. Написа няколко реда с печатни букви и се подписа с абсолютно нечетлива драсканица. Изсуши мастилото, сгъна листа и го пъхна в плик, на който със същата грижливост изписа с печатни букви адреса на магазинчето на мисис Бейдли.

— Имам чувството, че никога няма да се науча — оплака се Прюдънс, докато чукаше с два пръста по клавиатурата на пишещата машина. — Вместо В винаги удрям Н.

— А аз не съм сигурна дали мислите ми ще се изливат така бързо, както с перото — каза Констанс и дръпна стола си назад, за да огледа новата редакция на „Мейфеър Лейди“.

— Трябва да свикнете с новата техника — отбеляза Частити и гордо натисна лоста, за да премести валяка. — Мисля, че вече се справям доста добре. Така отговарям много по-бързо на писмата за утеха и съвет. Може би защото не съм интелектуалка като вас.

— Ама че глупост — отсече Констанс. — Просто ти се приспособяваш по-добре от нас.

— Съмнявам се — промърмори Частити, вдигна рамене и продължи да трака на машината.

Констанс се протегна и раздвижи скованите си пръсти и китки.

— Време е за обяд — оповести тя. — Сега сме работещи жени и имаме право на обедна почивка.

— Правилно — подкрепи я Прюдънс и веднага стана. — Ще отидем в онова хубаво малко кафене на Флийт стрийт. Там обядват главно хора от вестниците. Много искам да видя как ще реагират на появата ни.

— Не бива, Прю — възрази Констанс. — Ще направим твърде силно впечатление. По-добре да идем в „Лебеда“.

— Вие вървете — каза Частити, без да престава да пише. — Аз не съм много гладна. Искам да довърша това писмо, а после ще взема омнибуса и ще отида при мисис Бейдли. От една седмица не сме вземали пощата.

Тя говореше, без да се обръща, и сестрите не виждаха лицето й.

— Трябва да хапнеш нещо, Час — възрази Констанс.

— Нали ти казах, че не съм гладна — отвърна упорито Частити. — Вие вървете.

Прюдънс прехапа замислено долната си устна. Дали да не пробият със сила непробиваемата защитна стена, която Частити беше издигнала около себе си? Не, това беше лоша мярка. Тя погледна Констанс, голямата сестра й кимна и взе палтото си от закачалката.

— Искаш ли да ти донесем нещо, Час? — попита тя. — Може би малко супа?

— Не. Смятам да хапна нещо сладко при мисис Бейдли — отговори Частити, без да се обърне. — От цяла вечност не съм си бъбрила с нея.

— Е, хубаво. До следобед. — Прюдънс и Констанс излязоха от редакцията и мълчаха, докато не се озоваха на улицата.

— Много съм загрижена за нея — призна Констанс.

— И аз — кимна Прюдънс. — Но не виждам какво бихме могли да направим.

— И аз — въздъхна Констанс.

Частити написа отговора на писмото и с въздишка се облегна назад на твърдия стол. Раменете й бяха сковани. С пишещата машина се работеше по-бързо, отколкото на ръка, но чисто физически работата беше по-тежка. Може би трябваше да се упражнява повече и да не се напряга толкова.

Имаше нужда от почивка и разходката до спирката й се отрази много добре. Крачеше бодро, увита в дебел шал, нахлупила филцовата шапка над очите и пъхнала ръце в джобовете на палтото. В последно време не си позволяваше да мисли, поне за неща, които не се отнасяха до редактирането на „Мейфеър Лейди“ и до напредващата връзка между баща й и контесата. Нощем обаче я измъчваха копнеж и разкаяние и тя не знаеше какво би могла да предприеме срещу тези пристъпи.

Слезе на Кенсингтън Хай стрийт и се запъти към магазинчето на мисис Бейдли. При това неволно оглеждаше минувачите и се питаше дали няма да види някъде Дъглас. Но той надали идваше вече насам. Кабинетът му беше доста далече, а жилището му се намираше в другия край на Уимпол стрийт.

— О, отдавна не съм ви виждала, мис Час — посрещна я сърдечно мисис Бейдли. — Желая ви всичко хубаво за новата година. Как прекарахте Коледа?

— Много добре, благодаря ви, мисис Бейдли — отговори Частити и с божа усети колко фалшиво прозвуча гласът й. — Беше студено и имаше много сняг — допълни тя и се опита да изрази въодушевление. — Сара беше много щастлива.

— О, това е прекрасно — отговори весело мисис Бейдли.

— Радвам се, че малката най-после е прекарала истинска Коледа. Имате поща. — Тя вдигна капака и пропусна Частити зад тезгяха.

В топлата, уютна кухня миришеше примамливо на прясно опечен сладкиш.

— Имам руло с мармалад — обясни мисис Бейдли. — Трябва да хапнете едно парченце с пудинг, мис Час. Ей сега го извадих от фурната. Пудингът също е съвсем пресен.

Пудинг за обяд — колко подходящо за настроението ми, каза си Частити. Не беше длъжна да яде месо и зеленчуци преди десерта.

— Да, ще хапна, мисис Бейдли — кимна решително тя и свали шала и шапката си. Съблече палтото и се настани на едно дървено столче.

— Ето ви пощата. — Мисис Бейдли свали от етажерката снопче пликове и ги сложи пред Частити. След това отряза голямо парче руло и го заля с гъст яркожълт пудинг.

Частити хвърли бегъл поглед на пликовете и ги прибра в чантата си, за да се посвети изцяло на пудинга. Мисис Бейдли й разказваше за децата и внуците си и не чакаше отговор. От време на време излизаше да обслужи някой клиент. Частити изяде сладкиша до последната трошичка. Така поне ще си възвърна някои закръглености, които изгубих през последните месеци, каза си тя.

— А как е лорд Дънкан? — попита мисис Бейдли, когато се върна в кухнята.

— О, много е добре — отговори весело Частити. — Има си приятелка.

— Сериозно ли? — извика въодушевено жената. — Много се радвам, наистина. Винаги съм казвала, че дори след най-добрия брак трябва да последва нов. Който е имал нещастието да загуби партньора си, не бива да се затваря за живота.

— Много добра максима, мисис Бейдли. Мама би се съгласила с вас.

— Тя беше прекрасен човек. С голямо и добро сърце.

— Наистина. — Частити се усмихна тъжно. — Само че вече я няма. — Облече палтото си, нахлупи шапката и се уви в шала. — Беше великолепно, мисис Бейдли. Бих могла да остана цял следобед при вас, но трябва да вървя.

— Идвайте по-често — покани я с обич жената. — И поздравете мис Кон и мис Прю.

— Разбира се. Те също ви поздравяват. — Частити целуна румената буза на мисис Бейдли и смело излезе навън в студа. Рулото с мармалад и топлият пудинг са много подходящи, когато трябва да се опълчиш срещу ледения януарски вятър, каза си тя и за момент се развесели.

Сестрите й вече се бяха върнали от обяда. Прюдънс се занимаваше със счетоводството, докато Констанс пишеше злобна статия за новогодишното празненство у Елизабет Армотейдж.

— Как е мисис Бейдли? — попита Констанс и за миг вдигна глава от пишещата машина.

— Изпраща ви сърдечни поздрави. — Частити окачи палтото си и извади пликовете от чантата. — Има няколко писма.

— Яде ли нещо? — попита Прюдънс, опитвайки се да говори безгрижно. — За всеки случай ти взехме един сандвич.

— Погълнах огромна порция руло с мармалад и пудинг — отговори през смях Частити. — Не е добро за фигурата, но е балсам за душата.

— Няма нищо лошо да си хапнеш сладко — успокои я Прюдънс. — Хайде да прегледаме пощата.

Частити остави писмата на голямата маса в средата и сестрите й придърпаха столовете си. Прюдънс си служеше умело с ножчето за отваряне на писма.

— Тук има няколко души, които се нуждаят от утеха. Те са за теб, Час — каза тя и подаде писмата на сестра си. — А пък това е протест срещу статията ти за новата книга на Фройд, Кон.

— А, да… „Три трактата за сексуалната теория“ — спомни си Констанс и посегна към писмото. Прочете няколко реда и изсъска отвратено: — Какъв лицемер! Някакъв си закостенял селски свещеник, който смята, че публикации като нашите трябва да обслужват нежните чувства на жените, не да ги нараняват.

— Ще му отговориш ли? — попита разсеяно Частити, докато четеше едно от писмата, които й бе дала Прюдънс.

— Вие как мислите? — осведоми се Констанс.

Частити се усмихна автоматично.

— Това писмо е за брачната агенция. Странно… написано е с печатни букви.

— Може би той — или тя — не може да пише другояче — предположи Прюдънс.

— Мисля, че е той. — Частити й подаде писмото. — Но не съм съвсем сигурна.

Сестрите й прочетоха краткото писъмце.

— Който чете нашия вестник, пише свързано и гладко — отбеляза Констанс. — Струва ми се, че този човек не иска да се разбере кой е.

— Става все по-странно — цитира Прюдънс. — Кой ще се срещне с тази загадка?

— Аз, разбира се — отговори без въодушевление Частити. — Рубенсовата зала в Националната галерия е утвърдено място за срещи. Ще му предложа да носи издание на вестника като опознавателен знак.

— Сигурна ли си, че искаш да поемеш тази задача? — попита Констанс. В Рубенсовата галерия Частити се бе запознала с Дъглас и нова среща там можеше да отвори стари рани.

— Сигурна съм — отговори Частити с малко изкуствена усмивка. — Първите срещи с клиентите са моя задача. Знаете, че си върша работата с удоволствие. — Тя взе писмото и седна отново пред пишещата машина. — Днес е петък, значи ще му предложа следващия четвъртък. Така ще има достатъчно време да се подготви за рандевуто.