Бягай и не бързай да се връщаш

XI

Декамбре се прибра доста късно и преди вечеря успя само да вземе вечерната „особена“, която Жос му бе заделил.

Сгъна листа, а в това време Лизбет обикаляше къщата, за да извика наемателите на вечеря. С не толкова ведро лице като сутринта Декамбре бързо постави ръка на рамото на Жос.

— Трябва да поговорим — каза той. — Довечера, във „Викингът“. Предпочитам да не ни слушат.

— Добър улов? — попита Жос.

— Добър, но смъртоносен. Рибата е прекалено голяма за нас.

Жос го изгледа със съмнение.

— Вярно е, Льогерн. Честна бретонска.

Докато се хранеха, Жос успя да изтръгне усмивка от сведеното лице на Ева с една поразкрасена семейна история и почувства известна гордост. После помогна на Лизбет да раздигне масата отчасти по навик, отчасти за да се наслади на близостта й. Готвеше се да се отправи към „Викингът“, когато я видя да слиза от стаята си в официално облекло — блестяща черна рокля, обгърнала импозантния й силует. Премина бързо покрай него, като му се усмихна, от което на Жос му прималя.

В задушния и запушен бар Декамбре седеше на последната маса в дъното и го чакаше със загрижено изражение пред две чаши калвадос.

— Лизбет излезе с вечерна рокля веднага щом изми чиниите — обяви Жос, докато сядаше.

— Да — каза Декамбре, без да прояви изненада.

— На гости ли отива?

— Лизбет излиза с вечерна рокля всяка вечер без вторник и неделя.

— Да не би да се среща с никого? — попита Жос неспокойно.

Декамбре поклати глава.

— Пее.

Жос се намръщи.

— Пее — повтори Декамбре. — В едно кабаре. Лизбет има глас, от който ти секва дъхът.

— Че откога пее?

— Откакто се настани тук и откакто й преподавам солфеж. В „Сент Амброаз“ всяка вечер е препълнено. Някой ден, Льогерн, името й няма да слиза от афишите. Лизбет Гластон. Където и да сте тогава, спомнете си какво съм ви казал.

— Бих се учудил, ако не си спомня, Декамбре. Човек може ли да отиде в това кабаре? Да я чуе?

— Дамас ходи всяка вечер.

— Дамас? Дамас Вигие?

— Че кой друг? Не ви ли е казал?

— Всяка сутрин си пием заедно кафето и никога не ми е споменал и дума.

— Разбираемо е, той е влюбен. Това не е нещо, което се споделя на закуска.

— Мамка му, Дамас. Но той е на трийсет години.

— Лизбет също. Като е дебела, не значи, че не е на трийсет години.

Жос се опита да направи мислена асоциация между Дамас и Лизбет.

— Дали би излязло нещо? — попита той. — Нали разбирате от нещата от живота?

Декамбре направи скептична гримаса.

— Мъжката физиология отдавна не впечатлява Лизбет.

— Дамас е симпатичен.

— Това не е достатъчно.

— Какво очаква Лизбет от мъжете?

— Не много.

Декамбре отпи от калвадоса си.

— Не сме тук, за да говорим за любов, Льогерн.

— Знам. Голямата риба.

Лицето на Декамбре помръкна.

— Толкова ли е страшно? — попита Жос.

— Май да.

Декамбре огледа съседните маси и като че ли остана доволен от шума, който се вдигаше във „Викингът“ — същинско варварско племе на борда на дракар.

— Открих кой е единият от авторите — каза той. — Персийски лекар от XI век, Авицена.

— Аха — рече Жос, когото Лизбет интересуваше далеч повече от Авицена.

— Пасажът е от книгата му Liber canonis.

— Аха — повтори Жос. — Декамбре, и вие ли сте били учител като баща ви?

— Откъде знаете?

— Ами — отвърна Жос и изпука с пръсти — и аз знам малко за нещата от живота.

— Може да ви е скучно това, което ви разправям, Льогерн, но ще направите по-добре да слушате.

— Хубаво — каза Жос и сякаш внезапно се върна към времето, когато старият Дюкуедик му преподаваше в пансиона.

— Другите автори само са преписвали Авицена. Темата е все същата. Въртят се около нея, без да я назовават, без да я докосват, като лешояди, наобиколили мърша.

— Около кое? — попита Жос объркано.

— Около темата, Льогерн, нали ви казах. Около единствения сюжет на особените. Около това, което оповестяват.

— Какво оповестяват?

В този момент Бертен остави два калвадоса на масата и Декамбре изчака високият нормандец да се отдалечи, за да продължи.

— Чумата — каза той, като понижи тон.

— Каква чума?

— ЧУМАТА.

— Страшната болест от едно време?

— Тя. Лично.

Жос се умълча. Възможно ли бе многознайкото да плещи каквото му дойде наум? Дали не му се подиграваше? Жос бе неспособен да провери всички тези истории с канони и Декамбре можеше да го разиграва, както си иска. С моряшка предпазливост Жос се вгледа в изражението на стария ерудит, в което нямаше и следа от шеговитост.

— Да не би да ме баламосвате, Декамбре?

— С каква цел?

— За да си поиграете на онзи, дето знае всичко, и онзи, дето не знае нищо. На умния и тъпия, на учения и неграмотния, на всезнаещия и невежата. Защото тая игра и аз я знам и мога да ви отведа направо в открито море, при това без спасителна жилетка.

— Льогерн, много лесно кипвате.

— Да — призна Жос.

— Предполагам, че сте разбили мутрите на немалко народ по тая земя.

— И в това море.

— Никога не съм играл на умния и тъпия. Какво ви носи подобна игра?

— Власт.

Декамбре се усмихна и сви рамене.

— Да продължавам ли? — попита той.

— Ако желаете. Но какво ме засяга всичко това? Три месеца наред четох писмата на един, дето преписваше Библията. Плащаше си човекът, четях. Какво толкова?

— В морално отношение обявите ви принадлежат. Тъй като утре смятам да ида при ченгетата, предпочитам да сте предупреден. И бих искал да ме придружите.

Жос изпи калвадоса си на екс.

— Ченгетата ли? Да не сте откачили, Декамбре! Още малко и ще обявите обща тревога.

— Ами ако се налага?

Жос преглътна думите, които му идваха на езика, заради стаята. Трябваше да си запази стаята.

— Слушайте ме внимателно, Декамбре — подзе той, като се овладя, — според вас имаме работа с човек, който се забавлява, като преписва стари текстове за чумата. Някакъв смахнат тип, напълно психясал. Ако ходехме при ченгетата всеки път, когато някоя откачалка си отвори устата, нямаше да ни остане време за писане.

— Първо — каза Декамбре и изгълта половината от калвадоса си, — той не се задоволява да преписва, а ви принуждава да четете писанията му. Изразява се на площада, анонимно. Второ, постепенно се приближава до същността. Засега е в началото на текстовете. Още не е стигнал до пасажите, които съдържат думата „чума“ или „болест“, или „смъртност“. Мотае се из въведенията, обаче напредва. Разбирате ли, Льогерн? Той напредва. Това е страшното. Напредва. Към какво?

— Ами към края на текста. Логично е, нали? Никой не започва книгата отзад — напред.

— Книгите. Те са няколко. И знаете ли как свършват?

— Не съм ги чел тъпите книги.

— С десетки милиони мъртъвци. Така свършват.

— Да не би да си въобразявате, че този психар ще изтреби половин Франция?

— Не съм казал това. Казах, че се приближава към смъртоносната развръзка, че пълзи към нея. Не е като да ни чете „Хиляда и една нощ“.

— Според вас напредва. А според мен тъпче на място. Вече от месец ни додява с тези истории за животни под една или друга форма. Ако това наричате напредване…

— Такова е, убеден съм. Спомняте ли си другите обяви, несвързаните, в които се разказва за живота на един мъж?

— Спомням си. Те нямат нищо общо. Някакъв тип, който яде, чука, спи, само за това говори.

— Този тип са казва Самюел Пийпс.

— Не го знам.

— Ето, представям ви го: англичанин, буржоа, получил благородническа титла, живял през XVII век в Лондон. Между другото, работил е в морската администрация.

— Голяма клечка в капитанството?

— Не съвсем, но няма значение. Важното е, че този Пийпс си е водил дневник в продължение на девет години, от 1660 до 1669. Откъсите, които нашият психар е преписал и оставил в урната, са от 1665, годината на голямата чума в Лондон, взела седемдесет хиляди жертви. Разбирате ли? Ден след ден „особените“ се доближават до избухването на епидемията. Вече сме съвсем близо. Това наричам напредване.

Жос за пръв път се смути. Имаше логика в думите на многознайкото. Но чак пък да ходят при ченгетата…

— Ще ни вземат за мезе ченгетата, когато им кажем, че някакъв смахнат тип преписва дневник отпреди три века. Нас ще тикнат зад решетките.

— Няма да им казваме това. Просто ще ги предупредим, че някакъв смахнат тип оповестява смърт от площада. Оттам нататък те да се оправят. Съвестта ми ще е чиста.

— И все пак ще ни се подиграват.

— Сто на сто. Затова няма да идем при кое да е ченге. Познавам един, който не се подиграва по същия начин като другите и не на същите неща. При него ще идем.

— При него ще идете, щом ви е кеф. Защото много ще се учудя, ако приемат моето свидетелство за чиста монета. Щото моето досие, Декамбре, не е съвсем девствено.

— Нито пък моето.

Жос безмълвно изгледа Декамбре. Е значи, шапка ти свалям, аристократе. Шапка ти свалям. Не само че старият ерудит се бе оказал бретонец от Кот-дю-Нор, макар да не му личеше, ами имаше и досие, което също не му личеше. Оттам явно и измисленото име.

— Колко месеца? — сдържано попита Жос, без да се интересува от причините, като истински морски джентълмен.

— Шест — каза Декамбре.

— Девет — отвърна Жос.

— Излежани?

— Излежани.

— И моите.

Равенство. След този обмен двамата мъже запазиха кратко тържествено мълчание.

— Много добре — каза Декамбре. — Ще дойдете ли с мен?

Жос се намръщи неубедено.

— Това са само думи. Думи. Те никога никого не са убили. Иначе щяхме да знаем.

— Но ние знаем, Льогерн. Думите убиват.

— И откога така?

— Откакто някой е изкрещял: „Смърт“, и тълпата е обесила нарочения нещастник. Открай време.

— Добре — каза Жос, победен. — Ами ако ми забранят да работя?

— Хайде сега, Льогерн, да не би да ви е шубе от ченгетата?

Засегнат, Жос изправи гръб.

— Хей, Декамбре, Льогернови може и да са грубияни, но никога не са се бояли от ченгетата.

— Ами прекрасно.