Бягай и не бързай да се връщаш

XXIX

В девет часа Данглар влезе в кабинета на Адамсберг относително разтревожен, макар да знаеше, че на практика нищо не можеше да попречи на комисаря да витае из облаците в моментите, когато е решил да поддържа възможно най-ограничена връзка с действителността. И наистина, Адамсберг преглеждаше разпръснатите на масата му вестници с подривни заглавия, без да изглежда ни най-малко притеснен, с обичайното си спокойно изражение, може би малко по-отнесено от обикновено.

— Осемнайсет хиляди сгради — каза Данглар и остави справката на масата.

— Добре, Данглар.

Данглар мълчаливо зачака.

— За малко да го пипна вчера на площада — каза Адамсберг с поугаснал глас.

— Сеячът ли? — учуди се Данглар.

— Самият сеяч. Но ми се изплъзна. Всичко ми се изплъзва, Данглар — добави той, като вдигна очи и бързо погледна помощника си.

— Видели сте нещо?

— Не. Нищо, там е работата.

— Нищо? Защо тогава казвате, че за малко не сте го пипнали?

— Защото го усетих.

— Какво сте усетили?

— Не знам, Данглар.

Данглар се отказа. Предпочиташе да оставя Адамсберг на мира, когато почувстваше, че се доближава до тези неясни пространства, до тези ниски брегове, където водата и земята влизат в противоборство и стъпките потъват в мекотата на тинята. Изниза се от кабинета и отиде във фоайето да се обади на Камий със срамното усещане на промъкнал се в Бригадата шпионин.

— Тръгвай — каза той тихо. — Той е тук, има бачкане колкото Айфеловата кула.

— Благодаря, Адриен. Довиждане.

— Довиждане, Камий.

Данглар тъжно затвори, зае мястото си до масата в залата и механично включи компютъра си, който дрънна твърде весело за мрачните му мисли. Глупава работа е компютърът, не се приспособява към нищо. Час и половина по-късно видя Адамсберг да минава покрай него със сравнително забързана крачка. Веднага се обади на Камий, за да я предупреди, че може да бъде посетена. Но Камий бе отплувала.

Адамсберг отново се сблъска със заключената врата, но този път не се колеба. Извади шперца си и отвори. Един поглед из ателието бе достатъчен, за да разбере, че Камий е изчезнала. Синтезаторът липсваше, торбата с инструменти и раницата също. Леглото бе оправено, хладилникът изпразнен, токът изключен. Адамсберг седна на един стол да посъзерцава изоставения дом и да размисли. Съзерцаваше, но не размишляваше. След около три четвърти час мобилният му телефон го извади от вцепенението.

— Масена се обади — каза Данглар. — Имат труп в Марсилия.

— Добре — изкоментира Адамсберг също като сутринта. — Идвам. Резервирайте ми билет за първия самолет.

Към два часа, преди да напусне кипящата Бригада, Адамсберг остави чантата си до бюрото на Данглар.

— Тръгвам — каза той.

— Да — каза Данглар.

— Поверявам ви Бригадата.

— Да.

Докато търсеше думите си, Адамсберг погледна в краката на Данглар и видя наполовина скрито кръгло панерче, в което спеше също такова кръгло миниатюрно коте.

— Какво е това, Данглар?

— Коте.

— Донесли сте коте в Бригадата? Не мислите ли, че бъркотията и без това е пълна?

— Не мога да го оставя вкъщи. Много е малко, пикае навсякъде и му е трудно да се храни само.

— Данглар, бяхте ми казали, че не искате животно.

— Човек едно говори, друго прави.

Данглар говореше с отсечен, малко враждебен тон, с впит в екрана поглед, и Адамсберг инстинктивно усети неизказаното неодобрение, на което понякога ставаше обект от страна на помощника си. Погледът му се върна на панерчето и образът изплува, съвършено ясен. Камий в гръб с якето в едната ръка и бяло-сиво коте под мишницата, на което в бързината не бе обърнал внимание.

— Тя ви го е поверила, нали, Данглар? — попита той.

— Да — отвърна Данглар с все така отправен към екрана поглед.

— Как се казва?

— Пухчо.

Адамсберг придърпа един стол и седна с опрени на бедрата лакти.

— Тя отиде да се поразходи — каза той.

— Да — повтори Данглар и този път обърна глава и срещна промития от умора поглед на Адамсберг.

— Каза ли ви къде?

— Не.

Настъпи кратко мълчание.

— Получи се малък сблъсък — каза Адамсберг.

— Знам.

Адамсберг прекара през косата си пръстите на двете си ръце няколко пъти, бавно, сякаш се облягаше на черепа си, после стана и безмълвно напусна Бригадата.