Бягай и не бързай да се връщаш

XXII

В петък сутринта още в осем часа в ръководения от комисаря Адамсберг отдел „Убийства“ пристигна подкрепление от дванайсет души. Спешно бяха инсталирани петнайсетина допълнителни телефона, за да се улесни връзката на Бригадата с претоварените районни управления. Няколко хиляди парижани искаха да знаят дали полицията е казала истината за убитите, дали трябва да вземат някакви предпазни мерки и какви са указанията. От Префектурата издадоха заповед до управленията да обръщат внимание на всяко телефонно обаждане и да успокояват паникьорите, които създават най-много неприятности.

Сутрешните вестници не съдържаха нищо, което да поуталожи нарастващото безпокойство. Адамсберг ги бе разтворил на първите страници и разглеждаше заглавията. Общо взето, авторите на статиите преповтаряха казаното по снощните телевизионни новини, като добавяха коментари и снимки, много от които на обърнатата четворка. Някои подсилваха значението на събитието, други бяха по-предпазливи и с по-сдържани заглавия. Всички вестници обаче цитираха изцяло думите на дивизионния комисар Брезийон. И всички публикуваха текстовете на двете последни „особени“. Адамсберг ги препрочете, опитвайки се да се постави на мястото на човек, който ги чете за пръв път в подобен контекст, тоест при наличието на три черни трупа.

Тези няколко реда бяха достатъчни, за да хвърлят в ужас най-наивните, около осемнайсет процента от населението — колкото бяха онези, които се бояха от края на 2000 година. Адамсберг бе изненадан от широкото място, отделено от печата на случая, изненадан и от бързината, с която започваше да се разгаря пожарът, макар да се бе опасявал точно от това още когато откриха първия труп. Чумата, този отминал, покрит с прах, погълнат от историята бич, възкръсваше под перата на журналистите с почти непроменена виталност.

Адамсберг хвърли поглед на стенния часовник — по заповед на Главната дирекция в девет часа трябваше да даде пресконференция. Адамсберг не обичаше нито заповедите, нито пресконференциите, но съзнаваше, че ситуацията го налага. Да успокои духовете, да покаже снимките със следи от удушаване, да опровергае слуховете — такива бяха нарежданията. Съдебният лекар бе дошъл да го подкрепи и освен ако не се появеше нов труп или някоя особено ужасяваща „особена“, комисарят смяташе, че положението е под контрол. Чуваше как зад вратата се увеличава групата на журналистите и се усилва шумът от разговорите.

По същото време Жос съобщаваше морската си прогноза пред забележимо по-голяма от друг път тълпа от хора и се готвеше да прочете „особената“, пристигнала сутринта по пощата. Комисарят беше категоричен — четенето продължава, то е единствената нишка, която ни свързва със сеяча. В напрегнатата тишина Жос обяви номер 20.

— Малък и лесноразбираем трактат за чумата. Съдържащ описанието, симптомите и ефектите на същата с методите и лековете, както предпазни, така и лечебни, многоточие. И ще разпознае, че е болен от споменатата чума, който има по слабините бучки, наричани обикновено бубони, който стрида от треска и замайване, от душевни болести и всякакви лудости, и който види по кожата му да се появяват разширяващи се петна, обикновено наричани пурпур, със синкав, сивкав или черен цвят. Който иска да се предпази от заразата, да има грижата да закачи на вратата си талисмана на кръста с четири остриета, който със сигурност ще прогони от дома му болестта.

Още докато Жос с мъка довършваше дългото описание, Декамбре се обади на Адамсберг и му го прочете.

— Нещата са в разгара си — обобщи Декамбре. — Край с предизвестията. Сеячът описва болестта така, сякаш наистина се е появила в града. Това ми напомня един текст от началото на XVII век.

— Прочетете ми пак края, ако обичате — помоли Адамсберг. — Но по-бавно.

— Хора ли има при вас? Чувам шум.

— Над петдесет журналисти, който вече губят търпение. А при вас?

— Повече народ от обикновено. Почти тълпа с много нови лица.

— Запишете старите. Опитайте се да направите възможно най-пълен списък на редовните слушатели, доколкото си ги спомняте.

— Те са различни според часовете на четенето.

— Направете каквото можете. Помолете местните хора да ви помогнат. Съдържателят на кафенето, собственикът на спортния магазин, сестра му, певицата, глашатая — всички, които са в течение.

— Мислите ли, че е тук?

— Мисля. Оттам е тръгнал, там си и остава. Всеки човек си има постоянна бърлога, Декамбре. Прочетете ми отново края.

— Който иска да се предпази от заразата, да има грижата да закачи на вратата си талисмана на кръста с четири остриета, който със сигурност ще прогони от дома му болестта.

— Призив към населението само да си рисува четворки по вратите. Разбърква картите.

— Именно. Казах XVII век, но ми се струва, че за първи път имаме работа с фрагменти, измислени за нуждите на каузата. Създават илюзията, че са верни, но мисля, че не са. Нещо накрая не е както трябва.

— Кое нещо?

— Този „кръст с четири остриета“. Никога не съм срещал подобна формулировка. Авторът явно има предвид четворката, иска всички да са наясно за какво говори, но мисля, че сам е скалъпил пасажа.

— Ако, освен на Льогерн писмото е разпратено и по вестниците, рискуваме да се затрупаме с работа, Декамбре.

— Момент, Адамсберг, само да чуя за корабокрушението.

Декамбре млъкна за около две минути, после се върна на телефона.

— Е? — попита Адамсберг.

— Всички са се спасили — отвърна Декамбре. — Вие на кое заложихте?

— На всички са се спасили.

— Е, поне в това ни провървя днес.

В мига, в който Жос скочи от сандъка си, за да отиде да пие кафе у Дамас, Адамсберг влезе в голямата зала и се изкачи на малката естрада, подготвена му от Данглар. Съдебният лекар вече бе включил диапроектора. Комисарят застана с лице към журналистите и към насочените към него микрофони и каза:

— Да чуя въпросите ви.

Пресконференцията приключи час и половина по-късно. Беше протекла по-скоро добре. Като отговаряше на въпросите спокойно и точка по точка, Адамсберг успя да разсее съмненията относно трите черни трупа. По средата на сеанса обаче срещна погледа на Данглар и по напрегнатото му изражение разбра, че нещата са излезли от контрол. Оперативните работници дискретно напускаха залата. Веднага щом свърши срещата, Данглар го последва в кабинета му и затвори вратата.

— Труп на авеню Сюфрен — съобщи той. — Натикан под една камионетка, гол, а дрехите подредени на купчина до него. Открили са го чак когато шофьорът е потеглил в девет и петнайсет сутринта.

— Дявол да го вземе — каза Адамсберг и се отпусна на стола. — Мъж? На около трийсет?

— Жена. Под трийсетте.

— Единствената ни нишка се скъса. В някой от ония проклети апартаменти ли е живяла?

— На улица Тампл, четиринайсети номер в списъка. Жилищата са били украсени с четворки преди две седмици, с изключение на вратата на жертвата, на втория етаж вдясно.

— Какво знаем вече?

— Казва се Мариан Барду. Неомъжена, родителите й живеят в Корез, един любовник за събота и неделя в Мант и още един за някоя и друга вечер в Париж. Била е продавачка в луксозен магазин за хранителни стоки на улица Бак. Хубава жена, спортен тип, посещавала няколко гимнастически салона.

— Предполагам, че там не се е срещала с Лорион, нито с Виар, нито с Клерк?

— Щях да ви кажа.

— Снощи излизала ли е? Казала ли е нещо на охраната?

— Още не знаем. Воазне и Есталер тръгнаха за дома й. Мордан и Ретанкур ви чакат на авеню Сюфрен.

— Вече не знам кой, кой е, Данглар.

— Това са оперативните ви работници, мъже и жени.

— А младата жена? Удушена ли е била? Гола? С почернена кожа?

— Като другите.

— Изнасилена?

— Надали.

— Авеню Сюфрен. Добре подбрано. Едно от най-пустите места в града нощем. Там можеш да разтовариш четирийсет трупа, без да се притесняваш. Защо според вас е поставена под камиона?

— Мислих по въпроса. Вероятно я е оставил там доста рано вечерта, но не е искал да я открият преди зазоряване. Било за да спази традицията на каруцарите, които са прибирали изхвърлените на улицата тела рано сутрин, било за да намерят трупа след сутрешното издание на новините на Жос. Той получил ли е писмо със съобщение за тази смърт?

— Не. В писмото се дават препоръки как да се предпазим от бедствието. Познайте как.

— С четворки?

— С четворки. Които да си изрисуваме сами като големи момчета.

— Сеячът е прекалено зает с убийствата, така ли? И вече няма време да рисува. Да не би да делегира правата си?

— Не е това — каза Адамсберг, като стана и облече сакото си. — Той просто иска да ни закопае. Представете си, че само една десета от парижани му се подчинят и начертаят на вратата си четворка. Тогава вече няма да можем да различим истинските от спонтанните. Цифрата се рисува лесно, вестниците публикуваха снимката й и я описаха надълго и нашироко, нужно е само внимателно да се прекопира.

— Графолозите лесно ще се оправят.

Адамсберг поклати глава.

— Не, Данглар, няма да е лесно. Не и ако трябва да анализират пет хиляди четворки, нарисувани от пет хиляди ръце. А броят им сигурно ще е много по-голям. Маса хора ще го послушат. Колко прави осемнайсет процента от два милиона?

— Кои са тези осемнайсет процента?

— Наивните, страхливите, суеверните. Тези, които се боят от затъмнения, от новото хилядолетие, от предсказанията и от края на света. Поне тези, които си го признават в анкетите. Колко души прави това, Данглар?

— Триста и шейсет хиляди.

— Е, значи можем да очакваме горе-долу толкова рисунки. Ако се намеси страхът, ще настъпи истинско бедствие. А ако не успеем да различим истинските четворки, няма да разберем и кои са истинските чисти врати. И никого няма да опазим. Сеячът спокойно ще се разхожда нагоре-надолу и по площадките няма да го очаква никакво ченге. Дори ще може да си рисува посред бял ден, без да си блъска главата с кодовете на външните врати. Защото не можем да арестуваме хилядите граждани, които рисуват по вратите си. Разбирате ли сега, Данглар, защо го прави? Манипулира обществото, защото така му изнася, защото това му е нужно, за да се отърве от ченгетата. Той знае какво върши, Данглар, и е много прагматичен.

— Знае какво върши? Нищо не го е карало да рисува тъпите си четворки. Нито да изолира жертвите си. Така сам си е поставил капан.

— Искал е да разберем, че става дума за чума.

— Можел е да начертае по един червен кръст, след убийствата.

— Така е. Само че той сее избирателна чума, а не всеобща. Избира жертвите си и определено държи да предпази съседите им. Това също е прагматично и разумно.

— Разумно за света на безумието му. Би могъл да убива, без да инсценира проклетата старовремска чума.

— Той не желае да убива лично. Иска хората да бъдат убити. Иска да направлява проклятието. За него между двете неща има огромна разлика. Така не се чувства отговорен.

— Добре де, но чак пък чума! Това е направо смешно. Откъде идва този тип? От какъв свят? От какъв гроб?

— Когато разберем това, Данглар, ще сме го пипнали, вече ви казах. А че е смешно, смешно е. Но не подценявайте старата чума. У нея все още има хляб. Тя занимава умовете на много хора, на повече, отколкото би трябвало. Може и да ти се струва смешна, но овехтелите й дрехи не развеселяват никого. Смешна, но страшна.

Докато караше към авеню Сюфрен, Адамсберг се свърза с ентомолога, за да го изпрати в апартамента на новата жертва и да му каже да вземе морско свинче. Бяха събрали Nosopsyllus fasciatus и в жилищата на Жан Виар и Франсоа Клерк — четиринайсет у първия и девет у втория, плюс още по няколко в захвърлените до тях дрехи. Всички бълхи бяха здрави. Всички бяха излезли от големи кремави пликове, разрязани с нож. Второто му обаждане бе до Френската агенция по печата. Всеки, получил подобен плик, веднага да се свърже с полицията. И да покажат плика по обедните телевизионни новини.

Адамсберг съкрушено огледа голото тяло на младата жена, обезобразено от удушаването, почти цялото оплескано с пепел и с мръсотията под камионетката. До нея дрехите й образуваха малка трогателна купчина. Авенюто бе отцепено заради любопитните, но стотици хора вече бяха минали покрай тялото. Нямаше никакъв начин информацията да се укрие. Комисарят тъжно стисна юмруци в джобовете си. Губеше обичайната си проницателност, не съумяваше да разбере, да почувства, да усети убиеца, докато сеячът напротив, демонстрираше съвършена организация, като даваше гласност на обявите си, владееше пресата и убиваше жертвите си, където и когато пожелаеше въпреки многобройните полицаи, за които се предполагаше, че са го оградили отвсякъде. Четири убийства, които не успя да предотврати, макар да бе нащрек още преди извършването им. Откога впрочем? От второто посещение на Мариз, изнервената майка. Можеше да определи с точност мига, в който се пробуди безпокойството му. Затова пък не знаеше кога бе сбъркал посоката, в кой момент се бе заблудил в мъглата, засипан от информация, безпомощен.

Стоя, загледан в младата Мариан Барду, докато не натовариха тялото в колата на моргата, като от време на време издаваше кратки заповеди, разсеяно изслушваше докладите на полицаите, които пристигаха от улица Тампл. Младата жена не беше излизала предишната вечер, тя просто не се бе прибрала от работа. Изпрати двама лейтенанти при работодателя й, без да се надява, че ще научат нещо полезно, и се отправи пеша към Бригадата. Вървя дълго, повече от час, и сви към Монпарнас. Ако само можеше да си спомни кога бе свърнал от правия път.

Изкачи се по улица Гете и бавно влезе във „Викингът“. Поръча си сандвич и седна на масата, която гледаше към площада — нежелана от никого маса, защото трябваше да си доста дребен, за да не си удариш главата във фалшивия корабен нос на дракар, закрепен на стената зад нея. Беше изял четвърт сандвич, когато Бертен стана и внезапно удари медната плоча над бара, предизвиквайки гръмотевичен шум. Адамсберг с учудване видя как всички гълъби на площада отлитат с пърхане, а в бара нахлува цяла тълпа клиенти, включително и Льогерн, на когото направи знак да се приближи. Глашатаят седна срещу него.

— Черни мисли ли са ви нападнали, господин комисар? — попита Жос.

— Липса на мисли ме е нападнала, Льогерн. Толкова ли ми личи?

— Аха. Изгубен в морето?

— Не знаете колко сте прав.

— Случвало ми се е три пъти и сме обикаляли из мъглата като въртоглави. Едва избягвахме една катастрофа и налитахме на друга. Двата пъти апаратите сами се развалиха. А третия път аз бях направил грешка със секстанта след една безсънна нощ. Уморен ли си, гафът е неизбежен. Още не мога да си простя.

Адамсберг изправи гръб и Жос видя как в очите му с цвят на водорасли се разгаря огънят, който бе видял да блести първия път в кабинета му.

— Я повторете, Жос. Повторете точно каквото казахте.

— За секстанта ли?

— Да.

— Ами така стана със секстанта. Сбъркаш ли, гафът е неизбежен, грешката е непростима.

Адамсберг се загледа в една точка на масата, съсредоточен, неподвижен, протегнал ръка, сякаш за да накара Жос да замълчи. Глашатаят не посмя да продължи и само гледаше как сандвичът се сгъва между пръстите на комисаря.

— Вече знам, Льогерн — каза Адамсберг, като вдигна глава. — Знам кога престанах да разбирам, кога престанах да виждам.

— Кого?

— Сеячът на чума. Престанах да го виждам, изгубих посоката. А сега знам и кога стана това.

— Толкова ли е важно?

— Толкова важно, колкото ако вие можехте да поправите грешката си със секстанта и да се върнете точно на мястото, където сте се били изгубили.

— Е, да — съгласи се Жос, — наистина е важно.

— Трябва да вървя — каза Адамсберг и остави една банкнота на масата.

— Внимавайте с дракара — предупреди го Жос. — Може да ви сцепи главата.

— Аз съм нисък. Идвала ли е „особена“ сутринта?

— Щяхме да ви кажем.

Адамсберг вече отваряше вратата, когато Жос попита:

— Връщате се на онова място ли?

— Точно така, капитане.

— Наистина ли знаете къде е?

Адамсберг посочи с пръст челото си и излезе.

Беше в момента на гафа. Когато Марк Вандуслер бе споменал за гафа. Точно в този миг бе изтървал посоката. Докато вървеше, Адамсберг се опитваше да си припомни думите на Вандуслер. Извличаше от паметта си образите, придружени от звуци. Вандуслер стоеше прав до вратата с лъскавия си колан и размахваше тънката си ръка, украсена със сребърни пръстени — три сребърни пръстена. Да, говореше за пепелта. Дотам бяха стигнали. Когато вашият човек е намазал тялото с пепел, той е сбъркал, всъщност е направил огромен гаф.

Адамсберг облекчено въздъхна. Седна на най-близката пейка, записа си забележката на Вандуслер в бележника и дояде сандвича. Още не знаеше накъде да върви, но поне бе открил отправната точка. Точката, в която секстантът му се беше развалил. И знаеше, че оттук нататък има шанс мъглата да се разсее. Изпита живо чувство на признателност към моряка Жос Льогерн.

Спокойно продължи пътя си към Бригадата, като спираше поглед на първите страници на вестниците, щом минеше покрай някоя будка.

Тази вечер, утре, когато сеячът изпратеше във ФАП новото си послание, своя гибелен Малък трактат за чумата, когато смъртта на четвъртата жертва станеше известна, никаква пресконференция вече нямаше да спре заразата на слуховете. Сеячът сееше и печелеше.

Тази вечер, утре.