Бягай и не бързай да се връщаш

VII

Жос се спусна по улица Гете със скорост три възела и половина. От снощи се питаше дали добре е чул старият учен да произнася изречението: „Стаята е ваша, Льогерн“. Разбира се, че го бе чул, но дали означаваше точно това, което Жос мислеше, че означава? Дали наистина значеше, че Декамбре му дава под наем стаята? С килима, Лизбет и вечерята? На него, недодяланика от Гилвинек? Естествено, точно това значеше. Какво друго? Но като го е казал вчера, дали пък сутринта не се е събудил ядосан и решен да се отметне? Нямаше ли да дойде след сутрешното издание и да му заяви, че съжалява, но стаята вече е наета, понеже онзи, другият, има предимство?

Да, тъкмо това щеше да се случи, и то след малко. Старият позьор, старият страхливец с облекчение бе узнал, че Жос няма да изнесе дантелите му на площада. И спонтанно му бе обещал стаята. А сега щеше да си я вземе обратно. Такъв беше Декамбре. Досадник и мръсник, винаги го бе смятал за такъв.

Кипящ от гняв, Жос откачи урната и грубо я изсипа върху масата в „Рол-Райдър“. Ако имаше ново писмо за многознайкото, можеше и да го прочете тази сутрин. Каквото повикало, такова се обадило. Нетърпеливо прегледа обявите, но не откри нищо подобно. Затова пък големият кремав плик си беше там, с трийсетте франка вътре.

— От този няма да се отърва скоро — промърмори Жос, докато разгъваше листа.

От друга страна, това си беше чиста далавера. Вече му носеше почти по сто франка на ден. Жос съсредоточено зачете.

— Мамка му — каза Жос. — Италиански.

Първото нещо, което направи Жос, като се качи на естрадата си в осем часа и двайсет и осем минути, бе да се увери, че Декамбре стои до вратата. За пръв път от две години насам държеше да го види. Да, там беше, с безупречния си сив костюм и с книгата с кожена подвързия, приглаждащ с ръка белите си коси. Жос му хвърли зъл поглед и зачете със силния си глас обява номер 1.

Стори му се, че чете по-бързо от обикновено, та по-скоро да чуе как Декамбре ще се отметне. Почти претупа частта „Страница от историята на Франция за всички“ и още повече се разсърди на многознайкото.

— Френски параход — завърши той рязко, — 3000-тонен, се разбива в скалите на Пенмарш, после се носи по течението до Торил, където потъва. Целият екипаж загива.

Като приключи с четенето, Жос се насили да си придаде безразличен вид, отнасяйки сандъка си до магазина на Дамас, който тъкмо вдигаше желязната решетка. Двамата мъже си стиснаха ръцете. Ръката на Дамас беше ледена — естествено, като носеше само елек в това време. Щеше да се разболее, ако продължаваше да се превзема.

— Декамбре ще те чака довечера в осем във „Викингът“ — каза Дамас, докато вадеше чашите за кафе.

— Не може ли сам да ми го каже?

— През целия ден има клиенти.

— Може и така да е, ама аз не съм му подчинен на аристократа. Няма той да ме командва.

— Защо го наричаш „аристократ“? — учудено попита Дамас.

— Хей, Дамас, събуди се. Декамбре не е ли аристократ?

— Не знам. Никога не съм си задавал въпроса. Във всеки случай вечно е без пукната пара.

— Има и такива аристократи, без пукната пара. Дори най-добрите от тях са точно такива.

— Така ли? — каза Дамас. — Не знаех.

Дамас наля топло кафе, като че ли без да забележи раздразненото изражение на бретонеца.

— Кога ще го сложиш този пуловер, днес или утре? — каза Жос злобно. — Не мислиш ли, че сестра ти достатъчно се безпокои?

— Скоро, Жос, скоро.

— Не че нещо, но защо не си миеш косата?

Дамас учудено вдигна глава и отметна назад дългите си кестеняви къдрави коси.

— Майка ми казваше, че косата на мъжа е целият му капитал — увери го Жос. — А ти май не се опитваш да го увеличиш.

— Мръсна ли е? — попита младежът озадачено.

— Мръсничка е. Не че нещо, но то си е заради теб, Дамас. Имаш хубава коса, не е зле да се грижиш за нея. Сестрата ти не ти ли го е казвала?

— Сигурно. Само че аз забравям.

Дамас хвана края на косата си и го заразглежда.

— Прав си, Жос, веднага ще я измия. Ще постоиш ли в магазина? Мари-Бел няма да дойде преди десет.

Дамас скочи от стола си и миг по-късно Жос го видя тичешком да пресича площада в посока към аптеката. Бретонецът въздъхна. Горкият Дамас. Мило момче, но без достатъчно акъл в главата. Кожата от гърба можеш да му смъкнеш. Точно обратното на аристократа, дето има много в главата и нищо в сърцето. Зле са разпределени нещата в живота.

Гръмотевицата на Бертен отекна в осем и четвърт вечерта. Дните бързо се скъсяваха, площадът беше вече в сянка, гълъбите спяха. Жос неохотно се повлече към „Викингът“. Декамбре седеше пред две канички червено вино на масата в дъното с вратовръзка, тъмен костюм и бяла риза с протрита яка. Четеше книга — единствен той от всички клиенти. Беше имал цял ден, за да подготви речта си, и Жос очакваше да е добре стъкмена. Но това не можеше да стресне един Льогерн — въжетата, платната, мачтите му бяха добре познати. Жос тежко се отпусна на стола, без да поздрави, и Декамбре веднага напълни две чаши.

— Благодаря ви, че дойдохте, Льогерн. Бих предпочел да не отлагам за утре.

Жос поклати глава и отпи голяма глътка от чашата си.

— Носите ли ги? — попита Декамбре.

— Кое?

— Обедните обяви. Особените обяви.

— Не мъкна всичко със себе си. Обявите са у Дамас.

— Спомняте ли какво пишеше в тях?

Жос се почеса по бузата.

— В едната онзи тип разказваше живота си, някакви несвързани приказки, както обикновено — отвърна той. — А другата беше на италиански, като сутрешната.

— На латински, Льогерн.

Жос помълча.

— Не ми харесва това на мен. Да четеш неща, които не разбираш, не е почтена работа. Какво иска тоя? Да досажда на хората?

— Напълно е възможно. Кажете ми, ще ви затрудни ли много, ако ги донесете?

Жос допи виното си и стана. Нещата не се развиваха според очакванията му. Беше смутен като онази нощ в морето, когато всичко на борда се бе повредило и не можеха да се ориентират. Мислеха, че рифовете са откъм десния борд, а призори те се бяха оказали на север, право пред тях. За малко да са разбият.

Жос бързо отиде и се върна, като се питаше дали Декамбре не беше откъм левия борд, докато той си въобразяваше, че е откъм десния, и остави трите кремави плика на масата. Бертен току-що бе поднесъл топлите ястия — нормандски шницел с картофи, както и трета каничка с вино. Жос започна да се храни, без да чака, докато Декамбре четеше с приглушен глас обедната обява.

— Сутринта отидох на работа, като много ме болеше показалецът на лявата ръка, защото го бях навехнал вчера, докато се борех с жената, за която споменах (…) Жена ми отиде на парна баня (…) да се изкъпе, след като толкова дълго бе стояла вкъщи на прашното. Твърди, че е взела решение вече да е много чиста. Лесно ми е да отгатна колко време ще продължи това. Познат ми е този текст, да му се не види — каза той, като прибра листа в плика, — но всичко ми е като в мъгла. Или прекалено много съм чел, или паметта ми изневерява.

— Понякога сектантът дава фира.

Декамбре отново напълни чашите и премина към следващото послание.

— Terrae putrefactae signa sunt animalium ex putredine nascentium multiplicatio, ut sunt mures, ranae terrestres (…), serpents ac vermes, (…) praesertim si minime in illis locis nasci consuevere. Може ли да ги задържа? — попита той.

— Ако ви вършат работа.

— Засега не. Но ще се сетя, Льогерн, ще се сетя. Този тип си играе на котка и мишка, но все ще изпусне някоя дума, която да ме насочи, убеден съм.

— Да ви насочи накъде?

— Натам, накъдето се е запътил.

Жос сви рамене.

— С вашия характер никога не бихте могли да станете глашатай. Защото ако човек така се спира на всичко, което чете, къде ще му излезе краят. Няма да може да чете, ще му секне гласът. Глашатаят трябва да е над тия неща. Щото не един щурак е минал през урната ми. Обаче никой не е плащал повече от обявената такса. Нито пък е писал на латински. Защо го прави, да го питаш.

— За маскировка. След като цитира чужди текстове, значи не говори той. Хитро, нали? Така си измива ръцете.

— Нямам доверие в типове, които си измиват ръцете.

— От друга страна избира стари текстове, които имат смисъл само за него. Крие се зад тях.

— А бе да ви кажа — рече Жос, като размаха ножа си, — аз не съм против старите неща. Дори имам рубрика за историята на Франция, ако сте забелязали. Още от училище обичам историята. Не че учех, но ми харесваше.

Жос довърши котлета си, Декамбре поръча четвърта каничка. Жос го изгледа. Носеше на пиене аристократът, а на всичкото отгоре беше започнал, докато го бе чакал. Морякът гледаше да не изостава, но усещаше, че вече леко губи контрол. Взря се в Декамбре, който в крайна сметка не изглеждаше чак толкова трезвен. Сигурно пиеше, за да се реши да заговори за стаята. Жос установи, че и самият той избягва темата. Докато си говореха за това и онова, не говореха за хотела. Пак добре.

— Всъщност даскалът ми харесваше — добави Жос. — На китайски да беше говорил, пак щях да го харесвам. Като ме изгониха от пансиона, само за него съжалявах. Не беше много весело в Трегие.

— Че какво сте правили в Трегие? Мислех, че сте от Гилвинек.

— Ами нищо, там е работата. Пратиха ме в пансиона, за да ми поправят характера. Много зор за нищо. След две години ме върнаха в Гилвинек, щото съм влияел зле на другарите ми.

— Знам го Трегие — небрежно каза Декамбре и пак напълни чашата си.

Жос го изгледа скептично.

— Улица Либерте знаете ли я?

— Да.

— Там беше пансионът за момчета.

— Да.

— Точно след църквата „Сен Рош“.

— Да.

— На всичко ли ще казвате „да“?

Декамбре сви рамене с натежали клепачи. Жос поклати глава.

— Фиркан сте, Декамбре. Стига ви толкова.

— Фиркан съм, но познавам Трегие. Едното не пречи на другото.

Декамбре допи чашата си и направи знак на Жос да я напълни отново.

— Будалкате ме — каза Жос, докато наливаше. — Будалкате ме, за да ме умилостивите. Ако ме мислите за толкова тъп, че да омекна само защото някой си е бил в Бретан, жестоко се прекарвате. Аз не съм патриот, аз съм моряк. Познавам бретонци, дето са не по-малки кретени от всички останали.

— Аз също.

— Мен ли имате предвид?

Декамбре слабо поклати глава и замълча.

— Но наистина ли познавате Трегие? — попита Жос с пиянска настойчивост.

Декамбре кимна и гаврътна виното си.

— Аз пък не го познавам особено — каза Жос и внезапно се натъжи. — Тъмничарят на пансиона, отец Кермарек, се изхитряше да ме наказва всяка неделя. Града го знам само от прозореца и от разказите на момчетата. Неблагодарно нещо е паметта. Спомням си името на онзи мръсник, но не и името на даскала по история, който единствен ме защитаваше.

— Дюкуедик.

Жос бавно вдигна глава.

— Моля?

— Дюкуедик — повтори Декамбре. — Името на даскала ви по история.

Жос присви очи и се наведе над масата.

— Дюкуедик — потвърди той. — Ян Дюкуедик. Хей, Декамбре, вие да не ме шпионирате? Какво искате от мен? Да не сте ченге? Това е, нали, Декамбре, ченге сте, а? Писмата са само уловка, стаята е само уловка! За да ви падна в капана!

— Страх ли ви е от ченгетата, Льогерн?

— Какво ви засяга?

— А, ваша си работа. Но не съм ченге.

— Хайде де. Откъде го познавате тогава, моя Дюкуедик?

— Това беше баща ми.

Жос замръзна, опрял лакти на масата, вирнал брадичка, пиян и нерешителен.

— Будалкате ме — промърмори той след минута мълчание.

Декамбре отметна левия пеш на сакото си и с нестабилна ръка все пак успя да улучи вътрешния си джоб. Извади портфейла си и измъкна от него лична карта, която подаде на бретонеца. Жос дълго я разглежда, прокарвайки пръст по името, снимката, мястото на раждане. Ерве Дюкуедик, роден в Трегие, на седемдесет лазарника.

Когато вдигна глава, Декамбре бе сложил пръст на устните си. Мълчание. Жос няколко пъти кимна. Измама. Това можеше да го разбере, дори надрънкан. Но в бара се вдигаше такава гюрултия, че можеха да си говорят тихо без опасност да ги чуят.

— В такъв случай… „Декамбре“? — прошепна той.

— Измислено име.

Е, биваше си го. Биваше си го аристократът. Трябваше да му го признае. Жос замълча, за да размисли.

— Ами тогава — подзе той, — аристократ ли сте или не?

— Аристократ ли? — рече Декамбре, като прибра картата си. — А бе, Льогерн, ако бях аристократ, щях ли да си вадя очите да плета дантели?

— Може би обеднял аристократ?

— Дори такъв не съм. Просто обеднял. Просто бретонец.

Жос се облегна на стола си, вече съвсем объркан, както когато някоя прищявка или мечта ни напусне без предупреждение.

— Внимавайте, Льогерн — каза Декамбре. — Нито дума на никого.

— А Лизбет?

— Дори Лизбет не знае. Никой не трябва да знае.

— Тогава защо ми го казахте?

— Танто за танто — обясни Декамбре, изпразвайки чашата си. — Почтеност за почтеност. Ако сте размислили за стаята, кажете си направо. Ще разбера.

Жос изправи гръб.

— Ще я вземете ли? — попита Декамбре. — Защото имам и други кандидати.

— Ще я взема — бързо каза Жос.

— Тогава до утре — каза Декамбре и стана от масата. — И благодаря за писмата.

Жос го хвана за ръкава.

— Декамбре, какво им е на тези писма?

— Има нещо подмолно в тях, нещо гнило. И опасно, сигурен съм. Щом се появи светлинка, ще ви кажа.

— Фарът, а? — каза Жос замислено. — Когато видите фара.

— Именно.