Бягай и не бързай да се връщаш

III

Ерос Декамбре се появи на прага на вратата си няколко минути преди началото на новините от осем и трийсет. Облегна се на касата и зачака да дойде бретонецът. Отношенията му с моряка риболовец бяха изпълнени с мълчания и враждебност. Декамбре не можеше да си обясни защо. Склонен бе да вини този недодялан, сякаш изсечен от гранит и вероятно способен на насилие мъж, който вече две години нарушаваше крехкото равновесие на съществуването му със своя сандък, с нелепата си урна и с виковете си, изливайки три пъти дневно на площада цял тон рядка помия. В началото не му обръщаше внимание, убеден, че няма да се задържи и седмица. Но бизнесът на глашатай се оказа забележително успешен и бретонецът се сдоби с редовна публика, която, така да се каже, пълнеше залата ден след ден. Истинско бедствие.

Декамбре за нищо на света не би пропуснал да присъства на това бедствие и за нищо на света не би си го признал. Затова всяка сутрин заемаше мястото си с книга в ръка, слушаше новините с наведена глава и обръщаше страниците, без да прочете и ред. Понякога между две рубрики Жос Льогерн му хвърляше бегъл поглед. На Декамбре не му харесваше това синьо око. Струваше му се, че глашатаят иска да се увери в присъствието му, че си въобразява, че го е накарал да захапе стръвта като най-обикновена риба. Защото бретонецът правеше точно това — прилагаше към града грубите си рефлекси на риболовец, като истински професионалист ловеше в мрежите си минувачите сякаш бяха пасажи от треска. Минувачи и риба се сливаха в едно в кръглата му глава — но един и същи начин ги изкормваше, за да върти търговията си.

Само че Декамбре бе паднал в капана и прекалено добре познаваше човешката душа, за да не си дава сметка за това. Единствено книгата в ръцете му все още го отличаваше от останалите слушатели на площада. Дали не би било по-достойно да остави тъпата книга и три пъти дневно да застава очи в очи с рибешката си участ? Тоест да признае поражението си на литератор, отнесен от нелепата улична глъч.

Тази сутрин Жос Льогерн закъсняваше, което бе твърде необичайно за него. С края на сведеното си око Декамбре го видя да пристига забързан и да закача празната урна на дънера на платана, онази крещящо синя урна с претенциозното название „Вятърът на Нороа II“. Декамбре се питаше дали морякът е с всичкия си. Щеше му се да разбере дали е кръстил по този начин цялото си имущество, дали столовете и масата му носят някакво име. После видя как Жос повдига тежкия сандък с ръцете си на хамалин, как го намества на тротоара с лекотата, с която би положил птиче, как се мята отгоре му с енергичен отскок, сякаш се качва на борда на кораб, и как вади листата от ватенката си. Трийсетина души, сред които и вярната Лизбет с ръце на ханша, покорно го чакаха.

Лизбет живееше в стая №3 и вместо наем помагаше на Декамбре редовно да получава малкия си незаконен доход. Помощ решаваща, брилянтна, незаменима. Декамбре живееше в страх от деня, в който някой тип ще му отнеме прекрасната Лизбет. А това задължително щеше да се случи. Висока, дебела и черна, Лизбет се виждаше отдалеч. Никакъв шанс да я скрие от очите на света. Още повече че темпераментът й не се отличаваше с дискретност — тя говореше високо и щедро раздаваше мнението си за всичко. А най-страшното беше, че усмивката на Лизбет — пак добре, че не се появяваше често — пораждаше у хората непреодолимо желание да се хвърлят в обятията й, да се притиснат до едрата й гръд и да се нанесат там завинаги. Беше на трийсет и две години и един ден Декамбре щеше да я загуби. Засега Лизбет хокаше глашатая.

— Закъсняваш, Жос — казваше тя, изпъчила гърди и вирнала глава към него.

— Знам, Лизбет — отвръщаше глашатаят задъхан. — Заради утайката от кафето е.

На дванайсетгодишна възраст Лизбет бе изтръгната от черното гето на Детройт и захвърлена в един публичен дом още с пристигането си във френската столица, където през следващите четиринайсет години изучи из основи езика на тротоара на улица Гете. Това продължи докато, заради пълнотата й, не я изхвърлиха от всички бардаци на квартала. Десет дни спа на една пейка на площада, преди Декамбре да се реши да я прибере през една студена дъждовна вечер. От четирите стаи, които даваше под наем в старата си къща, една бе свободна. Предложи й я и тя прие, съблече се още с влизането си, просна се на килима с ръце на тила и поглед, вперен в тавана, и зачака старецът да се отчете. „Има някакво недоразумение“ — измънка Декамбре и й подаде дрехите. „Нямам с какво друго да платя“ — обясни Лизбет, като седна и кръстоса крака. „Вече не мога да се оправям с почистването, вечерята на наемателите, покупките, обслужването — изрече Декамбре, втренчен в килима. — Ако ми помагате, ще ви дам стаята безплатно“. Лизбет се усмихна и Декамбре едва не се хвърли в обятията й. Но се смяташе за стар и му се струваше, че тази жена има право на почивка. И Лизбет наистина си почина — вече от шест години живееше там и нито веднъж не си хвана любовник. Лизбет възстановяваше силите си и той се молеше това да продължи още известно време.

Новините бяха започнали и обявите следваха една след друга. Декамбре осъзна, че е пропуснал началото — бретонецът четеше обява №5. Такава беше системата — запомняте интересуващия ви номер и се обръщате към глашатая „за допълнителни подробности, свързани с горното“. Декамбре се питаше откъде е изровил този полицейски израз.

— Пет — викаше Жос. — Продавам бели и рижави котета, три мъжки, две женски. Шест. Умоляват се онези, които по цяла нощ надуват дивашката си музика срещу №36, да престанат. Някои хора спят. Седем. Извършвам всякакви дърводелски работи, реставрирам стари мебели, качество гарантирано, превозът мой. Осем. Френската електрическа и газова компания да върви да го духа. Девет. Пълни мошеници са ония от обеззаразяването. Олеквате с шестстотин кинта, а хлебарките са повече отпреди. Десет. Обичам те, Елен. Чакам те довечера в „Танцуващата котка“. Подпис: Бернар. Единайсет. Лятото пак беше гадно, а вече сме септември. Дванайсет. До месаря на площада: вчерашното ти месо беше истинска мърша и това се случва за трети път тази седмица. Тринайсет. Жан-Кристоф, върни се. Четиринайсет. Ченгета равно на подкупни мръсници. Петнайсет. Продавам градински ябълки и круши, вкусни, сочни.

Декамбре погледна към Лизбет, която записваше в тефтера си номер 15. Откакто се бе появил глашатаят, се намираха отлични продукти на умерена цена и това беше изгодно за вечерята на наемателите. Декамбре бе пъхнал един празен лист между страниците на книгата си и чакаше с молив в ръка. От няколко седмици, може би три, глашатаят четеше някакви странни текстове, които като че ли не го вълнуваха повече от продажбата на ябълки или автомобили. Тези необичайни послания, изискани, абсурдни или заплашителни, редовно се появяваха в сутрешните новини. От два дни насам Декамбре бе решил дискретно да ги записва. Моливът му бе дълъг само четири сантиметра и изцяло се побираше в дланта му.

Глашатаят бе стигнал до метеорологичната прогноза. Обявяваше какво ще е времето, като с вирнат нос наблюдаваше небето от естрадата си. Следваше морската прогноза, напълно излишна за събралите се около него. Но никой, нито дори Лизбет, не се осмеляваше да му каже, че може да си спести тази рубрика. Слушаха го като в църква.

— Мрачно септемврийско време — обясняваше глашатаят, обърнал лице към небето. — Не се очаква проясняване преди шестнайсет часа, привечер ще бъде по-ясно, ако искате да излезете, можете, студеният вятър ще поутихне, но си вземете топла дреха. Прогноза за Атлантическия океан, обща оценка и развитие: антициклон 1030 в Югозападна Ирландия с високо атмосферно налягане над Ламанша. В сектора на Финистер морско вълнение в посока запад-северозапад.

Декамбре знаеше, че морската прогноза ще продължи известно време. Той обърна листа си, за да препрочете двете съобщения, които бе записал предишните дни.

Декамбре смръщи вежди и отново се опита да си спомни къде е чел този текст. Беше сигурен, че е някакъв цитат и че вече му е попадал пред очите някъде, някога в живота му. Къде? Кога? Мина на следващото послание, вчерашното.

Морякът се бе запънал на края на изречението, на „влажностите“. Декамбре смяташе, че става дума за текст от XVII век, но не беше сигурен.

По-вероятно бе да е написан от някой луд, от някой маниак. Или от смахнат любител на цитатите. Или пък от комплексар, опитващ се да наложи превъзходството си, като разпространява неразбираемото, като с наслада се издига над обикновеното и кара човека от улицата все повече да затъва в малокултурната си тиня. В такъв случай трябваше да е на площада, смесен с малката тълпа, за да се опис от недоумението, предизвикано от учените послания, които глашатаят едва разчиташе.

Декамбре почука по листа с молива си. Дори от тази гледна точка целите и личността на автора оставаха неясни. Колкото съобщение №14 от предишния ден — Майната ви, банда нацисти, — хиляди пъти чувано в сравнително еднообразни варианти, беше ясно със своя кратък и повърхностен гняв, толкова заплетените послания на цитатчика не се поддаваха на разкодиране. Налагаше се да обогати колекцията си, да продължава да слуша всяка сутрин. Може би авторът искаше точно това, чисто и просто — да го слушат в захлас.

След неразбираемата морска прогноза глашатаят продължи литанията си с хубавия си глас, който се чуваше до другия край на кръстовището. Приключи с рубриката „Седем дни по света“, в която поднасяше по свой начин международните новини от деня. Декамбре улови последните изречения. В Китай не се шегуват и тихомълком размахват тоягата. В Африка днес не е по-добре от вчера и няма шанс да стане по-добре утре, като се има предвид, че никой не си мръдва пръста, за да й помогне. Сега продължаваше с обява №16 за продажбата на електрически флипер, произведен през 65-та, украсен с жена с голи гърди, отлично състояние. Стиснал молива в ръка, Декамбре чакаше почти с нетърпение. И посланието дойде, ясно различимо в купчината от обичам те, продавам, купувам, да ви го начукам. На Декамбре му се стори, че риболовецът се поколеба за миг, преди да започне. Сякаш и бретонецът бе забелязал натрапника.

— Деветнайсет — обяви Жос. — А когато всички змии, прилепи, язовци и останалите твари, обитаващи дълбините на подземни тунели, наизлязат по полето…

Декамбре бързо записваше. Все тези истории с животни, тези стари истории за гнусни гадини. Замислено препрочете текста, докато морякът обявяваше последните новини от традиционната си рубрика „Страница от историята на Франция за всички“, която винаги се състоеше от разказ за някогашно корабокрушение. Нищо чудно този Льогерн да е претърпявал корабокрушение. И нищо чудно, корабът да се е казвал „Вятърът на Нороа“. И със сигурност тогава главата на бретонеца се е напълнила с вода като коритото му. Този здрав и решителен на вид човек явно беше превъртял и се вкопчваше в маниите си като в спасителни пояси. Впрочем точно както правеше и той, Декамбре, който нямаше нито здрав, нито решителен вид.

— Град Камбре — обяви Жос, — 15 септември 1883 г. Френски параход, 1400-тонен. Тръгнал е от Дюнкерк, отива в Лорион, превозва релси. Засяда край Бас Гуаш. Парният котел избухва, загива един пътник. Екипажът от 21 човека е спасен.

Жос Льогерн нямаше нужда да дава знак на слушателите си да се разпръснат. Всеки знаеше, че новините свършват с разказа за корабокрушението. Разказ, толкова очакван, че някои бяха придобили навика да се обзалагат за изхода на драмата. Участниците залагаха на „всички се спасяват“, „всички загиват“ или нито тъй, нито инак, а сметките се уреждаха в кафенето отсреща или в службата. Жос не харесваше особено това осребряване на трагедията, но знаеше, че точно по този начин животът отново покълва върху отломките и че това е добре.

Скочи от естрадата си и срещна погледа на Декамбре, който прибираше книгата си. Сякаш Жос не знаеше, че всъщност идва да го слуша. Дърт лицемер, дърт досадник, който не искаше да приеме, че някакъв беден бретонски риболовец е способен да разнообрази скучното му съществуване. Ако само разбереше какво се бе получило за него сутринта! Ерве Декамбре сам плете дантелените си покривчици, Ерве Декамбре е педал. Жос се изкуши да прочете писмото, но в крайна сметка го бракува. Сега ставаха двама, трима може би с Лизбет, които знаеха, че Декамбре тайно упражнява занаята на плетачка на дантели. В известен смисъл това го правеше не толкова антипатичен. Вероятно защото Жос бе наблюдавал години наред как вечер баща му с часове кърпи рибарските си мрежи.

Жос прибра отделените писма и нарами сандъка, който Дамас му помогна да занесе в задната стая на магазина. Кафето беше горещо, двете чаши — напълнени, както всяка сутрин след първото издание.

— Нищо не разбрах от номер 19 — каза Дамас, докато сядаше на една висока табуретка. — Историята със змиите. А и изречението дори не е довършено.

Дамас беше млад здравеняк, хубавец, с меко сърце и не особено остър ум. В очите му винаги се четеше някаква занесена доброта ли, глупост ли — Жос все не можеше да прецени. Погледът му никога не се насочваше към определена точка дори когато ви говореше, ами се носеше из пространството — дискретен, ефирен, неуловим като мъгла.

— Някой шантав трябва да е — изкоментира Жос. — Не обръщай внимание.

— Не обръщам внимание — рече Дамас.

— Я ми кажи, ти чу ли прогнозата за времето?

— Аха.

— Чу ли, че лятото си отива? Не мислиш ли, че ще настинеш?

Дамас носеше шорти и платнен елек на голо.

— Няма страшно — каза той, като огледа дрехите си. — Не ми е студено.

— За какво ти е да си показваш мускулите?

Дамас изпи кафето си на един дъх.

— Това тук не е магазин за дантели — отвърна той. — Това е „Рол-Райдър“. Продавам скейтбордове, ролери, сърфове и моторетки. И им правя добра реклама — добави той, като заби палец в гърдите си.

— Защо говориш за дантели? — попита Жос, внезапно изпълнен с подозрение.

— Защото Декамбре продава дантели. А той е стар и кльощав.

— Знаеш ли откъде се снабдява с покривките?

— Знам. От един ангросист в Руан. Сече му пипето на Декамбре. И ми даде безплатна консултация.

— Ходил си при него?

— Че защо не? „Съветник по нещата от живота“ — нали така пише на табелата му? Не е срамно да си поговориш за едно друго, Жос.

— Там пише също: „40 франка за половин час. Започнат четвърт час се заплаща“. Скъпичка шмекерия, Дамас. Какво разбира старият от нещата от живота? Та той дори не е плавал.

— Не е шмекерия, Жос. Да ти го докажа ли? „Ти не показваш тялото си заради магазина, а заради себе си, Дамас“. Така ми рече. „Обуй един панталон и се опитай да придобиеш самочувствие, съветвам те като приятел. Ще изглеждат все така красив, но не толкова глупав.“ Какво ще кажеш на това, Жос?

— Звучи разумно — призна Жос. — Защо тогава не се облечеш?

— Защото правя, каквото искам. Само дето Лизбет се бои да не пукна и Мари-Бел също. След пет дни ще се облека.

— Хубаво — каза Жос. — Защото на запад времето се разваля.

— А Декамбре?

— Какво Декамбре?

— Май не можеш да го понасяш.

— Грешка, Дамас. Той не може да ме търпи.

— Жалко — каза Дамас, като раздигаше чашите. — Щото една от стаите му май се е освободила. Щеше да ти дойде добре. На две крачки от работата ти, топло, чисто и ще те хранят всяка вечер.

— Мамка му — рече Жос.

— Именно. Само че не можеш да го вземеш стайчето. След като не можеш да го понасяш.

— Не — каза Жос. — Не мога да го взема.

— Глупаво е.

— Много.

— А и Лизбет е там. Това е страхотно предимство.

— Огромно предимство.

— Именно. Но не можеш да го наемеш. След като не можеш да го понасяш.

— Грешка, Дамас. Той не може да ме търпи.

— За стаята е все едно. Не можеш я взе.

— Не мога я взе.

— Като не върви, не върви. Сигурен ли си, че не можеш?

— Сигурен съм, Дамас. Няма смисъл да говорим.

Жос излезе от магазина и отиде в отсрещното кафене. „Викингът“. Не че нормандците и бретонците някога са се разбирали, докато са плавали из моретата, но Жос знаеше, че като нищо е могъл да се роди малко по̀ на север. Съдържателят Бертен, висок риж мъж с изпъкнали скули и светли очи, сервираше единствен по рода си калвадос, за който се предполагаше, че ви дарява с вечна младост, като поносимо ви загрява вътрешностите, вместо да ви усмърти. Щото ябълките идвали от собствената му градина, а по ония места биковете умирали на сто години, при това още съвсем свежари. Та представете си значи ябълките.

— Май не си в настроение тази сутрин — отбеляза Бертен, поднасяйки му калвадоса.

— А, няма нищо. Просто понякога нещата не вървят — каза Жос. — Според теб Декамбре наистина ли не може да ме понася?

— Не, защо — рече Бертен със свойствената си нормандска предпазливост. — По-скоро бих казал, че те смята за грубиянин.

— Че каква е разликата?

— Ами с времето това може да се промени.

— Времето, само времето ви е на устата на вас, нормандците. По една дума казвате на пет години в най-добрия случай. Ако всички бяха като вас, цивилизацията хич нямаше да се развива.

— Може би щеше да се развива по-добре.

— Време! Но колко време, Бертен? Там е въпросът.

— Не много. Десетина години.

— Трай, коньо.

— Спешно ли е? Консултация ли ти трябва?

— Как не. Стаята му ми трябва.

— Тогава побързай, че има и друг кандидат. Засега Декамбре се опъва, защото онзи е луд по Лизбет.

— Закъде да бързам, Бертен? Нали старият позьор ме има за грубиянин?

— Разбираемо е, Жос. Той никога не е плавал. А не си ли грубиянин?

— Не твърдя обратното.

— Видя ли. Декамбре е познавач. Кажи ми, Жос, ти разбра ли я твоята обява номер 19?

— Не.

— Особена беше, като онези от миналите дни.

— Много особена. Не ми харесват тези обяви.

— Тогава защо ги четеш?

— Защото са платени, и то добре. А Льогернови може и да са грубияни, но не са разбойници.