Бягай и не бързай да се връщаш

XXXI

Докато град Троа се подготвяше за офанзивата, веднага щом слезе от самолета Адамсберг мина през Бригадата, после се отправи към площада. Декамбре се втурна към него с голям плик в ръка.

— Вашият специалист разгада ли вчерашната? — попита той.

— Троа, епидемията от 1517 г.

Декамбре прекара ръка по бузата си, сякаш да провери дали добре се е обръснал.

— Сеячът е придобил вкус към пътешествията — каза той. — Ако реши да посети всички места, засегнати от чумата, ще трябва трийсет години да обикаляме Европа, с изключение на някои области в Унгария и Фландрия. Усложнява нещата.

— Напротив, опростява ги. Събира хората си.

Декамбре въпросително го погледна.

— Не мисля, че обикаля страната за удоволствие — обясни Адамсберг. — Групата му се е разпръснала и той я събира.

— Групата му?

— Щом са се разпръснали — продължи Адамсберг, без да отговори, — значи нещо се е случило доста отдавна. Група, банда, престъпление. Сеячът ги застига един след друг и ги поразява с бича божи. Изборът му не е случаен, сигурен съм. Отдавна знае какво цели и кои ще са жертвите му. Те несъмнено вече са разбрали, че са застрашени. Несъмнено знаят кой е сеячът.

— Не, господин комисар, ако знаеха, щяха да се обърнат към вас за закрила.

— Не, Декамбре. Защото са извършили престъпление. Да се обърнат към нас би било равнозначно на признание. Човекът от Марсилия е разбрал, затова е сложил две резета на вратата си.

— Но какво престъпление, дявол да го вземе? — Че откъде да знам? Забъркали са някаква каша и сега си плащат. Който сее каши, жъне бълхи.

— Ако беше така, отдавна да сте открили връзката.

— Връзките са две — жертвите, всички, мъже и жени, са от едно поколение и са живели в Париж. Затова говоря за група, за банда.

Адамсберг протегна ръка и Декамбре му подаде големия кремав илик. Комисарят извади сутрешното послание.

— Докъде стигнахме със сградите? — попита Декамбре, докато Адамсберг набираше номера на Вандуслер. — Вестниците споменават за осемнайсет хиляди в Париж и четири хиляди в Марсилия.

— Това беше вчера. Днес имаме поне двайсет и две хиляди.

— Ама че работа.

— Вандуслер? Адамсберг на телефона. Ще ви продиктувам сутрешната, готов ли сте?

Декамбре наблюдаваше как комисарят чете „особената“ по телефона с подозрителен и мъничко завистлив вид.

— Ще провери и ще ми се обади — каза Адамсберг, затваряйки телефона.

— Бива си го този тип, а?

— И още как — потвърди Адамсберг с усмивка.

— Открие ли града само по този откъс, браво ще му кажа. Ако го биваше още малко, щеше да е истинска врачка. Освен ако не е виновен. Тогава просто трябва да пуснете кучетата по следите му.

— Отдавна съм го направил, Декамбре. Невинността му е вън от съмнение. Не само че има отлично чаршафено алиби за първото убийство, но и съм наредил непрекъснато да го следят. Спи си у дома и излиза сутрин да чисти по къщите.

— Да чисти? — озадачено повтори Декамбре.

— Той е чистач.

— И специалист по чумата? — Вие не плетете ли дантели?

— Тази няма да я разгадае — каза Декамбре след кратко обидено мълчание.

— Ще я разгадае.

Възрастният мъж среса белите си коси, намести морскосинята си вратовръзка и се прибра в сянката на кабинета си, където нямаше съперник.

Гръмотевичният гонг на нормандеца отекна на площада и хората се отправиха под ситния дъжд към „Викингът“, докато гълъбите отлитаха в обратна посока.

— Съжалявам, Бертен — каза Адамсберг, — разходих шушляка ви чак до Марсилия.

— Сакото ви е сухо. Жена ми го изглади.

Бертен измъкна изпод плота на бара спретнат квадратен пакет и го подаде на комисаря. От деня на закупуването си платненото сако никога не бе изглеждало така добре.

— Хей, Бертен, ченгетата ли си започнал да ухажваш? Те ти хвърлят прах в очите, а ти искаш още?

Високият нормандец обърна глава към човека, изрекъл това със злобен кикот, докато тикаше салфетката си между ризата и бичия си врат, приготвяйки се да яде.

Синът на Тор заобиколи бара и се отправи към масата му, разблъсквайки столовете по пътя си. Стигна до мъжа, сграбчи го за яката и яростно го издърпа от мястото му. И тъй като онзи запротестира и се развика, Бертен му отпра два шамара, довлече го до вратата и го изхвърли на площада.

— И хич не ми се връщай. Във „Викингът“ няма място за боклуци като теб!

— Нямаш право, Бертен! — изкрещя мъжът, като с мъка се изправи. — Това е обществено заведение! Нямаш право да подбираш клиентите!

— Подбирам си и ченгетата, и клиентите — отвърна Бертен и затръшна вратата. После прекара широка длан през светлата си коса, за да я заглади, и се върна зад бара, изпълнен с достойнство и непоклатимост.

Адамсберг се отправи надясно и се пъхна под носа на дракара.

— Тук ли ще обядвате? — попита Бертен.

— Ще обядвам и ще стоя до изчитането на обявите.

Бертен кимна. Той не обичаше ченгетата повече от който и да било, но тази маса бе отредена за Адамсберг ad vitam aetemam.

— Не разбирам какво търсите на площада — каза нормандецът, докато забърсваше масата. — Щеше да е голяма досада, ако не беше Жос.

— Именно — каза Адамсберг. — Чакам четенето.

— Добре — съгласи се Бертен. — Дотогава има пет часа, но ваша си работа.

Адамсберг постави мобилния си телефон до чинията и разсеяно го загледа. Камий, обади се, по дяволите. Взе апарата, обърна го, после леко го завъртя като рулетка. В крайна сметка, беше му все едно. Но защо не звъннеш? След като така или иначе е все едно.

Марк Вандуслер се обади в средата на следобеда.

— Не беше лесно — рече той с тона на човек, прекарал деня си в търсене на игла в купа сено.

Изпълнен с доверие, Адамсберг зачака отговора му.

— Шателро — обяви Вандуслер. — Късен преразказ на събитията.

Адамсберг предаде информацията на Данглар.

— Шателро — потвърди Данглар. — Дивизионни комисари Левеле и Бурло. Ще ги предупредя.

— Четворки в Троа?

— Още не. Журналистите не са успели да декодират посланието, както стана с Марсилия. Трябва да затварям, господин комисар. Пухчето нанася поражения на прясната мазилка.

Адамсберг затвори и със закъснение осъзна, че Данглар говори за котето. За пети път през този ден погледна телефона си очи в очи, лице в лице.

— Звънвай — прошепна му той. — Раздвижи се. Беше случайност и няма да има друга. Не е твоя работа, какво ти пука. Това са си мои случайности и мои истории. Остави ги на мен. Звънвай.

Бертен донесе топлото ястие и попита:

— Гласовете ли разпознава? Сам ли отговаря?

— Не — каза Адамсберг. — Не отговаря.

— Не стават за всичко тия машинки.

— Да, за жалост.

Адамсберг прекара следобеда във „Викингът“, като за кратко поговори само с Кастийон и после с Мари-Бел, която го отмори с половинчасово кръгово бърборене. Излезе на площада пет минути преди четенето заедно с Декамбре, Лизбет, Дамас, Бертен, Кастийон, вече заели обичайните си места, и меланхоличната Ева, която зърна в сянката на колоната „Морис“. Около естрадата се бе събрала все така гъста тълпа.

Адамсберг не се облегна на платана, а застана по-близо до глашатая. Напрегнатият му поглед оглеждаше познатите лица и ръцете им, следеше и най-малките жестове с надеждата да долови слаб отблясък. Жос прочете осемнайсет обяви, без Адамсберг да забележи каквото и да било. Едва по време на морската прогноза една ръка се вдигна, докосна едно чело и Адамсберг го видя. Видя проблясъка.

Изумен отстъпи към платана. Дълго стоя облегнат на дървото, неподвижен, разколебан, несигурен.

После много бавно измъкна телефона си от изгладеното сако.

— Данглар — прошепна той, — вземайте двама души и бързо идвайте на площада. Не се бавете, капитане. Знам кой е сеячът.

— Кой е? — попита Данглар, докато ставаше от стола си и правеше знак на Ноел и Воазне да го последват.

— Дамас.

След няколко минути полицейската кола спря на площада, тримата мъже бързо излязоха и се отправиха към Адамсберг, който ги чакаше до платана. Събитието предизвика известен интерес сред останалите да обсъждат новините, още повече че най-едрият от полицаите носеше сиво-бяло коте в ръка.

— Още е тук — каза тихо Адамсберг. — Прави отчета с Ева и Мари-Бел. Не закачайте жените, арестувайте само него. Внимавайте, може да е опасен с тази атлетична фигура. Заредете оръжието си. В случай на съпротива, никакъв бой, ако обичате. Ноел, вие елате с мен. Има още една врата към страничната улица, през която минава глашатаят. Данглар и Жюстен, застанете отпред.

— Воазне — поправи го Воазне.

— Застанете отпред — повтори Адамсберг, като се отлепи от дървото. — Тръгваме.

Отвеждането на Дамас, заобиколен от четири ченгета и с белезници на ръцете, и незабавното му вкарване в полицейската кола хвърлиха в изумление обитателите на площада. Ева изтича чак до колата, която потегли, докато тя стоеше, обхванала главата си с ръце. Мари-Бел избухна в сълзи и се хвърли в обятията на Декамбре.

— Откачил е — каза Декамбре, притискайки до гърдите си младата жена. — Напълно е откачил.

Дори Бертен, наблюдавал сцената иззад прозорците си, усети как се разколебава обожанието, което изпитваше към комисаря Адамсберг.

— Дамас — промърмори той. — Трябва да са се побъркали.

За пет минути целият площад се събра във „Викингът“, където се завихриха люти спорове в драматична и предвещаваща бунт обстановка.