Бягай и не бързай да се връщаш

XX

В Бригадата бяха пристигнали нови факсове от лабораторията и Адамсберг бързо ги прегледа — върху „особените“ нямаше никакви отпечатъци, освен тези на глашатая и на Декамбре, идентифицирани върху всички обяви.

— Щях да се учудя, ако Сеячът си беше оставил пръстите върху посланията — каза Адамсберг.

— Защо дава пари за подобни пликове? — попита Данглар.

— Въпрос на церемониал. За него всяко послание е скъпоценно. И не би използвал пролетарски пликове. Скъпата опаковка съответства на възвишеното действие. Защото не става дума за действие на кой да е, ваше или мое, Данглар. Нали не си представяте един голям готвач да ви сервира волован в пластмасова чиния. Е, същото е. Пликът е на висотата на жеста — изискан.

— Отпечатъци на Льогерн и Дюкуедик — каза Данглар, като остави факса. — Двама бивши затворници.

— Да. Но с краткосрочни присъди. Девет и шест месеца.

— Достатъчно, за да завържат полезни познанства — възрази Данглар и се задръгна под мишницата. — Уменията по ключарство могат да се придобият и след пандиза. За какво са лежали?

— Льогерн за побой с намерение да причини смърт.

— Охо — подсвирна Данглар, — не е зле. Защо не са му дали повече?

— Смекчаващи обстоятелства. Корабовладелецът, когото напердашил, не поддържал кораба му и той потънал. Двама моряци се удавили. Льогерн слязъл от хеликоптера на спасителната служба луд от мъка и се нахвърлил върху него.

— Собственикът отнесъл ли го е?

— Не. Нито той, нито онези от капитанството, които според показанията на Льогерн го покрили, след като им платил. А после се наговорили и никой притежател на кораб в бретонските пристанища не му дал работа. Така Льогерн се простил с мореплаването. И преди тринайсет години се озовал на площада в Монпарнас без пукната пара в джоба.

— Което е сериозна причина да го е яд на целия свят, не мислите ли?

— Така е, той е избухлив и злопаметен. Но, както изглежда, на Рене Лорион кракът му не е стъпвал в капитанство.

— Може би избира заместителни жертви. Случвало се е. На Льогерн му е най-лесно да изпраща послания до самия себе си, нали така? Между другото, откакто висим на площада и Льогерн го знае, вече не пристигат „особени“.

— Не само той знаеше за присъствието на ченгетата. Във „Викингът“ в девет вечерта всички ни бяха надушили.

— Ако убиецът не е от квартала, как би разбрал?

— Извършил е убийство и сигурно му е било ясно, че е изправил полицията на нокти. Досетил се е, като е видял нашите хора на пейката.

— Ще рече, че наблюдаваме напразно?

— Наблюдаваме заради принципа. И заради още нещо.

— А Декамбре-Дюкуедик за какво е бил на топло?

— Опит за изнасилване на малолетна в училището, където е преподавал. Навремето цялата преса скочи отгоре му. На петдесет и две години само дето не го линчуваха на улицата. Наложи се да му осигурят полицейска охрана до процеса.

— Делото Дюкуедик, спомням си. Момиченце, нападнато в тоалетната. Да не повярваш, като го видиш.

— Спомнете си и за защитата му, Данглар. Трима от по-големите ученици се нахвърлили върху дванайсетгодишното момиче през обедната почивка, когато децата се хранят в стола. Дюкуедик здравата напердашил момчетата и хванал малката, за да я изведе оттам. Тя била полугола и крещяла в ръцете му из коридора. Това са видели другите деца. Момчетата са представили нещата по обратния начин — Дюкуедик изнасилвал момиченцето, те се намесили, а той ги набил и се опитал да избяга с малката. Думата на един срещу думата на тримата. Дюкуедик здравата загазил. Приятелката му го зарязала, а колегите му се отдръпнали от него. Съмнението, Данглар, съмнението винаги остава. Затова си е сменил името на Декамбре. На този човек животът му е свършил на петдесет и две години.

— На колко години са момчетата днес? На около трийсет и две-три? На възрастта на Лорион?

— Лорион е учил в гимназията в Перигьо. Дюкуедик е преподавал във Ван.

— Може да си избира заместители.

— И той ли?

— Защо не? Да не би да не познавате старци, които ненавиждат всички млади хора?

— Познавам много.

— Трябва да ги проучим тези двамата. Декамбре пасва идеално за изпращането на писмата и още повече за написването им. Все пак именно той разгада смисъла им. Благодарение на една арабска думичка, която го насочила право към Liber canonis на Авицена. Бива си го, а?

— Длъжни сме да ги проучим така или иначе. Но съм убеден, че убиецът присъства на четенето. Започнал е оттам, защото не е имал друг избор, съгласен съм. Но и защото отдавна е знаел за урната. Работата на глашатая, която на нас ни изглежда нелепа, му се е струвала идеалното средство за разпространение на новините, както се струва и на всички от квартала. Сигурен съм в това. И съм убеден, че ходи да слуша, сигурен съм, че е там, когато Льогерн чете.

— Не виждам защо — възрази Данглар. — За него това е опасно.

— Опасно е, Данглар, но независимо от това мисля, че е там, в тълпата. Затова не вдигам наблюдението на площада.

Адамсберг излезе от кабинета, прекоси централната зала и застана пред картата на Париж. Агентите го следяха с поглед и Адамсберг разбра, че всъщност не него оглеждат с интерес, а влезлият подире му Данглар с широката черна фланелка с къси ръкави. Вдигна дясната си ръка и привлече вниманието им.

— Всички да напуснат сградата в осемнайсет часа заради дезинфекцията — обяви той. — Като се приберете, изкъпете се, измийте си косата и пуснете всичките си дрехи, до една, в пералнята на температура 60 градуса. Причина: изтребване на евентуалните бълхи.

Хората зашумяха, позасмяха се.

— Това е заповед — каза Адамсберг, — която важи за всички, особено за тримата, които бяха с мен у Лорион. Някой от вас да са го хапали вчера бълхи?

Вдигна се един пръст, този на Керноркян, и всички го загледаха с любопитство.

— Лейтенант Керноркян — обяви той.

— Успокойте се, лейтенант, имате си компания. Капитан Данглар също са го нахапали.

— Шейсет градуса — обади се един глас. — Отиде ми ризата.

— Другата възможност е огънят — каза Адамсберг. — Който реши да не изпълни заповедта, се излага на риск от потенциална чума. Казвам потенциална. Убеден съм, че бълхите, които убиецът е пуснал у Лорион, са здрави и символични като всичко останало. Но мярката си остава задължителна. Бълхите хапят главно нощем, затова настоявам изрично да извършите операцията веднага щом се приберете. След това напръскайте апартаментите си, флаконите са на ваше разположение в склада.

Комисарят се обърна към Ноел и Воазне и им подаде един лист.

— Утре проверете алибитата на тези четирима научни работници. И четиримата са чумолози, следователно са заподозрени. Вие — добави той, сочейки към усмихнатия мъж с посивелите коси.

— Лейтенант Меркаде — каза полицаят, като се понадигна от стола.

— Меркаде, вие ще проверите тази история с чаршафите на госпожа Тусен на авеню Клиши.

Адамсберг подаде друг лист, който премина от ръка на ръка, докато стигне до Меркаде. После посочи към пухкавото и плахо лице със зелените очи и към скования сержант от Гранвил.

— Сержант Ламар — каза бившият жандарм, като се изправи и зае стоика мирно.

— Сержант Есталер — обяви пухкавото лице.

— Вие ще обиколите двайсет и деветте сгради и отново ще огледате чистите врати. Цел: откриване на помада, мас или друго мазило, нанесено върху ключалката, звънеца или дръжката на вратата. Вземете предпазни мерки, сложете си ръкавици. Кой работи по двайсет и деветимата?

Вдигнаха се четири ръце — на Ноел, Данглар, Жюстен и Фроаси.

— Какво открихте? Някаква връзка?

— Никаква — каза Жюстен. — Нито една от данните не се препокрива с друга.

— Живеещите на Жан-Жак Русо?

— Никакъв резултат. Никой не е видял непознат човек в сградата. Съседите не са чули нищо.

— Кодът на входната врата?

— Няма проблем. Цифрите му са толкова изтъркани, че едва се четат. Комбинациите са сто и двайсет и могат да се изпробват за пет минути.

— Кой е разговарял с обитателите на останалите двайсет и осем сгради? Някой забелязал ли е художника?

Заядливата жена с масивното лице решително вдигна ръка.

— Лейтенант Ретанкур — представи се тя. — Никой не е виждал художника. Той очевидно действа нощем и четката му не вдига шум. Придобил е опит и операцията не му отнема повече от половин час.

— Кодовете?

— По много от цифрите открихме следи от пластилин, господин комисар. Той взема отпечатъци и открива мазните цифри.

— Затворническа хитрост — каза Жюстен.

— Всеки може да се сети — възрази Ноел.

Адамсберг погледна стенния часовник.

— Без десет — каза той. — Тръгваме.

Адамсберг се събуди в три през нощта от звъна на телефона — обаждаха се от лабораторията.

— Няма бацил — обяви един уморен глас. — Пробите са отрицателни. Нито в бълхите от дрехите, нито в тези от плика, нито в дванайсетте от дома на Лорион. Здрави и чисти като младенци.

Адамсберг изпита краткотрайно облекчение.

— Всички ли са бълхи от плъхове?

— Всички. Пет мъжки, десет женски.

— Отлично. Пазете ги като очите си.

— Те са мъртви, господин комисар.

— Никакви цветя и венци. Дръжте ги в епруветки.

Седна на леглото, запали нощната лампа и прекара ръце през косата си. После се обади на Данглар и Вандуслер, за да ги информира за резултата. Един по един набра всички номера на останалите агенти от Бригадата, след това звънна на съдебния лекар и на Девияр. Никой не се оплака от това, че го будят посред нощ. Вече съвсем се бе объркал с всички тези агенти, а и не беше попълвал бележника си. Не му бе останало време за това, нито дори да се обади на Камий, за да се срещнат. Имаше чувството, че сеячът на чума няма да го остави да се наспи.

В седем и половина, докато вървеше от Маре към Бригадата, му се обадиха по мобилния.

— Господин комисар? — произнесе задъхан глас. — Сержант Гардон от нощния екип. Два трупа на тротоара в дванайсети район, единият на улица Ротанбур, другият недалеч оттам, на булевард Су. Проснати голи на плочите и намазани с пепел. Двама мъже.