Бягай и не бързай да се връщаш

XXIII

— Ти ли си?

— Аз съм, Мане — нетърпеливо отвърна мъжът.

Едва влязъл, той се хвърли в обятията на старата жена, притисна я до себе си и леко я завъртя.

— Става, Мане, става! — каза той.

— Като мухи, измират като мухи.

— Гърчат се и падат, Мане. Спомняш ли си как някога заразените ги е обземала лудост, как са разкъсвали дрехите си и са тичали към реката, за да се удавят? Или са си удряли главата в някоя стена, за да я счупят?

— Ела, Арно — каза старицата, като го задърпа за ръката. — Да не стоим на тъмно.

На светлината на електрическото си фенерче Мане се отправи към дневната.

— Сядай, направила съм ти тиганици. Знаеш, че вече не се намира каймак, та трябва да слагам сметана, няма как. Сипи си вино.

— Някога са изхвърляли заразените през прозорците, толкова много са били, и са ги намирали на улицата, изоставени като стари дюшеци. Тъжно е, а, Мане? Родители, братя, сестри.

— Не са твои братя, нито твои сестри. Това са свирепи животни, които не заслужават да стъпват по тази земя. После, едва после ще възстановиш силите си. Или те, или ти. Сега си ти.

Арно се усмихна.

— Знаеш ли, че свършват за няколко дни?

— Бичът божи ги поразява. Мисля, че вече са наясно.

— Разбира се, че са наясно. И треперят, Мане. Техен ред е — каза Арно и изгълта виното си.

— Хайде стига глупости, дошъл си за материала, нали?

— Трябва ми много. Дошъл е моментът на пътуването, Мане, нали знаеш, разширявам обхвата.

— Ама материалът си го бива, а?

На тавана старата жена се провря между клетките, от които се чуваше пищене и дращене.

— Хайде, хайде — промърмори тя, — стига сте врякали! Не ви ли храни добре Мане?

Тя вдигна една добре завързана торбичка и я подаде на Арно.

— Дръж — каза тя. — После ще си приказваме.

Докато слизаше по стълбата пред Мане и я пазеше да не падне, Арно развълнувано размахваше торбичката с мъртвия плъх. Страхотна специалистка беше Мане, най-добрата. Без нея нямаше да се оправи. Несъмнено той бе господарят, помисли си, докато въртеше пръстена, и го доказваше, но без нея щеше да е загубил още десет години от живота си. А от живота си имаше нужда сега, веднага.

Арно излезе от старата къща през нощта с пет плика в джобовете, в които помръдваха Nosopsyllus fasciatus, чиито провентрикули бяха заредени като торпили. Докато вървеше по алеята в мрака, си говореше тихичко. Провентрикула. Среден стилет на устния апарат. Хоботче, инжекция. Арно обичаше бълхите и с никой друг, освен с Мане, не можеше да разговаря колкото му душа иска за вътрешната им анатомия, огромна като небето. Но не котешките бълхи, дума да не става. Некадърни насекоми, към които изпиваше абсолютно презрение. Мане също.