Бягай и не бързай да се връщаш

XVII

В пет часа следобед двайсет и трима оперативни работници от Бригадата се бяха събрали около Адамсберг, насядали по подредените върху купищата книжа столове. Липсваха само Ноел и Фроаси, които наблюдаваха площад Едгар Кине, и двамата полицаи, останали на улица Жан-Жак Русо.

Адамсберг забиваше с кабарчета върху прясно боядисаната стена голяма карта на Париж. Безмълвно, поглеждайки списъка в ръката си, той забоде дебели карфици с червени глави върху четиринайсетте сгради, белязани с четворки, и една със зелена глава върху петнайсетата, където бе извършено убийството.

— На 17 август — започна Адамсберг — на земята се появява човек, който иска да изтреби света. Да го наречем CLT. Той не се хвърля неудържимо върху първия срещнат. Първо минава през подготвителна фаза, която му отнема почти месец, като несъмнено и тя е била предварително обмислена. Работи едновременно на два фронта. Първи фронт: подбира сгради в Париж и нощем рисува черни цифри върху вратите на апартаментите.

Адамсберг включи един прожектор за диапозитиви и образът на голямото обърнато 4 се появи на бялата стена.

— Това е много особена четворка, огледално обърната, с разширена основа и с две чертички, пресичащи хоризонталната линия. Тези особености характеризират всяка рисунка. Долу вдясно той добавя три главни букви — CLT. За разлика от четворките, тези букви са просто изписани, без украшения. Целият мотив може да се види върху всички врати с изключение на една. Изборът на тази пощадена врата изглежда случаен. В подбора на сградите също като че ли няма система. Те са разположени в единайсет различни района, на големи булеварди или дискретни улички. Номерата им са ту четни, ту нечетни, самите сгради са строени в различни стилове през различни епохи, понякога са луксозни, понякога — невзрачни. Сякаш CLT умишлено е вложил максимално разнообразие в творбата си. Като че ли иска да ни каже, че всеки може да стане жертва, че никой не е застрахован.

— А обитателите? — попита един лейтенант.

— После за тях — каза Адамсберг. — Значението на четворката е определено със сигурност. Някога тази цифра е била използвана като талисман срещу чумата.

— Каква чума? — обади се един глас.

Адамсберг с лекота позна веждите на сержанта.

— Чумата, Фавр, няма сто чуми. Данглар, моля ви, разкажете накратко.

— Чумата се появява на Запад през 1347 година — започна Данглар. — За пет години опустошава Европа от Неапол до Москва и взема трийсет милиона жертви. Този ужасяващ епизод от човешката история се нарича Черната смърт. Наименованието е важно за следствието. Дошло е от…

— По-кратко, Данглар — прекъсна го Адамсберг.

— След това чумата се появява периодично, почти през десет години, като обезлюдява цели области, и изчезва окончателно едва през XVIII век. Пропускам ранното средновековие, съвременността и Ориента.

— Отлично, пропуснете ги. Това е достатъчно, за да се разбере за какво говорим. За историческата чума — онази, която убива човека за пет до десет дни.

Присъстващите зашумяха. С ръце в джобовете и наведена глава Адамсберг изчака реакциите да стихнат.

— От чума ли е умрял човекът от улица Жан-Жак Русо? — попита неуверен глас.

— Ще стигна и дотам. Втори фронт: CLT публикува първата си обява на площада. Избира кръстовището Едгар Кине-Деламбр, където един човек доста успешно е възродил глашатайската професия.

Вдясно един от присъстващите вдигна ръка.

— И какво по-точно прави?

— Закача на едно дърво урна, която виси там денонощно, а хората пускат вътре обявите си, предполагам срещу малка сума. Глашатаят отваря урната три пъти дневно и публично чете обявите.

— Ама че идиотщина — обади се един глас.

— Може би, но се котира — каза Адамсберг. — Да продаваш думи не е по-глупаво, отколкото да продаваш цветя.

— Или да си ченге — рече някой отляво.

Адамсберг видя обадилия се полицай, дребен засмян мъж с посивели коси, на три четвърти плешив.

— Или да си ченге — потвърди той. — Посланията на CLT са неразбираеми за широката публика и за публиката изобщо. Това са кратки откъси от стари книги, писани на френски или дори на латински и пускани в урната в големи кремави пликове. Текстовете са разпечатани от компютър. Един човек от квартала, който разбира от стари книги, се е обезпокоил достатъчно, за да се опита да вникне в тях.

— Име? Професия? — попита един лейтенант с разтворен на коленете бележник.

Адамсберг се поколеба за миг.

— Декамбре — каза той. — Пенсионер и съветник по нещата от живота.

— Всички ли са смахнати на този площад? — попита друг.

— Възможно е — каза Адамсберг. — То е нещо като оптична измама. Когато гледаш отдалеч, нещата винаги изглеждат в ред. Приближиш ли се и се взреш в подробностите, забелязваш, че всички са повече или по-малко смахнати на този площад и на друг площад, навсякъде, дори в тази бригада.

— Не съм съгласен — възрази Фавр високо. — Трябва да си наистина болен, за да си дереш гърлото насред площада. Да иде да тегли една пушка, та да си прочисти мозъка. На улица Гете кихваш триста кинта и нямаш проблеми.

Чуха се смехове. Адамсберг прекара спокойния си поглед по групата, при което смеховете утихнаха, и го спря на сержанта.

— Тъкмо казвах, Фавр, че в тази бригада има смахнати.

— Вижте, господин комисар — започна Фавр, като скочи от мястото си със зачервени бузи.

— Затваряйте си устата — сряза го Адамсберг.

Фавр бързо седна като поразен от удар. Адамсберг мълчаливо изчака няколко секунди със скръстени ръце.

— Веднъж вече ви помолих да размислите, Фавр — каза той твърдо. — Моля ви още веднъж. Вероятно имате мозък, потърсете го. В случай че не го откриете, отивате да остроумничите далеч от очите ми и от тази бригада.

После Адамсберг внезапно загуби интерес към Фавр, обърна се към голямата карта на Париж и подзе:

— Този Декамбре е успял да разгадае смисъла на посланията, оставяни от CLT. Всички са от стари трактати за чумата или от дневник, в който се разказва за нея. В продължение на месец CLT се задоволява да описва предвестниците на болестта. После ускорява темпото и миналата събота обявява навлизането на чумата в града в квартала „Русо“. Три дни по-късно, тоест днес, откриваме първото тяло в сграда, изрисувана с четворки. Жертвата е млад автомонтьор, неженен, улегнал, без досие. Тялото е голо, кожата е покрита с черни плаки.

— Черната смърт — каза гласът, който преди малко се безпокоеше за причината на смъртта.

Адамсберг видя стеснителен младеж с още пухкави черти и много големи зелени очи. Жената до него — масивно лице, недоволно изражение — се изправи и каза:

— Господин комисар, чумата е изключително заразна болест. Нищо не доказва, че този човек не е починал от чума. А вие заведохте на мястото четирима полицаи, без дори да изчакате доклада на съдебния лекар.

Адамсберг замислено подпря с юмрук брадичката си. Извънредното информационно съвещание се превръщате в установяване на първи контакт, придружен с размяна на нападки и експериментални провокации.

— Чумата — каза Адамсберг — не се хваща от допир. Тя е болест на гризачите, по-специално на плъховете, и се предава на човека чрез ухапване от заразените бълхи.

Адамсберг дължеше новопридобитите си знания на речника, който бе разгърнал същия ден.

— Когато заведох четиримата колеги, вече беше сигурно, че жертвата не е умряла от чума.

— Откъде беше сигурно? — попита жената.

Данглар се притече на помощ на комисаря.

— Съобщението за избухването на чумата бе направено в събота от глашатая — каза той. — Лорион е мъртъв през нощта на понеделник срещу вторник, три дни по-късно. Трябва да знаете, че с крайно редки изключения минималният срок, за да ви убие чумата, е пет дни след заразата. Така че беше изключено да имаме истински случай на чума.

— А защо не? Може да е бил заразен по-рано.

— Няма начин. CLT е маниак. А маниаците не хитруват. Щом е казал събота, значи ще зарази в събота.

— Може би — каза жената и седна, не напълно успокоена.

— Монтьорът е бил удушен — подхвана Адамсберг. — След това тялото му е било намазано с пепел, явно за да се наподобят симптомите на болестта и името й. Следователно CLT не притежава бацила. Той не е лаборант, получил просветление свише, който се разхожда със спринцовка в чантата си. Човекът действа символично. Но явно си вярва, и то много силно. Върху вратата на апартамента на жертвата нямаше четворка. Напомням ви, че четворките не са заплахи, а предпазни мерки. Само този, чиято врата е чиста, е изложен на опасност. CLT предварително избира жертвата си и предпазва останалите обитатели на сградата чрез рисунките си. В тази грижа да пощади другите личи убеждението му, че разпространява истинска заразна чума. Така че той не удря на сляпо — убива един и се старае да опази останалите, които според него не заслужават да умрат.

— Мисли си, че убива с чума, а всъщност души? — попита човекът вдясно. — Ако е способен толкова да се заблуждава, излиза, че имаме работа с шизофреник, не смятате ли?

— Не непременно — каза Адамсберг. — CLT живее във въображаема вселена, която му се струва логична. Това не е толкова рядко явление — много хора смятат, че бъдещето може да се прочете в картите или в утайката на кафето. Там, другаде, на отсрещната улица и дори в тази бригада. Къде е разликата? Други хора пък закачат Дева Мария над леглото си, убедени, че статуетката, направена от човешка ръка и купена за шейсет и девет франка, наистина ще ги закриля. Те й говорят, разказват й истории. Къде е разликата? Границата между представата за реалното и самото реално, лейтенант, зависи от гледната точка, от човека, от културата.

— Но има ли и други застрашени хора? — прекъсна го полицаят с посивелите коси. — Онези с чистите врати също ли ги чака съдбата на Лорион?

— Боя се, че е възможно. Довечера ще поставим постове пред четиринайсетте чисти врати в белязаните сгради. Лошото е, че не знаем колко още сгради са засегнати, известни са ни само тези, за които сме получили оплаквания. В Париж сигурно има още двайсетина, ако не и повече.

— Защо не пуснем съобщение? — попита жената. — За да предупредим хората.

— Там е работата. Съобщението може да предизвика паника.

— Ще споменем само за четворките — предложи мъжът с прошарените коси. — Не е нужно да даваме допълнителна информация.

— И без това ще изтече — възрази Адамсберг. — Ако пък не изтече, CLT ще се погрижи да отвори клапаните на страха. Точно това прави от самото начало. Избрал е глашатая, защото не е можел да намери нещо по-добро. Неразбираемите му послания щяха да попаднат в кошчето в мига, в който се получат в редакцията на някой вестник. Така че дебютът му е скромен. Ако довечера го споменат в медиите, ще му открият царски път. Впрочем това е въпрос на дни. Той ще си го открие сам. Ако продължи, ако отново убие, ако разпространи черната си смърт, няма да минем без масова психоза.

— Какво решавате, господин комисар? — тихо попита Фавр.

— Да спася някой и друг човешки живот. Ще поискаме от обитателите на белязаните сгради да се представят в управленията.

Членовете на бригадата зашумяха, изразявайки единодушното си съгласие. Адамсберг се чувстваше уморен, защото тази вечер беше ченге, и то много. Идеше му просто да каже: „На работа и всеки да се оправя сам“. А вместо това трябваше да излага факти, да групира въпроси, да насочва разследването, да разпределя задачите. В известен ред и с немалка властност. Бегло се видя как като дете тича по планинските пътеки, гол под слънцето, и се запита какво прави тук, за какво му е да назидава тези двайсет и трима възрастни, които го следяха с поглед сякаш беше махало на часовник.

Всъщност да, спомняше си какво прави тук. Съществуваше някакъв тип, който душеше хората, а той трябваше да го открие. Това му бе работата — да пречи на престъпниците да избиват света.

— И така, основните ни цели — обобщи Адамсберг, като изправи гръб. — Първо: закрила на потенциалните жертви. Второ: изготвяне на профил на жертвите и установяване на евентуални връзки между тях — семейство, възраст, пол, социална и професионална категория и всичко останало. Трето: наблюдение на площад Едгар Кине. Четвърто, което се разбира от само себе си: издирване на убиеца.

Адамсберг направи две доста бавни обиколки из залата, преди да продължи.

— Какво знаем за него? Може да е жена, не бива да пренебрегваме тази възможност. Но аз лично съм склонен да мисля, че е мъж. Това парадиране с литературни познания, това самоизтъкване говори за мъжка горделивост, за желание да се изяви, за потребност да демонстрира сила. Ако удушването се потвърди, можем почти стопроцентово да заложим на мъж. Много образован, дори изключително образован, литератор. Достатъчно заможен, след като притежава компютър и принтер. Вкус към лукса може би. Пликовете, които използва, са нестандартни и скъпи. Умее да рисува, чистоплътен е, педантичен. Със сигурност е обсебен от някаква мания. Следователно е плах и суеверен. И накрая, възможно е да е лежал в затвора. Ако лабораторията потвърди, че ключалката е била насилена, ще трябва да поровим и в тази насока. Да открием затворниците, чиито инициали са CLT, ако изобщо става дума за подпис. Накратко, не знаем нищо.

— А чумата? Защо чума?

— Разберем ли това, смятайте, че сме го пипнали.

Групата се разпръсна, шумно размествайки столовете.

— Разпределете ролите, Данглар, аз ще се поразтъпча двайсетина минути.

— Да подготвя ли комюникето?

— Ако обичате. Вие ще се справите по-добре от мен.

Съобщението бе разпространено по новините от двайсет маса на всички телевизионни канали. Сдържано написано от Адриен Данглар, то приканваше всички обитатели на изрисувани с четворки врати в жилищни блокове или къщи да се явят в най-кратък срок в близкото полицейско управление. Обявената причина: издирване на организирана банда.

След осем часа и половина вечерта телефоните в Бригадата не спряха да звънят. Една трета от екипа бе останала на място, Данглар и Карноркян донесоха храна и вино, които подредиха върху плота на електротехниците. В девет и половина засегнатите сгради се увеличиха с четиринайсет и станаха общо двайсет и девет. Адамсберг ги отбелязваше с нови червени точки върху картата на града. Съставиха списък, в който сградите бяха подредени хронологично, според датата на появата на четворките. Обитателите на двайсет и осемте апартамента с чисти врати бяха идентифицирани и се оказаха с най-различни характеристики — многодетни семейства, неженени, жени, мъже, младежи, хора на средна възраст, старци — имаше от всяка възрастова група и пол, от всякакви професии и социални категории. След единайсет часа Данглар уведоми Адамсберг, че двойки полицаи охраняват всяка застрашена площадка във всички сгради.

Адамсберг освободи работилите извънредно оперативни работници, организира нощния екип и взе служебна кола, за да наобиколи площад Едгар Кине. Двама полицаи вече бяха сменили предишния тандем — плешивият мъж и масивната жена, която само дето не го бе набила насред съвещанието. Забеляза ги да седят небрежно отпуснати на една пейка, уж увлечени в разговор, но всъщност не откъсваха очи от урната, поставена на петнайсетина метра от тях. Дискретно се приближи до тях и каза:

— Съсредоточете се върху размера на плика. Ако имаме късмет и с този фенер тук, може би ще го видим.

— Да разпитаме ли някого? — попита жената.

— Само наблюдавайте. Ако ви се стори, че може да е нашият човек, проследете го незабелязано. Изпратил съм двама фотографи на стълбището на отсрещната сграда. Те снимат всички, които се доближават до урната.

— Кога ще ни сменят? — попита жената, като се прозя.

— В три сутринта.

Адамсберг влезе във „Викингът“. Декамбре седеше на масата си в дъното заедно с глашатая и още пет души. При появата на комисаря разговорите замряха като дезакордиран оркестър. Явно всички на масата знаеха, че е ченге. Декамбре реши, че е по-добре да го представи.

— Комисар Жан-Батист Адамсберг — каза той. — Господин комисар, да ви представя Лизбет Гластон, певица, Дамас Вигие от „Рол-Райдър“, сестра му Мари-Бел, Кастийон — пенсиониран ковач, и Ева, нашата Мадона. Вече познавате Льогерн. Ще пиете ли един калвадос?

Адамсберг отказа.

— Може ли една дума, Декамбре?

Лизбет безцеремонно хвана комисаря за ръкава, като дори го поразтърси. Адамсберг разпозна тази особена съучастническа фамилиарност — ще речеш, че са търкали едни и същи пейки в управлението, циничната непринуденост, с която обръгналите на полицейски набези проститутки се държат с ченгетата.

— Кажете ми, господин комисар — каза тя, като оглеждаше дрехите му, — да не би да сте под прикритие тази вечер? Това ли ви е нощната маскировка?

— Не, това ми е всекидневното облекло.

— Май не си давате много зор. Разпуснали са ви в полицията.

— По облеклото не изпращат, Лизбет — каза Декамбре.

— Понякога изпращат — възрази Лизбет. — Ама на този човек му е все тая. Не се опитва да те шашне. Така ли е, комисарю?

— Кого да шашне?

— Жените — усмихна се Дамас. — Не е зле все пак да можеш да шашкаш жените.

— Не си много по умствената част, Дамас — каза Лизбет, като се обърна към него и младежът почервеня до корена на косите си. — На жените хич не им трябва да ги шашкат.

— Така ли — намръщи се Дамас. — А какво им трябва, Лизбет?

— Нищо — отвърна Лизбет, удряйки с широката си черна ръка по масата. — Вече нищо не им трябва. Нали, Ева? Нито любов, нито нежност, само една щайгичка зелен фасул. Така че сам прецени.

Ева не каза нищо, а Дамас помрачня и запремята чашата в ръцете си.

— Не си справедлива — каза Мари-Бел с разтреперан глас. — Любовта е нужна на всеки, няма как. Какво друго ни трябва?

— Зелен фасул, нали ти казах.

— Глупости говориш, Лизбет — почти разплакана каза Мари-Бел. — Ти като имаш опит, не значи, че трябва да обезсърчаваш другите.

— Че опитай и ти, агънце — каза Лизбет. — Няма да ти преча.

Лизбет внезапно се разсмя, целуна Дамас по челото и погали Мари-Бел по косата.

— Усмихни се, агънце — каза тя. — И не вярвай на всичко, което разправя дебелата Лизбет. Дебелата Лизбет е озлобена. Досажда на всички дебелата Лизбет с нейния полкови опит. Права си да се защитаваш. Това е добре. Но не прекалявай с опитването, ако искаш професионалното ми мнение.

Адамсберг отведе Декамбре настрани.

— Извинете ме — каза Декамбре, — но трябва да слушам какво говорят. Утре ще трябва да им давам съвети, нали разбирате? Длъжен съм да съм в течение.

— Той явно е влюбен — каза Адамсберг с не особено заинтересувания тон на човек, който играе на лотария с малки залози.

— Дамас ли?

— Да. В певицата.

— Познахте. За какво съм ви, господин комисар?

— Случи се, Декамбре — каза Адамсберг, като сниши глас. — Съвсем черен труп на улица Жан-Жак Русо. Тази сутрин са го открили.

— Черен?

— Удушен, гол и намазан с пепел.

Декамбре стисна зъби.

— Знаех си — каза той.

— Да.

— Вратата му не беше белязана, нали?

— Не беше.

— Охранявате ли останалите?

— Денонощно.

— Ще прощавате. Вие знаете как да си гледате работата.

— Трябват ми „особените“ писма, Декамбре — всички, които имате, заедно с пликовете, ако още ги пазите.

— Елате с мен.

Двамата мъже пресякоха площада. Декамбре заведе Адамсберг в претъпкания си кабинет и освободи един стол от купчината книги.

— Ето — каза той и подаде на комисаря връзка листа и пликове. — Едва ли ще снемете отпечатъците му. Льогерн толкова ги е опипвал, а после и аз. Впрочем моите ги имате и на десетте пръста в централния архив.

— Трябват ми тези на Льогерн.

— И те са там. Льогерн е лежал преди четиринайсет години заради някакво голямо сбиване в Гилвинек, доколкото ми е известно. Както виждате, ние сме лесни. Пестим ви труда. Едва ли е нужно да ви питам дали сме вкарани в компютрите ви.

— На това площадче май всички са лежали в пандиза.

— Има такива места, където се усеща дъхът на кафеза. Чакайте да ви прочета особената от неделя. Тя е само една: Тази вечер, като се прибирах да вечерям, научих, че чумата се е появила в Града. Многоточие. В кабинета да довърша писмата си, да поставя в ред нещата и финансите си за в случай че бог ме повика. Да се изпълни волята му!

— Продължението на „Дневника“ на англичанина — каза Адамсберг.

— Точно.

— Сепис.

— Пийпс.

— А вчера?

— Вчера нищо.

— Виж ти — каза Адамсберг. — Забавя темпото.

— Не мисля. Ето сутрешната. Този бич е винаги на разположение и на заповедите на бог, който го изпраща и го прогонва, когато пожелае. Обърнете внимание на „винаги на разположение“ и „когато пожелае“. Той бие барабана. Предизвиква съдбата.

— Прави се на свръхмогъщ — каза Адамсберг.

— Като малко дете.

— От което нищо не може да се заключи — поклати глава Адамсберг. — Той не е идиот. С толкова ченгета по петите му няма вече да ни дава указания къде ще удари. Иска ръцете му да са развързани. Назова „квартала Русо“, за да е сигурен, че ще направим връзка между първото убийство и оповестената чума. Възможно е от сега нататък да започне да се изразява по-мъгляво. Дръжте ме в течение, Декамбре, за всички обяви.

И Адамсберг си тръгна с връзката писма под мишница.