Бягство

14

Шумът от ремонта в апартамента до бившия апартамент на Хедър Ланди подразни слуха на Рик Паркър веднага щом излезе от асансьора в сградата на Пето авеню и 70-та улица. Коя, по дяволите, беше тази строителна организация, питаше се той, кипейки от яд. Специалисти по рушене ли?

Навън небето беше натежало от тъмни облаци. За вечерта синоптиците предсказваха буря. Но дори на слабата сивкава светлина, която влизаше през прозорците, можеше да се различи общият западнал вид на вестибюла и всекидневната на Хедър Ланди.

Рик подуши наоколо. Миришеше на застояло, сухо и прашно. Запали лампите и видя дебелия слой прах, покрил масите, полиците и шкафовете и тихо изруга. Скапаният управител, каза си той. Негово задължение беше да се погрижи фирмата, която прави ремонт, да изолира напълно района на строителните работи. Рик вдигна слушалката на домофона и извика на портиера:

— Кажи на онзи негодник, домоуправителят, да се качи веднага горе. Моментално.

Тим Пауърс, едър и сърдечен добряк, беше домоуправител на 70-та Източна 13 от петнайсет години. Той много добре знаеше, че в отношенията между хазяин и квартирант, домоуправителят винаги попада между чука и наковалнята, но както философски казваше на жена си в края на поредния лош ден: „Щом жегата не ти понася, измитай се от кухнята.“

Тим бе готов да съчувства на сърдитите обитатели на кооперацията, които се оплакваха, че асансьорът е прекалено бавен, мивката капе, тоалетната тече или отоплението е неравномерно.

Застанал на вратата и слушайки тирадата на Рик Паркър, той реши, че през всичките години, в които се беше примирявал с какви ли не сърдити жалби, никога не се бе сблъсквал с почти ненормалната ярост, която фучеше насреща му сега. Беше достатъчно разумен, за да се сдържи да не каже на Рик къде точно да върви. Вярно, че беше само един нахален младок, който се държеше за пешовете на баща си, но това не го правеше по-малко Паркър, а семейство Паркър бяха собственици на една от най-големите компании, управляващи недвижими имоти и сгради в Манхатън.

Гласът на Рик се повишаваше, а гневът му се засилваше все повече. Накрая, когато спря да си поеме дъх, Тим се възползва от шанса да се обади и той:

— Нека повикаме и онзи, който е отговорен за всичко това.

Той излезе в коридора и заудря по вратата на съседния апартамент.

— Чарли, излез за малко.

Вратата се отвори и ударите и трясъците се усилиха. Чарли Куин, с обрасло в сива четина лице, по джинси и размъкната блуза, излезе в коридора, помъкнал руло чертежи.

— Зает съм, Тим — каза той.

— Не си чак толкова — отвърна Пауърс. — И преди съм ти казвал да запечатваш всичко, когато ще срутваш стените. Господин Паркър, може би ще ни обясните защо сте така разстроен.

— Сега, след като полицията най-после освободи жилището — развика се отново Рик, — ще трябва да продадем апартамента от името на собственика. Кажете ми обаче как да доведа клиент при тази мръсотия? Очевидно не мога да го направя.

Той бутна Тим настрани, прекоси коридора и натисна звънеца на асансьора. Когато вратата зад него се затвори, домоуправителят и строителят се спогледаха.

— Прихванало го е нещо — безизразно отбеляза Пауърс. — Голям досадник.

— Може и да е досадник — тихо каза Куин, — но ми се вижда от ония типове, дето са готови на всичко.

Той въздъхна.

— Предложи му да извикаш фирма за почистване, Тим. Ние ще платим сметката.

Рик Паркър не беше толкова глупав, че да се прибере веднага в офиса. Не му се искаше да се вижда с баща си.

Не трябваше така да избухвам, кореше се той, макар да продължаваше да се тресе от яд. Януари е кофти месец в Ню Йорк, каза си той на ум.

Тъкмо влезе в Сентрал Парк и тръгна бързо по алеята за бегачи, когато един от тичащите се блъсна в него.

— Внимавай! — озъби му се Рик.

Бегачът даже не намали ход.

— По-спокойно, приятелю — извика му той през рамо.

По-спокойно! Разбира се, продължаваше мислено да си говори Рик. Старецът ме остави най-сетне да свърша нещо сам и онзи нахален инспектор реши да се появи точно тази сутрин.

Инспектор Слоун беше дошъл да зададе пак същите въпроси и да обсъдят пак същите теми.

— Когато ви се обади онзи човек, представил се за Къртис Колдуел, не ви ли хрумна да проверите в адвокатската кантора, за която Колдуел е твърдял, че работи? — попита той за стохиляден път.

Рик мушна ръце в джобовете си и си спомни колко неубедително прозвуча отговорът му.

— Ние често работим с „Келър, Роланд и Смит“ — беше казал той. — Нашата фирма стопанисва техни сгради. Нямаше защо да се съмнявам в обаждането.

— Имате ли представа дали лицето е знаело, че няма да бъде проверено? Доколкото разбирам, „Паркър & Паркър“ по правило проверяват всичките си клиенти, за да се уверят, че хората, които водят в своите представителни жилища, са на достатъчно добро ниво.

Рик си спомни ужаса, който беше изпитал, когато баща му беше влязъл при тях без да почука.

— Нали вече ви казах, че нямам представа откъде е знаел името на тази адвокатска кантора — отвърна за пореден път Рик.

Той подритна мръсната, заледена купчинка сняг на пътя. Дали полицията го подозираше, защото беше уредил срещата? Дали започваха да се съмняват, че такова телефонно обаждане въобще съществува?

Трябваше да измисля по-добра история, каза си той, подритвайки ядно замръзналата пръст. Но вече беше прекалено късно. Нямаше накъде да мърда, така че трябваше да си спасява задника.