Бягство

16

Том Линч беше сърдечен човек, типичен представител на Средния запад. Отраснал в Северна Дакота, той беше от породата здравеняци, които смятат, че пет градуса под нулата е много свежо време и че само слабаците се оплакват от студа.

— Днес обаче са прави да се оплакват — усмихна се той на Мардж Питърсън, момичето на рецепцията в радио WCIV.

Мардж го изгледа с майчинска обич. Това момче правеше живота й по-ведър, а откакто пое следобедното предаване явно оказваше подобно влияние на много хора в Минеаполис и Сейнт Пол. От нарасналото количество писма на почитатели, които минаваха през бюрото й, ставаше ясно, че популярният трийсетгодишен водещ е на път да завоюва големи постижения в областта на радиото. Комбинацията му от новини, интервюта, коментар и доста безсрамно чувство за хумор привличаха широк кръг от различни по възраст слушатели. А само да го видят, казваше си тя, вдигайки поглед към светлите му лешникови очи, леко разрошената кестенява коса, топлата усмивка и привлекателно лице с не особено съразмерни черти… По телевизията също ще изглежда добре.

Мардж се радваше на успеха му, който беше успех и за радиото им, но разбираше, че това е нож с две остриета. Знаеше, че две други радиостанции са се опитали да им го отнемат, но той беше заявил, че преди да мисли за нова работа иска да направи WCIV най-слушаното радио в района.

Ето че това е на път да стане и тогава ще го изгубим.

— Мардж, случило ли се е нещо? — попита Том със загрижен вид. — Нещо май те тревожи.

Тя се засмя и поклати глава.

— Няма нищо. В залата ли отиваш?

В края на предаването си днес следобед Линч беше казал на слушателите си, че след като и пингвин не би излязъл да тича в това време, той отива в залата на Туин Ситис и се надява да се види с част от тях там. Туин Ситис бяха негови спонсори.

— Къде другаде? Чао.

— Как се ориентирахте към нас, госпожице Карол? — попита Рут Уилкокс, докато Лейси попълваше формуляра за членство в спортната зала на Туин Ситис.

— От предаването на Том Линч — обясни Лейси.

Жената продължаваше да я гледа изпитателно и тя почувства, че трябва да поясни.

— От известно време се каня да се запиша в някоя спортна зала и понеже тук мога да опитам преди да реша окончателно… — тя остави изречението си недовършено.

— Освен това ми е наблизо — завърши не особено убедително тя. Поне ще се поупражнявам малко за постъпването на работа, ядосано си каза Лейси на ум.

Перспективата да попълва формуляр я стресна, понеже за пръв път щеше да използва новата си самоличност. Лесно беше да тренира със съветника си, помощник-шерифа Джордж Свенсън, но в действителност беще съвсем друго нещо.

Докато караше към спортната зала, мислено преговаряше подробностите: казва се Алис Карол, от Хартфорд, щата Кънетикът, завършила е Колдуел Колидж — заведението беше безопасно за споменаване, понеже вече беше затворено. Работила е като секретарка в лекарски кабинет в Хартфорд. Лекарят обаче се пенсионирал по същото време, когато тя скъсала с приятеля си, така че просто решила да се премести. Избрала Минеаполис, защото като дете била идвала веднъж и градът страшно й харесал. Баща й починал, а майка й се омъжила повторно и живеела в Лондон.

Но всичко това няма никакво значение в момента, каза си тя, докато бъркаше в чантата си за новата карта за социално осигуряване. Трябва да внимава, автоматично беше започнала да пише истинския си осигурителен номер, но се хвана навреме. Адресът й: Ийст Енд авеню 11, Ню Йорк 10021 проблесна в съзнанието й. Хенъпин авеню 1520, Минеаполис 55403. Банката й: Чейс — не, Първа щатска. Занятие? Сложи чертичка в графата. Близки или роднини, които да бъдат известени при нужда: Свенсън й беше дал фалшиво име, адрес и телефон за подобни случаи. Ако потърсеха някой на този телефон, обаждането в крайна сметка щеше да стигне до него.

Стигна до графата „Предишни заболявания“. Някакви проблеми? Ами, да, каза си тя. Едва забележим белег на мястото, където един куршум одраска черепа ми. Рамене, които са винаги напрегнати, поради усещането, че някой ме следи и че някой ден, както си ходя по улицата, ще чуя стъпки зад себе си, ще побягна и…

— Затруднихте ли се? — бодро попита Уилкокс. — Да ви помогна с нещо?

В пристъп на параноя на Лейси й се стори, че забелязва недоверие в погледа на жената отсреща.

Усетила е, че у мен има нещо фалшиво, кореше се мислено Лейси. Събра сили и се усмихна.

— Не, няма нищо.

Тя се подписа на формуляра и бутна листа към отсрещната страна на бюрото.

Уилкокс го разгледа.

— Идеално.

Отпред на пуловера й имаше две котенца, които си играеха с кълбо прежда.

— Елате да ви покажа кое къде е.

Залата беше хубава и оборудвана с множество уреди, дълга пътечка за тичане, просторни зали за аеробика, голям басейн, сауна и приятно барче за безалкохолни напитки.

— Сутрин е много натоварено, а също и в часовете след работа — обясняваше Уилкокс. — А, ето го — прекъсна се тя сама.

Момичето извика нещо на широкоплещестия мъж, който се беше устремил към мъжката съблекалня.

— Том, ела за малко.

Мъжът се спря и се обърна, а госпожица Уилкокс усилено му замаха да дойде при тях. Само след миг тя вече ги запознаваше.

— Том Линч, да ти представя Алис Карол. Алис дойде при нас, защото те е чула по радиото — уведоми го госпожица Уилкокс.

Мъжът се усмихна приятно.

— Радвам се, че съм бил толкова убедителен. Много ми е приятно, Алис.

След бързо кимване и още една ослепителна усмивка той ги остави.

— Нали е много сладък? — попита Уилкокс. — Ако си нямах такова готино гадже… Няма значение. Проблемът е, че самотните жени понякога страшно много му налитат, непрекъснато го заговарят. Но когато е тук, тренира сериозно.

Полезни съвети, мислено отбеляза Лейси.

— Аз също — бодро отвърна тя, надявайки се, че звучи убедително.