Бягство

27

Агенцията за недвижими имоти „Ройс“ се намираше на 50-та улица и Франс авеню в Едина. Преди да излезе от апартамента си, Лейси разгледа картата на града, опитвайки се да реши по кой път да стигне дотам. Майка й веднъж отбеляза, че било истинско чудо как Лейси, която иначе била толкова практична, нямала никакво чувство за ориентация.

За второто определено е напълно права, каза си Лейси, поклащайки глава. В Ню Йорк беше толкова лесно — вземаше такси заедно с клиента и то ги отвеждаше където трябва. Минеаполис обаче беше разхвърлян град с толкова много жилищни квартали и беше съвършено друго нещо. Как въобще ще заведа някого да огледа имот? Та аз се губя през пет минути?

Внимателно следвайки картата, тя стигна някак до офиса, като само веднъж обърка посоката и зави не където трябва. Паркира колата и за миг постоя пред входа на агенцията за недвижими имоти „Ройс“, загледана навътре през голямата стъклена врата.

Офисът беше малък, но приятен. Приемната беше облицована с дъбова ламперия, по която бяха накачени снимки на къщи, а подът беше застлан с весел килим на червени и сини квадрати. Бюрото беше стандартно, а кожените столове изглеждаха удобни. От приемната до кабинета водеше малък коридор. Вратата беше отворена и Лейси зърна една жена, явно заета с някаква работа.

Нищо няма да стане, каза си тя и пое дълбоко дъх. Ако се справя добре с това, скоро ще бъда готова да стъпя и на сцена в Бродуей. Ако, разбира се, въобще се върна някога в Ню Йорк.

Когато отвори вратата на агенцията, пристигането й беше огласено от весел звън. Жената зад бюрото вдигна глава и се изправи да я посрещне.

— Аз съм Милисънт Ройс — каза тя и протегна ръка, — а вие сигурно сте Алис Карол.

Лейси я хареса моментално. Беше представителна жена към седемдесетте, с пълна фигура, облечена в елегантен трикотажен костюм, а върху свежото й гладко лице нямаше и следа от грим. Блестящата й сребристосива коса беше прибрана отзад на малък кок, което напомняше на Лейси за баба й.

Усмивката й беше приветлива, но докато сядаше, Лейси забеляза, че сините очи на Милисънт Ройс внимателно я изучават. Лейси отбеляза със задоволство, че е постъпила добре, като е облякла кафявото сако със сивите панталони. Бяха доста консервативни, но пък с тях изглеждаше добре — практични дрехи, но същевременно елегантни. Освен това смяташе, че тези дрехи й носят късмет при срещите с клиенти. Сега може би щяха да й помогнат да получи работа.

Милисънт Ройс й махна да седне на стола срещу нея.

— Днес се оказа доста натоварен ден — извинително каза тя. — Така че нямам много време. Разкажи ми за себе си, Алис.

Лейси се почувства така, сякаш се намираше в стая за разпит с прожектор, насочен срещу нея. Милисънт Ройс не откъсваше очи от нея.

— Да видим. Току-що навърших трийсет години. Здрава съм. През последната година в живота ми настъпиха доста промени.

Бог ми е свидетел, че това е самата истина, мислено си каза Лейси.

— От Хартфорд, щата Кънетикът съм. След като завърших колеж, работих осем години при един лекар, който се пенсионира.

— Какво точно работеше? — попита госпожа Ройс.

— На рецепцията, обща канцеларска работа, обработвах сметки, медицински формуляри.

— Значи имаш опит с компютър?

— Да, имам.

Лейси забеляза как погледът на по-възрастната жена се стрелна към компютъра на бюрото в приемната. До него имаше куп книжа.

— Работата тук се състои в обслужване на телефоните, обработване на списъци с клиенти, въвеждане на нови имоти за продажба, уведомяване на клиентите при получаване на нови имоти, поддържане на работата въобще. Покупко-продажбите са моя работа. Трябва обаче да попитам защо си решила да се заемеш точно с недвижими имоти?

Защото обичам комбинирането на хора и къщи, мислено отговори Лейси. Обичам, когато съм отгатнала правилно, да видя как погледът на човека светва при вида на къщата или апартамента и да разбера, че това точно е домът, който той или тя желае. Обичам пазарлъка при определянето на цената.

Но тя набързо прекъсна тези мисли и вместо това рече:

— Знам само, че не желая повече да работя в лекарски кабинет, а тази работа винаги ми се е виждала привлекателна.

— Ясно. Е, сега остава само да се обадя на този пенсиониран лекар и да говоря с него и ако той те препоръча — в което не се съмнявам — можем веднага да опитаме. Какъв е телефонният му номер?

— Нямам го. Той го смени с нов, който не е включен в телефонния указател. Беше твърдо решен, че не желае да бъде безпокоен от пациентите си.

Милисънт Ройс не беше глупава жена и по физиономията й ясно си личеше, че отговорите на Лейси не я задоволяват.

Лейси си припомни думите на Джордж Свенсън: „Предложи им да работиш безплатно една-две седмици, дори месец.“

— Имам едно предложение — каза Лейси. — Нека поработя при вас безплатно в продължение на един месец. След това, ако сте доволна от мен, ще ме вземете на работа. Ако прецените, че не се справям, ще ми кажете, че не става.

Тя посрещна погледа на Милисънт Ройс без да трепне.

— Няма да съжалявате — тихо добави тя.

Госпожа Ройс повдигна рамене.

— В Минесота, града на езерата, на такова предложение не се отказва.