Бягство

49

Всичко в тялото на Том Линч крещеше да не изоставя Алис сама. Той измина пет мили в посока към апартамента си в Сейнт Пол преди да направи обратен завой и да тръгне обратно. Щеше да й обясни, че няма никакво намерение да й пречи, докато говори с майка си или други близки, замесени в спора им. Но какво би могла да има против това той да стои и да чака в коридора или дори в колата си, докато тя свърши, и тогава да се качи. Явно има големи неприятности.

След като реши да се върне, Том изгуби всякакво търпение с прекалено внимателните шофьори, които се движеха със скоростта на охлюв поради снежната виелица.

Първият явен признак на безпокойство дойде с вида на полицейските коли, паркирани пред сградата на Алис с пуснати светлини. Един полицай регулираше движението и твърдо подканяше любопитните шофьори да не спират движението.

На Том му се зави свят от предчувствието, че присъствието на полицията явно има нещо общо с Алис. На една пряка от сградата успя да намери място, където да паркира и се върна тичешком. На входа на сградата го спря полицай.

— Качвам се горе — обясни той на ченгето. — Приятелката ми живее тук и искам да се уверя, че всичко е наред.

Как се казва приятелката ви?

— Алис Карол, живее в апартамент 4F.

Промяната в поведението на полицая потвърди подозренията на Том, че нещо се е случило с Алис.

— Елате с мен. Ще ви заведа горе — отвърна полицаят.

В асансьора Том събра сили да зададе въпроса, от който най-много се страхуваше.

— Тя добре ли е?

— Защо не изчакате да говорите с шефа, сър?

Вратата на апартамента на Алис беше отворена. Вътре се виждаха трима униформени полицаи, на които заповядваше по-възрастен мъж, в когото Том разпозна шофьора на Алис от предната вечер.

Том го прекъсна.

— Какво се е случило с Алис? — попита той. — Къде е тя?

От изненадата по лицето на мъжа насреща Том разбра, че са познали кой е, но нямаше време за поздрави и приветствия.

— Откъде познавате Алис, господин Линч? — попита Джордж Свенсън.

— Вижте — започна Том, — няма да ви отговоря на нито един въпрос преди да отговорите на моя. Къде е Алис? Защо сте тук? Кои сте вие?

Свенсън отговори накратко.

— Аз съм помощник федерален шериф. Не знаем къде е госпожица Карол. Знаем само, че получаваше заплахи.

— Значи не е вярно, че онзи тип, който твърдеше вчера в спортната зала, й е баща — разпалено заговори Том. — Така си и помислих, но като разказах на Алис, тя не каза нищо освен че трябвало да се обади на майка си.

— Какъв тип? — настойчиво попита Свенсън. — Разкажете ми всичко, което знаете за него, господин Линч. Това може да се окаже решаващо за живота на госпожица Карол.

Когато Том най-сетне се прибра вкъщи, минаваше четири и половина. Лампичката на телефонния му секретар показваше, че е получил четири съобщения. Както и очакваше, нито едно от тях не беше от Алис. Без даже да си свали якето, той седна на масата до телефона и обхвана глава с ръце. Свенсън му беше казал само, че госпожица Карол получавала заплахи по телефона и затова се била свързала с неговата служба. Явно тази сутрин се беше уплашила много сериозно, затова полицаите бяха в дома й.

— Може да е отишла на гости у някоя приятелка — обясни Свенсън с неубедителен глас.

А може да е отвлечена, помисли си Том. И дете би разбрало, че не му казват какво всъщност става. Полицията се опитваше да открие Рут Уилкокс от залата Туин ситис, но тя не беше на работа през почивните дни. Казаха, че искали по-подробно описание на мъжа, който твърдеше, че е баща на Алис.

Том беше казал на Свенсън, че Алис е обещала да му се обади.

— Ако ви се обади, предайте й да се свърже с мен незабавно — сурово нареди Свенсън.

В мислите си Том виждаше образа на Алис, тиха и очарователна, застанала до прозореца на онзи дом в Уейзата, а това беше едва преди седмица. Защо не ми се довери, ядосваше се мислено той. Тази сутрин едва дочака да се откачиш от мен!

Полицаите бяха споделили с него за една възможна следа. Съседка на Алис съобщила, че според нея тя се била качила в колата си някъде към единадесет часа. Аз я оставих в единадесет без петнайсет, спомни си Том. Ако съседката е права, значи тя е излязла десет минути след мен.

Къде би могла да отиде? Коя всъщност беше тя, не спираше да се пита Том.

Загледа се в старомодния черен телефон с шайба. Обади ми се, Алис, отправи той настойчивата си молба. Но часовете се точеха, започна да се развиделява, снегът не преставаше да вали, а телефонът така и не иззвъня.