Чосър и Домът на славата

11.

Няколко часа преди срещата между Хюбърт и актьорите Джефри Чосър и спътниците му бяха влезли в замъка Гияк. Когато разбраха кои са, ги посрещнаха малко по-радушно, отколкото трупата на Луп. Те не бяха обикновени пътници, а пратеници на сина на краля на Англия. При нормални обстоятелства щяха да пристигнат с голям ескорт и да бъдат приветствани с официална церемония, но времената не бяха нормални. Предстоеше нова война между Англия и Франция и доколко Англия можеше да разчита на Гийена, зависеше от решението на знатните лордове като Анри дьо Гияк.

Чосър с радост разбра, че актьорите, посрещнати от шамбелана по негово настояване, са били настанени на горе-долу прилично място, а не са оставени да нощуват под звездите. За малкото време, откакто се познаваха, той беше започнал да ги харесва. Беше чул шамбеланът да ги уверява, че представлението ще се състои, както е уговорено, в присъствието на господаря и господарката на замъка в голямата зала.

След това шамбеланът побърза да поведе Чосър, Одли, Кейтън и Кадо по едно закрито стълбище. Най-горе имаше нещо като преддверие, където ги очакваше лично сенешалът, огромен мъж с червендалесто лице на име Ришар Фоа. Той придружи гостите до покоите им на втория етаж. Като обикновен водач, Кадо беше настанен в задната част на замъка, но останалите получиха слънчеви помещения с изглед към речната долина. В стаята на Чосър имаше легло с балдахин, шкаф и стол. На стената висеше гоблен, изобразяващ лов на глиган. Животното, по-едро от всички човешки фигури, които го преследваха пеша и на кон, се бе сгушило в един храст в левия ъгъл на сцената, в безнадеждно положение, но решено да отнесе със себе си колкото може повече от преследвачите си. Глигите му бяха жълтеникавобели и чудовищно големи. Джефри си спомни страстта на Анри дьо Гияк към лова.

Той отиде до прозореца. Отдолу се намираше градината на замъка с цветни лехи и билки. Една лоза пълзеше по южната стена. Мирисът на рози и напечен от слънцето камък, който се носеше във вечерния въздух, изпълни ноздрите му. По-нататък се виждаше блестящото око на езерото, несъмнено пълно с пъстърви и щуки. И през цялото време далеч отдолу реката безшумно следваше пътя си.

Той си спомни за друга река, на стотици километри разстояние, за къщата в Олдгейт, където живееше със семейството си. Изброи няколко пъти имената им като успокояваща молитвена фраза: Филипа, Елизабет и Томас. Филипа, Елизабет и Томас. Надяваше се, че са добре. Молеше се жена му да не е пометнала. Тя вече трябваше да е в шестия месец или дори в началото на седмия. Странно е, че не я беше сънувал по време на пътуването. Не си спомняше сънищата си, но жена му като че ли нямаше навика да се появява в тях.

Очевидно беше потънал в мислите си, защото когато погледна отново през прозореца, видя елегантно облечени мъж и жена в градината. Те се разхождаха около езерото. За миг си помисли, че мъжът е Анри, но беше по-висок и определено не толкова възрастен (Гияк вече трябваше да е в напреднала средна възраст). Вървеше енергично, беше привел глава към спътницата си и внимателно се вслушваше във всяка нейна дума.

Жената, слаба и грациозна, носеше мантия в бледожълто. Главата й беше покрита и Чосър не можеше да види лицето й. Тя вървеше, говореше и гледаше повече пред себе си, отколкото към спътника си. Чосър заключи, че това са също гости на замъка. После едно момче отвори врата в стената зад езерото и се приближи към тях. У него имаше нещо много познато. Беше набито и тъмнокосо. И Чосър изведнъж се сети, че вероятно гледа първородния син на Розамонд и Анри, който носеше името на баща си и беше още бебе, когато бе идвал тук за последен път. Възрастта и външността му бяха подходящи. После, когато жената повдигна глава към момчето, Джефри видя, че беше Розамонд. Сега вече я позна. Защо не беше успял в първия момент? Колкото и да бе нелепо, чувстваше се измамен. Това беше жената, запълвала голяма част от будните моменти и сънищата на неговата младост.

Последва кратък разговор между майка и син, съвсем кратък от нейна страна. Чосър имаше чувството, че Розамонд е раздразнена, че са я прекъснали. Скоро момчето рязко се завъртя, показвайки може би собственото си раздразнение, и пак изчезна през вратата. Двамата продължиха разходката си, но не така погълнати един от друг, както преди това. След това една жена се приближи през градината и заговори с Розамонд. По роклята и поведението й личеше, че е прислужница. Мъжът, който се разхождаше с господарката на замъка, се отдръпна на няколко метра встрани, сякаш разговорът не го интересуваше. Розамонд кимна на жената, която се отдалечи. След няколко мига се появи друга фигура. Този мъж, сравнително нисък и набит, беше облечен в зелено-кафяв ловен костюм. Макар да бяха минали повече от десет години, откакто го бе виждал за последен път, Джефри веднага разпозна Анри дьо Гияк, настоящият му домакин и човекът, който го бе държал в плен. Но кой знае защо, той му напомни на някой друг…

Гияк целуна жена си и прегърна мъжа. Тримата поговориха известно време, очевидно непринудено, съдейки по позите и смехът, който избухваше от време на време. По едно време Анри дьо Гияк извади меча от ножницата си — беше меч за лов на глигани с малка дръжка и широко острие — и Розамонд игриво го взе. Размаха го надолу и встрани. За разлика от повечето жени тя не се превземаше при вида на оръжие.

— Нещо интересно, Джефри?

Чосър се обърна и видя, че Нед стои на вратата. Чудеше се откога го наблюдава.

— Гледах домакините ни.

Той се отмести от тесния прозорец и Кейтън зае мястото му, за да погледне.

— Кой е Анри дьо Гияк? — попита той.

Настойчивият му тон изненада Джефри.

— Кой ли? Мъжът в ловния костюм. Жената е Розамонд дьо Гияк.

— Ами другият мъж?

— Не знам, Нед, и аз съм гост като теб.

Алан Одли влезе и каза:

— Поканени сме на вечеря.

— Никакво подпиране с лакти на масата, приятелю — каза Нед бързо и ненужно. — Никакво оригване и приказки с пълна уста. Алан трябва да почисти мръсотията под ноктите си, преди да бърка в чиниите, нали, Джефри?

— Какво? А, да. Казваш, че сме поканени на пиршество. Добре.

Вниманието на Чосър все още беше привлечено от тримата край езерото. Те поговориха още малко, после Анри дьо Гияк се отдалечи. Сякаш едва дочакала да му види гърба, Розамонд протегна ръка и хвана другия мъж над лакътя. Джефри не беше сигурен какво изразява жестът й — подкрепа, предупреждение, обикновено приятелство или нещо повече.

Бяха пости и вечерята в голямата на зала на Гияк щеше да бъде без месо и сравнително скромна. Но за Чосър и спътниците му тя беше много по-вкусна от всяко хранене, на което се бяха наслаждавали или понесли — в кръчма, на кораба или край пътя — от много дни насам. Тъй като беше началото на лятото, в голямото огнище не бе запален огън. Вечерната светлина проникваше през високите прозорци като спици на голямо златно колело. Те проблясваха върху солниците, сребърните чаши и лъжици върху масата. Ярки туники или панталони изпъкваха под светлите лъчи, алени и сини тъкани припламваха за миг, преди гостите да потънат отново в относителния мрак на залата. Кучета лежаха на преметения и застлан с прясна тръстика под — любимците на онези, които същия ден бяха ходили на лов. Пажове в зелено-жълтите ливреи на Гияк седяха наблизо, дискретно поднасяйки кани с вода и малки кърпи за измиване на ръцете.

Преди да вечерят, трябваше да се срещнат с домакините си. Анри дьо Гияк, който се бе преоблякъл, за да посрещне гостите си, горещо прегърна Джефри. Гасконецът имаше малко повече бръчки на лицето и косата му бе посребрена, но силата на прегръдката му не бе намаляла, както и сърдечността, с която го приветства. От уважение към госта си той говореше на английски.

— Мастър Джефри! За мен е чест да бъдеш отново под нашия покрив!

— Чест е за мен, милорд.

— Желая здраве и добруване на семейството ти.

— Благодаря за пожеланията — отвърна Чосър.

— Освен това се радвам много, че те виждам пак — каза Гияк. — Чувам, че си пристигнал с някакви актьори.

— Да, наричат се „Трупата на Луп“.

— Ще идем да ги гледаме на площада след вечеря — каза Анри. После отстъпи и огледа англичанина. — Понапълнял си.

— И сега очаквам да напълнея още, ако вечерите, които даваш, не са се променили.

— Улучи неподходящ ден, Джефри. Няма да има пикантни овесарки, нито коприварчета, нито един от нашите специалитети, нищо, което върви или тича по земята, само риба и пак риба. Но утре ще си наваксаме.

— За какво, милорд?

Въпросът бе зададен от Розамонд дьо Гияк, която беше дочула последните думи на съпруга си. Джефри я беше зърнал през рамото на Анри да се насочва към тях. В същото време забеляза, че Нед Кейтън ги наблюдаваше внимателно. Поклони се ниско и каза:

— Милейди.

— Колко си официален, Джефри — каза тя усмихната. — Няма ли да получа целувка?

Така че Чосър се усмихна и двамата се целунаха. После се огледаха.

Беше ли се променила отблизо? Да, малко. Имаше ли значение? Не. Беше ли още красива? Да.

Розамонд се обърна към съпруга си и каза:

— Какво ще си наваксваме?

— Говорех за недостига на нашата трапеза в ден, когато се пости, скъпа моя.

— Нашите гости го компенсират, те са сосът към месото ни.

Тя се усмихна благосклонно на Джефри, преди да се упъти да поздрави другите гости. Между тях Чосър разпозна човека, с когото се беше разхождала край езерото. Съпругата на Анри беше любезна с всички свои гости, откъдето и да минеше, оставяше след себе си усмивки и доволни изражения.

— Ще се видим после, Джефри — каза Дьо Гияк — Още тази вечер.

Чосър кимна с глава. Анри знаеше защо е тук или поне беше отгатнал.

Звук на рог обяви началото на вечерята, гостите се струпаха около масата, за да заемат местата си в зависимост от йерархията, беше прочетена молитва и дълга редица слуги, носещи подноси, се заточи в залата. Първо поднесоха хляба и маслото, после преливащи кани с вино, последвани от блюда с цели риби и подноси, отрупани с пайове, както и купички с различни сосове, мед за подслаждане и какво ли не още.

Джефри слушаше смесицата от английски, френски и окситански, която се носеше край масата в хармония с разнообразните ухания — на джинджифил, оцет, канела, бадеми — които лъхаха от блюдата. Голяма част от разговорите бяха за днешния (неуспешен) лов на глигани. Не им беше сезонът, но един от тях всявал ужас у населението и убил двама — или бяха трима? — селяни. Не можело да го оставят да безчинства повече.

Предположението на Чосър, че момчето от градината е синът на Гияк, се оказа правилно. Младият Анри обслужваше баща си като добре обучен оръженосец. Ако на трапезата имаше месо, той би му го нарязал. Освен сина присъстваха и две привлекателни млади жени, дъщерите на Анри и Розамонд. Когато Чосър беше пленник в Гияк, те бяха още малки и не се явяваха пред гостите.

Гостуваха група благородници, по-знатни от английските посетители, затова и седяха по-близо до домакините. Джефри се заинтересува особено от мъжа, който седеше отляво на Розамонд, същия, когото беше видял в градината. От другата му страна седеше друга дама, по-възрастна. Чосър се обърна, за да сервира на съседката си от общото блюдо и я запита дали познава кой е привилегированият гост до графинята.

Съседката му беше доста възрастна, но сините й очи сред мрежата от бръчки гледаха зорко.

— За съпруга й ли говориш?

— Него познавам — каза Чосър. — Но другият…

— Гастон Флорак. Кастелан на съседното имение, но човек не би го повярвал, като се знае колко време прекарва тук.

Джефри си спомни каретата и ескорта, които бяха ги изпреварили през деня.

— Може би е дошъл заради лова.

— Може да се каже — отвърна съседката му с тон, който намекваше, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Съпруга ли му е жената, която седи от другата му страна?

— Доста си любопитен за странник, при това англичанин.

— Някога прекарах тук доста време — каза Чосър.

— Не, не е съпругата му. Тя е мъртва. А тази дама е и малко старичка за него, не мислиш ли?

— Твърде галантен съм, за да кажа нещо подобно, мадам.

Съседката на Чосър — която беше значително по-възрастна от дамата, която току-що беше споменала — махна към него с лъжицата си.

— Глупости! — каза тя — Мога да разпозная клюкарите от сто крачки, камо ли когато ми седят под носа. Признай си, че обичаш да клюкарстваш.

— Разкри ме — отвърна Джефри.

— Аха — каза жената, тъпчейки рибен пастет в устата си. Тя млъкна, за да избърше със салфетката мазно петно на брадичката си, после каза заговорнически.

— Искаш ли да знаеш повече?

— Разбира се.

— Говореше за лов, англичанино. Знай тогава, че според слуховете дивечът, който Гастон Флорак преследва тук, е жена, и то вече обвързана.

Чосър погледна към средата на масата. Розамонд Гияк беше склонила глава към госта си. Изглеждаха също тъй близки, колкото по-рано същата вечер в градината, само че сега говореше Флорак.

— Каза, че доскоро е бил женен — подкани той съседката си.

Жената остави лъжицата си и заби ножа в блюдо скариди в оцет. Чосър бързо отдръпна ръката си по-далеч от него. Беше чувал за хора, изгубили пръстите си, докато са споделяли едно и също блюдо с друг.

— Да, Гастон Флорак имаше съпруга — каза жената, преди скаридата да изчезне в устата й. Джефри изчака тя да я сдъвче с наслада. — Казват, че починала след голямо пиршество. От прекаляване с нещо…

— А ти какво би казала?

— Нищо — отвърна жената и притисна салфетката към устните си в знак на задоволство или за да подчертае отговора си. — Нищо не бих казала.

— Дори на един клюкар?

— Флорак е влиятелен човек, почти колкото Анри дьо Гияк. Клюките понякога са опасни.

— Оставяш ме жаден за още, мадам.

— Що за думи към една стара жена!

Тя го стрелна с поглед, преди да набоде още една скарида. В този момент засвири музика. Докато вечеряха, певец с цигулка застана в галерията. Той внимателно докосна струните, преди да засвири нежна мелодия, в която се долавяше и някаква рязка нотка, като пикантния нюанс, който придаваха подправките на повечето от поднесените ястия във вече полуопразнените блюда. Докато пееше, в залата настъпи тишина. Чосър наблюдаваше как последните слънчеви лъчи се плъзгат по стената срещу западните прозорци. Когато песента свърши и беше повторена, пажовете запалиха свещите и маслените лампи. Сенките в залата се сгъстиха.

— Разбра ли песента, англичанино? — попита старата жена.

— Не напълно — отвърна Чосър.

— Посветена е на жена — каза тя и с изненадващо чист глас запя.

Всички гости, които бяха почнали отново да разговарят, млъкнаха, за да я чуят. Когато свърши, те заръкопляскаха или затропаха лекичко по масата. Очите на старата жена почти изчезнаха сред бръчките, докато въртеше глава в двете посоки, за да благодари за аплодисментите.

— Сега разбирам, мадам — каза Джефри. „Ти си сапфирът, който лекува и прогонва страданията ми, изумрудът, който ми носи радост…“

— „Рубинът, който оживява и утешава сърцето ми“ — довърши тя.

Но не гледаше към Чосър, а към мястото, където седеше Розамонд, между съпруга си и Гастон Флорак.

След като пируващите или поне някои от тях отидоха да погледат актьорите на площада, те се върнаха в замъка и се заеха с различните си занимания. Шамбеланът отиде да съобщи на Анри дьо Гияк за удавения. Графът кимна, отбеляза колко опасна е реката, после даде знак на сенешала си, че е готов да се срещне с Джефри Чосър.

В своята стая Розамонд взе отново историята на Николет и кастелана, и поднови четенето си.

Прекъсна я почукване на вратата. Тя разпозна сигнала и нищо не каза. Трябваше да отговори, само ако при нея имаше някой. След миг вратата се отвори и влезе Гастон Флорак.

В сградата, където спяха актьорите, мъжът на име Хюбърт лежеше по гръб и се усмихваше в мрака. Около него се чуваше хъркане и леки въздишки.

Нещата се бяха уредили по-бързо, отколкото се бе надявал. Скърбяха за смъртта на Бъртрам, но Хюбърт усети, че удавилият се е бил най-лесно заменимият в трупата, единственият без кръвна или каквато и да било друга връзка с останалите. Те бяха загубили актьор, не им достигаха хора и когато Хюбърт пося в ума на Луис идеята, че е бил мим, беше само въпрос на време преди Луп да осъзнае, че разрешението на проблема им стои пред тях.

И така, те го приеха. Все пак той беше спасил малкото им кученце. Все пак беше предложил утре да отиде при свещеника и да поръча литургия за бедния Бъртрам. Все пак беше актьор.

Това не можеше да се отрече. А дали щеше да му се наложи изобщо да показва уменията си на актьор… Това зависеше от събитията през утрешния ден.

Анри дьо Гияк чакаше Джефри Чосър в стаята си. Прозорците бяха отворени, беше хубава лятна нощ. Нощни пеперуди пърхаха около свещите, хвърляйки тревожни сенки, много по-големи от самите тях. Из стаята имаше гоблени с ловни сцени, ярките им цветове бяха потъмнели, само по някоя златна нишка блестеше на светлината. Гияк не беше сам. Сенешалът му седеше на писалището в другия край на стаята.

Докато чакаше Чосър, Гияк си припомни първата си среща с англичанина. Бе по времето на неуспешния опит на Едуард да сложи ръка на френската корона. Походът на север със схватките и засадите нямаше нищо общо с граф Дьо Гияк, или поне не много. Като господар на Аквитания той се беше заклел във вечна вярност на Едуард III, но имаше и далечна кръвна връзка с крал Жан Добрия, който в момента живееше в Англия. Като в оспорвана игра на шах всеки от кралете беше навлязъл в територията на другия — единият по свое решение, другият — по принуда.

Граф Дьо Гияк беше по-загрижен да опази земите и независимостта си. Когато разбра, че опитът на Едуард да заграби короната ще пропадне, той реши да се върне у дома си в Перигор, преди да бъде призован да се намеси на страната на единия или другия. Взе със себе си и Джефри Чосър. Не беше заради дребния откуп, който рано или късно щеше да бъде платен за младежа и който във всички случаи щеше да отиде при роднината му от север.

Направи го по-скоро заради компанията и разговорите по пътя. Имаше нещо у този млад оръженосец от свитата на херцог Кларънс, което заинтригува Гияк. Той не приличаше на повечето си връстници, които мислеха само как да се наконтят и неспирно се перчеха с подвизите си в битки, с броя на знатните девойки, чиито сърца са разбили или с ордите прислужници, които са вкарали в леглото си. Някакво духовно излъчване. Чосър мислеше, преди да се изкаже, а често пъти изобщо не говореше. Когато казваше нещо, то обикновено си заслужаваше да бъде чуто или поне беше забавно по някакъв чудат начин.

Гияк си спомни първите думи на Чосър, които беше чул. Английските пленници бяха в кабинета на маршала на Серне-ан-Домноа близо до Реймс. Градът беше здраво укрепен, но хората се страхуваха (явно основателно, тъй като след няколко дни беше превзет от Джон Гонт). Един от хората на маршала обикаляше из стаята на стражата и дразнеше неколцината англичани. Питаше ги какво прави техният Едуард от тази страна на морето. Никой не отговори. Защо не си стои у дома в Англия да си гледа собствената корона вместо да се занимава с чуждите? Какво прави във Франция? А? Отговорете де!

— Кралят ни дойде на пазар — каза Чосър спокойно.

— На пазар? Да не искаш да кажеш, че сме нация от продавачи? — попита ядосаният французин.

— Търгувате под името „Крал Жан и синове“…

Мъжът сви юмрук, после го отпусна. Не беше сигурен дали трябва да се обижда.

— Крал Едуард е тръгнал да си купи корона — продължи Чосър. — Но те предупреждавам, че ако не може да плати за нещо, той въпреки всичко ще го вземе.

Анри дьо Гияк, който стоеше в другия край на стаята погледна мъжа, който беше изрекъл всичко това. Англичанинът беше незабележим на вид, от онези, които човек би подминал на улицата, без да ги погледне втори път, а може би дори и веднъж. Гияк се възхити на умелия му отговор. Той беше обидил пленилите го врагове, намеквайки, че се чувстват по-добре зад тезгяха, отколкото на кон, но не бе спестил и обвинението срещу собствения си крал — че не би се спрял пред нищо, за да вземе исканото.

— Как се казваш? — попита Гияк.

— Джефри Чосър, служа на Лайънел, херцог Кларънс.

— Мастър Чосър, не бива да обиждаш домакините си с приказки за продавачи.

— Да имаш магазин не е обида — отвърна мъжът — Баща ми продава вино.

— А ти какъв си?

— Оръженосец на служба при…

— Да, да, разбрах. Но какъв си ти?

— Творец — отвърна Чосър и видял, обърканото изражение на Гияк, добави — Поет.

— Какво си написал?

— Писал съм балади, мога да напиша рондо6 или виреле7. Дотук нищо особено, но ще продължа, докато създам нещо, което си заслужава.

Самочувствието му и ненатрапчивият начин, по който отстояваше мнението си, много се харесаха на Анри дьо Гияк.

Когато разбра, че синът на винаря е пленен от роднината му, Анри предложи да го отведе на безопасно място, докато трае походът. Роднината щеше да се пазари за откупа и да го получи, нямаше как да му откаже. Така Анри и хората му препуснаха на юг с Джефри Чосър, отбиха се в един параклис в коледната утрин, и стигнаха в имението на Гияк сутринта на Нова година.

— Доведох ти поет — каза той на съпругата си. После отиде да види за първи път новородения си син. Розамонд беше права, всички бебета си приличаха. Въпреки думите й той не успя да открие нещо от себе си у малкия Анри. Но сега момчето беше негово копие.

Той погледна към Ришар Фоа. Сенешалът седеше с хартия и мастило пред себе си и въртеше в ръка перо. Дьо Гияк знаеше причината за посещението на Чосър. Англичанинът му носеше покана да се присъедини с хората си към Едуард Английски.

На вратата се почука и Джефри влезе в стаята. Анри му посочи стол. Чосър седна. Имаше чувството, че кожената кесия изгаря гърдите му. Вече имаше представа какво има в нея. Можеше да предположи каква е тайната, която Гонт му беше поръчал да разкрие само в краен случай.

— Да говорим на английски — каза Дьо Гияк, — за да уважим госта.

Джефри сведе глава в знак на благодарност, преди да отговори.

— Благодаря, макар че съм щастлив в Лангедок, харесвам мястото и хората, които живеят в него, както и езика му. Ако не да го говоря, то поне да го слушам.

— Но виждам, че си придобил езика на придворен — каза Гияк.

— Ако е така, това означава, че съм научил първия си урок тук, преди повече от десет години.

Гияк сложи лакти на страничните облегалки и преплете пръсти под брадичката си, сякаш в знак, че са приключили с комплиментите. Фоа спря да върти перото и го доближи до пергамента.

— Чу ли последните новини?

— По-лесно е да стигнат до вас, отколкото до мен, сър.

— Тогава нека ти кажа, че един мъж се е удавил тази вечер в реката — каза Анри. — Един от онези, които пристигнаха с теб.

Чосър почувства как по челото му избиха капки пот.

— Не! Кой? Да не би да е Луис Луп?

Гияк погледна Фоа.

— Името му е Бъртрам. Опитвал се да спаси кучето си. Поне то било спасено — добави сенешалът.

За Чосър всяка смърт на човек беше тъжно събитие, но се почувства странно облекчен не от спасението на кучето, а защото Луп не беше пострадал. Настъпи тишина.

— Приливът се обръща — каза Анри.

Отначало Чосър помисли, че го казва във връзка с удавилия се, но след миг се досети, че има предвид нещо много по-сериозно.

— В чия полза? — попита той.

— Не си чак толкова неосведомен, че да не знаеш, Джефри.

— Не, не съм.

— Граф Дьо Рошфор и благородниците от Шовини и Понс потвърдиха верността си към крал Шарл.

— Както и граф Дьо Перигор — вметна Фоа.

Анри го стрелна с поглед и сенешалът се облегна назад, така че лицето му се скри в сянката.

— Ето ти и моят отговор — каза Дьо Гияк.

— Окончателен ли е той?

— Ще говорим още, не се съмнявай. Но не искам да се вкопчваш в лъжливи надежди, Джефри.

— Не храня лъжливи надежди.

— Вечният реалист, а? — каза меко Гияк. — Сигурно си уморен от пътуването. Утре ще ходя на лов, но след това пак ще поговорим.

— За глигана, който обсъждахте на вечеря ли?

— За чудовището, което вече уби трима мъже. Не можем да го оставим да вилнее повече, макар още да не е дошъл ловният сезон. Мисля, че утре е денят, в който му е писано да умре.

Сякаш за да подчертае думите на Гияк, една от свещите изсъска и угасна, и една нощна пеперуда падна изпепелена на пода.

— Когато се върна от лова утре, ще говорим пак — повтори Гияк.

След като Джефри си тръгна, Фоа попита господаря си:

— Ще откажеш ли на пратениците, милорд?

— Аз ще преценя.

— Гастон Флорак е склонен да подкрепи френската кауза.

— Склонностите на Флорак не ме интересуват.

— Лейди Розамонд смята, че нямаш бъдеще, ако останеш верен на английската корона.

— Какво?

Фоа осъзна, че е минал границата.

— Аз… аз… тя случайно ми спомена…

— Ако искам мнението й, ще я попитам. Същото се отнася и до теб, Фоа. Сега си върви.

Седнал сам в полумрака, Анри дьо Гияк размишляваше за бъдещето. Естествено, сенешалът му — да не говорим за съпругата му — беше прав. Приливът се обръщаше срещу англичаните в Аквитания. Личният интерес му диктуваше да подкрепи останалите лордове като Шовини и Понс, или съседа си Гастон Флорак. Но съществуваше и въпросът за честта, за клетвите за вярност и старите познати (като Джефри). От решението му зависеше съдбата на мнозина. Името му беше известно. Какво ли щяха да говорят за него след години?