Чосър и Домът на славата

23.

И така Маргарет Луп я няма, но какво става по-нататък с останалите ни герои? С Хюбърт или Янус, например. Той избяга от тъмницата под двореца на принца в Бордо. В момента обикаля на свобода Аквитания и чака да види какви възможности ще му предостави наближаващата война. Да се помолим да не се доближава до никой от нас.

А Ришар Фоа, сенешалът? Той чу за нещастието в Либурн и за смъртта на някои от своите — или по-точно, от хората на Гияк. Беше дал нареждания да спрат Джефри Чосър и останалите, защото Флорак му го беше намекнал. Но сега Флорак не иска и да знае какво е станало. Фоа се бои да не си развали отношенията с Гастон Флорак, за който е почти убеден, че ще се ожени за Розамонд дьо Гияк след кратък траур. Бои се, че Флорак може да реши да го пожертва, ако възникнат проблеми с Бордо, което е вероятно.

Колкото за историята на Розамонд дьо Гияк и Гастон Флорак, по-добре да се обърнем към романите. Те не разкриват напълно истината, но там нещата завършват хубаво, защото Розамонд и Гастон ще се оженят и ще заживеят щастливо. В историята за Николет и кастелана има твърде много вълнуващи случки — битки, сънища и спорове — но така е, когато става дума за любов.

Джефри Чосър, Алан Одли и Нед Кейтън най-после се озоваха на родна земя. Бяха се разделили с актьорите в Дувър, след като слязоха от „Арверагус“. Луис Луп беше неутешим след смъртта на жена си, но непоколебимо решен отново да тръгне с актьорите си, които вече бяха с двама по-малко. Чосър забеляза, че на Нед Кейтън му е мъчно да се раздели с Алис Луп. Известно време младежът щеше да я носи в сърцето си, но после образът й щеше да избледнее, както бе станало с Розамонд дьо Гияк за самия него.

Джефри не каза нищо за признанието на Маргарет, твърдеше, че са си разказвали разни истории (което донякъде беше истина). Тя се обърнала да погледа залязващото слънце, загубила равновесие и паднала през борда. Съпругът й беше присъствал на последните й мигове, беше чул плясъка. С Чосър веднага бяха изтичали на борда, но в сините вълни не се виждаше нищо.

Чосър изпитваше известна вина за смъртта на Маргарет. Но си каза, че тя беше избрала да умре в „злополука“. Обзета от угризения, тя сигурно е смятала, че други ще платят за престъплението й, ако не се самоунищожи. Естествено, да се удави беше за предпочитане през унижението на публичната екзекуция, която щеше да бъде нейна съдба, ако Чосър бе разкрил на някого наученото от Хюбърт. Разбира се, можеше и да си премълчи, но убийството не остава скрито…

Ами Чосър? Той завърши историята, която бе започнал да разказва на Одли и Кейтън по пътя към Бордо и после, в помещението на стражата в Гияк. Тримата наближаваха Кентърбъри когато някаква случайна дума накара Нед да попита за края на историята.

— История ли?

— Да — отвърнаха почти едновременно Нед и Алан. — Краят на онази история. За жената на скалите, която видяла как съпругът й се удавил.

Удавил? Той си спомни за актьора Бъртрам, който се беше давил два пъти в Дордона, за последните мигове на Маргарет Луп.

— А, тази история ли? — каза Джефри Чосър — Докъде бях стигнал?

— Младежът спаси някого от вълните — отвърна Алан.

— Или щеше да го спасява — каза Джефри. — Когато пристигнахме в Бордо, ме попита дали историята ще завърши щастливо, Алан. Ето, прецени сам.

Той замълча, преди да подхване разказа си. Струваше му се, че го е прекъснал много отдавна.

— Докъде бях стигнал? Лейди Доригена се омъжва за рицаря Арверагус, който отива да се бие в Англия. Тя очаква завръщането му, но вижда как корабът му се разбива в скалите, съвсем близо до дома им. Оръженосецът Аурелис отдавна хранел чувства към Доригена, която вече била вдовица, и се предал на милостта й. Щяла ли да го приеме? Тя го съжалила, но му поставила условие да върне тялото на съпруга й от морето, за да може да го погребе достойно. Разбира се, това било невъзможно. Костите на Арверагус навярно били разпръснати по морското дъно. Аурелис отново изпаднал в отчаяние. Един ден се разхождал по скалите, когато видял малка рибарска лодка да изпада в беда. Подобно на големия кораб на Арверагус тя също се разбила в камъните. Без да мисли какво прави, Аурелис затичал по стръмната пътека към брега.

— Дотук беше стигнал — каза Нед — Драматичен момент.

— Да разказваш е изкуство — каза Чосър с леко самодоволство. — И така, оръженосецът Аурелис скочил във водата. Той можел да плува, но не и в тези води. В такива води никой не би могъл да плува. Студените вълни го оставили без дъх. Може би в нещастието си той бил решен по-скоро да сложи край на живота си, отколкото да спаси някого от потъващата лодка. После, докато се борел да се задържи на повърхността съвсем близо до брега — защото инстинктът е голяма сила и каквито и да били намеренията му, той не можел да се застави да остане завинаги под водата — внезапно нещо го блъснало по гърба. Решил, че е някоя греда от лодката или някой предмет, паднал от палубата. Но бил човек, вероятно вече удавен. Той плувал по лице, носен напред-назад от свирепите вълни.

— Без да знае дали човекът е жив или мъртъв, Аурелис се опитал да го хване. Тялото се отдалечило. Пляскайки във водата, той опитал отново, но тялото пак му се изплъзнало. При трети опит той успял да хване човека под ръцете и ритайки с крака, се насочил към брега, като се борел да не нагълта вода. Докато пет минути преди това на Аурелис му било все едно дали ще живее или не, сега отчаяно искал да отнесе товара си на сушата. И все още не знаел дали тегли жив човек или труп!

— Това му отнело много време, но точно когато силите му вече се изчерпвали, Аурелис усетил дъно. Краката му се хлъзгали по камъните, на няколко пъти падал обратно във водата, събарян от тежестта на човека, когото носел. После изведнъж се озовал на брега. Изтърколил се встрани от тялото и останал да лежи изтощен, без да усеща камъчетата, които се впивали в гърба му, нито лепнещите си мокри дрехи. Мъжът, когото бил спасил, още лежал по лице до него. По това време били дошли и други хора, привлечени от корабокрушението. Те отнесли Аурелис в една колиба, където държали рибарските си принадлежности. Изсушили дрехите му пред пламтящия огън, красиво момиче поднесло към устните му чаша греяно вино с подправки.

— Когато дошъл на себе си — а това станало бързо, защото бил млад и здрав мъж, независимо от нещастието и меланхолията си, — Аурелис се огледал. Лежал на импровизирано легло, завит с грубо платнище. Мъжът, когото бил спасил, също лежал близо до огъня, но на пода. И той бил завит, виждало се само лицето му, обрасло с буйна брада, все още мокра и със заплетени в нея водорасли. Дрехите му се сушели. Били бедняшки, излинели, не подхождали дори на рибар. Аурелис си казал, че не си е струвало да ги запазват. После видял, че платнището се надига и спада там, където били гърдите на мъжа. Той още дишал! А сега момичето — дъщеря на един от хората, които живели близо до брега, му давало да пие греяно вино. Мъжът се задавил и отворил очи.

— Това било чудодейно спасение от вълните — каза Чосър, спомняйки си историята за спасяването на Анри Гияк. Мислеше си и за Маргарет Луп.

После продължи:

— Вратата на колибата се отворила и влязла лейди Доригена. Тя не видяла корабокрушението, но чула, че някой е бил спасен. Освен това тя знаела, че Аурелис го е спасил. Може би била дошла да го поздрави, да го похвали за безкористната му смелост. Човекът, чиято била колибата, излязъл, когато видял дамата.

— Доригена погледнала Аурелис. Той съзнавал, че е гол под завивката. Тя не казала нищо, но му се усмихнала, както никога досега и заради тази усмивка Аурелис можел да рискува отново живота си, ако трябвало и хиляди пъти. После тя приближила към мъжа, който лежал на пода. Очите му отново били затворени. Сигурно бил учуден, че изобщо е оцелял. Струйка вино се стичала в сплъстената му брада.

— Аурелис чул ахване. Погледнал към Доригена. Била пребледняла. Протегнала ръка и ако не се била хванала за една от гредите, щяла да падне на пода. Устата й била отворена, но от нея не излизал нито звук. Не сваляла поглед от мъжа. Той отново отворил очи и я погледнал. Опитал се да стане, но нямал сили. Отново се отпуснал, но извадил ръка изпод завивката и я протегнал към Доригена. После промълвил някакви неразбираеми думи.

— Сигурно сте се досетили кой бил мъжът. Арверагус, съпругът й, се върнал от мъртвите. После, когато се върнали в замъка и Арверагус се възстановил от изпитанието и поблагодарил на Аурелис за спасяването си, научили цялата история. Рицарят не бил на кораба, който Доригена видяла да се разбива в черните скали. Бил ранен, докато се бил в Англия, толкова тежко, че другарите му се страхували за живота му. Той им заръчал да не казват нищо на Доригена и ги изпратил у дома. Когато пристигнели, те трябвало да й разкажат внимателно новината, като подчертаят, че той ще се върне, веднага щом оздравее. Той не очаквал да оздравее, но решил, че по този начин сърцето и умът й ще бъдат подготвени за най-лошото.

— Но все пак оздравял. Минало дълго време, но най-накрая отново можел да става от леглото и да се движи. Още слаб, но в повишено настроение, той облякъл каквото му попаднало и взел първата лодка, която отплавала към Бретан. Била рибарска. Когато наближили скалите на дома му, вятърът се засилил, морето се развълнувало и понесло малката лодка към скалите. Той не знаел какво е станало с хубавия му кораб, онзи със златния лъв. По онова време новините не се разпространявали толкова бързо. Арверагус нямал представа, че бойните му другари са загинали на същото място преди много месеци. Ако знаел, може би щял да реши, че няма как да избягаш от съдбата. Смъртта, от която се спасил, отново го гледала в лицето. Него и екипажа на малката лодка.

— Както разбрахте, лодката се разбила в скалите и Арверагус паднал във водата заедно с другите. Борел се с вълните, но бил безпомощен като бебе. Когато потъвал за трети път, си мислел за Доригена. Все пак тя щяла да остане вдовица. Следващото, което помнел, било как се задавил, когато някой се опитал да налее нещо топло в устата му. Лявата му ръка била загрята от огъня, усещал как го боли една стара рана в хълбока, онази, която едва не го убила. После усетил, че някой се надвесва над него, отворил очи и видял жена си. Тя пребледняла и се подпряла, за да не падне. Искала да говори, но от устата й не излизал звук. Била по-изненадана да го види, отколкото можел да предположи.

— Ами Аурелис? Той се зарадвал на благодарността на рицаря. Бил спасил човек от удавяне. Бил повече от благодарен за усмивките и милите думи, с които го обсипвала Доригена. Но дори когато за стотен път му казала, че никога няма да е в състояние да му се отблагодари достатъчно, той усещал, че иска да остане сама със съпруга си, който по чудо се завърнал в прегръдките й. Затова поел към скромното си жилище. Бил изтощен от битката си с вълните, но не могъл да заспи. Вместо това молбата на Доригена изплувала в мислите му. Тя му била обещала да стане негова, ако върне съпруга й от морето. Нима не бил направил точно това? Фактът, че Арверагус бил жив, а не купчина кости, нямал значение и така погледнато, Доригена би трябвало да му се отблагодари още повече. Според Аурелис, той изпълнил дори повече от онова, което бил обещал. Сега тя трябвало да изпълни своето обещание и да му се отдаде. Когато наближил краят на нощта, а сънят си оставал все така далеч, той се изпълнил със справедливо възмущение. Дали Доригена щяла да си спомни обещанието си? Едва ли. Не било ли по-вероятно да го забрави, умишлено или просто защото била изпълнена с щастие от чудодейното спасение на Арверагус? Защо всички освен него трябвало да бъдат щастливи?

— Когато се зазорило, той станал и й написал писмо. То било много учтиво, макар да бил разгневен. Писал, че се радва, че съпругът й е бил върнат. Благодарял на небето, че двамата успели да се измъкнат от вълните. Напомнял й за разговора им в градината и за обещанието й. Останалото оставял на нея. Все пак, тя била дама. Не можел да я принуждава на нищо. Но зад всичко това, се промъквала идеята: „Защо всички освен него да бъдат щастливи?“

— На другия ден Арверагус заварил жена си, обляна в сълзи. Пред нея имало писмо. Тя бързо го скрила. Той я притиснал с въпроси. Какво имало? Тя се престорила, че плаче от радост за щастливото му завръщане. Той я прегърнал и отново я попитал какво има. Разтърсена от събитията, Доригена скоро си признала всичко. Разговорът в градината, обещанието. Обещала била да се отдаде на Аурелис, ако върне съпруга й от вълните, за да го погребе достойно. И Аурелис удържал на думата си. Какво щяла да прави сега?

— Съпругът й изглеждал мрачен. Извърнал се, изпълнен с мъка. Когато погледнал отново към Доригена, изражението му било решително. Казал й, че щом е дала дума, не бива да я престъпва. Трябвало да отиде при Аурелис и да изпълни обещанието си. Било въпрос на чест. „Но“, казал той „за бога, жено, не казвай за това на никого, заради доброто име на рода ни. И помоли Аурелис също да го запази в тайна.“ После, като видял, че е разстроена, я прегърнал още веднъж и й казал: „Всичко може да се оправи, не се страхувай.“

— С натежало сърце Доригена се отправила към дома на Аурелис. Когато на вратата му се почукало, той се изненадал. Не я очаквал. Написването на писмото охладило страстите му. Виждайки болката на лицето й, у него се породило съвсем различно чувство. Съжаление. Знаете, че това чувство се пробужда най-лесно в благородните сърца и макар да бил обикновен оръженосец, Аурелис притежавал вродено благородство. Скоро той разбрал как стоят нещата с Доригена и Арверагус. Не му било хрумнало, че Доригена ще сподели всичко със съпруга си. Бил удивен от съзнанието за чест, което проявили рицарят и неговата дама. Изслушал Доригена, която повторила молбата на съпруга й никой освен тях тримата да не узнае за това.

— Преди тя да успее да довърши, Аурелис бил изцяло обзет от състрадание. Едва можел да говори, езикът му натежал. Едва виждал през насълзените си очи. Казал на Доригена: „Лейди, върни се при съпруга си. Освобождавам те от обещанието ти, от всяка част от него. И двамата показахте, че сте верни на думата си, само недостоен човек би се възползвал от теб. Аз не съм такъв. Иди и живей щастливо със съпруга си. За мен е чест, че успях да спася такъв благороден човек от прегръдките на морето и да го върна на благородната му съпруга.“ Тя се опитала да каже нещо, но той я прекъснал. „Не, нито дума повече.“ След това я прегърнал и целунал съвсем непорочно. Това бил първият и последен път, когато двамата се докосвали.

— Тя излязла от скромния дом на Аурелис и се върнала при Арверагус. И нейното сърце преливало от вълнение. Със смесица от радост и тъга тя съобщила на съпруга си какво се било случило. Арверагус щедро похвалил добрия оръженосец, който го спасил и не опетнил името им. После утешил Доригена, чието страдание по време на неговото отсъствие и след това било навярно по-голямо и от неговото. Оттогава заживели в хармония и приятелство.

Чосър замлъкна. Скоро щеше да мръкне. Внезапен полъх на вятъра разпръсна листата по пътя им. В далечината се виждаха стените на Кентърбъри. Щяха да стигнат в града навреме, за вечеря. Утре сутрин, както си беше обещал, щеше да посети гробницата на свети Томас и да му поблагодари за благополучното им завръщане. На стотици мили оттам може би дебнеше война. В Аквитания със сигурност щеше да има смърт и сражения. Но той не смяташе, че трябва да участва в този поход. Джон Гонт му беше казал, че не е негова грижа. „Прибери се у дома и пиши.“ Много добре, така и щеше да направи. Да се прибере. Да пише. След ден-два щеше да стигне до портата в Олдгейт. При жена си и семейството. Бебето скоро щеше да се роди. Как щяха да го кръстят? Чосър не се съмняваше, че ще е момче. Луис може би…

Спомни си как тръгна на път преди няколко месеца. Тогава никой не знаеше, че Хюбърт ги преследва. Доказателство за това откриха и когато си вземаха конете от Maison Dieu в Дувър, където бяха нощували. Когато попита за конярчето Питър, брат Джеймс каза на Чосър, че момчето е мъртво, че се пребило, падайки от стълбата в конюшнята. Това приличало на злополука, но след два дни открили и тялото на член на ордена на име Хюбърт в малката горичка срещу странноприемницата. Той явно бил убит, но не се знаело от кого. Чосър можеше да каже, че мъжът, който е отговорен за смъртта и на двамата, е под ключ в двореца на принца в Бордо. Но си премълча, за да избегне забавянето и усложненията. Това беше още едно нещо, което след време трябваше да съобщи на Джон Гонт. Може би тогава той щеше да размисли дали да остави жив толкова опасен човек като лъжливия монах.

Вече не се налагаше да се крият. Щях да спят в някой от по-хубавите ханове в Кентърбъри, не във „Феникс“. Чосър се усмихна при мисълта за лошото поведение на спътниците си на отиване, когато бяха преспали със съпругата и дъщерята на ханджията. Вероятно мастър Сампсън си го заслужаваше и от това би излязло чудесна история, която можеше да разказва в бъдеще, ако я поукраси малко. Щеше да се наложи да промени имената на хората и професиите. Ханджията може да стане дърводелец… не, воденичар. Всички знаеха какви са воденичарите. А двамата младежи щяха да бъдат… студенти, дръзки студенти, които заслужаваха да бъдат поставени на място. Това означаваше, че ще трябва да смени мястото от Кентърбъри на Оксфорд или Кеймбридж…

— Това ли е? — попита Нед, прекъсвайки мислите му.

— Кое?

— Историята ти. А какво станало с Аурелис? — попита Алан.

— А, Аурелис — каза Чосър, който вече беше забравил историята за Доригена и Арверагус и мислеше за следващата.

— Не може да го оставиш така неудовлетворен — каза Нед.

— Но Аурелис е доволен. Показал, че е много смел и благороден. Спечелил сърдечните благодарности на рицаря и неговата лейди. Показал, че притежава истинско благородство. Какво повече би могъл да иска — или какво искаш ти?

— Знаеш за какво говорим — отвърна Алан.

— Добре — каза Чосър с престорена умора, но доволен, че го карат да завърши историята си. — Помните ли, че докато Аурелис се възстановявал от битката си с морето, го приютили в една колиба на брега. И дъщерята на един от местните жители му давала греяно вино. Макар да бил замаян, той забелязал, че е много красива. Тя се възхитила на куража на Аурелис. Сърцето й се изпълнило с жал към този смел и красив младеж и тя се влюбила в него, макар че нищо не му казала. Те се срещнали отново случайно, няколко седмици по-късно на скалите. При първата им среща той не я бил разгледал добре — бил просто благодарен, че е жив, а и след това се разсеял от идването на Доригена и всичко, което последвало. Сега вече се бил примирил, че ще живее без любов. Но съдбата има начин да променя решенията ни. Прочетете Боеций.

— Как се казвало момичето? — попита Нед.

— Не знам — отвърна Чосър — В старата история не се споменава.

— Стара история? Мислех, че ти я измисляш — каза Нед.

— Нищо не съм измислил — отвърна Чосър.

— В конвоя ни на връщане имаше един кораб на име „Агнес“ — каза Алан. — Можем да наречем така момичето, както нарекохме останалите.

— Агнес? Защо не? — каза Джефри Чосър, развеселен от множественото число. — Та Агнес искала да научи от Аурелис подробности за спасяването на Арверагус и оръженосецът, макар и скромен, бил щастлив да й ги разкаже. „Колко смело“, повтаряла тя „колко си смел“. Скромният Аурелис свеждал очи, но всеки път, когато вдигнел поглед, красотата на Агнес го поразявала. Тя пък не смеела да го погледне от срам. Но нямало и нужда. Всяка черта на лицето му била запечатана в сърцето й, а гласът му бил музика за ушите й. На скалите било студено и ветровито, затова двамата потърсили къде да се скрият, за да продължат разговора си. И тъй като след малко ще влезем в града и също ще се подслоним, приключвам с тази история. Тя свърши, както трябваше. Любовта, която Аурелис изпитвал към Агнес, която не била потискана години наред като чувствата му към Доригена, се породила изведнъж. Ние не можем да обичаме двама души едновременно. По-силното или по-новото чувство заличава по-старото. Сякаш Доригена никога не била съществувала.

— Колко жалко — каза Нед.

— Но то си е така — каза Чосър, чудейки се дали Нед мисли за Алис Луп. — Така е. Затова тези двама — Аурелис и Агнес — се влюбили. Оженили се. И като рицаря и неговата дама също заживели в хармония и приятелство. Тъй свършва нашата история и нека Бог да ни пази.