Чосър и Домът на славата

14.

Заловили бяха едноръкия мъж. Когато Ришар Фоа решил, с помощта на Гастон Флорак, че смъртта на Дьо Гияк е била причинена от човешка намеса, а не от бивните на глигана, изпратил хора да претърсят гората. Почти веднага те срещнали Матийо, както се наричаше едноръкият. Оказало се, че той изпитвал силна ненавист към рода Гияк, тъй като загубил ръката си, след като бил нападнат от един от алаунтите, макар и не по времето на Анри, а на неговия баща. Матийо бил открит в убежище от клони и зеленина, наподобяващо повече леговище на животно, отколкото човешко жилище. По лицето му имало следи от кръв и той стискал голям пръстен със сапфир, който бил разпознат като един от пръстените на Анри дьо Гияк.

Джефри Чосър трябваше да бъде доволен от тази новина. Не само подозренията му относно смъртта на Гияк бяха потвърдени и престъпникът заловен, но и срещата му с едноръкия се бе оказала реална. Но Чосър не се чувстваше доволен, макар че щом Жан Кадо напусна стаята, Одли и Кейтън го поздравиха, сякаш лично бе заловил злосторника.

— Има само един проблем — каза Чосър — Този Матийо не е виновен.

— Не го е направил той.

— Сигурен ли си, мастър Чосър?

— Колкото съм сигурен, че седя тук, мастър Фоа.

Двамата мъже бяха в същата стая, където Анри дьо Гияк бе казал предишната вечер на Джефри да не храни лъжливи надежди. Отново беше лятна вечер, но въздухът беше душен, сякаш предстоеше буря. Само преди двадесет и четири часа Фоа седеше на мястото на писаря в единия край на стаята. Сега се беше настанил на стола на покойния си господар и държеше чаша с вино. Гарафата беше на близката маса, но той не предложи на Чосър. Фоа не изглеждаше съвсем спокоен, но в същото време в стойката му се долавяше някакво упорство, сякаш искаше да покаже, че няма да се остави да бъде разубеден от никого (камо ли пък от англичанин).

— Какви са основанията ти?

— Срещнах Матийо в гората, малко преди да бъде открито тялото на графа.

— И?

— Няма как да е стигнал до поляната, където… е било извършено престъплението, за толкова време. Аз стигнах за няколко минути, а бях на кон.

— Познаваш ли горите на Гияк?

Чосър поклати глава. Знаеше какво ще последва.

— Има преки пътеки, които само обитателите на гората познават. Матийо е живял там много години.

— Защо?

— Някои хора не обичат компанията на ближния си.

— Чух, че имал зъб на рода Гияк.

Фоа сви рамене.

— Кой знае какво става в ума на подобен човек? Изгубил ръката си заради едно от ловните кучета на лорда преди много години. По времето на бащата на Анри. Матийо бил дете. Семейството му получило обезщетението, което се предвиждало от закона. Няма от какво да се оплакват.

— Няма от какво да се оплакват — повтори Джефри. — Какво е станало със семейството му?

— Откъде да знам? — отвърна Фоа. — Било е преди моето време. Пък и те са били селяни. Не се занимаваме с тях.

Чосър замълча. Фоа явно реши, че трябва още да го убеждава.

— По лицето му имаше кръв. Прясна кръв.

— Лицето му беше покрито със стари и нови драскотини, когато го видях, преди Анри да умре. Изглеждаше така, сякаш има навика на някои отшелници да се бичува с трънени клони.

— Смяташ, че е била негова кръв?

— Такова е моето мнение.

— Твоето мнение не ни интересува особено, мастър Чосър.

Джефри се зачуди кои ли бяха тези „ние“. Засегнат, той продължи:

— Има още нещо. Днес с младия Анри ме видяхте да разглеждам храстите до поляната.

— Каза, че си изпуснал кесията си.

— Така е. И когато се наведох да я взема, забелязах нещо, което едва ли е убягнало и от твоя поглед, мастър Фоа. Имаше следи, които доказват, че някой е чакал там, скрит в храстите.

— Именно. Бил е този див горянин Матийо. Дебнел е там, чакал е удобен момент да нападне господаря ми.

— С една ръка?

— Ако човек загуби крак или ръка, природата го обезщетява за тази загуба. Останалите му крайници стават по-силни. Пък и Матийо беше въоръжен с меч. Той е нанесъл смъртоносната рана на граф Дьо Гияк, а не глиганът, както помислихме в началото.

— Как се е сдобил Матийо с меч? Див горянин с ловен меч?

— Един ловец съобщи, че тази сутрин е бил откраднат меч — отвърна Фоа.

Цялата история бе малко вероятна или поне твърде удобна. Чосър се канеше да го изтъкне, но вместо това каза:

— Човекът е клечал, подпирайки се с една ръка на земята, за да запази равновесие. Така другата му ръка е била свободна, за да държи меч.

Ришар Фоа кимна няколко пъти, сякаш англичанинът най-после казваше нещо разумно. Но когато думите на Чосър стигнаха до съзнанието му, кимането спря и лицето на сенешала стана още по-червено.

— Точно така е, мастър Фоа. Вдигам лявата си ръка. Виждаш ли? — Джефри разпери пръстите си. — На земята имаше отпечатък от лява ръка. Палецът беше откъм близката страна, както би било, ако човекът е гледал към поляната и езерото. Но нещастният Матийо няма лява длан, изобщо няма ръка. Така че онзи, който се е крил там, не е бил той.

Фоа въздъхна. Посегна към малък предмет, който стоеше до гарафата с виното и го вдигна, така че той проблесна светлината. После го хвърли към англичанина. Чосър го хвана над рамото си, повече с късмет, отколкото с ловкост. Отвори длан и известно време разглежда онова, което беше в нея, макар да бе осъзнал какво е, докато Фоа го хвърляше.

— Убедително, а? — каза сенешалът. — Бързо претърсване на дрехите на Матийо разкри, че в кесията му е скрит този предмет.

Чосър си спомни парцаливия човек, когото бе видял на горската пътека. В кесията му?! Той нямаше достатъчно дрехи, за да прикрие голотата си, камо ли кесия. Кесиите бяха за хората, които имаше какво да слагат с тях. Опита се да си припомни как изглеждаше Анри дьо Гияк — легнал в тревата, едната ръка отпусната край тялото, а другата свита отбранително над кървавата рана в гърдите му. Като повечето хора, особено богатите и властните, Дьо Гияк носеше много пръстени по ръцете си. Самият Чосър, макар и не много богат, също носеше няколко. Той си представи ръката върху тялото и пръстите й. Беше ли този изкусно изработен сребърен пръстен със сапфир на пръстите на мъртвеца? Сети се за песента, която старицата бе пяла на вечерята. Vous estes le vray sapphire, беше първата строфа. Вдигна пръстена. Камъкът беше безупречно син като потъмняващото небе отвъд прозореца. Не беше сигурен дали пръстенът е бил на ръката на Анри, когато погледна тялото му.

Но сенешалът нямаше съмнения за значението на накита.

— Това е убедително доказателство, нали, мастър Чосър? Защото граф Дьо Гияк никога не го сваляше.

Убедително? Да, Джефри предполагаше, че е така. Ако пръстенът е бил свален от ръката на умиращия, само убиецът е могъл да го стори (щом си убил достоен човек, едва ли ще имаш угризения да му свалиш пръстена). И ако наистина са го открили у Матийо?

— Защо този горянин е взел само един пръстен? Защо не е свалил няколко?

Ришар Фоа се приведе. Лицето му се бе зачервило още повече, сякаш се напрягаше по нужда.

— Не, ти ми кажи нещо, Джефри. Защо толкова държиш да оправдаеш това никому ненужно, диво създание? Какво знаеш?

— Само това, което очите и разумът ми казват.

— Тогава внимавай накъде те води разумът.

Но Чосър не можа да премълчи един последен въпрос:

— Попита ли Матийо какво е станало? Може би е видял нещо.

— Бихме го разпитали, ако можехме, повярвай ми, не бихме имали нищо против хубавичко да го разпитаме. Но няма полза — Фоа се отпусна самодоволно на стола и отпи глътка вино. — Когато се изпречил на пътя на кучето, той загубил не само ръката си, но и способността да говори. Онемял и това е така от много години.

— И това беше — каза Джефри на Кейтън и Одли — Видях, че няма да стигна доникъде със сенешала.

— Не разбирам защо толкова държиш да докажеш, че този Матийо няма нищо общо със смъртта на Гияк — каза Нед. — Ако е било извършено убийство, виновникът трябва да бъде открит. И то много бързо.

— Удобно бързо.

— Аз съм за това справедливостта да възтържествува.

— Не би ли трябвало — намеси се Алан Одли — да пишат до Бордо и да искат някой от съдиите на принц Едуард да дойде и да разследва? Тази територия е все още под английска власт.

— Знатните лордове на Гийена са законът тук — каза Чосър. — Точно сега никой не би приел добре английска намеса.

— Тогава да го оставим да продължи — каза Нед. — В крайна сметка този човек е мразел графа заради изгубената си ръка. И макар без ръка е бил опасен!

— Това се е случило по времето на бащата на графа, защо изведнъж е решил да си отмъщава на сина след толкова години?

— Но ти каза, че у него са намерили пръстен, който е бил на покойния — сериозно каза Нед — Спомням си, че го видях на ръката на граф Дьо Гияк. Красив пръстен със сапфир.

— Открили го в някаква кесия на горянина, макар че дрипите не скриваха и голотата му.

— В кесията, в ръката му, каква разлика? И на носа си да го беше носил, пак щеше да доказва вината му.

— Боя се, че нас ни водят за носа — каза Джефри.

Не само тримата англичани се съветваха през нощта. Гастон Флорак и Ришар Фоа също не спяха и пиеха вино. След кратък размисъл Фоа бе предложил най-хубавия стол в стаята на Флорак в знак на уважение. Сега съжаляваше за решението си. Седеше на мястото на Чосър и непрекъснато се въртеше на стола, опитвайки се да се настани удобно. Почувства, че в бръчките на челото му се събира пот и я избърса.

— Лоша работа — каза той не за първи път.

Флорак не му обърна внимание. Вместо това си играеше с пръстена със сапфир, който преди тази сутрин никога не бе свалян от средния пръст на Анри дьо Гияк.

— Твоите хора ли го намериха?

— Гийом го откри у Матийо.

— Гийом?

— Нисък мъж с преждевременно състарено лице.

— А, този ли.

— Достатъчно е, за да обесим Матийо.

— Повече от достатъчно. Кога ще го направиш?

— След погребението на господаря. Какво мислиш? Ще се радвам да чуя мнението ти.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Така всичко ще приключи бързо, преди да се намесят от Бордо.

— Преди погребението ли?

— Да, ако си решил да го правиш.

— Англичанинът не е доволен.

— Англичаните никога не са доволни. За кого от всичките говориш?

— За по-възрастния. Джефри Чосър тръгнал през гората след нас. Открих го да души около поляната, където загина господарят ми.

— Искаш да кажеш, където беше убит.

Фоа трепна, но успя да кимне. Отново избърса челото си и каза:

— Изглежда този Чосър има някакви подозрения.

— И е прав.

— Направих всичко възможно да го убедя, че всичко е наред. Представих му доказателствата, включително пръстена, който държиш.

— Убеди ли го?

— Не вярвам.

— Англичаните са опърничави. Ако им кажеш, че носовете им са отпред на лицата, ще ги търсят на тила — каза Гастон Флорак, отпусна се на стола и протегна крака. — Какво ще правиш с него?

— Какво ще правя аз?

— Ти командваш тук — за момента.

Фоа си каза, че ако беше така, нямаше защо да се отказва от удобния стол. Той отвърна:

— Лейди Розамонд сигурно има какво да каже по въпроса.

Флорак помръдна рамене, сякаш да покаже, че не си струва труда дори да ги свие.

— Остави дамата насаме със скръбта й. Но, повтарям, англичанинът…

— Присъствието му тук определено е неудобно.

— Имаш дарба да изказваш очевидното, Фоа. Искаш ли да чуеш мнението ми?

Този Гастон Флорак е направо нетърпим, помисли си Фоа. Прикри чувствата си като заби лице в чашата. Отпи твърде бързо и червеното вино оплиска брадичката му. Какъвто и да беше отговорът му, той се изгуби в пръските.

— Тогава ще ти кажа — започна Флорак и се отпусна още назад, така че тялото му беше почти успоредно на пода. — Знам, че англичанинът е дошъл тук с жалката мисия да убеди господаря на Гияк да вземе окончателно страната на английската корона. И към мен се обръщаха през последните месеци. Към всички нас. Но аз знам кому дължа вярност.

„На себе си“, помисли Фоа.

— И ако, щом настъпи моментът — продължи Флорак, — разбереш кому дължиш вярност и ти, всичко ще мине добре. Междувременно най-добре е да се отървем от мастър Чосър и спътниците му.

— Временно ли?

— Ти командваш — каза Флорак и с окончателно движение обхвана пръстена с ръка. — Но си се полял с вино.

И това не беше последният съвет, провеждан на територията на замъка Гияк. Докато Чосър и неговите спътници обсъждаха дали мъжът от гората е виновен или не, и докато Ришар Фоа и Гастон Флорак бяха решили не само, че Матийо е виновен, но и че ще плати най-високата цена незабавно, актьорите също разговаряха за отминалия ужасен ден. Бяха насядали в кръг, осветени от една-единствена лампа в средата.

— Най-добре да си тръгнем — каза Маргарет Луп с обичайната си решителност. — Вече нямат нужда от нашите услуги. Няма да ни поканят да играем в замъка.

— Не знам — отвърна Луис Луп. — Когато се случи трагедия, хората искат да се поразсеят.

— Животът ни победи — каза жена му. — Хората няма да искат да се разсеят, защото вече си имат развлечение. Господарят на замъка загина…

— Казват, че бил убит — намеси се сивобрадият Мартин.

Алис Луп видимо потръпна и каза:

— Изгубихме и Бъртрам. Двама души за едно денонощие. Това не ми харесва.

— На никого от нас не му харесва, но смъртта на Бъртрам беше злополука — каза Луис, — ужасна злополука.

— Каквото и да е било, Бъртрам го няма — каза Саймън, който в полумрака бе сложил ръка върху бедрото на Алис. — Злополука или не, него вече го няма — той погледна към Хюбърт, който като новодошъл в трупата седеше малко извън кръга и лицето му беше изцяло в сянка.

— Какво мислиш, Том? — обърна се Луп към най-мълчаливия член на трупата, който обикновено подкрепяше мнението му.

— Мисля, че трябва да си тръгнем — каза Том.

— Добро момче — обади се Маргарет.

Луис Луп можеше да възрази, че и преди това са се сблъсквали с трагедии, че животът им като актьори зависеше от способността им да се преборват с дребни пречки като насилствена смърт, чума или война. Но беше достатъчно разумен, за да е наясно, че няма да убеди жена си. Ако тя бе на негова страна, можеше да убеди другите, но без искрената й подкрепа…

— Съгласен съм със сина си. Трябва да се върнем на крайбрежието, в Бордо — каза Мартин. — Там поне сме си у дома.

— Не попита Хюбърт какво мисли — забеляза Саймън.

Луис Луп се обърна към фигурата, която седеше мълчаливо извън осветения кръг.

— Като новодошъл съжалявам, че няма да имам възможност да играя — каза Хюбърт.

— Ще имаш много други шансове — каза Луис, чийто мисли вече се бяха насочили към бъдещето и какво да изиграят, когато стигнат в Бордо. Може би щеше да е по-добре да се върнат в града, на място, което в много отношения беше английски град, управляван от английски принц.

— Къде беше днес, Хюбърт? — попита Саймън и без да иска, стисна по-здраво бедрото на Алис. — Видяхме те да тръгваш след ловците.

— Къде бях ли? — повтори Хюбърт, сякаш му трябваше време преди да отговори. — Бях в гората, както всички вас.

В останалата част от замъка беше тихо през тази кратка и гореща лятна нощ. Тялото на Анри, граф Дьо Гияк беше положено в спалнята му. Една старица, негова бавачка преди повече от четиридесет години, бдеше край носилката. Главата й често клюмваше върху повехналите гърди и също толкова често тя се стряскаше и тихичко изпискваше при вида на непознатата обстановка. В съседната стая лежеше Розамонд дьо Гияк. Първия път, когато чу старицата да вика, косата й бе настръхнала. Сънят я споходи едва когато първите проблясъци на зората осветиха прозореца. В близката стая младият Анри спеше учудващо дълбоко. Когато се събуди на другата сутрин от приглушените звуци из сградата, му трябваше известно време, за да си спомни, че баща му беше мъртъв. Не беше така с дъщерите на Анри, които плакаха и се утешаваха взаимно през кратката нощ.

Няколко етажа по-ниско, в едно от помещенията, които служеха за склад, но можеха да се използват и като килии, когато беше нужно, мъжът на име Матийо се въртеше неспокойно върху купчината чували, на каменния под. Не бе забелязал твърдия под или влагата. Драскането и тропането не го плашеше, беше му приятно. Бе свикнал с нощните шумове в гората. Но всеки път, когато погледнеше нагоре, отначало не разбираше защо звездите са угаснали, а после носът му се чудеше — ако носовете могат да се чудят — защо въздухът е толкова задушен и застоял. В заблудата си той издра лице с единствената си ръка. Дългите му нокти очертаха нови следи и разкървавиха старите, така че лицето му се покри с кръв.

Единствените му спомени от деня бяха, че бе объркан и изплашен. Група въоръжени мъже го беше хванала на едно от местата, където си беше направил легло, оковаха го и опипаха тялото му и дрипите, които едва го покриваха. Един от мъжете ликуващо вдигна нещо, което блестеше в синьо, тъмносиньо като небето в края на деня. Поведоха го, препъващ се, вън от гората — пътуване, изпълнено с ругатни (не негови, естествено), преминаване през някакво място с къщи и мълчаливи зрители. После преминаха през големи врати и под високи стени, слязоха по стълби и го вкараха в тази тъмна дупка. Като животните Матийо можеше да си спомня откъслечни образи от миналото и осъзнаваше настоящето. Но не можеше да гадае бъдещето, ничие бъдеще. Сви се върху мръсните чували и закри окървавеното си лице с ръка.