Чосър и Домът на славата

15.

— Божичко, Джефри, какво ще правим? — каза Нед Кейтън.

— Да правим? Нищо.

Нед Кейтън беше единственият от тримата, който реагираше явно на напрежението в ситуацията им. Алан Одли беше пухтял и нареждал, че това е позор, че е престъпление те тримата — като англичани, като служители на краля на тази провинция — да бъдат държани като затворници. Но после сякаш се бе примирил с положението и бе застанал до решетката на прозореца, единственото място, през което влизаха въздух и светлина отвън и който гледаше към един от вътрешните дворове на замъка. Затова пък Нед бе пребледнял и бе започнал да си мърмори под нос, подхвърляйки от време на време забележки към Чосър, от които ставаше ясно, че го обвинява за случилото се.

На Джефри му се бе случвало и друг път да бъде задържан. Дори при първоначалното си идване в Гияк преди повече от десет години той бе пленник, макар да се отнасяха с него като с лорд. Но тогава, разбира се, Анри командваше тук, а и Чосър беше военнопленник. Изглежда сега сенешалът Фоа бе взел нещата в свои ръце, заявявайки, че затваря англичаните, за да бъдат в безопасност. Според него, из замъка и околността му се носели какви ли не слухове. Макар да били задържали виновника за смъртта на Дьо Гияк, това не възпряло нито приказките нито обвиненията. Като чужденци Чосър, Кейтън и Одли били в уязвима позиция. Фоа беше толкова доволен от този израз, че го повтори, „в уязвима позиция“. Ще е по-добре за всички, ако известно време не се мяркате пред очите на местните. Така че, както виждаш, мастър Чосър, затваряме ви тук заради собствената ви безопасност.

Чосър беше подмамен да излезе от стаята си рано сутринта, когато обитателите на замъка започваха да се раздвижват. Нисък мъж с неприятно луничаво лице бе почукал на вратата му не особено внимателно и му бе казал, че Ришар Фоа го вика спешно в покоите си. Чосър се бе облякъл с мисълта, че Фоа може да е размислил след разговора им предната вечер. Отведоха го по някакви безлични коридори в едно отдалечено крило на замъка. Тъкмо си мислеше, че Фоа със сигурност би трябвало да е настанен по-добре, а не в тази зле осветена и проветрена част, когато видя двама войници на пост пред солидна врата. Един от тях почука и отвътре отвориха. Светлината бе слаба, но очите на Джефри вече бяха привикнали към нея. Забеляза, че Кейтън и Одли са вече вътре с още двама въоръжени мъже. Кой знае защо поведението им — на Нед и Алан — му напомни на ученици, хванати да правят беля. Значи това беше капан, но бе твърде късно, за да успее да избяга. Нямаше смисъл и да протестира, тъй като разбираше, че заповедта за задържането им не е била дадена от луничавия мъж, който с ироничен поклон му направи знак да се присъедини към спътниците си. Войниците излязоха и вратата се затвори с трясък, последван от превъртане на ключ. В стаята имаше дъбова маса със столове и празна ракла. Мирис на изгорели дърва се носеше от каменните плочи на голямо огнище. Чосър надникна вътре и погледна нагоре към комина, който се стесняваше и извиваше нанякъде. Усети мирис на влага и сажди. Стените на стаята бяха голи. По оскъдното обзавеждане реши, че вероятно стаята е предназначена за дежурната стража.

След около час вратата се отвори и на прага застана Ришар Фоа. Той запълни пространството, запречвайки повечето светлина, която влизаше от коридора. Почти с извинителен тон той обясни защо са тук. Било въпрос само на часове, най-много на ден, докато ги освободят, каза той. После си тръгна.

Тогава Нед Кейтън започна да задава въпроси. Защо сме тук? Какво ще правим?

— Да правим? Нищо — отвърна Джефри.

— Нищо ли?

— Трябва да приемем положението от добрата му страна. Не искат да ни навредят.

— Как можеш да говориш така, когато сме затворени против волята си?

— Защото не са ни хвърлили в килия или затвор. Тук е хладно и сенчесто и ще бъдеш благодарен за това по обяд. Чу какво каза сенешалът. Скоро ще бъдем на свобода.

В отговор Кейтън изсумтя. Алан Одли продължаваше да гледа през прозореца. Джефри не изпитваше такава увереност, каквато показваше пред спътниците си, но не вярваше, че са в сериозна опасност. Да затвориш английски пратеници под претекст, че така им осигуряваш временна безопасност е едно, да стигнеш по-далеч би означавало да получиш отговор с желязо от двора на принца в Бордо. Войни са започвали и по по-дребен повод. Освен, разбира се, ако някой не се опитваше именно да подпали война…

Малко по-късно им донесоха много храна, сякаш за да ги обезщетят за задържането. Месо и сирене, хляб и вино. Не бяха яли от дванадесет часа и повече, и за известно време забравиха трудното си положение и се развеселиха под влияние на питието. После ги заведоха един по един и под стража да се облекчат, във влажен и миризлив нужник, който се намираше в най-външната част на стената, така че всичко се изливаше право в реката.

Когато всички се върнаха, Алан седна до стената под решетката. Скоро главата му клюмна и той тихичко захърка. Макар да бяха отново заключени, Нед провери вратата, сякаш не вярваше на ушите си. После седна на масата и се вторачи в пространството. Джефри се чудеше дали отвън имаше войници. Мислеше и какво да прави по-нататък. Естествено, нямаше какво да се прави, както бе казал на Нед. Затова се зарадва, когато откри в джоба си „Утешението на философията“. Сигурно я бе прибрал там вчера и бе забравил. Това беше връзката с обикновения живот, ръкопис, изписан със собствения му нечетлив почерк, който препоръчваше търпение и смирение, когато изпаднеш в беда. Спомни си, че Боеций също е бил в затвора. (Потисна мисълта, че скоро след това са го убили.) Прозорецът не беше много голям, но южното слънце на двора блестеше през него и имаше достатъчно светлина, за да може да чете.

Чосър отвори книгата и я сложи на масата, седна и зачете. Сенките в стаята се раздвижиха. Въпреки че бяха отделени от външния свят със стена, дебела повече от метър, въздухът беше топъл и задушен. След известно време Алан се събуди и отново се загледа през прозореца.

— Какво виждаш, Алан? — попита Нед.

— Нищо. Навън няма никого. Къде ли са всички?

— Какво четеш, Джефри? Пак ли някаква стара книга? — продължи с въпросите Кейтън.

Чосър я вдигна, за да види младежът, че е същата.

— О, утешението на философията. Ха!

— Не говори прибързано, приятелю. Чуй какво пише авторът. „Мислиш, че Фортуна се е обърнала срещу теб; но не си прав. Тя по-скоро запазва обичайното си поведение — да се променя непрекъснато. Същото е било, когато те е подмамила с илюзията за благополучие.“

— Не ми помага особено — каза Нед.

— Защо не продължиш историята си? — внезапно попита Алан.

— Коя история? — попита Чосър.

— Започна да ни я разказваш на кораба „Арверагус“, който ни докара в тази проклета страна.

Чосър затвори книгата и я върна в джоба си. Чувстваше се задължен да разсее спътниците си. А и не беше ли затворът традиционно място за разказване на истории? Само че коя история беше онази…?

— Рицарят и неговата дама, Арверагус и Доригена — припомни му Нед.

— А, тази.

— Какво станало с тях?

Какво станало наистина? Трябваше да разбере. Отчасти това бе причината да продължи историята. А и това щеше да ги накара — както и него самия — да забравят къде са.

— Докъде бях стигнал? Имаше млада жена на име Доригена, която живеела на бреговете на Бретан. Имаше и рицар, който я ухажваше и се ожени за нея. Наричаше се Арверагус, също като кораба. Споменах колко трудно му било да я спечели, споменах и че Арверагус и Доригена се обичали истински…

Той млъкна. Това приличаше донякъде на тъкане на гоблен. Вземаш конците, които си изоставил преди време, започваш отново да ги сплиташ и най-накрая се появява мотив, форма, картина.

— Когато се оженили, Доригена и Арверагус се врекли…

В какво? Каквото и да е то, трябва да бъде подложено на изпитание преди края на историята. В историите обещанията се дават, за да бъдат проверени и понякога нарушени. Умът на Чосър работеше с бързината на пръстите на тъкачка на гоблени. Въпреки това можа да стигне само до най-тривиалното разрешение.

— Доригена… казала, че ще бъде негова вярна съпруга завинаги, а той обещал никога да не я кара да прави нещо против волята си. И така те живели много щастливо цяла година или може би малко повече. След това рицарят трябвало да замине да се бие в Англия. Доригена не се опитала да го спре. Той не би бил мъжът, когото обичала, без рицарските си начинания, които допринасяли за славата и достойнството му. Но тя скърбяла за отпътуването му и не можела да промени това. Колкото по-дълго го нямало, толкова по-тъжна ставала. Не можела да спи, едва хапвала, не разговаряла с приятелите си за нищо друго, освен за отсъствието на съпруга си, колко го обича и колко се притеснява да не му се случи нещо в чуждата земя. Извън всичко това тя била разумна жена, затова приятелите й били търпеливи с нея и най-накрая успели да я успокоят. Помогнало и това, че получавала писма от съпруга си, който я уверявал, че е добре, че я обича и ще се върне колкото се може по-бързо.

— Затова мислите й, които в началото били съсредоточени върху отсъствието му, започнали да се отправят към завръщането му. Когато приятелите й видели, че Доригена си връща настроението, я накарали да започне да излиза по малко. Замъкът, в който живеела, бил близо до морето. Доригена се разхождала с приятели на самите скали. Естествено, тя гледала към морето и мечтаела всеки кораб, който зърне, да е корабът, с който ще й върне съпруга. Но корабите отминавали, безразлични към болката на дамата на скалите. Тогава Доригена сядала върху меките треви на ръба и вместо да гледа към хоризонта, свеждала поглед надолу.

— Онова, което виждала на стотици метри под себе си, не й харесвало. Сърцето й направо подскачало в гърлото. Подножието на скалите било осеяно от остри черни камъни, като извадени зъби на морско чудовище. Тя се питала защо Бог ги е сложил точно там, под скалите. Каква полза би имал някой от тях? Били твърде оголени и непрестанно плискани от вълните, за да могат дори птиците да кацат по тях. Приличали на преграда между нея и Арверагус. И както биха направили много моряци, си пожелавала камъните да отидат в ада.

Чосър си представи скалите на Бретан, каквито ги бе зърнал от палубата на „Арверагус“, черни и заобиколени от бяла пяна. Усети вятъра върху лицето си и дочу ритмичния шепот на вълните. Но не, този шепот сякаш беше истински. Той млъкна насред изречението.

— Чувате ли? Какъв е този звук?

— Човешка глъчка — каза Алан, връщайки се на прозореца, за да чуе по-добре. — Шум на тълпа.

— Откъде идва?

— Вероятно от някой от вътрешните дворове на замъка или от селото.

Шумът бе постоянен — и добре различим, когато разпознаеш от какво е — шум на множество хора в добро настроение, дори развълнувани. Той се издигаше над стените, понесен от горещия следобеден въздух. Напомняше на Чосър за панаир или тълпа, която очаква нещо драматично да се случи на пазарния площад. Може би Луис Луп и другите бяха решили да изнесат представление. Не, едва ли биха го направили в деня след смъртта на граф Дьо Гияк.

Сещаше се само за един друг повод, при който тълпата би излъчвала същата смесица от възбуда и добро настроение. Боеше се от най-лошото, но отблъсна тази мисъл. Бързо продължи с историята, макар че в нея се бе появило нещо мрачно и безмилостно. Лейди Доригена… камъните… да отидат в ада… как искала да отидат в ада! В ума на Чосър проблесна историята на Анри дьо Гияк, как в младостта си, докато се връщал в Гийена след смъртта на баща си, бил изхвърлен близо до брега на Бретан и се заклел, че ще води по-добър живот, ако оцелее.

— Най-големите надежди и страхове на Доригена се сбъднали почти едновременно — продължи Джефри. — Една сутрин се появил кораб, който се устремил точно към мястото, където дамата на рицаря се разхождала по скалите. Тя засенчила очи, за да види платното. Да, помислила си, може да е корабът на Арверагус. И опитвайки се да успокои препускащото си сърце, тя се обърнала с гръб и започнала да брои до сто. Едва била стигнала до петдесет, когато се обърнала да погледне още веднъж. Наистина бил корабът на Арверагус. Не можела да обърка платното. Той вече бил почти у дома. Но докато корабът се опитвал да премине между скалите, изведнъж се надигнала огромна вълна, подхванала го и го блъснала в същите онези черни камъни. Пред очите й корабът се разцепил на две и пътниците му паднали във водата. Само ревът на разбиващите се вълни и воят на вятъра пречели на виковете на удавниците да стигнат до нея. А между тях сигурно бил и съпругът й.

— Доригена пребледняла и се свлякла върху скалите. За неин късмет я открили скоро. Няколко седмици била на ръба на живота и смъртта, но най-накрая оздравяла. Приятелите й отново се опитвали да я развеселят, макар че този път било далеч по-трудно, тъй като преди тя само се безпокояла, че съпругът й може да не се завърне, а сега вече знаела, че го е изгубила завинаги.

— Но те търпеливо я връщали към живота. Държали я далеч от ужасните камъни и се опитвали да я развличат в красиви градини по бреговете на спокойни реки. На един от тези излети — с храна, вино и музика, в хубаво време — те посетили градината на един от приятелите на Доригена. Бил прекрасен ден в началото на май. Светът изглеждал пъстър и красив. Приятелите й се забавлявали, пеели и танцували, съвсем невинно разбира се, защото в тази история няма нищо неблагопристойно. Но Доригена просто си седяла. Не й се пеело, не й се танцувало. Била все още изцяло в плен на тъгата си. На излета имало и един млад мъж, който също бил нещастен. Името му било… как се казваше третият кораб от флотилията, с която пътувахме към Бордо?

— „Аурелис“ — подсети го Алан Одли.

— Аурелис, разбира се — каза Чосър — Той също ще стане герой от нашата история. Аурелис бил оръженосец — красив, силен и всичко останало. Бил влюбен в Доригена от няколко години, но не й бил признал любовта си. Вместо това давал израз на страстта си като пеел песни за несподелената любов и й хвърлял изпълнени с копнеж погледи. Тя изобщо не го забелязвала, защото през цялото време мислите й били отправени към съпруга й, а откак бил загинал — още повече.

Но този път Аурелис и Доригена се заприказвали. Всички други се наслаждавали на хубавия ден и красивата градина. Но нещастните се привличат. Така Аурелис разбрал, че сега е моментът да признае любовта си. Разбирал скръбта на вдовицата, но просто не можел да се удържи. Знаел, че предаността към нея е обречена, че единствената му награда вероятно е разбито сърце, че тя би могла да го убие или спаси с една дума. Пожали ме, изплакал той, или най-добре да ме погребат в краката ти. Доригена не била жестока, но била вярна на паметта на Арверагус. Канела се да каже „не, няма да бъда твоя любима“, но тогава погледнала Аурелис. Той не бил паднал в краката й, но всяка частица от него излъчвала смирена молба. Както казах, Доригена не била жестока и може би видяла в неговото страдание отражение на своето. Затова го поставила на изпитание, накарала го да направи нещо невъзможно, но то щяло да й помогне да бъде с чиста съвест след това, казвайки си: „Е, поне не го отхвърлих направо.“

— Обещала му, че ще бъде негова, ако й донесе останките на съпруга й, за да може да ги погребе достойно, а не да ги остави в чудовищния търбух на морето. Аурелис бил смаян. Досега тялото на рицаря навярно било купчина кости, разпилени на огромна дълбочина. Искането на Доригена не можело да бъде изпълнено. Как ще събереш костите на човек оттам?

— Но онова, което Аурелис искал, не можело да стане, ако не изпълни желанието на Доригена и тъй като тялото на първия й съпруг не можело да бъде открито, той нямало да може да се ожени за нея. Но това бил начинът Доригена да не откаже окончателно на Аурелис, а да се отнесе мило с него.

— Мило! — изсумтя Нед Кейтън — Типичните женски номера.

Чосър протегна ръка с дланта нагоре, сякаш за да каже, както искаш, приятелю. Това бяха моментите, на които се наслаждаваше, моментите, когато бе покорил публиката (дори тя да се състоеше само от двама души). Те бяха забравили къде са и какво ги заплашва, макар че шумът отвъд стените не бе заглъхнал.

— Аурелис изпаднал в още по-голямо отчаяние. Подобно на Доригена, той започнал да се разхожда по скалите. Мислел да се хвърли оттам. Да се удави във водите, които били погълнали Арверагус. Един ден забелязал кораб, който безпомощно се носел към същите камъни, които разбили и кораба на рицаря. Не бил голям, нямал лъв на платното, приличал по-скоро на рибарска лодка. Тя се ударила в камъните и малцината мъже на борда паднали в морето. Без да се замисли, Аурелис изтичал надолу по пътеката, която — за щастие — криволичела надолу. Един моряк се бил хванал за част от мачтата и бил съвсем наблизо до брега, още жив. Аурелис скочил във водата, макар да не можел да плува. Какво е мислел? Дали искал да сложи край на живота си? Очевидно не държал на него. Може би това изиграло по-голяма роля от желанието му да спаси някой друг…

Думите на Джефри бяха прекъснати от превъртането на ключ. Той раздразнено се обърна, очаквайки да види Ришар Фоа. Но не сенешалът, а Жан Кадо, техният водач и преводач, стоеше на вратата.

— Побързайте — каза той — Трябва да дойдете с мен.

От върха на стената над външния двор на замъка Гастон Флорак и Ришар Фоа наблюдаваха подготовката в центъра на селцето. Шумът на тълпата стигаше и до тях.

— Документите са в ред — каза Фоа, изтривайки челото си.

— Документите?

— Знаеш какви педанти са в Бордо. Всичко трябва да е надлежно подписано и подпечатано.

— В момента едва ли има значение — каза Флорак — Но се радвам да чуя, че всичко е наред. Не се тревожи, аз съм зад теб.

Сутринта се беше състоял бърз процес, който трябваше да въздаде правосъдие. Доказателствата срещу Матийо бяха показани и набързо огледани от Фоа, канцлерът на замъка и други знатни служители от домакинството. Гастон Флорак не бе присъствал, но всички знаеха какво мисли по въпроса. Матийо очевидно не разбираше какво става, беше ням и неподвижен като столовете, на които седяха обвинителите му.

Разбира се, Матийо беше виновен и трябваше да си плати за стореното. Малка каруца, теглена от муле, беше докарана под един от най-здравите клони на кестена на площада. Следвайки нарежданията на Гийом, луничавият мъж, който беше дошъл за Чосър същата сутрин, друг от хората на Фоа беше възседнал един клон и се държеше с лявата ръка. В дясната стискаше дебело въже. Очевидно от височината му се виеше свят и Гийом го мъмреше за слабостта му. Докато търсеше най-подходящото място, където да върже въжето — така че да има място да се залюлее и същевременно да не се заплете в близките клони — той ронеше крехките му цветове. Листенцата им падаха като снежинки върху гърба на мулето или по косата и дрехите на Гийом.

Тълпата селяни, която нарастваше още от обяд, подвикваше съвети и мнения. Събралите се не обръщаха внимание на знойното слънце и задуха, който носеше обещание за буря. Бяха забравили за задълженията си, цареше празнично настроение. Никой и не мислеше да защити Матийо. В техните очи той беше „дивака от гората“, дори плашеха децата с него. А сега беше и престъпник, убил техния господар в мига, когато Анри се беше проявил като храбрец в лова на глигани. След два-три дни щяха да погребат Дьо Гияк. Цялото село щеше да участва в бдението, макар и отдалеч. Очакваха ги още няколко часа без работа, а накрая — изобилно ядене и пиене. Но преди всичко това щяха да обесят някого — предястие към бъдещия пир.

Пред вратата нямаше войници. Чосър погледна въпросително към Кадо, който просъска:

— Имат по-интересни занимания.

Жан Кадо познаваше тази част от замъка. Преведе ги през най-отдалечените му кътчета, покрай вонящия нужник, а после нагоре — по стръмно спираловидно стълбище. Най-накрая се оказаха в кръгла стая, осветена от лъчите на следобедното слънце, които проникваха през бойниците. Те бяха ниско до земята и достатъчно широки, за да позволят стрелба с арбалет. Съдейки по ъгъла, под който падаше светлината, Чосър осъзна, че са на долния етаж на една от южните кули. По средата на пода имаше отвор с капак, през който можеха да бъдат подавани оръжия и провизии, също такъв се виждаше и на тавана. До едната стена се виждаше голям сандък. От тази стая можеше да се отбранява замъкът, а останалата част от кулата да бъде недостъпна, тъй като стълбите стигаха само дотук.

Защо бяха доведени в тази стая? Чосър се наведе и видя върхове на дървета, като изтъкани в горната част на гоблен. Обърна се и погледна въпросително Жан Кадо, който очевидно неслучайно ги бе довел тук. Изненада се, когато видя измъченото му изражение, но го отдаде на напрежението.

— Трябва да бягате. Всички трябва да се махнем оттук, освен ако не искате да свършите като бедния Матийо.

Никой не отговори на думите му. Алан Одли подаде глава през една от бойниците. Горната част на тялото му бе прилепнала към тясната част на отвора преди хоризонталното си разширение. Стената бе дебела повече от метър и половина. Одли измъкна главата си и попита:

— И как ще избягаме? Доста нависоко сме.

— Защо просто не излезем през портите? — попита Кейтън.

— Няма да ни пуснат. Бесят нещастника, убил господаря на Гияк — каза Кадо.

— Бесят го! — възкликна Алан.

— Горкият Матийо — каза Кадо. — Никой от нас няма да бъде в безопасност.

Гласът му отекна странно в кръглата стая. Чосър почувства как ръцете му настръхват. Колкото и горещо да бе навън, въздухът в кулата бе хладен, почти влажен. Странни звуци, наподобяващи скърцане и шепот, се носеха отгоре и отдолу. Бесят нещастника. Джефри изпита горчиво задоволство, че подозренията му са се потвърдили. Шумът, който бяха дочули, тази възбудена глъчка… Нищо не доставяше такова удоволствие на тълпата, както екзекуцията. Помисли си за немия, когото бе срещнал в гората — наистина нещастник — човекът с една ръка.

Жан Кадо направи знак на Джефри и двамата отвориха сандъка. Капакът му остърга стената. Чосър видя намотани въжета, куки и макари. Кадо започна да вади въжетата.

— Разбираш ли от възли, мастър Джефри? Cabestan, tete d’allouette? Не знам имената им на английски.

— Осланям се изцяло на твоите познания, мастър Жан.

Със сръчни и бързи движения Кадо направи възли на равни интервали върху двете въжета, които бе извадил от сандъка. После ги свърза и закрепи здраво единия край за халката, вградена в капака на пода. Провери последния възел, опъвайки неколкократно въжето. После накара Алан да хване другия край и да го пусне през отвора за стрелба.

Чосър отново се наведе и погледна навън под друг ъгъл. Лек ветрец полюшваше короните на дърветата на фона на синята ивица небе.

— Не е толкова зле, колкото изглежда, мастър Чосър — каза Жан Кадо, изправи се и отупа прахта от дрехите си. — Вече съм огледал. Стената се спуска право надолу към стръмен каменист склон, покрит с храсти. Този замък е строен така, че да не позволява хората да се изкачат нагоре, а не да слязат.

— Точно така — каза Джефри.

Онова, което го притесняваше, не беше мисълта за спускането, увиснал на въжето. Или по-скоро този страх не беше по-голям от мисълта за друго унижение, което може би го очакваше.

— Какво ще правим, когато се спуснем? — попита Нед Кейтън.

— Уредил съм всичко — отвърна Кадо.

Кейтън погледна към Чосър, който кимна в знак, че трябва да му се доверят. Можеше да добави и че нямат голям избор. Новината, че едноръкият Матийо ще бъде екзекутиран за убийството на Гияк беше разтърсила Джефри. Той бе казал, че е нужен правник, за да определи деликатния момент с правомощията в имението на Гияк, но колкото и да бе невеж в това отношение, бе напълно убеден, че Ришар Фоа — ако сенешалът бе наредил да обесят Матийо — превишава властта си. Най-малкото за смъртта на важна личност като граф Дьо Гияк трябваше да бъде съобщено в съда на принца в Бордо и да бъде направено обстойно разследване. Фактът, че това бе пропуснато, за Чосър бе доказателство, че Ришар Фоа, може би подтикван от Гастон Флорак, не се интересуваше от последствията… или разчиташе, че англичаните няма да контролират още дълго тази част на Гийена. И ако беше така, тогава положението им беше по-несигурно, отколкото Чосър беше казал на спътниците си. Онова, което бе започнало като мисия за запазване на съюзник, вече се свеждаше до една съвсем проста задача — да запазят главите си.

— Кой ще е пръв? — попита Кадо.

Никой от англичаните не прояви желание. Кадо промърмори нещо под нос, обърна се и мина през отвора, който водеше към процепа за стрелци. Легнал по корем, той тръгна с краката напред, странен процес, тъй като тялото му трябваше да застане под лек ъгъл нагоре. Одли и Чосър се наведоха да избутат раменете и разперените му ръце. Притиснал въжето под тяло си, Кадо закриваше светлината. Подобното му на бухал лице бе изопнато и съсредоточено. Когато краката му стигнаха ръба на отвора, той изохка — звук, който изразяваше нещо средно между тревога и задоволство. После с една ръка се хвана за вътрешния ръб, а с другата сграбчи въжето и двете половини на тялото му бяха почти идеално балансирани — вън и вътре. Почти, но не съвсем. На този етап и двете му ръце бяха хванали въжето. С последен тласък на тялото Жан Кадо се прехвърли през ръба. Сега само раменете и главата му се виждаха на фона на бледото небе.

— Дръж се здраво и Бог да ти е на помощ, Жан — каза Джефри.

Мъжът кимна и изчезна от поглед. Въжето, опънато между халката на капака и отвора за стрели, леко потрепна. Останалите чакаха, агонизиращи от напрежение, опънатото въже внезапно да се отпусне, чакаха вик или шум от далечно падане на тяло. Най-накрая въжето се отпусна, но не последва никакъв звук, освен шумоленето на вятъра. Алан Одли подръпна лекичко въжето и сви рамене.

— Трудно е да се каже дали на другия край има някой.

Опита се да говори безгрижно, но гласът му трепереше. Джефри пропълзя до отвора и погледна надолу. След каменния полумрак на стаята в кулата, горещият въздух и слънцето го удариха в лицето като плесница. Отначало не виждаше нищо. После съзря мъничката фигура далеч долу, която махаше с ръце. За миг се зачуди кой ли е. После се отдръпна.

— Спуснал се е. Просто се спускате от стената, отдолу има склон, но не твърде стръмен, защото Кадо стои на него и маха с ръце. Кой ще е следващият?

— Защо не ти, Джефри? — попита Нед.

— Не — отвърна той и бързо добави. — Имам си причина да искам да остана последен.

— Никой не може да каже, че един Одли се е уплашил да направи нещо, което е сторил един гасконец.

С тези думи Алан подаде краката си през отвора и скоро от него се виждаха само глава, рамене и две ръце, стиснали въжето. След това под одобрителния шепот на Джефри и Нед той изчезна от поглед.

Изчакаха няколко минути. Въжето леко се отпусна и отвън се дочу далечен вик. Нед Кейтън беше следващият. За лека изненада на Чосър той се промъкна без възражения през тясното пространство и се спусна от ръба. Ако някой наблюдаваше отдолу, сигурно му се струваше, че кулата бълва хора.

Джефри изчака, докато чуе отново вик отдолу. Чу вик, който показваше, че Нед също е слязъл. Той се ослуша пак. Някакво странно свойство на кулата усилваше всеки шум. Затръшна ли се нещо долу? Не беше ли това шум от тичащи крака по спираловидното стълбище? Не, но някой можеше да дойде всеки момент. Той реши, че обитателите на замъка са на селския площад или струпани по бойниците, които гледаха към него.

Макар да не бе гъвкав като спътниците си, той се промъкна през отвора. Ръцете му се хлъзгаха по студения камък. Краката му се плъзнаха през ръба и увиснаха в празното пространство. Усещането не беше приятно. Легнал по корем, той се избута още. Въпреки хладината в стаята, по лицето му се стичаше пот.

Сега, когато все по-голяма част от тялото му провисваше във въздуха, той стигна до момента, от който се боеше — не най-опасният, но най-унизителният, за който непрекъснато мислеше. Затова бе настоял да тръгне последен — боеше се, че хоризонталният отвор в стената ще бъде твърде тесен, за да успее да се промъкне през него. Той беше достатъчен за дребния Жан Кадо или младежите, макар че Нед беше доста набит. Те можеха да се плъзнат през него като горещо масло в гърло. Но за мъж, който беше малко по… малко по-закръглен, да кажем… това беше доста трудна маневра. Той бе преценил възможностите. Да заседне унизително наполовина вън, наполовина вътре, висейки на стотици метри над земята, заклещен в каменния тунел. Или Нед и Алан да го бутат със смях и ругатни. Да тръгне последен означаваше, че другите ще са навън и ако не са в безопасност, поне ще са на твърда земя.

Чосър беше стиснал така здраво въжето, както само страхът може да те накара. Почувства как се плъзга през ръба като бавно изливана течност — о, колко бавно — от гарафа. Беше трудно, но реши, че ще успее да мине през отвора. Едното унижение му беше спестено. Странно, че се страхуваше повече от унижението, отколкото от смъртта. Сега вече трябваше да се бои само от смъртта. Слабините му преминаха през ръба, последвани от добре закръглените му талия и корем. И изведнъж се оказа увиснал на самия ръб на отвора, с протегнати към въжето ръце. Сети се за историята, която бе разказвал в помещението за стражата. За Арверагус, Доригена и Аурелис. Беше изоставил на неизвестно бъдеще младия Аурелис, след като той бе скочил в морето. А сега той, не толкова младият Джефри Чосър, щеше да се впусне в неизвестното.

Стената беше на няколко сантиметра от носа му, твърде наблизо, за да може да концентрира погледа си. Не гледай надолу, каза си той, не гледай и нагоре, нито встрани, не гледай наникъде. Вместо това се спускай. Движи се по-бързо, преди ръцете ти да се уморят да издържат теглото ти. Краката му инстинктивно се бяха усукали около въжето. Спусна се на няколко метра. Лактите и коленете му се удариха в камъка. Носът му го засърбя и той се съсредоточи върху това, за да не мисли за друго. Усещаше жегата, която лъхаше от стената. Слънцето напичаше гърба му, но отдолу усещаше огромна празнота. Под него нямаше нищо…

На селския площад се канеха да обесят едноръкия. Качиха го на каруцата. Гийом и тромавият му помощник поспориха какво да направят с единствената ръка на Матийо, докато местният свещеник произнасяше молитви, които никой не слушаше. Единствената ръка беше проблем. Не искаха дивият горянин да замахне към палачите си със закривената си ръка или да драска по врата си в опит да разхлаби примката. Но обичайният метод с връзването на ръцете зад гърба не беше възможен. Накрая пристегнаха парче въже около торса му, така че Матийо да не може да движи горната част от тялото си. Краката му оставиха свободни, тъй като ритането на осъдения беше заслужена част от зрелището в подобни случаи. Сега Матийо стоеше — или по-скоро се бе отпуснал, поддържан от войници от двете страни — а въжето се спускаше от клона на кестена и завършваше в примка около врата му. Бледи цветове обсипваха раменете му.

Тълпата бе притихнала. Един-двама души може би дори изпитаха тръпка на жалост към тази няма и обезобразена фигура. Но повечето бяха разочаровани, че осъденият ще си отиде кротко. Все едно вече беше мъртъв. Така и изглеждаше. Очите му бяха полузатворени, лицето му представляваше маса от белези и кървави драскотини. Дрехите му приличаха на парцали от мъртвешки саван, през който се провиждаше костеливото му тяло — орехово на цвят поради постоянното излагане на стихиите. Жълтото небе тегнеше над селския площад. Откъм хълмовете от другата страна на реката се дочу тътен, сякаш някой в съседна стая разместваше безпричинно мебелите.

Когато въжето беше затегнато около кльощавия врат на Матийо, войниците слязоха от каруцата. Сега го крепеше само въжето. Гийом даде нареждане и войниците смушкаха и заудряха мулето, което тръгна, теглейки каруцата след себе си. Краката на Матийо издраскаха по дъските, преди да увиснат във въздуха. Тялото му се загърчи.

А какво си мислеше Матийо, докато ставаше всичко това? Какво усещаше? Всъщност не мислеше нищо и не почувства нищо. Беше усетил въздуха — горещ и задушен, но по-добър от застоялия в килията — докато го влачеха през площада и го качваха на каруцата. Бе погледнал за миг към небето. Част от него отбеляза, че това също е по-добро от тъмния покрив на мястото, където го бяха затворили. Прониза го страх, когато сложиха въжето около врата му, но това бе по-скоро, защото го вързаха, отколкото поради ясно съзнание какво ще му се случи. Горкият човечец никога не бе присъствал на екзекуция. Пред него имаше гора от обърнати нагоре лица, безизразни и тихи като цветя под слънцето. След това почувства нещо да стяга гърлото му, чу стържещ звук и изпита чувството, че земята се изплъзва от краката му, докато стягането ставаше все по-силно.

А след това нямаше нищо…

Възлите, които Жан Кадо бе вързал на равни интервали, помагаха, осигуряваха опора на ръцете и краката. След време Джефри Чосър стигна до мястото, където бяха свързани двете въжета. Под коленете и стъпалата си виждаше стената на кулата. С ъгълчето на окото си съзря някакви фигури. Някой извика. В далечината се чу гръм. Имаше още много път. Спомняше си как като дете се покатери на крушово дърво и за първи път разбра колко различен изглежда света дори от малка височина. И нещо по-важно — от какво значение са няколко метра, когато мислиш за тях, стъпил на земята и когато измерват разстояние, от което да се спуснеш.

Продължи надолу, докато масивните блокове на кулата се сляха със скалите, върху които беше издигната, а после още малко, докато въжето свърши. Спусна се, докато ръцете му стигнаха почти до края на въжето. Оттук до земята имаше няколко метра. Кадо, Кейтън и Одли чакаха да го хванат. Той се пусна и почти се строполи в протегнатите им ръце.

Приятелите му бяха стъпили здраво на един скалист склон, обрасъл с трънливи храсти и дъбови издънки. Чосър изчака секунда, за да свикне с усещането за земя под краката си. Погледна зачервените си ожулени длани и опъна крака, единият от които още трепереше от спускането. После отупа прахта и парченцата мазилка от дрехите си, почеса се по носа и кихна.

— Хайде, Джефри — каза Нед.

Без да говорят повече, те хукнаха надолу по склона. В подножието му имаше отъпкана тревиста пътека, която се виеше около основите на замъка. Жан Кадо ги поведе наляво й след малко се озоваха в открито пространство край Дордона. Вятърът бръчкаше повърхността на водата. Черни облаци се събираха на запад, чуваха се гръмотевици.

Малко по-нагоре по течението имаше воденица. В другата посока наклонен участък водеше към кей, примитивна конструкция от греди и подпори, която навлизаше три-четири метра в реката. Едномачтов речен кораб беше завързан за него. Единственото му платно бе свито. Близо до руля се виждаше четириъгълен навес. Иначе палубата беше празна, като изключим няколко души и — по-интересното — каруца и кон.

Чосър разпозна, че е широкодънен кораб, каквито използваха за превозване на максимално количество товар с възможно най-малко екипаж. Превозваха най-вече бъчви с вино и дъбови или кестенови трупи от горните райони на реката до Либурн или Бордо. Подобно на солидни матрони, тези кораби се движеха полека, предпазливо, но не и тромаво.

Когато се доближиха, Чосър разпозна коня и каруцата, както и някои от хората на борда. Конят беше Ронс, каруцата беше истински ковчег, в който се криеха богатствата на света, а хората бяха актьорите на Луп. Очевидно това беше корабчето, за която бе споменал Кадо и всички щяха да пътуват заедно. Не, да избягат заедно.

— Братовчед ми Арно е тук — каза Жан и посочи към хората на палубата. — Това е неговият кораб.

— Много добре — каза Джефри, който си припомни, че Жан е отраснал в тази част. — Благодаря, Жан.

Англичаните се поздравиха сдържано. Нямаше време. Чосър и другите се качиха на борда. Кадо прегърна един мъж и Чосър реши, че това е братовчедът, който приличаше на бъчвите, които превозваше. Екипажът беше от четири-пет души. Актьорите — Маргарет и Алис Луп, заедно с Том, Саймън и сивобрадия Мартин — се бяха скупчили близо до тъпия нос на кораба. Алис държеше малкото кученце на име Цербер. В средата на кораба Луис говореше успокоително на Ронс. Ушите на коня бяха щръкнали, усещайки приближаващата буря и той пристъпваше неспокойно на спънатите си крака. Каруцата на актьорите, завита с платнища, беше вързана за трупчетата, прикрепени за палубата. На борда небрежно се бе облегнал човек, който сякаш не принадлежеше нито към актьорите, нито към екипажа, но се стори странно познат на Чосър. Къде ли го беше виждал?

Едри капки дъжд внезапно се посипаха по палубата и набраздиха водата. Събиращите се облаци се разцепиха от светкавица и гърмът се чу наблизо. Силен топъл вятър премина по долината на реката като въздишка. Чосър погледна през рамо към замъка Гияк. Той се издигаше от скалите над брега, подчертавайки вечното си право да оцелява след летни бури и мразовити зими, както и след хаоса, предизвикван от чисто човешките дела.

Внезапно иззад ъгъла се появи група въоръжени войници. Не беше ясно дали преследваха някого, но щом видяха кораба, започнаха да викат и да махат. Засилващият се вятър и дъждът заглушаваха думите им. Те затичаха по склона към кея. Още преди да ги види, братовчедът на Кадо, който стоеше до руля, беше дал заповед да отвържат кораба. Един от екипажа откачи последното въже от стълба на кея и скочи на борда. Останалите го отблъснаха от речния бряг с дълги върлини и той заплава свободно. При такива условия не можеха да използват платното, но за щастие течението беше силно и скоро ги понесе към средата на реката.

Войниците — бяха половин дузина — се наредиха на кея. Един от тях вдигна арбалета си, но колебливо, сякаш чакаше команда да стреля. Дали някой я даде, така и не се разбра, защото в същата минута пороен дъжд се изсипа над реката и ги скри от поглед.

След миг пътниците бяха подгизнали. Водата барабанеше по палубата. Тя правеше дрехите тежки като олово, стичаше се по брадите, пълнеше ботушите. Повечето от пътниците забързаха към навеса на кърмата, но капитанът остана на руля, а двама от екипажа — на носа, за да се взират през завесата от дъжд за камъни и плитчини. Напредваха бавно и колебливо, въпреки течението, защото вятърът беше насрещен. Без да обръща внимание на бурята, Луис Луп продължаваше да шепне на Ронс, който стоеше с наведена глава и треперещи хълбоци. Гръмотевиците се чуваха почти над главите им, блясъкът на светкавиците придаваше мъртвешка бледност на реката.

Под навеса, направен от платнище, опънато на дървена рамка и, според Чосър, предназначен да пази по-скоро от слънце, отколкото от дъжд, имаше малко място. Той, Кейтън и Одли се сгушиха до актьорите. Въздухът беше влажен и лепкав, макар че вятърът шибаше краката им.

— Обикновена лятна буря — каза Жан Кадо, но трябваше да крещи, за да го чуят.

Чосър не го чу. Гледаше към непознатия сред тях, когото бе забелязал преди, онзи, когото мислеше, че е виждал някъде. Кой беше той? После си спомни какво беше казал Луис Луп на поляната, където бяха открили тялото на Анри. „Имаме нов актьор на мястото на Бъртрам.“ Това сигурно беше той.

Мъжът забеляза, че Чосър го наблюдава и се усмихна. Или по-скоро горната му устна се повдигна и се видяха кучешките му зъби. Чосър си каза, че не би искал да вижда често тази усмивка.

На площада тълпата се бе разпръснала, когато заваля силно и гръмотевиците се събраха над главите им. Някои от хората може би щяха да останат, ако Матийо умираше бавно, ако се бореше и риташе. Но горянинът беше мъртъв. Висеше неподвижно от въжето. Водата обливаше тялото му и се стичаше от стъпалата му. Оронен от вятъра кестенов цвят се бе посипал на земята.

В замъка Ришар Фоа и Гастон Флорак обсъждаха последните събития.

— Сигурен ли си, че са избягали? — попита Флорак.

— Да, хората ми са ги видели.

— Твоите хора?

— Ако предпочиташ, хората на покойния ми господар, няма значение. Чосър и останалите се канели да отплават с кораба, когато започна дъжда.

— По течението ли?

— Естествено.

— Тогава им желая приятен път.

„Не се ли притесняваш“ — помисли си Фоа, но каза:

— Какво ще правим? Сигурно отиват в Бордо. Ще съобщят какво е станало тук.

Гастон Флорак сви рамене по дразнещия си начин.

— Опитай се да ги спреш. Но не търси помощ от мен. Аз трябва да утеша вдовицата.