Чосър и Домът на славата

6.

Очакваше се пътуването за Бордо да трае повече от седмица, ако имат късмет. Без късмет, каза капитанът, можело да е двойно повече. Ако изобщо стигнели до целта си, така каза той. Има късмет, лош късмет и много лош късмет. Да стигнеш изобщо дотам при наличието на пиратите… на испанците… на скалите… на французите… на ветровете и вълните… и чудовищата, които живеят под водата, си е цяло чудо. Разбира се, ако приемем, че преди някой от тези непредвидени случаи „Арверагус“ не протече, защото корпусът му не е бил достатъчно добре уплътнен с дървени стърготини и смола. Или че не избухне пожар на борда, който да ги изпепели. Или че някоя прекрасна нощ войниците и стрелците, които превозва, не прережат гърлата на всички останали.

Капитанът на „Арверагус“ се казваше Джак Дарт. Лицето му приличаше на измачкан пергамент.

— Защо го прави, Джефри? — попита Нед Кейтън. — Защо ни плаши така, като ни казва, че вероятно никога няма да стигнем целта си? Явно му е приятно да разказва колко лоши неща могат да се случат в морето.

Седнал немного удобно, Чосър четеше, облегнат на фалшборда. Така беше далеч от водните пръски и от лъчите на слънцето, което се показваше от време на време. Не беше толкова притеснен за себе си, колкото за малката книга, която държеше в една ръка. Страниците не бяха покрити с красиво изписани букви, а с почерк, наподобяващ драскулки, които само той можеше да разчете с лекота. Книгата беше с евтина подвързия. Не беше ценна, но му беше отнело много време да я препише от оригинала — нещо, което не би искал да повтаря. Чосър вдигна поглед. Вече беше забелязал, че капитанът чете нравоучения на Одли и Кейтън.

— Може би му е приятно да ви плаши — каза той. — Или пък това е начинът да се предпази от беди — като говори през цялото време за най-лошото с надеждата, че Фортуна ще се смили над него и ще му прати най-доброто — или поне нещо по-поносимо.

— Фортуна не се лъже толкова лесно — каза Алан Одли мъдро. — Какво четеш, сър?

— По една случайност чета именно за Фортуна — каза Джефри, повдигайки малката книжка. — Това е „Утешението на философията“ от Боеций4. Чели ли сте Боеций?

Не бяха.

— Препоръчвам ви го — каза Джефри, — особено по време на пътешествие. Боеций дава възможност да погледнеш правилно на нещата, когато си насред морето.

Той се изправи и внимателно прибра мъничкото томче под дрехите си. Вятърът духаше от изток и „Арверагус“ бавно се носеше по Протока. Отляво беше крайбрежието на Пикардия. Зад кърмата се виждаха останалите кораби от конвоя, „Доригена“ и „Аурелис“. Заедно те бяха голяма сила и всеки от капитаните щеше да направи всичко възможно да не губи останалите от поглед. И трите кораба бяха предназначени за превозване на войска и ако се наложи, за морски бой. Предната и задна част на „Арверагус“ бяха издигнати високо над палубата и прикрити от подобни на щитове плоскости, така че приличаха на малки крепости. Самата палуба беше претъпкана не само от войници, но и от оръжия, пренасяни към Бордо — най-вече нови катапулти, бомбарди, които изстрелваха каменни топки на голямо разстояние. Те бяха покрити с платнища и пазени от артилеристите, които се перчеха, защото стреляха с най-новите „тайни оръжия“, както ги нарече един от тях. Чосър, който беше ходил на военен поход, се усмихна на израза.

Но скептицизмът, който демонстрира по отношение на тайните оръжия, не беше нищо в сравнение с подигравките, които сипеха върху тях групата стрелци, които също пътуваха за Аквитания на „Арверагус“. Стрелците се бяха скупчили в предната част на кораба, отделно от другите, под командването на дебел и пъпчив майстор на лъка и стрелата на име Бартоломю. Те говореха за работата си, сравняваха формата на перата и се хвалеха, че едва ли не сами са спечелили всяка битка от времето на Адам досега. Нед Кейтън каза, че враговете им сигурно са измрели не от стрели, а от досада и когато един от стрелците го чу, двамата се сбиха. Тайничко Чосър беше впечатлен от начина, по който Кейтън се би, макар че помогна да разделят биещите се и след това го смъмри. Но отношенията между стрелците и артилеристите бяха още по-лоши. Имаше дни, когато изглеждаше, че войната ще избухне преждевременно на палубата на „Арверагус“. Но Джак Дарт се прояви като умел дипломат и често въдворяваше мир между двете групички. Въпреки мрачните си приказки той беше добър капитан.

Пътуването беше уморително, понякога напрегнато. Чосър и останалите по-заможни пътници бяха настанени под квартердека, където имаше няколко малки общи каюти, тесни като килийки на медена пита, но далеч не толкова сладки. Те се оттегляха в това задушно и пълно с плъхове помещение, само за да спят или да се скрият от лошото време. Миризмата вътре беше още по-отвратителна, защото малките глинени съдове, които служеха за нощното облекчаване на пътниците или за повръщане на страдащите от морска болест, често се преобръщаха от нечий крак или от накланянето на кораба. Артилеристите спяха на ветровитата палуба, а стрелците — във вонящото помещение под надстройката на носа, което бе по-отвратително дори от онова под кърмата. Всяка група смяташе, че другите са по-зле настанени, затова всички бяха доволни.

Два пъти дневно прозвучаваше тръба и пътниците се събираха към неподвижно прикрепена към палубата маса, близо до кърмата. Там тези, които имаха пари, можеха да си купят чесън и лук, хляб и сирене, орехи и сушено месо. Нито едно от тях не изглеждаше много апетитно дори в началото на пътуването. Хлябът беше твърд, а орехите гранясали; повечето буци сирене бяха пълни с личинки, а нарязаното на ивици месо — жилаво като кожа. Виното беше прилично — нищо повече от това.

Времето се влачеше, докато пълзяха покрай крайбрежието на Пикардия, а после и на Нормандия, понякога губейки от поглед сушата. Отначало Чосър използваше принудителното безделие, за да чете любимия си Боеций. Мислите му често се насочваха към Филипа, Елизабет и малкия Томас. Когато се завърнеше при тях, семейството щеше да се е увеличило. Той помнеше мириса на мляко, който се носеше от последното новородено в ръцете на кърмачката. Помисли си за мъката на жена си при раздялата и му се прииска да може да върне времето, за да й каже всичко, което беше пропуснал.

Мислеше и за Розамонд дьо Гияк, тъй като всеки полъх на вятъра го приближаваше до целта.

Макар че беше пленник на съпруга й, Чосър прекарваше много време с нея. Тя беше няколко години по-млада от Анри, но по-висока от него и кожата й беше светла за разлика от неговото обветрено лице. Чосър беше очарован. Разговаряха за книги и поезия. С мъжа говореха за честта, с жената обсъждаха стихове за любов, красота и романтика.

Особено ясно Чосър помнеше Розамонд да рецитира едно стихотворение. Беше го направила, за да покаже превъзходството на стиховете, написани на френски, над английските. Той не бе й възразил, особено след като я чу. В стихотворението тя описваше красивите черти на въображаемо момиче, което след като споменаваше изящното си чело или белите си гърди, в края на всеки куплет питаше: „Красива ли съм аз?“ Думите бяха провокиращи, но зад закачката се усещаше нотка на молба, сякаш момичето — или самата Розамонд — се нуждаеше от увереност. Последният стих от последния куплет гласеше: „О, бях ли красива?“ и в гласа й се промъкна нова нотка, сякаш приемаше, че красотата й неизбежно ще повехне, може би не утре, но все пак твърде скоро.

Чосър се беше влюбил в Розамонд. За младеж като него беше почти неминуемо да се влюби в красива омъжена жена, само година-две по-възрастна от него. Така бяха правили рицарите в отминалите дни или поне тъй твърдяха легендите. Но неговата страст беше също толкова безнадеждна, колкото и техните. Дори повече, защото обикновено в рицарските истории краят беше щастлив или още по-добре — трагичен. В неговия случай не се случи нито едното, нито другото. Първо, Розамонд имаше деца — току-що беше родила първия си син след две дъщери, а децата обикновено не присъстват в легендарните любовни истории. И второ, Чосър дори не беше рицар, а само оръженосец, издигнал се йомен, докато Розамонд беше жена, израснала, гледайки през прозорците на замъка Гияк, откъдето погледът не стигаше до края на земите, владени от нейния съпруг. Жена, омъжена за един от най-могъщите мъже в Аквитания.

Въпреки това, когато откупът беше платен и Чосър трябваше да напусне владенията на Гияк, той написа поема за Розамонд. В нея се говореше за мъж, освободен от плен, който открива, че все още е пленник на любовта. Тъй като знаеше, че може би никога вече няма да я види, му беше по-лесно да излее мислите си на хартия. Успя находчиво да балансира противопоставянето на освобождаването си и любовния плен.

Остави стиховете в стаята на Розамонд така, че тя да не ги намери веднага. След това се беше чудил колко често е чела редовете му — дали многократно или просто ги беше погледнала и беше оставила листа, или може би дори го бе скъсала.

Джефри не знаеше какво е станало с Розамонд дьо Гияк. Естествено, тя щеше да бъде по-възрастна, както и самият той, и може би по-мъдра. Нямаше представа от чувствата й — може би никога не беше имал — и се чудеше дали у него все още гори искра от старото увлечение. Скоро щеше да разбере, макар че пътуването сякаш траеше цяла вечност.

Докато плаваха покрай брега към Аквитания, известно време те се радваха на благоприятен вятър и се разсейваха от неразбираемите викове на моряците към юнгите, които вършеха повечето работа. Но след като завиха зад нос Хага, времето се промени и те се оказаха в по-опасни води, в море, осеяно със скали, подобни на малки островчета. Въпреки всичко имаше нещо успокояващо в това доказателство, че наблизо има суша. За Чосър и спътниците му откритото море беше огромно водно пространство, където няма за какво да се хванеш. На „Аурелис“ свърши прясната вода и малката флотилия хвърли котва на един по-голям остров, където имаше много извори. Джак Дарт им каза, че имат късмет да са част от добре защитен конвой, тъй като обитателите на близкия остров Сарк имали навика да нападат уязвимите кораби. И този път не преувеличаваше. Когато се загледаха през ситния дъждец, през стотината метра вода, която ги разделяше от другия остров, те видяха фигури, изправени върху високите гранитни скали, мълчаливи и бдителни.

Известно време след това Джефри Чосър разказа една история на спътниците си. Нед Кейтън му беше поискал книгата на Боеций. Чосър се колебаеше да я даде на когото и да било и се измъкна с обяснението, че Нед трудно ще разчете почерка му.

— Самият аз трудно го разбирам — каза той, показвайки една особено грозно изписана страница. — А и защо ти е да я четеш, Нед? Нима търсиш утешението на философията?

— Нед търсеше нещо по-леко — каза Алан Одли.

— Тази не е много лека — каза Чосър облекчено и прибра книгата.

— Тогава ни разкажи нещо — каза Алан. — Някоя неприлична история или пък любовна. Нещо, с което това досадно пътуване да мине по-леко.

— История… сега пък искате история…

Точно това очакваха. Нали той беше поет, творец? Корабът се клатушкаше из бурното море, небето се смрачаваше. На сушата може и да беше лято, но не и в морето. Джефри Чосър напрегна ума си.

— Имало някога един младеж, който… Не, една млада жена, която… живеела на онзи бряг отсреща — започна Чосър и посочи към брега на Бретан, тъмна линия ниско вляво. — Името й било… Нека кажем, че името й било Доригена.

— Като на кораба ли? — Алан посочи с палец през рамо към кораба, който се виждаше зад кърмата.

— Да, това е хубаво име и за жена, и за кораб. Дори по-добро. Всъщност и другите ми герои ще бъдат наречени на нашите кораби. Доригена била благородна дама, наскоро омъжена. Мъжът, който я ухажвал и се оженил за нея, бил рицар на име… Арверагус, като този кораб.

— Естествено — каза Нед Кейтън.

— Арверагус положил много труд, за да спечели ръката й, мислел я за недостъпна и надменна. Но тя просто се държала така, както се предполагало, че трябва да се държи една дама през онези дни. И всичко се променило, когато се оженили.

— По-лошо ли станало? — попита Нед Кейтън.

— Обикновено е така, нали, Джефри? — каза Алан.

— В тази история нещата се подобрили, защото Арверагус и Доригена наистина се обичали. И когато се оженили, си дали обет. Обещали си…

Прекъсна го вик от наблюдателницата. Били забелязани няколко кораба — пред конвоя и по-близо до сушата, платната им вече били свалени заради влошаващото се време. Сега опасността се криеше не само в приближаващата буря, но и в тези непознати кораби. Всички на палубата, включително Одли и Кейтън, се струпаха на фалшборда или се качиха на надстройката над носа, за да виждат по-добре. Стрелците се надяваха да са френски, докато капитан Дарт мрачно сподели подозренията си, че са пирати. Но когато се озоваха между тях, разбраха, че е конвой, тръгнал от Аквитания — смесица от търговски и бойни кораби. Размениха си поздрави, отнесени от силния вятър.

„Арверагус“, „Доригена“ и „Аурелис“ продължиха да порят черните вълни, които прииждаха безспир от запад. Корабите се движеха тежко през водата, корпусите им сякаш изчезваха под талазите, а в следващия миг се извисяваха така, че мачтите изпъкваха на фона на жълтеникавото небе. Палубата на „Арверагус“ беше обляна от пръски и непрестанно се накланяше на една страна. Въпреки това Чосър предпочете да остане навън, колкото по-дълго можеше. Внезапно почувства ръка на рамото си. Беше Алан Одли. Черните му къдрици бяха вир-вода.

— Какво става, Джефри?

— Нищо не зависи от нас, Алан. Можем само да се молим.

— Не, какво става по-нататък в историята ти?

— А, в историята — каза Чосър. — Ще трябва да намеря по-подходящ момент, за да я разкажа.

— Ще завърши ли щастливо?

Думите му сякаш не се отнасяха само за историята.

— Да завърши? Та тя едва е започнала.

Чосър не знаеше колко бе прав. Следващият ден и нощ бяха най-ужасните от пътуването. Трите кораба почти не напредваха, но непрекъснато се люшкаха сред бурното море. Ако човек излезеше на палубата, биваше подмятан на всички страни и подгизваше до кости, а съществуваше и много голяма опасност някоя по-силна вълна да го отнесе през борда. Дори артилеристите бяха принудени да се подслонят при стрелците на носа. Бяха твърде заети да повръщат и да стенат, за да имат сили да спорят. Увитите оръдия, празната маса, провизиите, продавани в по-спокойно време, бъркотията от въжета и ведра — всичко изглеждаше безкрайно крехко и незначително на фона на разкъсваните от вятъра небе и море.

Но да стоиш вътре означаваше да бъдеш подхвърлян върху тясна воняща койка, заслушан в кашлицата, стоновете и повръщането, които те заобикаляха от всички страни. Беше ад — или поне чистилище. Чосър се опитваше да търси утешение в Боеций и неговата философия, но и книгата не му помагаше. Е, помисли си той философски, дори най-възвишената философия не може да излекува зъбобол.

После бурята отмина и те се насладиха на няколко дни спокойно плаване. Мастър Дарт, жизнерадостен в най-тежките моменти, се върна към обичайното си мрачно настроение. Сега отляво се простираше друга територия. Това вече не бяха Нормандия, Пикардия или Бретан, които бяха в английски ръце или обект на спор между англичани и французи, а вражеска територия — самата Франция. Не след дълго те преминаха покрай мястото близо до устието на Жиронда — Нотр-Дам-дьо-ла-Фен-дьо-Тер — където поклонниците, тръгнали към Компостела, обичайно слизаха и благодаряха за благополучното си пътуване. Конвоят не спря, но когато видяха църквата, повечето от пътниците се помолиха и благодариха на свети Яков, че ги е довел успешно дотук.

Широкото устие на реката бележеше нов опасен етап, тъй като между двата бряга имаше плитчина, където водата се плискаше с измамно спокойствие. На „Арверагус“ имаше лоцман, нает само за да ги преведе през тази финална отсечка и, следван от „Доригена“ и „Аурелис“, той взе руля, за да прекара кораба през протока между пясъчния бряг и югозападната страна на устието. Имаше един момент, когато корабът сякаш заседна и потръпна като сърце на птица, а после силно търкане разтърси корпуса му. Но в крайна сметка „Арверагус“ преодоля това препятствие и почти падна в по-дълбоките и бързи води на реката от другата страна. Двата следващи кораби преминаха след тях без затруднения.

Последва период на спокойно плаване по Жиронда. Слънцето блестеше върху солниците от двете страни на реката, а останалата част от пейзажа беше замъглена от лека мараня. Джефри Чосър отново се удиви на големината на тази река, пред която Темза изглеждаше малка дори в най-широката си част. Напълни дробовете си със странните, неопределими миризми, които се носеха откъм земята. Земя, която беше безспорно различна, безспорно чужда, макар и да принадлежеше на англичаните. Навсякъде имаше кораби — от натоварени с дървен материал търговски кораби до малки лодки — и той дочуваше виковете, които си разменяха. Спомни си, че тук говореха на диалект, близък до френския, но все пак различен. В паметта му се завърнаха спомени за него.

— Е, пристигнахме — каза той на капитана, който бе застанал до него.

— Никога не го казвай, преди да си стъпил на суша, мастър Чосър — каза Джак Дарт, набръчквайки подобното си на пергамент лице. — В морето стават лоши неща, но корабите могат да потънат и в пристанището. Може да сме пробили дъното, докато минавахме оттам…

Той посочи с палец зад гърба си. Чосър не беше сигурен какво има предвид, но реши, че става дума за плитчината при устието на реката.

Все по-уверен и мрачен, Дарт продължи:

— Познавах един човек, който се подхлъзна, докато вървеше по мостчето към родната си земя. Разби си главата в нея. А това беше след тежко пътуване, по време на което имаше много възможности да загуби живота си, но той се беше измъкнал невредим.

— Умря ли?

— Не, но беше на косъм. Виж.

Дарт свали кепето си и повдигна кичур посивяла коса отстрани на главата си. Чосър видя страна хлътнатина в черепа му, сякаш на това място костта се беше стопила.

— Бях млад и нетърпелив. Исках да се върна и да видя детето, което жена ми беше родила в мое отсъствие. Имаш ли деца, мастър Чосър?

— Две, и чакам трето.

— Така и не видях моето. Бебето и майката умрели — в този ред, един след друг — докато съм бил още в морето. Не знаех, че са мъртви и хукнах по мостчето към сушата. Мислех си само, че след пет минути ще съм у дома. Вместо това пропаднах в черната дупка на собствената си небрежност и няколко седмици не можах да изпълзя оттам.

— Съжалявам — каза Чосър.

— Беше отдавна, но ме научи, че точно когато нещата изглеждат най-сигурни, се изплъзват от контрола ти — каза Джак Дарт.

— Добър урок.

— След това си взех втора жена, Бог да я прости. Имах и други деца, Бог да прости някои от тях. Какво ще правиш в Бордо?

— Какво друго, освен да купувам вино?

— Аз предпочитам червеното от по на север, от Ниор или Рошел.

— Преди време щях да се съглася с теб, приятелю, но напоследък в Ниор правят бяло вино.

Джефри имаше смътното чувство, че капитанът го изпитва, но в този момент лоцманът го повика. След като премина поредица от голи острови, които приличаха на оголен гръбнак в средата на реката, конвоят от три кораба премина от Жиронда в Гарона. Най-накрая пуснаха котва пред голямото пристанище на Бордо. Градът се виеше по западния бряг на реката, напомняйки на Чосър за Лондон, защото имаше почти толкова кули и шпилове. Димът от ковачниците се виеше във въздуха. Изящните фронтони на богаташките къщи близо до реката се виждаха над градските стени. Но Бордо трябваше да изглежда процъфтяващ и могъщ, помисли си Чосър, след като тук най-често идваше с двора си Едуард, принц на Уелс и Аквитания.

Одли, Кейтън и Чосър се събраха при фалшборда. Зад тях артилеристите смъкваха платнищата от оръдията си, преди да ги свалят на брега. Стрелците събираха далеч по-лекия си багаж. Между прорязаните от три големи шлюза градски стени и мястото, където „Арверагус“ беше хвърлил котва, имаше много други кораби и по-малки плавателни съдове.

— Е, пристигнахме — каза Алан Одли.

— Благополучно — добави Нед Кейтън.

— Никога не го казвайте, докато не стъпите на суша — отвърна Чосър. — Каза ми го един мъдър човек.

И тримата пътуваха със сравнително малко багаж, затова слязоха от кораба преди войниците и се качиха в лодките, които се бяха струпали под корабите. В същото време останалите пътници, които не бяха част от армията, слизаха от „Доригена“ и „Аурелис“. Чосър не се загледа внимателно в хората от другите лодки. Ако беше го направил, може би щеше да забележи мъжа, който за момента носеше името Хюбърт, да слиза от „Доригена“ и да застава на кърмата на гребната лодка, която пое към града.