Чосър и Домът на славата

18.

За Джефри, Алан, Нед и Жан Кадо беше лесно да наемат коне, които да ги отнесат до Бордо. Чосър предпочиташе да постъпят така, отколкото да пътуват с кораб. Беше му дошло до гуша от кораби. Останаха в Либурн, само колкото да видят как са актьорите. Луис и Маргарет благодариха на Нед Кейтън най-сърдечно. Алис, която се беше възстановила напълно от давенето, го прегърна и целуна. Саймън, вместо да се засегне, че друг мъж е спасил любимата му, му стисна ръка със сълзи в очите. Мартин и Том също изразиха благодарността си. Но настроението на трупата бе помрачено от смъртта на Бъртрам. Тялото му бе извадено от Дордона. Веднъж бе имал късмет, но втория път не бе успял да се измъкне от реката.

Играчите също щяха да пътуват за Бордо, но по-бавно заради каруцата и Ронс. Джак Дарт също обяви, че ще се върне в града, но първо трябваше да попълни някакви документи за властите в Либурн за загубата на корабчето. Носеше се слух, че подпалването на кораба било опит да се попречи на пренасянето на оръдията. Мъжете, убити при експлозията на барута, били агенти на френския крал. Никой не си даваше труда да обясни защо се бяха качили на борда, след като оръдията бяха свалени на брега. Затова и обяснението на Джак Дарт беше такова. Ако някой — като Джефри Чосър — знаеше нещо друго, той трябваше да се яви и да го разкаже.

Чосър и останалите трима наеха коне и купиха провизии за еднодневното си пътуване. Едва бяха тръгнали за Бордо, когато бяха принудени да спрат. Срещнаха поток от поклонници, които се бяха упътили на юг, към Компостела. Шествието от мъже и жени премина пред тях на един кръстопът на възвишенията след Либурн. Малката групичка спря, за да ги изчака. Нямаха избор, защото поклонниците минаваха покрай тях решително и съсредоточено като армия. Бяха толкова нагъсто един до друг, че между тях не можеше да се вкара клин. Но денят беше горещ, те бяха в празнично настроение, разговаряха и се смееха.

Повечето от поклонниците бяха на коне, но имаше и няколко каруци, покрити с навеси, за да предпазват обитателите си от слънцето на равнините и дъжда, който можеха да срещнат по на юг, в планините. Те минаваха толкова близо до групата, че Чосър различаваше отделни фигури: жена с пълни устни и светлочервена наметка, която му напомни на Маргарет Луп; мъж с изпито лице, чиито очи непрестанно шареха; две привлекателни млади дами, които споделяха нещо, привели се една към друга от конете си. Алан Одли и Нед Кейтън се опитаха да привлекат вниманието им, като махаха с ръце и се усмихваха, но единственият от процесията, който им отвърна, беше един мъж, който, макар и дребен, седеше на коня си с голямо достойнство.

Имаше много хора, може би сто души, съпровождани от двама водачи отпред и неколцина здравеняци в края на шествието. Докато гледаше как поклонниците се движат почти със скоростта на пешеходци — бърбореха и се смееха, бършеха си носовете и челата с ръкави, от една жена се виждаха само шапката и очите, които надничаха изпод платнището на каруцата, друг, който се движеше в края на колоната, свиреше на нещо като гайда — докато гледаше как преминава този зрелище, някаква идея се мерна в главата на Чосър. Той се опита да я улови, но беше прекъснат от Жан Кадо, който посочи към процесията.

— Тези хора пътуват по лиможския път през лятото, когато е разчистен. Вече са посетили гробницата на блажения епископ Фрон в Перигьо, а преди нея — тази на свети Марциал в Лимож.

Тези поклонници не изглеждаха особено набожни, но Чосър знаеше, че тръгват на път, за да се поклонят пред нечии мощи, дори на толкова почитан светец като на свети Яков, приемайки пътя като почивка от ежедневието. Едва когато видеха Компостела, щяха да слязат от конете, да говорят с благоговение, да се откажат за кратко от пъстрите дрехи и да извървят последните няколко километра пеша. По-религиозните дори се събуваха, а най-набожните се влачеха на колене. Отново някаква идея, свързана с поклонничеството, проблесна в ума му и отново го прекъснаха.

— Какво каза?

Кадо още му говореше.

— Ходил ли си на поклонение, мастър Джефри?

— Още не. Когато се върнем у дома, ще отида до гробницата на свети Томас в Кентърбъри.

— Аз съм бил в катедралата, посветена на Мария Магдалена във Везелей — много е красиво. Поднесох почитанията си и на свети Фоа в Конко. Виждал съм и „Света Богородица от Рокамадур“ и изкачих на колене стълбите до горната част на града с параклисите. Но това беше през мирните години.

— Мирните години? Говориш така, сякаш са свършили, Жан. Боя се, че отново си прав, скоро може пак да бъдем във война. Но виж тези хора пред нас. Те май не се безпокоят, че може да избухне война.

Жан Кадо се почеса по носа и повече от всякога заприлича на бухал.

— Утринта е прекрасна и те са потеглили на благочестиво пътешествие. Защо да мислят за смърт и унищожение?

Видът на процесията бе някак успокояващ, помисли си Чосър. Хората заговорничеха един срещу друг, избиваха се подло или падаха в битка. Градове и села бяха сривани със земята, а невинните, които живееха далеч от палатите и кралските дворове — най-вече жени и деца — плащаха за решенията на кралете. Но животът продължаваше. Хората оцеляваха. Самите те бяха успели да преживеят опасностите от последните няколко дни, макар той да съзнаваше, че пътуването им още не е завършило.

Докато последните поклонници отминаваха, Чосър видя, че Кадо го гледа въпросително.

— Тревожи ли те нещо, мастър Джефри?

— Мислех си за щастливото ни измъкване от имението Гияк и пътуването ни по реката. И се чудех как си се сдобил с пръстена, с който заплати на братовчед си.

Кадо отново погледна напред. Пътят вече беше празен. Не каза нищо. Може би се преструваше, че не знае за какво говори Джефри. Той смушка коня си и Чосър го последва. Алан Одли и Нед Кейтън тръгнаха след тях. След известно време Кадо каза през рамо:

— Гастон Флорак ми даде пръстена.

— Защо?

— Каза ми да ви изведа от стаята на стражата и да ви измъкна от замъка. Трябвало да изглежда като бягство. Смяташе, че иначе няма да си заминете. Пръстенът беше възнаграждение.

— Флорак? Но Фоа ни постави под охрана — каза, че го правел, за да сме в безопасност.

— Не знам какво е имал предвид Фоа, но Флорак искаше да се отърве от вас. Имаше си друга работа.

Лейди Розамонд, помисли си Чосър. Това му е била работата.

— Знаеш ли откъде е пръстенът?

Гласът на Кадо потрепна и Чосър долови това въпреки дрънченето на сбруята и птичите песни в слънчевата утрин. Той ускори ход и настигна Жан. Имаше нещо скрито в тази работа, и може би не само едно. Но едно вече ставаше ясно.

Той си спомни, че Жан Кадо познаваше района около Гияк, защото, по думите му, е отраснал там. Когато гасконецът за първи път бе видял замъка Гияк, гласът му бе потреперил. Изглеждаше много развълнуван от обесването на Матийо — беше го нарекъл неведнъж „нещастникът“, „горкият човек“. Джефри си спомни и част от разговора си с Ришар Фоа, когато се бе опитал да убеди сенешала, че Матийо не е виновен за смъртта на Анри дьо Гияк. Едноръкият слабоумен бе имал семейство, на което платили обезщетение за осакатяването, причинено от кучето на бащата на Анри. „Какво стана със семейството“, беше запитал Чосър. „Откъде да знам“, бе отвърнал Фоа. „Било е преди да дойда тук. Пък и те са били селяни. Не се занимаваме с тях.“

Джефри погледна назад към Алан и Нед. Те яздеха на известно разстояние. Въпреки това той прошепна:

— Кой беше Матийо?

— Човек без късмет — отвърна също тъй тихо Кадо.

— Много хора без късмет увисват на бесилото.

— Казват, че жалостта намира място в благородните сърца. Не ми ли е позволено да изпитвам жал, мастър Джефри, или не съм достатъчно знатен за подобни благородни чувства?

В гласа му се усещаше смесица от горчивина и съжаление. Чосър усети, че е на път да разкрие нещо.

— Тези чувства ти правят чест, сър. Произходът няма нищо общо с това — отвърна той. — Но Матийо беше за теб нещо повече. Не луд, обвинен в престъпление, за което почти със сигурност не е бил виновен. Ти знаеше името му. Повтори го няколко пъти. Ти си го познавал.

— Той ми беше брат — призна Кадо.

Чосър чакаше. Беше безсмислено да го насилва. Или щеше да обясни, или щеше да премълчи.

— Макар че бях малък и това се случи преди много години, си го спомням, сякаш беше вчера — пророни най-накрая Кадо. — Бяхме крепостни селяни на бащата на Анри и не бяхме бедни. Живеехме на неговата земя, отглеждахме неговата реколта, бяхме винаги на негово разположение, но не живеехме зле. Един ден имаше лов — това не ни засягаше. Но по-големият ми брат Матийо обичаше да наблюдава лова. Зарязваше работата си на полето, за да ходи да го гледа и баща ми здраво го пердашеше. Но това не променяше нищо. Матийо изтърпяваше боя и продължаваше да прави каквото си иска. Той беше странен, държеше се настрани от нас. Обичаше да скита из гората. Прекарваше по цели дни там, прибираше се едва вечерта. Имаше си любимо място — в клоните на едно дъбово дърво. Оттам наблюдаваше лова. Гледаше ездачите, кучетата и пешаците, които преследваха плячката си… обичаше цветовете и шума, мисля че… винаги си е бил малко по-глуповат, още преди…

— Какво се случи?

— Бях много малък, както казах, най-малкият в семейството, твърде малък, за да работя. Един ден двама ловци донесоха брат ми. Мислеха го за мъртъв. Бил нападнат от кучетата. Навярно е паднал от клона или е вървял по следата на дивеча, не знам. Ръката му висеше, наполовина откъсната. Беше загубил много кръв, макар ловците да бяха успели да я спрат. Помислих, че е умрял. Лицето му беше бяло, беше се вцепенил и не помръдваше. Оставихме го да лежи и почти изгубихме надежда. Но с него не беше свършено. Дишаше едва-едва, но продължаваше да се държи. Чакахме го да умре. Но той не умря, макар че може би така щеше да е по-добре за него!

— Една знахарка живееше сама в гората, недалеч от къщата ни. Говореше се, че лекувала и онези, които били на прага на смъртта, затова хората я отбягваха — смятаха, че се е съюзила с дявола. Отбягвахме я и ние, докато не ни потрябва. Баща ми беше готов да остави Матийо да си иде на онзи свят, но майка ми отиде при старицата, без да му казва. Не знам какво й е казала или обещала, но жената идваше само когато баща ми отсъстваше. Дойде няколко пъти. Носеше вонящи отвари, които сипваше в гърлото на Матийо. Майка ми го покриваше с платнище, за да не забележи баща ми, че превръзките му са сменени. Закле ме да мълча. Никой не беше особено загрижен. Беше жътва и на полето имаше нужда от всяка ръка. Когато баща ми се върнеше от работа, очакваше да намери Матийо мъртъв, но го заварваше още по-упорито вкопчен в живота. Матийо бе загубил ръката си и още не можеше да говори, но скоро стана ясно, че ще оздравее или поне, че няма да умре веднага.

— Баща ми не беше доволен — каква полза имаше от еднорък ням? Но отношението му се промени една есенна вечер, когато един от хората на графа дойде до вратата ни, носейки малка торба, която държеше пред себе си, сякаш беше нещо противно. Той дръпна парчето зебло, което ни служеше вместо врата, и започна да се оглежда с изненада и отвращение, сякаш никога не беше виждал подобен жалък коптор — и сигурно е било така, защото дори аз разбрах от дрехите и приятния аромат, който се носеше от него, че е знатен човек. Той промърмори нещо, което не разбрах, хвърли торбата на пода и си тръгна. Тя издрънча. Спомням си ясно това. Майка ми не помръдна. Баща ми я развърза и извади от нея няколко монети. Чух как ахна. Изнесе ги навън, за да ги разгледа по-добре. Наблюдавах от вратата как ги върти, за да падне светлината върху тях, как ги захапва. После ги върна, една по една, в кожената торба. Когато се върна, на лицето му имаше изражение, което не бях виждал дотогава. В него имаше задоволство, но изражението му не беше приятно, ако ме разбираш, мастър Джефри.

— Разбирам, мастър Жан.

— За първи път той отиде при брат ми и сложи ръка на рамото му — на здравото му рамо, онова, към което все още имаше ръка. Все едно му благодареше. С другата си ръка продължи да стиска кожената торба. После кимна на майка ми и излезе навън. Повече не го видяхме. Дори не го споменавахме. Когато веднъж попитах мама за него, тя се изплю.

Жан Кадо млъкна. Известно време двамата с Чосър яздиха мълчаливо. Зад себе си Джефри чуваше Алан и Нед да си разменят реплики от време на време. Земите пред тях преминаваха в заоблени зелени възвишения, обрасли с лози. Белият път блестеше на слънцето.

— Останахме в Гияк година или малко повече. Като крепостни селяни нямахме право да напуснем имението и майка ми беше разпитвана доста остро къде е баща ми. Но най-накрая тя почувства, че не може повече да остане на място, което изглеждаше прокълнато, макар че неколцина мъже й предложиха да ни издържат, ако им плати с единственото, с което разполагаше — със себе си. Но тя бе замислила нещо по-добро. Имахме един братовчед, който превозваше дърва и вино нагоре и надолу по реката. Той беше бащата на Арно, капитанът на кораба, който ни отведе от Гияк. Той й разказваше за големите градове, които се намираха по-близо до крайбрежието. Мисля, че й беше хвърлил око. Един ден, без да ми каже какво правим, тя събра малко багаж и двамата отидохме на същото място, където се качихме на кораба преди няколко дни. Аз бях всичко, което й беше останало, само затова ме взе със себе си. Имаше и други деца, но те бяха мъртви. Бяхме останали само Матийо и аз. А както казах, аз бях твърде малък, за да работя.

— Ами Матийо? — попита Чосър.

— Когато се оправи, той отново започна да скита из гората. Само че този път отсъстваше по цели седмици. Когато се появеше, приличаше на полудиво животно, което се връща в леговището си. Косата му беше сплъстена, лицето му бе покрито с драскотини и не говореше. Въпреки това изглеждаше щастлив по свой начин. Навярно бе намерил по-добра компания в горите. Бог знае с какво се е хранил, Бог знае как е оцелял, но така беше. Затова го изоставихме.

— С мама отидохме в Бордо. Никога не бях се отдалечавал на повече от километър от дома си. Градът беше за мен друг свят, пълен с големи бели къщи, шумни работилници и хора, които се разхождаха непрестанно по улиците. Дяла седмица не проговорих, толкова бях уплашен. И аз онемях като Матийо. Накратко казано, мастър Джефри, майка ми си намери работа в една от онези големи къщи, при един търговец. Стана перачка. Беше родила няколко деца и бе прекарала цял живот на открито, но все още беше хубава. Знам го, защото като дете виждах как мъжете в града я заглеждат. И мъжете на село. Но погледите на гражданите бяха по-открити.

— Майка ми беше любимката на търговеца. Той беше кротък дребен човечец и слугите му се присмиваха зад гърба. Прекарваше много време в пералнята, преструвайки се, че държи да знае как се пере. Опърничавата му жена го проверяваше, непрекъснато идваше да го търси в пералнята. Но аз съм й благодарен, защото тя нямаше деца и ме научи да чета и пиша. Така научих и други езици — вашия английски и френския, който говорят на север. Възприех нещичко и от градските нрави. Учех се бързо и успях да се издигна. От много години работя в двора на принца — превеждам документи, а понякога и разговори. Това е всичко. Аз съм държавен служител.

— Понякога аз също се смятам за такъв — каза Чосър.

— Със сигурност е по-добре от селския бордей, казвам ти.

— Ами майка ти? Какво стана с нея?

— Мъртва е от много години.

— Значи ти си единственият останал от семейството?

— След като и Матийо го няма, така е. Бях престанал да мисля за него. Все едно беше мъртъв. Мислех, че отдавна е умрял от глад, болест или при някаква злополука.

— Защо искаше да се върнеш в Гияк? Нали си го смятал за прокълнато място?

— Вече съм градски човек, работя в двора на принца. Едно от задълженията ми е да придружавам важни посетители от Англия до замъка Гияк. Никой там не ме помни. Бях дете, когато заминахме.

Чосър погледна под око Жан Кадо. Лицето на гасконеца беше безизразно, кръглите му очи — скрити в сянката на шапката му. Англичанинът отново погледна напред. В далечината се виждаха облаци бял прах, очевидно наближаваха конници. Понякога прахта се слягаше след бури като вчерашната, но лятото нахлуваше като обсаждаща армия и през следващите три месеца земята щеше да изсъхне като оголена кост.

Джефри бе заинтригуван и трогнат от историята на Кадо, защото вземаше присърце много човешки истории. Но все пак беше наясно, че има още въпроси, на които трябва да получи отговор. Трябваше да си изясни връзката на Кадо със смъртта на Анри дьо Гияк.

— Ти беше в гората в деня на лова, нали?

— Да.

— И си видял Матийо там.

— Да — каза Кадо — Отначало не го познах. Той изскочи пред мен изневиделица. Конят ми се подплаши и едва не ме хвърли. Когато се съвзех от изненадата, си помислих, че е горянин или отшелник. Мисля, че нямаше да го позная, ако не беше липсващата му ръка. Той се стресна, после ми посочи пътя със здравата си ръка. Тогава разбрах, че това нещастно диво създание е Матийо. Но той не разбра кой съм.

— Аз също го видях — каза Чосър.

— Какво трябваше да направя, мастър Джефри? Да сляза от коня и да го прегърна като отдавна изгубения си брат? Той беше почти животно, макар да не бе изгубил напълно човешкото у себе си. Нямахме нищо общо. Не вярвам, че бих могъл да сляза от коня, така или иначе. Треперех, краката ми се огъваха. Отворих уста, но от нея не излязоха думи.

— И просто продължи?

— Стори ми се, че сочи в посоката на лова. Но тръгнах по друга пътека през гората. Когато погледнах назад, пред очите ми сякаш имаше червена мъгла. Но Матийо го нямаше, сигурен съм. Дълго време след това не можех да спра да се треса.

— И не си се доближавал до мястото, където беше убит Анри Гияк?

— Яздех през гората. Някои от пътеките ми бяха познати още от детството. Най-накрая завих и отново се озовах в селото. Вече бяха отнесли тялото на графа в замъка. Скоро узнах новината, чух и слуховете, че смъртта му не е била при злополука. Научих, че Ришар Фоа разпитва всички, които са присъствали на лова и дойдох в стаята ти, за да ти разкажа.

Чосър си спомни как Кадо се бе втурнал вътре и особено как бе съобщил за залавянето на Матийо. Реакцията му не беше изненадваща след онова, което бе видял, след появата на брата, когото отдавна бе смятал за мъртъв. Освен, разбира се, ако беше видял — и направил — нещо повече от това…

Вероятно същото хрумна и на Кадо, защото той каза:

— Нямам нищо общо със смъртта на Анри дьо Гияк.

— Не съм казал, че имаш.

— Но си го мислеше.

— За всеки е ясно, че си имал причина… да изпитваш неприязън към рода Гияк.

— Заради това, което стана с Матийо ли? Ловното куче на умрелия лорд осакатява брат ми и го побърква, затова аз убивам сина му след толкова години? Наистина ли го вярваш, мастър Джефри? Че съм отмъстил за злината, причинена на рода Кадо, убивайки наследника на Гияк? Смяташ ли, че човек от селски произход би се изправил срещу благородник по този начин?

— Може да не си го замислял предварително, мастър Жан, но след като си видял Матийо, когото си смятал за мъртъв… Каза, че пред очите ти паднала червена мъгла… а после си се натъкнал на ранения Анри и си имал предимството на изненадата…

— Аха, значи съм и страхливец.

— Със сигурност не си. Спомням си, че беше първият, който се спусна от кулата. Даде пример на нас, англичаните.

Кадо сякаш малко се поуспокои след тези думи, но Чосър не можа да устои и продължи.

— Имаше ли меч?

— За какво говориш?

— Когато беше в гората.

— Естествено, че бях въоръжен. Горите са опасно място. Но мога само да повторя, че смъртта на Дьо Гияк не е мое дело.

— Нито на брат ти Матийо?

— Той си плати, независимо дали е бил виновен или не. Остави горкия човек да почива в мир. Мислех, че е мъртъв, а сега наистина е така.

Тонът на Кадо беше ядосан, почти сприхав. Чосър реши, че засега е най-добре да спре дотук и те продължиха да яздят мълчаливо. Но Джефри не можеше да се отърве от мисълта, че въпреки възраженията си, Жан Кадо имаше причина да мрази рода Гияк. Не беше задължително да е таил омразата си години наред, но както беше казано, изненадата му от срещата първо с брат му, а после с Анри, изтощен след битката с глигана, биха могли да го подтикнат към убийство. Кадо може и да приличаше на бухал, но бе корав мъж. Макар вече да се считаше за държавен служител, човек, който прекарва живота си зад писалище, притежаваше издръжливостта на селянин. Нито веднъж не се бе оплакал от трудностите и превратностите на пътуването им, винаги беше разговорлив и весел, поне в началото. Беше показал голяма смелост, когато се спусна пръв от кулата. Чосър не се съмняваше, че при подходящи обстоятелства Жан Кадо би могъл да убие. Не като хладнокръвен убиец със скрит зад гърба нож, но в пристъп на гняв. И все пак, помисли си той, колко от нас не биха го направили… Червеят на убийството живее в сърцата ни.

Те се отбиха от пътя и седнаха да похапнат на последното тревисто възвишение, което гледаше към Жиронда и Бордо. Извадиха студеното месо, хляба и виното, които бяха купили в Либурн от дисагите и седнаха на тревата. Жан Кадо се настани малко по-далеч от останалите. Ядоха и пиха мълчаливо. Спънатите коне доволно пасяха. Не се чуваше нищо, освен свиренето на цикадите, нищо не помръдваше, освен високата трева, която полягаше под вятъра.

Трудно беше да повярваш, че скоро оттук може би ще минават армии. Беше лесно да забравиш за убийствата и внезапната смърт. Чосър направи всичко възможно, за да се разсее с гледката. Малки платна се плъзгаха по широката река, стените на далечния град блестяха на слънцето, а равнината през него бе забулена в лятна мараня. Някъде отвъд нея беше морето. От виното на Джефри му се доспа, той се отпусна на тревата и се замисли за Англия. Земята беше удобно легло. Стръкчета трева се свеждаха и гъделичкаха лицето му. Годината напредваше, същото се отнасяше и до бременността на жена му. Той каза на ум кратка молитва за здравето на Филипа и на нейното — тяхното — неродено дете и едва после се сети да добави имената на Томас и Елизабет.

После заспа. В съня онова, което съзнателно бе забравил, отново го споходи. Намираше се на поляната, където бе убит Анри дьо Гияк. Видя глигана, паднал настрани, пронизан от копието, което стърчеше като боен щандарт. Видя кучетата, струпани около плячката си, която вече не можеше да им навреди. Видя Анри, уморен от битката, с кървяща рана на челото да върви, залитайки, към храстите в края на поляната. Една ръка се протегна и сграбчи меча, който лежеше на меката, ронлива почва. Не беше ръката на Чосър, но той я виждаше от гледната точка на убиеца. В съня си той бе убиецът. Което само показва, помисли си, че червеят на убийството наистина се крие в сърцата на всички ни.

Ръката, силна и уверена, хвана дръжката на меча. Сега Анри дьо Гияк гледаше право към храстите. Беше доловил някакво движение, някакъв звук. Тръгна напред. Чосър отново погледна надолу. Ръката вдигна меча от земята. Той се опита да се обърне, за да види лицето и тялото на убиеца, който държеше меча. Но това беше сън и всеки път, когато се опитваше да го зърне с ъгълчето на окото си, силуетът се изместваше мъничко и отново оставаше извън полезрението му. Само мечът и ръката, която го стискаше, бяха пред очите му. През цялото това време Анри все повече се приближаваше до храстите, приближаваше се към смъртта си. Чосър не можеше да направи нищо. Тя бе предопределена. Вече се бе случила. Това беше само сън.

Горещ полъх на вятъра обжари лицето му и той се събуди на хълма. Пот се стичаше по тялото му. Колко дълго бе спал? Едва ли повече от няколко минути, ако се съдеше по положението на слънцето. Седна и се огледа. Алан, Нед и Кадо се бяха отпуснали на тревата. Толкова жив бе сънят му, че за миг Джефри ги помисли за мъртви. Изправи се. Беше време да тръгват, ако искаха да стигат до Бордо, преди да мръкне. Внезапно се почувства разтревожен, че са спрели за толкова дълго. Трябваше да се нахранят по пътя. Изпита вина, че бе заспал. Кой знае какви врагове ги преследваха, дори на това спокойно място. Когато се наведе да разбуди другите, му хрумна, че ако наистина счита Кадо за убиеца на Анри дьо Гияк, е било много неразумно да сподели подозренията си и след това да заспи в негова компания.

Но гасконецът спеше също тъй дълбоко, колкото и двамата англичани. Чосър ги събуди и каза на Кадо:

— Съжалявам, мастър Жан, ако незаслужено съм те подозирал.

Кадо не отговори, само кимна. Чосър отиде при Алан и Нед.

— Хубави сънища ли сънувахте? — попита той.

— Обзалагам се, че Нед е сънувал една млада актриса, чието име започва с „А“ — обади се Алан.

— По-добре, отколкото дебелата ханджийка от Кентърбъри, която сънуваш ти.

Нед говореше небрежно, но Чосър заподозря, че Алан беше улучил истината. Спасяването на Алис Луп от удавяне в реката беше мечтата на един млад и рицарски настроен мъж. От такива случки се раждаше любовта, а ако вече бе съществувала, те я караха да пламти още по-силно. Но Алис вече си имаше обожател. Ако Нед имаше наклонности на убиец, щеше да предприеме нещо срещу Саймън…

Докато се качваха на конете, Джефри си каза, че трябва да престане да вижда навсякъде убийци. Ако Кадо наистина беше виновен, щеше ли така самоотвержено да им помогне да избягат от Гияк? (Но един гласец в главата му шепнеше, че това би била добра възможност и за Жан да се измъкне възможно най-бързо.)

Денят си оставаш прекрасен. Слънцето напичаше главите им, докато се спускаха към Бордо. Скоро щяха да заминат за Англия. Но първо трябваше да разкаже всичко на Джон Гонт, херцог Ланкастър.