Чосър и Домът на славата

7.

Първото място, на което спряха извън Бордо, им даде представа за враждебната атмосфера в Гийена. Чосър имаше чувство, че проблемите възникнаха, когато спряха да пренощуват. Този път се измъкнаха сравнително леко — без фарсове с разменени легла и опити да ги опекат живи. И все пак беше тревожно, въпреки опитите на Жан Кадо да го омаловажи.

Жан Кадо беше бъбривият им водач от Бордо. Гасконец, той говореше английски, френски и местния langue d’oc. С кръглото си лице, дебелите вежди и вечно приведени рамене той приличаше на сова. По предварителна уговорка Кадо ги беше посрещнал близо до катедралата „Сейнт Андрю“ в центъра на Бордо. Тук се разполагаше и дворът на принц Едуард. Чосър и Кадо бяха си разменили паролата — „Бягай от тълпата… и с истината живей“ — и Кадо беше обяснил, че от двора на принца са му наредили да ги придружава. Задачата му беше да се погрижи да стигнат благополучно до замъка на граф Дьо Гияк. Чосър беше малко изненадан, че ескортът им се състои само от един човек, но заключи, че е по-безопасно да пътуват незабелязано, отколкото заобиколени от войници. Първата нощ пренощуваха в града в странноприемницата „Дванадесетте апостоли“, а сутринта наеха коне на другия бряг на реката. Всичко това — превозването през Гарона, пазаренето за конете — отне толкова време, че изминаха едва двайсет мили на изток от града, преди да се наложи да пренощуват в един непредразполагащ хан.

Жан Кадо им беше казал да изчакат навън, докато той провери дали има легла, твърдейки, че е по-добре да го направи сам. След малко той се върна и каза, че е осигурил стая за четиримата. Оставиха конете си в конюшнята и влязоха да вечерят.

В хана имаше дълга маса, в единия край на която седяха селяни и ядяха печени кестени и черен хляб с евтино вино. Когато вратата се отвори, те вдигнаха очи, безизразни като на преживни животни. Но един по-заможен пияч разбра, че новодошлите са англичани и демонстративно вдигна сребърната монета, с която щеше да си поръча още едно шише вино. После изсъска нещо на местния диалект, така че Чосър долови само същността, но чувствата му бяха ясни от тона и начина, по който се изплю върху монетата, преди да я даде на ханджията. Той се престори, че не го е забелязал — сякаш беше местен обичай клиентите да наплюват парите — но грижливо избърса монетата в престилката си (все пак среброто си е сребро), преди да даде виното. Сграбчил шишето си, плюещият се върна на мястото си до огъня при двамата си спътници, облечени по подобен начин.

Тримата пиеха и разговаряха оживено, като често хвърляха погледи към отсрещния ъгъл на кръчмата, където седяха Джефри, Нед, Алан и водачът им. С помощта на Жан Кадо англичаните си поръчаха вечеря. Тя пристигна след дълго време — мазни купи с някакво безименно месо, заляно с горчив сос, които не си заслужаваха и една десета от чакането или една четвърт от парите. Поискаха вино, повториха, за да отмият вкуса на яденето. През цялото това време мъжете в другия ъгъл пиеха здраво, но не предприеха нищо. Най-накрая се измъкнаха, разговаряйки завалено и трополейки шумно. „Gafet de putan“, каза единият. „Viech d’ase!“, отвърна другият, докато излизаха.

Нед Кейтън скочи от пейката.

— Какво каза? Какво каза!

Би изглеждал комичен със сплъстената си светла коса и движенията си, станали непохватни заради пиенето, ако в очите му не се долавяше истински гняв. Чосър вдигна ръка.

— Нищо особено — отвърна Жан Кадо — Само „син на курва“.

— Никой не може да обижда майка ми!

— Тук тази обида е толкова обичайна, че е почти комплимент. Сигурен съм, че беше предназначена за мен — каза Кадо. — Другият коментар беше за теб, мастър Кейтън.

— И какво значеше той?

— Viech d’ase? Магарешки чеп.

Нед Кейтън седна и избухна в смях.

— Трябва да си поласкан — каза Джефри, възхищавайки се на начина, по който Кадо беше избегнал опасния момент. Въпреки това си напомни да не излиза на двора тази вечер — за всеки случай… и да предупреди и другите. Междувременно селяните продължаваха да дъвчат хляба и да сърбат киселото си вино, без да обръщат внимание на нищо.

Жан Кадо се приведе и каза тихо:

— Колкото повече навлизате в Аквитания, толкова по-ясно ще усещате, че настроението към нас е враждебно. Искам да кажа, срещу англичаните. Особено срещу принц Едуард. Казват, че е арогантен и прахосник.

— Той е принцът на Уелс, за Бога! — каза Алан Одли и почука по масата с шишето.

— Принц Едуард плени френския крал при Поатие, стария френски крал — каза Нед Кейтън. — Да можеше да пипне и новия!

— Тихо! — каза Кадо, поглеждайки през рамо.

Но селяните на дългата маса все още ядяха и пиеха, а ханджията дипломатично се правеше, че не чува разговора им, дори ако го разбираше (среброто си е сребро, а англичаните пиеха вече четвърто шише). Кадо бръкна в кесията си и извади малка сребърна монета. Даде я на другите.

— Това са местните пари. Виждате ли, отпред е принцът.

Те я огледаха на светлината на две тънки свещи. От едната й страна имаше фигура с корона, сочеща с лявата ръка към меча, който държеше в дясната, сякаш за да покаже ясно на гледащия кой е източникът на нейната власт и авторитет. На задната част на монетата имаше мотив от хералдически лилии и леопарди, разделен на четири с кръст.

— Някои хора в тези земи се дразнят, че трябва да плащат с това — каза Кадо, почуквайки по образа на принца, после стисна монетата между палеца и показалеца си и я прибра в кесията си.

Алан Одли се прозя.

— А и, честно казано, така наречения fouage не подобрява нещата.

— Какво е това? — попита Чосър.

— Димнина5. Определен е на десет су за всяко домакинство годишно…

Одли се прозя още по-широко.

— … а някои от местните земевладелци са против това, че принцът погазва правото им да събират данъци…

Одли се прозина така, сякаш щеше да глътне масата, мазните купи и всичко останало.

— На всички ни е ясно, че има проблеми, мастър Кадо — каза Чосър, винаги дипломатичен.

— Не казвам, че съм съгласен с тях, просто ви съобщавам какво се говори, а вие сами видяхте какво е отношението на някои хора към англичаните — Жан Кадо посочи към ъгъла на помещението, наскоро освободен от тримата пияници. — Засега това са думи, предимно думи.

— Разбира се, че са само думи, защото те са французи — обади се Кейтън.

— Съвсем вярно, французи са — съгласи се Одли.

— Но тук хората са повече гасконци, отколкото французи — или поне така биха казали англичаните — каза Чосър.

— Точно в това се корени проблемът — каза Кадо. — Виждате ли…

Но не стигна по-далеч, защото Алан Одли падна по лице върху масата, събаряйки свещите и купите. Двама селяни погледнаха към него и се усмихнаха с пълни уста. Ханджията се обърна, вероятно разочарован от загубата на един от най-добрите си клиенти, но не им се притече на помощ. Чосър и останалите помогнаха на спътника си да се качи по стълбите. За щастие в стаята им имаше четири отделни легла, така че Одли щеше да си отспи, без да притеснява ненужно останалите. Помнейки враждебността на тримата пияници, Чосър се погрижи да залости вратата. Преди да легне, той погледна през прозореца. Ханът се намираше в края на разпръсната редица къщи. На прозореца на една от тях се виждаше свещ, блестяща сред мрака като добро дело в бездушен свят.

На другата сутрин Одли, който изглеждаше изпълнен със самосъжаление, кимна отрицателно, когато му предложиха вино на закуска. Качи се на седлото като старец. Яздеше като старица, а Кейтън го подиграваше, че е като девойка, щом не може да държи на пиене (докато Одли не заплаши да повърне върху приятеля си). Чосър яздеше отпред заедно с Жан Кадо. Стигнаха до кръстопът, за който водачът каза, че пресича пътя на поклонниците към Компостела, а после внезапно добави:

— Ти не си първият, който иска да убеди граф Дьо Гияк да продължи да спазва васалния си дълг.

Чосър не отговори. Още не бяха обсъждали мисията му.

— През пролетта мъж на име Машо отпътува за Гияк — продължи Кадо.

— Какво стана с него?

— Не пристигна там.

— Злополука по пътя?

— Има злополуки и злополуки, ако ме разбираш, мастър Чосър.

— Мисля, че да, мастър Кадо.

До този момент те се бяха движили през сравнително открита местност. Хълмовете отляво бяха рехаво обрасли с млади лози. От другата страна склонът постепенно преминаваше в широката речна долина на Дордона. Части от тази равна земя бяха оцветени в бледозелено от поникналия лен. Но пътят, по който яздеха, се стесни и сви между дърветата.

Чосър обмисляше думите на Кадо. Джон Гонт не му беше казал, че и преди е опитвал да повлияе на Гияк. Или по-скоро не беше споменал за изчезването на мъж на име… Как се казваше?… Машо. Дали Машо е бил предаден? Или подкупен от французите? Чосър знаеше, че поддръжниците на френския крал се увеличаваха с всеки ден. Само няколко значими благородници и земевладелци бяха останали верни или още не им бяха предложили достатъчно облаги, за да минат на другата страна. Но може би Гонт не знаеше за този Машо. Защо по-малкият син на крал Едуард да е наясно с всички дипломатически машинации и подмолни действия, които се случваха на стотици мили от дома?

Ръката на Чосър посегна към кесията, която висеше от врата му. Движението беше станало почти механично. Непрекъснато проверяваше дали е там.

Навлязоха по-дълбоко в гората. Слънцето просветваше на пътеката, въздухът блестеше, птиците пееха. В такава ранна лятна утрин човек започваше да мечтае да живее завинаги в горите, да се храни с горски плодове, да утолява жаждата си от студени извори. Но, разбира се, през по-голямата част от годината обитателят на гората щеше да спи на твърдите камъни, да търси безрезултатно храна и да разранява ръцете си, докато кърти леда на потоците.

Към края на този следобед за първи път чуха звуците. Бяха яздили цял ден — спряха само за малко, за да похапнат твърд хляб и сирене (купени в Бордо) — а още не бяха излезли от голямата гора, през която лениво се виеше тясната пътека, в която беше преминал пътят. Пътуваха в колона, като полузаспалият Одли яздеше най-отзад. Кадо, който водеше, пресметна, че ще пристигнат във владенията на Гияк на следващия ден. Мислеше, че след няколко мили има хан. Щяха да пренощуват там. Наричал се „Котаракът — риболовец“. Той съобщи всичко това през рамо.

— Надявам се да е по-добър от снощния — каза Нед Кейтън.

— Какво беше това? — попита Кадо, слагайки ръка на ухото си.

— Казах, че…

— Не, не ти, сър. Слушайте.

Кадо вдигна ръка и те спряха конете. Ослушаха се. Някъде пред тях се чуваше мелодия на флейта и удари на барабан. Звукът пресекваше, от време на време се чуваше ясно, а после отново утихваше, сякаш се виеше във въздуха. Имаше нещо скръбно в този звук, тъй самотен насред зелената гора, и то накара косата на Джефри да настръхне.

— В тази музика не може да има нищо опасно — каза Жан Кадо.

Той смушка коня си и останалите го последваха. Откакто бяха прекосили пътя на поклонниците сутринта, не бяха срещали жива душа. Докато приближаваха, звукът от флейтата и барабана секна, заменен от странна смесица от лай и цвилене. След няколко минути пътеката ги изведе на широка просека. Кадо и Чосър спряха, приковани от зрелището, а след тях и другите двама.

Голяма каруца беше изтеглена на равна част от пътя. Върху нея стоеше сивобрад мъж. Носеше бяла риза. Около краката му пълзяха няколко души. Каруцата се тресеше под движенията им. Те издаваха животинските звуци. Бяха вдигнали глави към небето, лаеха и цвилеха. Размахваха пръсти над главите си, имитирайки заострени уши. Малко куче лежеше в сянката на една от каруците, а сиво-кафеникав кон беше спънат и пасеше наблизо. И двете животни не обръщаха внимание на действията на хората.

Внезапно червендалеста жена с червена рокля притича от отсрещната страна на просеката, махайки с ръце. Приличаше на продавачка на риба.

— Какво мислиш, че правиш, съпруже? — извика тя. — Грубоватият й изговор също напомняше на продавачка на риба.

— Изпълнявам Божията воля — отвърна сивобрадият мъж със звучен глас. — Накрая няма да остане нищо, чака ни Страшният съд. Научи се как върви светът, погледни по-далеч от носа си.

— Божията воля, как не! — изрева жената. — Докато ние се съсипваме от работа, ти правиш каквото искаш. Когато нямаме нищо за ядене, окото ти не мига.

С изненадваща ловкост за ръста си, жената скочи върху каруцата. Без да обръща внимание на „животните“, тя хвана мъжа с една ръка, а с другата го удари няколко пъти по главата. Беше по-едра от него и скоро го повали върху каруцата, без усилие. После го възседна.

— Да се намесим ли, мастър Чосър? — попита Жан Кадо.

— Няма нужда — отвърна Джефри.

— Не, не, не!

Четиримата ездачи се обърнаха по посока на новия глас. Един мъж се зададе откъм другия край на просеката. Не бяха го забелязали досега, само защото не се беше помръднал, нито беше проговорил и отчасти, защото беше облечен в зелено и кафяво и се сливаше с дърветата.

— Не така, Мартин. Не, Маргарет.

Жената се изправи и сивобрадият мъж я последва. Останалите — трима мъже и една жена, които досега се правеха на животни, също седнаха. Мъжът, облечен в природни цветове, застана пред каруцата. Сякаш не забелязваше Чосър и спътниците му.

— Това не е фарс, Мартин — каза той на сивобрадия.

— Но винаги досега ги е разсмивало, Луис — каза Маргарет.

— Това е традиция — подкрепи я Мартин.

— Помнете, че сега ще играем пред отбрана публика — каза мъжът, който стоеше пред каруцата.

— Нека го ударя поне веднъж — помоли се жената. — Едно мъничко юмруче по тази тъпа глава.

— Добре, скъпа, но само едно. Ти, Мартин, няма да падаш и тя няма да те възсяда. Не е прилично.

— Щом казваш.

Останалите приеха без ентусиазъм оценката му. Луис се обърна към ездачите.

— Предполагам, и вие ще се съгласите, че не е прилично.

Беше слаб мъж с тясно лице. Очевидно бе забелязал присъствието им от самото начало.

— Може би не, но приятелят ви е прав — каза Чосър. — Според легендата Ной е бил под чехъл.

— Едно е да е под чехъл, друго е да го бие.

— О, това е пиеса — каза Алан Одли, който внезапно дойде на себе си, — а тези хора са мимове.

Нед Кейтън изръкопляска иронично на съобразителността на приятеля си и слабият мъж наклони глава встрани.

— Да, това е моята трупа. Предпочитаме да ни наричат актьори, а не мимове. Казвам се Луис Луп. Това е трупата на Луп.

— Вие сте англичани — каза Кейтън.

— Разбира се, както и вие. Но не сме си били у дома повече от година.

— Какво правите сега?

— Какво правим ли? Репетираме притчата за Ной и потопа. Той качва животните в ковчега. Жена му не разбира. Мисли, че той пренебрегва семейството си.

Той махна с ръка и актьорите на каруцата се поклониха нестройно.

— Ной е само една от пиесите в нашия репертоар. Играем всичко от „Падението на Луцифер“ до „Страшния съд“. Играем добре „Прогонването от рая“, кърваво „Каин и Авел“, лукаво „Яков и Исав“, сърцераздирателно „Авраам и Исак“, както и… Е, картинката ви е ясна.

— Изиграйте ни нещо сега — каза Нед Кейтън. — Нещо по-леко, ако имате.

— Не се обиждайте, но предпочитам публиката да е повече от актьорите — отвърна Луп. — И въпросът не е само в печалбата.

Чосър слезе от коня и се протегна.

— Каква е твоята роля в „Ной и потопа“, мастър Луп? — попита той.

— Каквото и да играем, аз съм винаги Бог.

Джефри беше любопитен какво прави тази трупа сред горите на Аквитания, тъй като обичайният подслон за пътуващите актьори беше дворът на някой хан или пазар, навсякъде, където се събираха тълпи. От птиците и дърветата нямаше какво да спечелят.

— И за кого репетирате?

— За отбрана публика на едно място, наречено Гияк.

— И ние отиваме там — каза Жан Кадо, смъквайки се от коня.

— Наистина ли? — попита Луп. — Ще играем пред граф Дьо Гияк и лейди Розамонд. За първи път отиваме там.

— Розамонд, съпругата на графа? — попита Чосър.

Нещо в тона му накара Луп да попита:

— Познаваш ли я, сър?

— Навремето се запознах с нея.

Луп отвори уста, поколеба се, после проговори с друг тон.

— Преди малко казах, че предпочитам публиката да е повече от актьорите и по принцип е така. Но можем да направим изключение. Ако искате да ви изиграем нещо тук и сега, навярно ще можем да ви удовлетворим…

Той направи знак на трупата, която отново се бе качила върху каруцата. Четиримата мъже и двете жени бавно се приближиха.

— Това е Мартин. Играе ролите на възрастни и достолепни мъже като Ной и Авраам. А това е Маргарет. — Той посочи румената жена, която играеше съпругата на Ной. — Тя играе опърничавите жени. В добрите пиеси винаги има по една такава.

Като доказателство за това Маргарет удари с юмрук говорещия по главата, но лекичко, закачливо. Луп бързо мина към представянето на другите трима мъже — Бъртрам, Саймън и Том. Малко зад тях стоеше тъмнокосо момиче, което от време на време вдигаше срамежливо поглед.

— А коя е тя? — попита Алан Одли.

— Това, сър, е нашата Ева от „Грехопадението“, макар че истинското й име е Алис. Тя е и нашата Далила, нашата Йезавел, нашата прелъстителка.

— Виждам.

— И наша дъщеря — добави Луис Луп.

— Дъщеря? — попита Алан.

— Наша — добави Нед.

— Тази дама е моя съпруга — каза предводителят на трупата, прегръщайки с обич Маргарет.

Актьорите и четиримата спътници се поздравиха и отново се представиха един на друг. Групата на Чосър спъна конете си в края на просеката. После всички седнаха на тревата и си поделиха няколко шишета вино, които Луис Луп щедро извади от коша, скрит под каруцата. Не само споделеното вино, но и общият език ги сближи. Или може би фактът, че Чосър и останалите бяха уморени след целодневната езда и с радост се отдадоха на кратка почивка, преди да изминат последните няколко мили до хана. А може би им беше приятно да намерят компания след цял самотен ден, особено компанията на непринудените Луп и тяхната привлекателна дъщеря.

Оказа се, че трупата „Луп“ е семейно предприятие. Освен семейството, Луис и Маргарет с тъмнокосата им дъщеря, тя включваше сивобрадия Мартин, който им беше братовчед, а Том, един от младите актьори — негов син. Другите двама мъже — Саймън и Бъртрам — първият с младежки вид, а вторият около средната възраст, бяха се присъединили към тях в Англия. Всички те бяха избягали от Англия, след като ги сполетяло някакво нещастие, което явно не желаеха да описват.

— Защо го правите? Животът ви сигурно е тежък — каза Чосър.

Луис Луп изглеждаше изненадан, сякаш никога досега не му бяха задавали този въпрос, нито сам се беше питал.

— Може би така се чувстваме свободни. Живеем, както искаме и не сме длъжници за прехраната си на някого.

— А успявате ли да се прехранвате?

— Добре, доста добре… Е, не сме много зле — отвърна Луис Луп. — Поне е по-добре отколкото в Англия. Сега отиваме в Гияк, за да играем пред богаташите. Едно стъпало по-нагоре от дъждовния площад на някой град или двора на хан, вонящ на урина и повръщано, които са обичайните места за хора като нас в родната ни страна.

— Като стана дума за ханове, казахте, че пътят ви е познат — каза Жан Кадо на Луп. — Напред има хан, нали? „Котаракът“, ако си спомням добре.

Той замлъкна, видял изражението на лицето на Луис. Актьорът обясни.

— Боя се, че „Котаракът“ вече не съществува. Изгоря през пролетта. Дочух, че виновен бил някакъв немарлив готвач.

— Мисля, че оттук до Гияк няма друг хан — намеси се Маргарет Луп. Слънцето започваше да се спуска зад върховете на дърветата в края на просеката и придаваше на лицето й още по-червен цвят, сякаш и тя е била жертва на небрежен готвач.

— И къде ще спим? — попита Нед Кейтън.

— Сега си спомням — обади се Мартин, най-възрастният актьор. — Знам чудесно местенце, където да пренощуваме наблизо.

— Но нали казахте, че няма нищо!

— То е просторно и проветриво — каза Алис Луп. Гласът й беше дрезгав и контрастираше със свенливото й изражение. Нищо чудно, че винаги играеше прелъстителката.

— Собственикът никога не взема твърде скъпо и можете да отседнете за колкото време искате — каза Луис.

Чосър забеляза, че останалите актьори се усмихват. Предположи, че това е обичайна шега между тях, затова реши да се включи и той.

— Предполагам, че има и достатъчно храна за вечеря — каза той — стига да потърсиш.

— За какво говорите? — попит Алан Одли.

— Когато бях в Северна Франция преди много години — каза Джефри, — имахме такава поговорка: „Който не е спал в дъжд и вятър, не е добър другар.“ Мисля, че сме на път да открием много достойни другари.

Той погледна към Одли, Кейтън и Жан Кадо, които лежаха на тревата и очевидно не се зарадваха особено, че им предстои да прекарат нощта на открито. Щеше да се стъмни след няколко часа, но никой не пътуваше по мрак, освен ако не беше сигурен, че ще стигне до някое защитено място.

Скоро се разбра, че групата на Чосър ще остане при хората на Луп и че ще продължат да пътуват заедно през земи, които принадлежаха на някой си Гастон Флорак, до владенията на Дьо Гияк. Актьорите, свикнали с по-тежък живот, бяха подготвени за случаите, когато не намираха покрив за през нощта. В дисагите под колата, която изпълняваше роля на тяхна сцена, имаше не само костюми, но и завивки, тенджери и други домакински пособия. Отстрани се виждаше дори клетка с птица. За щастие имаше достатъчно храна за всички коне. Луп беше купил овес при предишното им спиране с надежда да им стигне за следващите няколко дни. Сега с удоволствие се погрижи за наетите животни срещу по-високата цена, която Чосър му плати с желание.

Младите актьори се заеха с различни задачи. Алис Луп се погрижи за конете, докато Саймън събираше подпалки и паднали клони, за да запалят огън насред просеката. Бъртрам и Том изчезнаха между трънливите храсти с няколко мрежи и кожени ведра. Придружаваше ги приличното на териер куче, което дотогава беше спало. Бъртрам го наричаше Цербер. Чосър се засмя, като чу името на триглавия звяр, който пази входа към царството на мъртвите. Териерът по нищо не му приличаше.

По-възрастните актьори продължиха да си бъбрят с групата на Чосър. Те не се интересуваха толкова от причините за посещението им в Гияк, колкото от новини за Англия. Знаеха, че кралица Филипа е мъртва. Щеше ли кралят да си търси нова жена? Вярно ли било, че Джон от Гонт също овдовял? А той ще се жени ли?

Скоро Бъртрам и Том се върнаха с няколко заека, които лежаха в мрежите със счупени вратове и ведра, преливащи от вода, загребана от някой от безбройните извори, които се стичаха през гората от варовиковите склонове. Цербер, чиято муцуна беше изцапана с кал, спокойно зае мястото си до каруцата, след като бе изпълнил дълга си.

— Зайци! — каза Алан Одли, когато Маргарет Луп извади зайците и започна да ги дере с големите си сръчни ръце.

— Че какво им е? — каза Нед Кейтън, загледан в Алис Луп, която стоеше наблизо, но разговаряше със Саймън. — Най-вкусната храна, ако компанията е подходяща.

Слънцето потъна зад дърветата и в падината се спуснаха сенки. Запалиха огъня. Маргарет Луп приготви зайците за шиша и изплакна ръце в едно от ведрата. Останалите извадиха остатъците от хляба и сиренето, които далеч не бяха вече пресни, след като два дни бяха стояли в дисагите им, но все пак бяха по-добре от нищо. По някакво чудо откриха още вино. Притоплиха боб в очукана тенджера с крачета и дълга дръжка. Каквото и да мислеше Одли за зайците, Чосър забеляза, че с апетит изяде дела си. Нед Кейтън се опитваше да улови погледа на Алис, но тя изглежда не го забелязваше. След вечеря Мартин извади лютня и засвири меланхолични мелодии, а Жан Кадо запя една нескончаема песен за някакъв рицар, който упорито преследвал друг рицар.

Вече всички си говореха на малки имена. Доволни, полегнаха под луната и звездите. Без да се уговарят предварително, жените легнаха върху каруцата, а мъжете под нея или отстрани, може би като проява на кавалерство. Бухаха бухали, териерът скимтеше, сънувайки, че гони заек, откъм конете, вързани на ръба на просеката, се дочуваше пръхтене. Постепенно огънят отслабна и мракът се сгъсти.

Джефри си спомни, че едва същата сутрин си представяше как ще живее в гората. Е, това беше то. Земята беше твърда, а нощта — вече студена. Беше твърде стар за тези пътувания, каза си. Не беше вече младеж, тръгнал на поход, а женен мъж с две деца, очакващ трето, мъж с определен ранг и положение в обществото…

От още по-гъстия мрак под дърветата мъжът, който бе убил монаха на име Хюбърт и взел името и дрехите му, гледаше как огънят гасне. Ако беше от хората, които знаеха какво е самота, в този миг би я изпитал много остро, докато гледаше кръга от пътници, събрали се в нощта за защита и компания, докато гледаше как се хранят, смеят се и заспиват заедно. Но на него не би му минало и през ум да се чувства самотен. Нито пък им завиждаше за малкото храна или за оскъдната топлина на огъня. Беше свикнал да гладува и защитата на собствените му дрехи и кожа му беше достатъчна. Той се намести на земята и се уви с наметалото си.

Джефри Чосър сигурно беше спал, защото изведнъж осъзна, че вижда пред себе си бледите останки от огъня. Валма мъгла се надигаха от земята. Посред нощ беше тихо и студено. Не се чуваше хъркане, нито хленчене, сумтене или пръхтене. Все едно бяха последните хора и животни на земята. Ако плаваха на ковчега на Ной, сигурно щяха да бъдат последните. Бог би създал странен нов свят от нас, помисли си Чосър. Едно куче, пет коня и десет души, от които само една жена, способна да ражда деца.

Някъде в края на гората изпращя клонка и Чосър за миг се разбуди. Дали беше някое животно? Вълк или глиган? А може би човек? Посред нощ, в най-мъртвото време на нощта. Той се напрегна да чуе още нещо, но цареше тишина. След това отново заспа.