Чосър и Домът на славата

16.

Привечер бурята престана. През огромните разкъсани облаци на запад се процеждаха златисти лъчи. Докато седяха и се топлеха на слънцето, от мокрите им дрехи се вдигаше пара. След като пропътуваха няколко мили, братовчедът на Жан Кадо, шишкавият капитан на кораба, обяви, че ще хвърлят котва за през нощта на един от островите сред реката, тъй като било невъзможно да продължат напред по тъмно. Той избра остров, който беше почти на равно разстояние от двата бряга и с множество върби и храсти за заслон. За всеки случай пристанаха откъм южната му страна и изядоха вечерта си — осолена риба, сирене и хляб — студена, за да не ги издаде димът от огъня. Ронс също бе свален на брега и пасеше лакомо край водата. Цербер тичаше наоколо. Седяха на песъчливата почва, Арно и екипажът му се бяха усамотили, а англичаните седяха, разделени на две групи. Не беше много удобно, помисли си Чосър, прогонвайки облак мушици, даже никак, но беше по-добре, отколкото да си затворен.

Но все пак беше любопитен. Обърна се към Луп:

— Кажи ми, Луис, кога решихте да напуснете Гияк?

— Снощи. Аз бях против, но Маргарет смяташе, че трябва да заминем и останалите се съгласиха с нея. Оказаха се прави. Не можехме да се състезаваме с обесване, а и не бихме искали. Това място сякаш беше прокълнато. Трима души загинаха за по-малко от денонощие. Удавяне, обесване и една по-различна…

Краят на изречението увисна във въздуха.

— И случайно попаднахте на това корабче?

— Когато разбра какво смятаме да правим, мосю Кадо ни каза, че братовчед му е на реката и че можем да пътуваме с него. По-бързо е, отколкото по суша.

— Много благородно от страна на капитана да вземе и каруцата, и коня.

— Това е всичко, което имаме, мастър Джефри. Ние сме бедни актьори. Не можехме да оставим бедния Ронс.

Джефри забеляза, че Луис не бе довършил изречението си. Репликата за бедните актьори му даде възможност да попита:

— И не ви взеха пари за превоза?

— Кадо каза, че не било необходимо, че всичко било уредено.

Чосър погледна към сгъстяващите се сенки на южния бряг, без да ги вижда. Бе уморен, но и неспокоен. Имаше нещо в цялата история, което го озадачаваше, всъщност няколко неща. Да, бяха успели да избягат, но всичко бе станало прекалено лесно.

— Какво те притеснява, мастър Джефри? Измъкнахме се от имението на Гияк, а и трупата на Луп няма да се върне там. Да благодарим на Бога и на свети Генезий.

— Генезий?

— Светецът покровител на актьорите.

— Чудя се какво ли би ви препоръчал по-нататък свети Генезий?

— Ще си опитаме късмета в градовете.

— Заедно с новия актьор ли?

— Хюбърт. Да, стига да играе добре.

— Още ли не сте го видели в действие?

— Нямахме възможност. Появи се след първото ни и единствено представление за Яков и Исав.

И Луис описа на Чосър внезапната поява на Хюбърт, разказа му за кучето и за неспособността му да спаси бедния Бъртрам.

— Никой не може да говори от името на Бъртрам, но кучето не изглежда много благодарно на спасителя си — каза Чосър, забелязвайки как в този момент териерът заобикаля отдалеч седналата фигура на новия актьор, сякаш беше нащрек или се боеше от него. — И колко удобно се е появил този Хюбърт — точно в този миг, също както става в пиеса. И не само това, ами се оказва и че е актьор.

— Удобно ли? Бих казал, че е късмет.

Сякаш доловил, че говорят за него, мъжът на име Хюбърт погледна към тях. После хвърли поглед към сивата торба на земята до себе си и Чосър се зачуди какво ли има в нея.

Луис извика:

— Ей, Хюбърт. Имахме толкова работа, че още не сме видели колко струваш. — И като видя, че мъжът не го разбира, добави. — Какъв актьор си, човече.

По изпитото лице на Хюбърт сякаш премина сянка на раздразнение и той не успя да я прикрие достатъчно бързо. После стана на крака и направи превзет поклон. Скоро щеше да падне мрак. Лек ветрец полюшваше короните на върбите така, че светлите части на листата им проблясваха. Всички мълчаха и гледаха изправилия се мъж. Прилепи пърхаха над реката, прелитаха почти недоловими за окото. Водата близо до брега се плискаше и бълбукаше.

— Много добре.

Джефри за първи път го чуваше да говори — странно, тъй като обикновено актьорите са доста бъбриви. Хюбърт извади от дрехите си впечатляващ на вид ръкопис. Престори се, че чете от него, макар че светлината не беше достатъчна. От време на време поглеждаше към тях изпод вежди.

— Ще ви изиграя възкръсването на Лазар и речта му при завръщането му в този низвергнат свят.

На фона на тъмните дървета, той приведе рамене и приближи ръце към гърдите си, сякаш възкръсналият се опитваше да се увие в плащаницата си. „Хюбърт наистина прилича на труп“ — помисли си Чосър. — „Прилича на Лазар.“ Имаше аскетичен вид, сякаш не си дояжда и се е отказал от земните блага. Така би трябвало да изглеждат монасите (макар че повечето монаси напоследък дебелееха в манастирите си).

Монах…

Джефри си спомни монаха, когото бе видял на палубата на кораба, с който пътуваха от Дувър, онзи, за когото сметна, че е от Maison Dieu. Забулената фигура се бе облегнала на борда и четеше религиозна книга. Това бе преди седмица, но той бе видял Хюбърт в същата поза само преди няколко часа, когато се бяха качили на кораба в Гияк. Изведнъж всичко му стана ясно. Можеше да прикриеш лицето си с качулка, можеш да си пуснеш или обръснеш брадата, но е много трудно да промениш стойката си. Чосър беше сигурен, че човекът, който стоеше пред тях в здрача, беше същият, когото бе видял на „Сейнт Томас“. Нещо повече, друг спомен се мъчеше да си пробие път. Когато минаваха през портите на Дувър… бе видял мъж, който вдигаше нещо от земята. Същото изпито лице, същият поглед отдолу нагоре. В Дувър, на кораба, а сега и на този остров насред Дордона.

Внезапно умората на Чосър изчезна.

Мъжът на име Хюбърт започна да рецитира думите на Лазар:

Гласът му беше сух и безцветен и подхождаше на меланхоличната тема. Но изведнъж той спря. Между тръпнещите върби зад гърба му се дочу шумолене. Животно ли беше? Беше ли опасно? Десетината зрители, които бяха седнали на земята и гледаха Хюбърт в ролята му на Лазар, насочиха вниманието към мрачните дървета. Някои се изправиха. Хората от екипажа посегнаха към ножовете си. Цербер се размърда в скута на Алис.

Един мъж излезе от сенките на откритото пространство до брега. Виждаха се крака, ръце, горната част на тялото му, но случайно или умишлено, лицето му оставаше в сянка. Джефри Чосър реши, че във фигурата има нещо познато. Хюбърт се обърна към мъжа. Той бе по-близо и можеше да види повече, отколкото останалите. Изведнъж нададе вик, който приличаше повече на смях, отколкото на плач, странен звук. Бързо се наведе, грабна сивата торба от земята и хукна към близките дървета.

Всичко стана толкова бързо, че никой не го последва. Никой не помръдна, освен кучето. Цербер се спусна по песъчливата земя, заджафка и посегна с лапи към краката на непознатия. Териерът често нападаше противници, без изобщо да се замисли, че го превъзхождат по големина. Но в този случай той не проявяваше безстрашие. Защото когато непознатият се наведе да вземе териера, Чосър и останалите от трупата видяха, че това бе Бъртрам, когото смятаха за удавен.

Не беше нужно време на Бъртрам, за да ги убеди, че не е мъртвец, върнал се към живота като Лазар, а техният жив и здрав приятел. След като хапна хляб и пийна доста вино — първото, което слагаше в уста от два дни насам освен вода и шепа листа от слез — той бързо разказа как бил подмамен до речния бряг от човек, облечен в монашески дрехи. Разбира се, лъжлив монах, защото нямал тонзура. Описа как при опита да спаси любимото си куче, бил блъснат в бързата река от онзи човек — Хюбърт ли казахте, че му е името? Не, не знаел защо го е направил, а и бил толкова зает с борбата си да остане жив, че не можел да отдели време да мисли за това.

Знаеше само, че едва не се удавил на няколко пъти, но по чудо се хванал за голямо парче дърво, което също било носено безпомощно от водата като него, но той дължал на него оцеляването си, защото било поне три пъти по-дебело от него. Било прясно отрязано, вероятно паднало от някоя от товарните лодки и благодарение на него успял да държи главата си над водата, докато то плавало в средата на реката. Вече било нощ. Бъртрам не можел да направи нищо друго, освен да се държи здраво и да се надява на късмета си.

И точно когато си мислел, че не може да издържи повече, започнало да съмва и той видял, че плава покрай този остров. Боейки се, че ако не предприеме нещо веднага, ще бъде отнесен по-нататък и ще свърши живота си във воден гроб, той се пуснал, когато стигнал най-близо до сушата. Някак успял да се добере до песъчливия бряг. Там се строполил и спал часове наред. Събудил се от яркото слънце. Чудел се къде е. Дали бил сънувал лъжливия монах, който се опитал да го убие и кошмарното плаване по течението? Но не било сън. Дрехите му миришели на тиня, а ръцете още го болели от отчаяното стискане на дървото. Тревожел се за приятелите си. Мислел за Цербер. Трябвало да се махне оттук. Надявал се да мине някоя лодка. Когато това не станало, започнал да се оглежда по-внимателно, да търси храна или начин да се измъкне оттук. Гористите брегове на Дордона били само на няколко десетки метра от двете страни, но той не можел да прекоси бързото течение. Нямало и следа от обитатели, никой, чието внимание да привлече. Не успял да намери нищо за ядене на острова освен слеза, но крехките връхчета и листа само засилили глада му. Другото, което имал в изобилие, била водата, от която вече бил погълнал огромни количества, когато паднал в реката. Малка лодка преминала край острова, но отчаяните му викове и махане навярно накарали хората в нея да го помислят за луд, защото не спрели. И така, разяждан от глад, той се приготвил да прекара втората си нощ на острова.

На следващия ден Бъртрам разбрал, че наистина може да загине на хвърлей от брега. Започнал да търси друго дърво ли пън, на което да може да преплува до единия или другия бряг, но свирепата буря го принудила да търси подслон между дърветата. И представете си как се зарадвал, когато малко след края на бурята видял един товарен кораб да се упътва към „неговия“ остров и още по-голямата му радост, когато видял, че между пътниците са трупата на Луп и англичаните, заедно с добрия стар Цербер. Единственото, което го спряло да изтича при тях, бил Хюбърт, който го бутнал в реката. Какво правел той при приятелите му? Бъртрам се изпълнил с подозрения и се уплашил повече от всякога — може би под въздействие на продължителния глад. Промъкнал се между дърветата и се опитал да чуе какво си говорят хората. Но накрая отчаянието го принудило да се покаже. Било пълно съвпадение, че прекъснал Хюбърт точно в момента, когато произнасял думите на Лазар.

Всичко това той разказа в падащия мрак. Бъртрам имаше разказваческа дарба и всички слушаха до края, без да го прекъснат. След това единственият въпрос беше защо този непознат е искал да се отърве от актьора. За да заеме мястото му? Или по някаква друга, скрита причина?

Луис разказа на Бъртрам накратко какво бе станало в Гияк и описа трагичните причини да си тръгнат по-бързо, отколкото възнамеряваха. Преди това двама въоръжени членове на екипажа бяха пратени да търсят Хюбърт, но вече беше почти съвсем тъмно и търсенето не даде резултат. Лъжливият монах може би се беше скрил някъде на острова или бе стигнал до брега, ако умееше да плува. Джефри не спомена, че е виждал Хюбърт на два пъти, преди да пристигнат в Гияк, но беше убеден, че той ги е преследвал чак от Англия — фактът, че се бе опитал да убие Бъртрам, облечен в монашеско расо, бе достатъчен да го свърже със забулената фигура на палубата на „Сейнт Томас“. И не беше ли възможно този човек да е виновен за смъртта на Анри дьо Гияк?

Но обясненията и мотивите му убягваха. А и в момента имаше по-важни занимания. Може да превъзхождаха числено Хюбърт, но не бе особено приятно да знаеш, че човекът, който се бе опитал да убие Бъртрам, броди в тъмнината, а сигурно имаше и други. Накрая решиха, че ще бъде най-безопасно да нощуват на кораба, където се постараха да поспят и се редуваха да стоят на пост. Само Ронс остана на брега.

Джефри беше на палубата с Нед и Алан. Бяха предложили да пазят заедно и се взираха в тъмната грамада на острова, говорейки тихичко. Звездите бяха изгрели, вятър шумолеше из върбите. Откъм водата се дочуваше жабешко квакане. Алан Одли държеше парче пергамент.

— Хюбърт го изпусна, когато побягна. От него четеше репликите на Лазар.

Джефри взе пергамента, разгърна го и почувства намачканата му повърхност. Към него имаше прикрепен печат. Помоли Алан да донесе една от лампите, които горяха на носа на кораба. От нея ухаеше приятно на орехово масло, но светлината й бе слаба, затова Джефри трябваше да държи ръкописа наблизо. Огледа тежкия печат, който изобразяваше рицар на кон, гледан отляво. Почеркът беше на образован човек. Това, съчетано с печата, придаваше на документа официален вид, който не подхождаше на стихове от пиеса. Чосър се наведе по-наблизо и се опита да разчете думите. Бяха на латински. След няколко мига той се изправи и изсумтя удивено.

— Сигурен съм, че е предназначен да прилича на официален документ, но изглежда е рецепта.

— Рецепта?

— Да, как да сготвим гъска.

— Това шега ли е?

— Ако е така, не знам за чия сметка е.

— Има още едно странно нещо, Джефри — каза Нед Кейтън. — Спомняш ли си пръстена, който обесеният беше откраднал?

— Той не беше виновен.

— Каквато и да е истината — каза Нед, снишавайки още повече гласа си, — сега той е в ръцете на капитана на кораба.

— Откъде знаеш?

— Видях го на пръста му. Показваше го на хората си. Бях наблизо и го видях съвсем ясно. Когато разбра, че го гледам, той скри ръката си.

Джефри се канеше да каже, че това не е много вероятно — защо доказателството за убийство би се оказало няколко часа по-късно в ръцете на лодкар, който няма нищо общо с престъплението — когато си спомни думите на Луис Луп, че Кадо им осигурил безплатно пътуване. Беше ли пръстенът цената, която бяха заплатили за превозването на английските посетители обратно по реката, за да не пострадат? Бяха ли му наредили да откара нежеланите гости до Либурн или Бордо, за да не се месят повече в работите на Гияк? Ако беше така, то закръгленият братовчед на Кадо беше много добре възнаграден за едно обикновено пътуване, тъй като пръстенът струваше колкото доходите му за половин година, а може би и доста повече. А и използвайки го по този начин, Ришар Фоа се бе отървал от едно неприятно доказателство. Но каква беше ролята на Жан Кадо във всичко това?

— Какво става тук? — попита Нед, сякаш в отговор на мислите му.

— На тъмно сме — каза Алан Одли и тихо се засмя на шегата си.

Докато лежеше на неудобната палуба на товарния кораб и очакваше първите проблясъци на зората, Джефри Чосър откри, че не може да заспи. Бяха се измъкнали от Гияк, но не можеше да се отърве толкова лесно от спомените за всичко, което се бе случило там и най-вече за сцената на поляната, където лежеше тялото на Анри.

Някой бе убил Анри дьо Гияк, в това не се съмняваше. Предполагаемият престъпник беше заловен и наказан, но виновният със сигурност не беше Матийо.

Но ако не беше Матийо, кой беше тогава?

В ума му се редуваха образите на онези, които биха имали интерес от смъртта на Анри.

Лицето, напомнящо мъртвешка глава — Хюбърт, ако това бе истинското му име. Той ги бе преследвал поне от Дувър. Хрумна му, че може би Хюбърт беше виновен за нападението в „Петкракия овен“ в Кале и опита за подпалване на хана. Ако Джефри беше прав в предположението си, че той е искал да се докопа до кесията, която още висеше на врата му като воденичен камък, значи не бе успял — но за малко. И тъй като отново не се бе добрал до него, Хюбърт бе изчакал до възможността да се присъедини към трупата на Луп. За да го постигне, се бе опитал да убие Бъртрам. Очевидно за него животът нямаше значение, вероятно дори му беше приятно да убива хора. Джефри бе срещал такива хора на поход, макар че те по-скоро се срещаха не между обикновените войници — които бяха по-загрижени откъде ще намерят какво да хапнат и дали ще се приберат у дома живи и здрави — а в редиците на наемниците.

Но Хюбърт със сигурност, също като наемниците, работеше за някого. Вероятно целта му бе да попречи на Чосър да убеди Анри дьо Гияк да потвърди верността си към Едуард III — или като открадне кесията, или като го убие, преди да стигне Гийена. Подобна постъпка би била в интерес само на една група: сподвижниците на френския крал Шарл. Те искаха да предизвикат война с англичаните. И ако не бяха сигурни в някой от аквитанските благородници, всичко, което би го накарало да се обърне към Париж, би било оправдано. Но ако наистина това беше целта на Хюбърт, тогава мисията му бе безсмислена. Анри не бе проявил склонност да бъде убеден, а и без това вече беше мъртъв. Дали Хюбърт бе предпочел да опрости нещата, като убие граф Дьо Гияк? Но това едва ли щеше да бъде нужно, ако графът наистина имаше намерение да мине на страната на Франция.

Умът на Джефри познаваше тъмната сцена, където дипломацията и интригите понякога се съюзяваха, а друг път се бореха, и той остави настрана въпроса дали Хюбърт е убил Анри дьо Гияк. Вместо това се замисли за някои от другите, които може би се бяха зарадвали на смъртта на графа или дори бяха я организирали.

Беше му неприятно да допуска, че Розамонд може да е между онези, които бяха желали смъртта на Анри. Не че би могла да убие сама съпруга си, макар да имаше силата за това (спомни си как бе размахвала ловния меч в градината и как здраво бе стиснала китката му в спалнята) — тъй като бе в неговата стая, когато Анри беше преследвал глигана. Все пак си каза, че човек, който познаваше тайните изходи от замъка и горите наоколо, би могъл да стигне до поляната и да се върне за сравнително малко време. Тя не беше присъствала, когато бяха върнали тялото в замъка, появи се малко след това. Бе трудно, почти невъзможно да мисли за Розамонд като за убийца, но тя бе властна и решителна жена. Можеше да е подкупила или прелъстила някого, за да го направи. Или поне да е приела без възражения резултата. Мотивът й беше достатъчно ясен, ако бе влюбена в Гастон Флорак, каквито признаци имаше. Чосър си спомни как веднъж тя му бе споменала за любовта на Николет и кастелана. В тази история се разказваше за жена, който мечтае за смъртта на съпруга си, за да бъде свободна и да се омъжи за любимия си.

И тази мисъл доведе до друга… че Гастон Флорак можеше да е убиецът на Дьо Гияк. Чосър не бе го виждал много, но бе останал с впечатление, че той е мъж, който знае как да постигне желаното, без да се съобразява с нищо. Ако искаше дамата, ако искаше да сложи ръка на земите на съседа си, щеше ли да се поколебае да действа с нужната жестокост, когато види възможност? Беше изчезнал от очите на другите по време на лова. Нямаше кой да свидетелства за действията му, а едва ли някой щеше да го разпита какво е правил.

Същото се отнасяше и до сенешала Ришар Фоа. Не беше толкова ясно какво би спечелил той от смъртта на господаря си, но не беше ли възможно и той да се е надявал да спечели благоволението на Розамонд, или Флорак да му е обещал някакви бъдещи изгоди? А ако е бил убеден, че Анри трябва да застане на страната на френския крал, дали не се е уплашил, че господарят му ще мине в английския лагер? Икономите и сенешалите бяха като хора, поканени на пиршество, на които е разрешено да опитат само по малко от всяко ястие. Имаха местна власт, но прекарваха живота си сред онези, които управляваха в действителност. В подобна ситуация някои хора доста се изнервяха.

Разбира се, трябваше да обмисли и странната история с Нед Кейтън. На вид Нед беше почтен и добродушен. Но, помисли си Джефри, представи си, че съм прав и Анри е бил баща на Нед. И Нед е открил това, след като сме пристигнали в Гияк. Или се е досещал и преди. Възможно ли е шокът от откритието да го е подлудил? Или е бил решен да отмъсти за някоя въображаема обида, нанесена на красивата му майка? Нед също беше останал сам за известно време в гората. Може да е срещнал ранения и изтощен Дьо Гияк и да се е възползвал от момента. Не беше невъзможно.

След като премисли всичко това, Джефри реши да го разкаже на Джон Гонт, когато се върне в Англия, а Бог знае кога щеше да настъпи този благословен миг.

Ришар Фоа беше ядосан на Гийом.

— Как така не можеш да ги намериш?

— Изчезнали са по реката.

— Вземи хората си и ги последвай.

— Най-вероятно вече са напуснали кралството.

— Сигурно отиват в Бордо. Трябва да ги спрете, преди да стигнат до двора на принца.

Гийом се замисли за миг.

— Трябва да слязат в Либурн — каза той. — Всички кораби по реката спират там.

— Много добре — каза Фоа. — Ако тръгнете веднага, ще ги изпреварите. Стигнете първи до Либурн и се разправете с тях там. Колкото по-далеч от тук, толкова по-добре.

— На всяка цена ли, сър?

— На всяка цена. Подробностите не ме интересуват.