Чосър и Домът на славата

5.

„Сейнт Томас“ пристигна в английското пристанище Кале късно следобед и тъй като приливът започваше, успя да мине през протока между пясъчните дюни, защитаващи града като преплетени ръце. При отлив би се наложило да изчака в открито море до сутринта. В южната част на протока се издигаше крепостна кула, която защитаваше входа към пристанището и която Чосър не помнеше от предишното си посещение. В ярката светлина откъм морето бойниците на кулата изглеждаха като изрязани от бяла хартия. По тях се виждаха войници. Те гледаха с безразличие как корабът се плъзга покрай тях с прибрани платна и моряците го насочват с върлини встрани от пясъчните наноси от двете страни. Когато премина протока, „Сейнт Томас“ прекоси естуара към стените на пристанището.

То беше пълно с кораби, бойни и търговски, акостирали точно под стените, сякаш търсейки сянката им. В сравнение с разпиляния и разнебитен Дувър, Кале изглеждаше събрано малко градче, добре укрепен остров с блата от трите страни и морето от четвъртата. Заобикалящите го земи на няколко километра във всички посоки бяха английски. Наричаха тази територия „Английската област“. Тук сънародниците на Чосър бяха оставили своя отпечатък. Но като всеки отпечатък и той можеше да бъде изтрит; точно това правеше толкова рисковано положението на Кале и половин дузина други крепости на границата на Английската област като Сангат и Марк. Нужен беше само един решителен френски крал, който да възстанови онова, което смята, че му принадлежи законно. Може би точно този риск определяше атмосферата, която се усещаше още преди да слезеш от кораба — смесица от вълнение и страх.

Чосър изчака всички други да слязат от кораба, преди да ги последва с Одли и Кейтън, които бяха излезли изпод палубата с вид на хора, които са тръгнали на следобедна разходка. Но бледите им лица контрастираха с поведението им. Чосър наблюдаваше как държавните чиновници, търговецът, поклонниците и останалите пасажери се отдалечават. Чувстваше се по-щастлив или поне по-сигурен, когато никой не стоеше зад гърба му. Но въпреки всичко не можеше да се отърси от усещането, че го наблюдават.

— Сега какво, Джефри? — попита Алан Одли, когато отново бяха стъпили на твърда земя. Гласът му прозвуча унило.

— Ще чакаме.

И те зачакаха насред тълпата на кея, почти оглушени от крясъците на английски, френски и фламандски. Чакаха и гледаха как търговецът се суети около малката макара, с която разтоварваха платнените чували от трюма, за очевидно раздразнение на мъжете, които я задвижваха. Изчака, докато войниците от гарнизона се строиха що-годе прилично под заповедите на един от тях и минаха през градската порта. Пропусна и капитана на кораба с китовата уста, който, залитайки, мина по подвижния мост на „Сейнт Томас“, прегърнат от двете проститутки.

— Мастър Чосър?

Мъж с тъжно изражение изневиделица се беше появил на кея пред тях. Без да изчака отговора, той натъртено произнесе нещо, което се стори странно на Одли и Кейтън.

— „Бягай от тълпата…“

— „… и с истината живей“ — отвърна Чосър.

След тази размяна на реплики двамата си стиснаха ръце.

— Казвам се Роджър Холи — представи се непознатият. — Добре ли пътувахте?

— Не искам да те обидя, приятелю — отвърна Чосър, — но ми задай този въпрос, когато се приберем у дома.

— Намерил съм ви стая. Не беше лесно, в момента градът е претъпкан. Беше последната свободна. „Овенът“ не е от най-добрите странноприемници в Кале, но не е и от най-лошите.

— Така няма да бием на очи.

— Ти може би, но не знам за приятелите ти — каза Холи и погледна към Одли и Кейтън. Те все още носеха бродираните си връхни дрехи, вече поизмърсени от пътуването.

— Те се държат много добре — каза Чосър. — Един ханджия в Кентърбъри може да го потвърди.

Той представи Холи на Нед и Алан, които изглеждаха малко смутени след споменаването на кентърбърийския хан, и тримата мъже си стиснаха ръцете.

На път за града Холи им обясни, че освен това е разпитал кога отплува следващия кораб за Бордо. Той беше твърде приказлив и очевидно се стараеше да се хареса. С тази настойчивост и големите си тъжни очи той приличаше на куче. Каза, че Чосър и приятелите му имали късмет. Не само имало кораб — „Арверагус“, който тръгвал на другата сутрин, но той бил и част от въоръжен конвой, който придружавал флотилия от Бордо и трябвало да се върне незабавно.

— Тази, която кара виното ли? — попита Алан.

— Не, тя идва през октомври — отвърна Холи. — Това беше специален конвой. Някои от дамите и господата, които живеят на юг са малко… притеснени от начина, по който се развиват събитията. И тъй като имат ценни вещи, желаят да ги пренесат в Англия, за да са на сигурно място.

— Това не е добър знак — каза Чосър.

Холи беше прав за града. Улиците бяха препълнени с хора, навсякъде имаше войници и по сергиите и магазините цареше оживление, макар че денят беше към края си. Посрещачът им ги поведе по обиколен път към една странична уличка, където се намираше ханът им „Петкракият овен“. На избелялата табела беше изобразен овен с мръсно руно.

— Е, поне не си дава вид на нещо, което не е — каза Джефри Чосър, оглеждайки изкорубените и изронени стени, и несръчно закърпения покрив. „Не е овен, който се преструва на агне, а истински овен.“

— Вижте по-добре табелата, сър — каза Холи. — Разгледайте краката.

— Пет са — забеляза Нед Кейтън.

— Точно така — каза нисичкият мъж, почесвайки се по носа. — Мисля, че старият ханджия си е направил шега. Той бил французин. Овен с пет крака е нещо уникално и той се надявал, че и ханът му ще бъде такъв. Сега собственикът е англичанин, но предпочете да запази името.

— Овен с пет крака е rara avis, „рядка птица“ — каза Нед Кейтън и се засмя на собствената си шега.

Алан Одли не се усмихна. Още не се беше възстановил от пътуването по море и изглеждаше сякаш е очаквал нещо по-уютно от „Овена“, независимо дали е с четири или пет крака.

Роджър Холи поздрави цветисто ханджията, чието име беше Бърли3. Въпреки името си и обичайния вид на собствениците на подобни заведения обаче, той приличаше на вейка. Холи обясни, че води важните гости от Англия, за които го е предупредил. После настоя да ги придружи до стаята им, която се намираше в края на коридора. Тя беше почти изцяло запълнена от голямо легло. През закрития с пергамент прозорец проникваше малко светлина от двора.

— Има ли нещо, с което мога да ти помогна, мастър Чосър?

— Да, мастър Холи.

— Само кажи.

— Аз и приятелите ми не сме знатни особи. Пътуваме за Бордо, за да търгуваме с вино и нищо повече. Ако някой те попита какво правим тук, трябва да му кажеш това.

— Но мога ли да попитам защо всъщност сте тук?

— За да търгувам с вино, мастър Холи.

— Много добре.

От тона на мъжа беше ясно, че е засегнат. Чосър побърза да го успокои.

— Благодаря ти за всичко, което направи за нас, Роджър. Ако искаш да ни помогнеш още, можеш да ни осигуриш три койки на „Арверагус“ за утре.

— Много добре, мастър Чосър. Радвам се, че мога да ви услужа.

И той си тръгна, не толкова ентусиазиран, колкото при посрещането им.

— Кой беше този човек? — попита Алан Одли.

— Холи е един от шпионите на Гонт — отвърна Джефри.

— Шпиони? — обади се Кейтън — Защо са му нужни шпиони на английска територия?

— Кале е бил френско пристанище допреди двайсет години, когато сме прогонили французите оттук. Може и да не са останали много от тях, но можеш да бъдеш сигурен, че не са благоразположени към нас. Така че е благоразумно кралят или някой от синовете му да наемат някого, който ще се ослушва за признаци на недоволство.

— Защо просто не отидем сами да си запазим койки на този кораб? — попита Нед Кейтън.

— Защото не искам да ме виждат из този град повече, отколкото е необходимо — каза Чосър. Не спомена за усещането, че са преследвани. — Кале не е Лондон, където цяло море ни дели от френските ни приятели. Ние сме на границата и те са само на няколко километра от нас. Сега ще вечеряме и ще се наспим, тъй като не знаем колко рано ще се наложи да станем сутринта.

— Говориш сякаш сме на поход, Джефри — каза Кейтън.

— Последния път, когато бях в Кале — отвърна Чосър — бях на поход.

Хюбърт почерпи Роджър Холи още едно питие. Добре се беше подредил човекът със скръбното лице. Седяха в една кръчма на няколко преки от „Петкракия овен“. Хюбърт беше съблякъл расото си в една уличка, макар че още не се бе отървал от него, защото можеше да се окаже отново полезно. Беше го прибрал в сивата торба, която сега лежеше между краката му. За Холи той беше обикновен гражданин.

От своя страна Холи вече беше съобщил на Джефри Чосър за успешното приключване на задачата си. Беше им намерил три койки на „Арверагус“ и потвърди, че той заминава за Бордо с два други кораба на следващата сутрин. Чосър и спътниците му вечеряха в хана, където Холи им беше намерил стая. Не го бяха поканили да се присъедини към тях. Разочарован — тези лондончани не знаеха какво е да си шпионин, да бъдеш вечно сам и неоценен — Холи беше напуснал „Овена“ мрачен и с наведена глава.

След няколко минути се бе сблъскал с висок, усмихнат мъж. Буквално. Но непознатият не се беше ядосал, дори се беше извинил. Беше му казал, че е чужденец и не гледа къде ходи, защото си търси прилична кръчма. Дали той не знае такова място в Кале? Минути по-късно Хюбърт и Холи седяха един до друг на пейка в „Златната капка“.

— Какво правиш в Кале, сър?

— Тук съм по работа — отвърна Хюбърт.

— По работа, всички са тук по работа. Поне така казват. С вино ли търгуваш?

Хюбърт сви рамене, но не каза нищо.

— Търговията с вино е удобно прикритие.

— Предполагам.

— Всъщност и аз дойдох тук по важна работа — каза другият и се почеса по носа.

— Така ли? — попита Хюбърт.

— Шшшт! — каза Роджър.

— Тогава няма да те разпитвам. Наричай ме Хюбърт.

— А аз няма да ти кажа… Хюбърт. Честно казано, не мога да ти кажа. И мен ме държат на тъмно.

— Само те използват — каза Хюбърт, усмихвайки се с леко съчувствие.

— Да, като момче за всичко — да им намирам стаи, да им уредя пътуването с кораба. Големци от Лондон!

— На кой кораб?

— „Арверагус“.

— Знам го. Пътува за Кадис.

— За Бордо, приятелю. Тръгва рано сутринта.

— А къде са отседнали големците от Лондон?

— Защо се интересуваш? — попита Роджър Холи и присви леко големите си очи. Хюбърт разбра, че не е толкова пиян, колкото изглеждаше.

— Защо се интересувам? Защото без съмнение са ги настанили удобно, щом са големци от Лондон. Някъде, където и аз бих могъл да отседна. Аз също съм от Лондон. Голям и претъпкан град. Понякога ми се иска да избягам от тълпата…

Хюбърт остави думите си да увиснат във въздуха. С радост забеляза, че ръката на събеседника му замря, докато поднасяше халбата към устните му. Роджър Холи се обърна и погледна мъжа, седнал на пейката до него. Хюбърт наблюдаваше как отпи, а адамовата му ябълка заподскача от изненада.

— … и да живея в истина — отвърна най-накрая Холи. — Защо не го каза по-рано?

— Просто те изпитвах, за да видя колко ще издадеш, без да те разпитвам.

— Нищо не издадох, освен името на кораба.

— Така е, Роджър Холи. Можеш да бъдеш доволен от себе си. Ще те похваля.

— Значи пътуваш с Джефри Чосър и приятелите му, така ли?

— Не с тях, по-скоро ги държа под око. Но те не бива да го знаят. Такива са заповедите отвъд морето. Разбираш ли?

— О, заповедите отвъд морето са онова, от което най-много разбирам — каза Роджър.

— Но трябва да науча къде са отседнали.

— Щом ги следиш, как така не си разбрал?

— Изгубих ги в навалицата на кея — каза Хюбърт, като се усмихна и си помисли, че това е първата истина, която казва, откакто двамата бяха седнали в „Златната капка“. Стори му се, че Холи беше нащрек. Може би беше грешка да използва паролата. Хвърли поглед към адамовата му ябълка, която пак подскачаше, защото Холи отпиваше от ейла си, докато мислеше дали да отговори на въпроса му. Ако Хюбърт планираше да остане по-дълго в Кале, щеше да се наложи да вземе мерки срещу мастър Холи. Но след това, което бе чул, възнамеряваше да напусне града преди изгрев.

Роджър остави халбата си и каза:

— Чувал ли си за „Овенът с петте крака?“

— Звучи ми познато.

— Ще познаеш хана по табелата. Доста е странна.

— Опиши ми я, Роджър.

Половин час по-късно Хюбърт вече гледаше табелата. Не можеше да различи нищо от петкракия овен, освен бледо петно на дъска, която леко поскърцваше в сгъстяващия се мрак. Той се спотаи в един вход от другата страна на улицата. Тя беше празна и толкова тясна, че почти можеше да докосне стената на хана отсреща. Вечерният час беше минал. Ако стражата го откриеше, щеше да го разпитва. Но това нямаше да стане. Той не хранеше особено уважение към стражата, в който и град да се намираше.

Беше открил, че Чосър и спътниците му са настанени на приземния етаж от задната страна на хана. Не беше задавал повече въпроси на Холи, който се раздвояваше между желанието да помогне и подозрението. Преди да го остави в „Златната капка“, го беше заклел да мълчи.

— Въпросът е на живот и смърт — каза му той.

Ставаше дума за живота на Холи. Имаше късмет, че бе попаднал на него, след като загуби следите на Чосър и останалите по претъпканите улици на града. Рано или късно щеше да ги открие, но задачата се бе улеснила, когато отново съзря дребния човечец, когото беше видял да разговаря с Чосър на пристанището.

Хюбърт обмисли възможностите за действие.

Обичаше пожарите. Огънят беше чист и окончателен, огънят унищожаваше тайните. Веднъж му бяха поръчали да открадне накити от една лондонска вдовица, която живееше в хубава къща близо до Лъдгейт. Проникна в нея като прислужник. Вдовицата криеше накити в една от стаите, но той не успя да разбере в коя по-точно. Затова запали малък пожар. Сложи мръсни парцали в едно ведро, за да пушат колкото се може повече. Когато всичко приключи, вече беше разбрал къде са накитите, защото вдовицата бе хукнала към скривалището (зад една дъска от ламперията), за да ги спаси. След като опасността бе отминала, тя се върна с тях в къщата. Хюбърт — макар че по онова време не се казваше така — тайно беше наблюдавал всичко това, докато се правеше, че гаси пожара, който се беше разпространил извън ведрото. Беше изчакал няколко дни, преди да вземе златните брошки, игли и огърлици от тайника. Час по-късно ги беше предал на брата на вдовицата, който беше поръчал кражбата, и беше получил своя дял.

Беше използвал пожар и в други случаи. Обичаше суматохата, която огънят предизвикваше. Харесваше му разликата между тихото промъкване на огъня и врявата, която се вдигаше, когато хората подушеха дима, объркването и паниката им. Затова сега, свит във входа срещу „Петкракият овен“, той реши, че най-лесният път напред ще бъде чрез огън. Съмняваше се, че този път всичко ще стане лесно, както при вдовицата. Онова, което Хюбърт търсеше, може би беше у Чосър, съществуваше възможност да го е скрил някъде из хана и да тръгне да го спасява при пожара. Така щеше да е най-добре.

Хюбърт се промъкна по уличката край хана, която беше толкова тясна, че раменете му почти опираха в стените. Очите му вече бяха привикнали към тъмнината. Прескочи една стена и се озова в някакъв двор. Нямаше кучета. Късметът му работеше. Опитът го беше научил, че ако вярваш, че си късметлия, обикновено така и излиза.

В другия край на двора, по-близо до хана, се виждаше блясък на свещ през малко прозорче на приземния етаж, закрито с пергамент. От описанието на Холи предположи, че това е стаята на Чосър. Отново зачака, облегнат на стената. Малко след това свещта угасна. Малко по-късно задната врата към двора се отвори. Хюбърт не беше заспал, дори не дремеше и веднага застана нащрек. Мъжка фигура излезе с несигурна походка на двора. Хюбърт замря, но се отпусна, когато видя, че човекът спря до вратата, разкрачи се и посегна към панталоните си. Някой беше излязъл да пикае. Навярно беше един от двамата младежи, вероятно Кейтън, ако се съдеше по височината. Мъжът свърши, погледна към изгряващите звезди и отново влезе. Вратата със скърцане се затвори.

Хюбърт продължаваше да чака. Цареше тишина, като се изключи кучешкият лай в далечината. После и той замлъкна. Късната луна, която скоро щеше да стане пълна, започна да се издига. Котка премина бавно през двора. Ако беше суеверен, щеше да приеме това като лоша поличба. Вятърът задуха от морето и застудя, но Хюбърт не помръдна. Той обичаше миговете, в които всички други бяха мъртви за света, а той оставаше буден и готов за злини. Миналата нощ бе лежал в конюшнята на Maison Dieu с тялото на Питър, скрито под сламата в една ясла, тази сутрин стоеше в горичката с мъртвия монах в краката си, а сега дебнеше в двора на хана в Кале, от другата страна на морето, но под същата луна и със същите намерения.

Хюбърт развърза сивата торба, в която беше расото. Под него имаше няколко предмета, които винаги носеше със себе си — например дълго въже и комплект ножове. С опитна ръка той сложи няколко малки кожени кесийки на земята. Ако беше през деня и имаше слънце, можеше да използва увеличително стъкло, но нощта изискваше специални мерки, което бе по-трудно. От друга страна пожарът по тъмно беше винаги по-… плодоносен.

Хюбърт вече беше забелязал, че дворът е пълен със съчки, нападали от дръвника, както и с други боклуци. Той тихичко събра купчина от тях под прозореца, през който беше видял светлината на свещта. От другата торба внимателно извади малко парченце от нещо, което по твърдост и плътност приличаше на въглен. Това беше овъглено платно — обикновено платно, нагорещено в запечатан съд — което щеше да се запали от най-малката искра. Искрата щеше да премине от огнивото, парцалчето и треските към дървото на постройката пъргаво, както скача котка. Старите сгради като „Петкракият овен“ бяха изградени предимно от дърво, което — вече сухо и прогнило — щеше да се подпали лесно. Хюбърт нямаше намерение да убива никого в леглото — макар че ако това станеше, с нищо не можеше да го предотврати, — а само да прогони обитателите на стаята и да се възползва от объркването, което щеше да настъпи след това.

Коленичил над купчината боклуци, той стисна желязото в лявата си ръка и кремъка в дясната, после ги удари. Искри се посипаха върху овъгленото платно, което след миг припламна в червено. Хюбърт се наведе и задуха над него, докато го разпали. Малкото пламъче подхвана близките трески и скоро се превърна в огън, голям колкото мъжки юмрук, после колкото два. С помощта на по-голямо парче дърво Хюбърт прибута горящата маса до стената. После отвори задната врата, влезе в хана и приседна в коридора. Нямаше да чака дълго.

В стаята си в „Петкракият овен“ Джефри Чосър се въртеше неспокойно в общото легло. Тримата едва се побираха. Той беше от външната страна. Нед Кейтън и Алан Одли спяха шумно — във всяко отношение, помисли си той, заслушан във въздишките, хъркането и пръдните им. Тази вечер нямаше да скитат в търсене на ханджийките на Кале и техните дъщери, нито щяха да се карат за качеството на виното, което им бяха поднесли на вечеря. Далеч от сигурността на родната земя, те не изглеждаха толкова самоуверени. Чосър беше доволен, че се бяха поукротили. Задачата му беше достатъчно тежка и без да се налага да умирява две луди глави. Защо Джон Гонт му ги беше натрапил?

Мога да пътувам сам, беше казал на Гонт. Ще намеря местен водач.

Не можеш, беше казал Гонт. Аквитания вече е опасно място. На границата е. Шарл Френски каза миналата година, че се кани да я завземе. Никой не знае защо още не е повторил претенциите си, но е въпрос на време да го направи.

Знам, каза Чосър, мислейки си, че няма нужда от урок по нова история, нито да знае какво е казал или не френският крал.

— Брат ми Едуард губи властта си там. Имаш нужда от защита, затова не можеш да отидеш сам. Не мога да си позволя да загубя моя поет.

— Аз не съм поет, а творец.

— Независимо как се наричаш, не искам да загубя нито единия, нито другия.

— Тогава не ме изпращай — каза Чосър, преди да добави, сякаш току-що му беше хрумнало, — милорд.

— Няма кого друг да изпратя, Джефри, — каза Гонт. — Само ти имаш връзка с граф Дьо Гияк… с неговото семейство… и достатъчно дар слово, за да го убедиш да не минава на страната на френския крал. Дарбата да убеждаваш. Ти си поет, за бога! Какво друго правят поетите, освен да ни убеждават в неща, които никога не са съществували, нито пък ще съществуват? Те могат да постигнат невъзможното.

— Това невъзможна мисия ли е?

— Не и за човек с твоя гений — каза Гонт.

— Ласкателство — каза Чосър.

— Да, използвай ласкателство, използвай каквото е нужно.

— Нямах това предвид, милорд. Но ако ще ме пращаш в Аквитания с придружители, поне ми дай хора, които могат да се грижат не само за мен, но и за себе си.

А какво беше получил? Алан Одли и Нед Кейтън, двама млади глупаци, които вече се държаха като герои от неприличен фарс с креватни подвизи и объркани самоличности. Сега трябваше да се занимава и с тях. Освен ако присъствието им не означаваше нещо повече… Инстинктивно попипа врата си за кесията, която не беше свалял, откакто излезе от дома си в Олдгейт. Гонт му беше поверил съдържанието й с думите да го използва само в краен случай.

Някакъв шум извън тясната спалня го изтръгна от мислите му. Дочу бързо драскане отвън. Веднъж, два пъти, три пъти. И толкова. Звучеше като удар върху кремък. След известно време чу, че външната врата се отваря. Може би някой беше излязъл да се облекчи, както беше направил Кейтън? Но за това не беше нужна светлина.

Чосър седна в леглото. Тези нощни шумове започваха да го изнервят. „Легни и заспивай“ — каза си той. „Утре трябва да станеш рано, за да хванеш прилива.“ После му хрумна, че отварянето на вратата може да означава, че някой е влязъл в сградата, а не е излязъл. Миг по-късно сладникава миризма изпълни ноздрите му.

Чосър скочи от леглото, без да се замисля, и изскочи в коридора. Вратата към двора беше полуотворена. Той изтича навън само по риза и панталони. Пламъци ближеха външната стена на спалнята, искри хвърчаха във въздуха. Той се огледа из двора за ведро или буре с вода, но след като беше гледал в огъня, очите му бяха заслепени и не можеше да различи нищо. Хукна обратно вътре, грабна завивката, с която бяха завити спътниците му и им извика. След това не помнеше какво е казал, дали са били имената им, някаква заповед или предупреждение.

Когато излезе навън, той се накани да хвърли завивката върху огъня, за да го задуши. Но преди да успее, две ръце го обгърнаха. За миг си помисли, че е някой от останалите, който си прави шега, но само за миг. Почувства нечий дъх върху тила си, после една ръка го стисна за гърлото. Огънят танцуваше, искрите летяха още по-френетично. Почувства топлината му върху лицето си. Ръцете му бяха заети със завивката и му трябваше миг, за да я хвърли на земята и да ги освободи. В този момент пръстите на нападателя му вече си играеха с връвта, която висеше хлабаво от врата му. Ако убиецът вече не беше стиснал Чосър за гърлото, той щеше лесно да я скъса и да вземе кесията, която висеше от нея.

Джефри почувства как натискът върху гръкляна му се засилва, дори когато стисна пръстите на мъжа, които дърпаха връвта. Като изви назад един от тях, той успя да го накара да я пусне. Но това само влоши ситуацията, тъй като сега Хюбърт използва свободната си ръка, за да помогне на другата, с която го стискаше за гърлото. Той дърпаше главата на Чосър нагоре и назад. Убиецът беше по-висок от него и със сигурност по-силен. Поетът чу пукота на горящата стена. Беше му зле, чувстваше се замаян. Все още неизпълнилата се луна плуваше пред замъгления му поглед. Помисли си „няма да доживея до пълнолунието“. Усещаше топлината на огъня върху коленете си, но звукът на горящото дърво беше изместен от бучене в ушите му.

Нападателят го разтърсваше наляво-надясно като куче плъх. Сякаш му бяха пораснали няколко ръце и всички те се размахваха в нощния въздух. После хватката около нещастното му гърло се отпусна, преди да изчезне напълно и Джефри падна по гръб на земята.

Мина известно време. Той лежеше, съсредоточен върху усилието да вкара въздух в дробовете си. Болеше го като дишаше, но все още беше жив. Над него се наведоха лица, осветени от проблясващите пламъци.

— Джефри, добре ли си? — попита Нед Кейтън.

— Какво стана? — каза Алан Одли.

Въпреки болката той долови загрижеността в гласовете им. „Може би греша за тях“ — помисли си. Нед и Алан са добри души. Инстинктивно посегна към шнура на шията си. Слава Богу, беше още там.

Опита се да каже нещо, но не се чуха никакви думи, само хриптене. Вдигна глава. Група хора танцуваха пред огъня. Защо танцуваха? Не, опитваха се да потушат пламъците. Водата, изливана от ведрата, се плискаше из задимения въздух. Хората разпръскваха горящите парчета дърво, за да има по-малко храна за пламъците. Искри прехвърчаха като светулки. Върху част от огъня хвърлиха голямо платнище. То засъска, изпусна пара и Чосър разбра, че е било намокрено.

Не беше изненадващо, че толкова много хора бяха готови да помогнат да се спре пожарът, както и че знаеха какво да правят, без да има нужда да им се казва. Градовете и пожарите вървяха ръка за ръка. И шест месеца не можеха да минат, без на улицата ти да избухне пожар. Повечето градски пожари бяха угасявани бързо, защото се налагаше. Правиш всичко възможно, за да спасиш къщата на съседа от пламъците, защото ако не го направиш, следващата ще бъде твоята. Поне така беше в Лондон, а Чосър видя, че същото е и в Кале, или поне в този квартал от стари дървени сгради.

Одли и Кейтън му помогнаха да стане на крака. Пожарът вече беше овладян. Мъжете тъпчеха димящите остатъци от пламъците със задоволство и облекчение. Тримата англичани се загледаха в почернялата изгоряла стена на стаята, където доскоро бяха спали. Цялата работа, осъзна Чосър — откакто бе чул удар на метал в кремък досега — беше траяла само няколко минути. Той се огледа из двора. Беше пълен с хора, облечени в нощници. Слуги от хана, пътници, нощуващи в него, несъмнено и някои съседи. Дали нападателят беше между тях?

— Видяхте ли го? — попита той и сам се изненада колко нормално прозвуча гласът му.

— Виковете ти ни събудиха — каза Нед — Изтичахме тук.

— Един мъж те душеше — каза Алан. — Но ние го издърпахме.

— Само че избяга — каза Кейтън и показа към стената на двора — Видях го да я прескача като разгонен пес. Кой беше?

— Не знам.

— Какво искаше?

Това, едва не каза Чосър, опипвайки кесията под ризата си, мисля, че търсеше това. Но после се престори, че се чеше.

— Не знам — повтори — Явно не е опитвал да изгори хана.

— Можехме да умрем в леглата си — каза Алан.

— А аз със сигурност щях да умра тук — каза Джефри Чосър. — Имам късмет, че се появихте навреме. Благодаря.

Пожарът вече беше окончателно угасен. Стената на стаята, в която бяха спали Чосър и спътниците му, представляваше грозна гледка от почерняло дърво и мазилка, но благодарение на бързата намеса, пламъците не бяха стигнали по-далеч. Ричард Бърли, собственикът на „Петкракия овен“, щеше да търси къде и кой е започнал пожара. Обикновено причината беше вътре — небрежно оставена свещ или недоглеждане в кухнята. Тъй като пожарът беше започнал близо до стаята на Чосър, той и приятелите му можеше да бъдат обвинени. Но по земята на двора имаше достатъчно ясни следи. Някой умишлено се беше опитал да подпали хана отвън. Това беше подпалвачество, тежко престъпление. Ако го заловяха, престъпникът щеше веднага да бъде обесен от градските власти. Извикаха стражата, за да претърси близките улици, но това беше само формалност.

Чосър обясни, че подушил дим, излязъл навън и бил нападнат. Не, нямал представа кой е нападателят или какво е искал, ако е било нещо друго, освен да предизвика объркване, разруха и унищожение. Това е достатъчно, нали? За своя чест Ричард Бърли беше по-загрижен за добруването на посетителите си, отколкото за вредите, нанесени на хана. Може би си припомни думите на Холи, че тези гости са важни хора. Изказа съжаление от факта, че дрехите и багажът им са били опушени. Намери им други легла в своята част на хана. Пожела им приятни сънища през малкото часове, които оставаха до зазоряване и едва тогава отиде да огледа щетите.

Не можаха да заспят. Съзнанието, че са били така близко до смъртта, макар и по различен начин, им пречеше. Чосър вече беше убеден, че някой ги е следил по време на пътуването им дотук. За Одли и Кейтън пожарът и нападението на Чосър превърнаха онова, което бяха смятали за излет, в нещо сериозно и опасно.

На сутринта станаха рано и се отправиха към пристанището. Въоръжени кораби с високи бакове — „Арверагус“, „Доригена“ и „Аурелис“ — очакваха прилива, за да поемат на дългия обратен път към Бордо. Чосър и спътниците му се качиха на „Арверагус“.