Чосър и Домът на славата

12.

Светлината на лятната зора едва се процеждаше през балдахина на леглото на Чосър. Той заглушаваше и шума отвън. Но Джефри вече беше буден. Беше онова време от годината, когато младите не могат да спят от любов или похот, и когато старите се будят, без да искат. Макар да не беше нито толкова млад, нито толкова стар, той се събуди, защото бе неспокоен. Размишлявайки над краткия си разговор с Анри, не успя да заспи спокойно. Положението в замъка беше трудно. Не бе постигнал напредък с Дьо Гияк и смяташе, че мисията му ще пропадне. Щеше да направи последен опит да убеди графа, когато се върнеше от лов днес. Но не бе решил дали да използва онова, което Гонт му беше поверил.

В кесията, която носеше на врата си, имаше запечатано писмо. Джон Гонт му го беше предал с нареждане да го даде на Анри дьо Гияк само в краен случай. „Не питай какво е съдържанието му, Джефри“, беше казал той, „просто го дай на графа, ако ти се стори… неотзивчив към нашата молба.“

Да носиш тайно писмо, но да пазят в тайна съдържанието му от теб, е истинска подкана за въображението. По време на дългото пътуване Чосър непрекъснато се бе чудил какво съдържа то. Нямаше начин да разбере, освен да счупи печата и да го прочете. Но можеше да гадае. Бе логично и да предположи, че това са сведения, които няма да зарадват Анри, нещо, което ще му окаже натиск. Нещо от миналото му… може би миналото му в Англия, след като бе известно на Гонт…

Джефри си спомни разказите на Дьо Гияк за младежките му дни, прекарани в Англия. Как прекарвал времето си в английския двор, разпътни години. За корабокрушението близо до брега на Бретан и обетът му да заживее по-добре, ако се спаси. Чосър съпостави тези сведения с още някои факти, които бе забелязал. Например Нед Кейтън. Като цяло той беше добродушен младеж, жизнерадостен, но избухлив. Беше се сбил с онзи стрелец на борда на „Арверагус“. Спомни си и избухването на Нед в хана, когато младият мъж бе реагирал на обидата gafet de putan — син на курва. Нед Кейтън имаше майка — красивата Ан Кейтън, която Чосър не познаваше, но беше чувал дворцовите клюки за нея.

Чосър си помисли за приликата между Анри дьо Гияк и младия му син, също Анри. Беше я забелязал почти веднага, след като младежът се появи в градината на замъка миналия следобед. Не можеше да се отрече и… известна прилика между Кейтън и Дьо Гияк. И двамата бяха набити, с решителна походка. Само по себе си това беше нищо. Но семейните прилики са често по-неуловими, крият се дълбоко под кожата и не се виждат с просто око. Затова ли Джон Гонт беше изпратил младежа с него заедно с Алан Одли? Беше ли Кейтън издънка на Гияк от времето, когато е бил в Англия, преди повече от двайсет години, резултат от връзката на гасконския благородник с Ан Кейтън? Беше ли изпратил Гонт Нед, за да „напомни“ на Гияк да „остане в строя“? Но докато Чосър лежеше и обмисляше тази идея, тя започна да му се струва все по-неубедителна. Кой благородник би се засрамил от незаконния си син? Такива деца бяха неудобни, но освен че създаваха усложнения, често бяха и повод за гордост. Ако беше иначе — ако беше общоприето да се срамуваш от тях — мнозина от английските благородници също щяха да ходят с изчервени лица и сведени глави.

Внезапно той чу вратата да се отваря тихичко и нечии стъпки се насочиха към леглото му. Първата му мисъл беше, че е някой прислужник, но беше твърде рано, за да дойдат да разтребват стаята. А и походката на влезлия не беше като на слуга. Макар и тихи, стъпките бяха твърде уверени, твърде властни. През полузатворените си очи той видя как някой отметна леко завесата на балдахина.

Позна я по сладкото ухание, още преди да беше дръпнала завесата. Беше смесица от лавандула и розова вода. Престори се, че спи.

— Стига, Джефри. Ако наистина спеше, нямаше да изглеждаш толкова напрегнат.

Той отвори очи.

— Трябваше да се сетя, че не мога да те заблудя, милейди.

Розамонд носеше бродирана роба. Лицето й беше зачервено. Тя приседна на крайчеца на леглото и той почувства как то поддаде под тежестта й. Ако протегнеше ръка, можеше да я докосне. Седна. Завесите на балдахина бяха съвсем леко открехнати и цареше полумрак.

— Само това ли се опитваш да скриеш от мен? — попита тя.

— Твърде рано е, милейди. Заслужаваш да те посрещна по-добре, отколкото съм в състояние в момента.

Той махна неопределено, имайки предвид нощните си одежди и сънливия си вид.

— Наричай ме Розамонд, Джефри.

— Къде е съпругът ти, Розамонд?

— Отива на лов за глигана. Обеща, че няма да се върне, докато не отърве околността от тази напаст. Ще отсъства много часове.

— Не се ли тревожиш за него? Глиганът вече е убил поне трима души.

— Съпругът ми е опитен ловец. Ще постигне това, което иска.

— А какво искаш да постигнеш ти?

— И аз се питам, Джефри — тя се раздвижи и ароматът й отново нахлу в ноздрите му. Беше достатъчно близо, за да усеща топлината на тялото й или може би така му се струваше. Забеляза извивката на гърдите й, които се надигаха и спадаха малко по-бързо от нормалното.

— Кажи ми какво правиш в Гияк.

— Онова, което става между Анри и мен е… поверително. Ако искаше, той щеше да ти каже.

— А може би вече ми е казал. Но аз се интересувам какво ще кажеш ти. Навремето щеше да ми кажеш.

Жилнат от забележката й, Чосър отвърна:

— Но ти щеше да бъдеш тактична и да не питаш.

— След малко ще кажеш, че това са мъжки разговори, неподходящи за женски уши. Но всичко, свързано с Гияк, е и моя работа. Това е много стар и прочут род. Смяташ ли, че не вземам бъдещето му присърце? Знам, че залозите са много високи.

Джефри установи, че не може да отвърне на прямия й поглед. Светлината извън завесите все повече се засилваше. Тя още не се бе облякла за деня и руменината по лицето й бе неподправена. Чудеше се дали беше планирала небрежната си поява в обикновена бродирана роба. (Естествено, че бе планирана, помисли си). Вече не беше младата жена, която бе обичал безнадеждно, когато беше деветнайсетгодишен, а и бе няколко години по-възрастна от него, но все още бе хубава, а изминалите години й бяха придали зрелост и по-голяма увереност. Щеше да му е трудно да й откаже и тя го знаеше.

— Знаеш, че положението в Гийена е нестабилно — каза той. — Френският крал вече обяви намерението си да завземе територията.

— А вашият обяви намерението си да я задържи.

— Би могло да се каже, че Едуард е и твой крал — отвърна Чосър.

— Какъв късмет, че имаме такъв избор на крале!

Тя се засмя невесело.

— Кралете не обичат да бъдат избирани — каза Джефри. — Прекалено много са свикнали те да избират. И ако не стане тяхната, обикновено хващат оръжието.

— Едуард се е бил в много походи — каза Розамонд. — Сигурно се е уморил от тях.

— Старият лъв е опасният. Не забравяй и синовете му, те са също тъй войнствени.

— Младият Едуард не е обичан тук — каза тя — Не е и толкова млад. Освен това е болен. Хората усещат, че властта му отслабва.

— Съществува и Гонт — каза Джефри.

— Той те е изпратил, нали? И за да не ти се налага да издадеш някоя тайна, аз ще ти кажа защо. Дошъл си да убедиш моя съпруг да се закълне във вярност към Едуард.

Чосър разбра, че е победен. След като тя знаеше или бе отгатнала всичко, нямаше смисъл да отрича, затова каза:

— Да, да го убедя. С надеждата, че вземе ли Анри дьо Гияк страна, другите ще го последват. Можем да избегнем войната, ако достатъчно от благородниците на Аквитания се обявят за Едуард. Не е ли това достойна цел, милейди?

— А войната недостойна ли е?

— Загубил съм навика да воювам. Минаха години, откак съм носил броня. Вече не ме побира.

Тя не обърна внимание на самокритиката му, целяща да промени темата и каза:

— Някога играехме на табла.

— Спомням си.

— В тази игра не е достатъчно да имаш късмет със заровете, за да спечелиш. Трябват ти умения и още повече — нещо за в краен случай. Гонт не би те пратил тук, разчитайки само на късмета или сладкодумието ти. Има и нещо друго.

— Не те разбирам, Розамонд.

— Напротив, Джефри — тя се приближи още повече към него и той отново усети топлината й. — Имаш нещо за в краен случай. Какво е? Кажи ми.

Актьорите наблюдаваха тръгването на ловците. Бяха чули за опасния глиган, който вече бил убил трима селяни. Селяните говореха с възхищение за ловните умения на Анри дьо Гияк, как излизал сам в горите, за да убие плячката си. Сцената гъмжеше от кучета, коне и мъже — пешаци и конници. Цербер, сгушен в ръцете на Алис Луп, се гърчеше, обзет от желание да се присъедини към другите кучета и да отиде на лов. Алис го държеше здраво за козината и му шепнеше на ухото, че тук ще му е по-добре, че конете ще го стъпчат или големите алаунти8 ще го изядат на една хапка, щом им свалят намордниците. Добре обучените кучета не помръдваха, но ушите им бяха наострени, а главите им бяха обърнати с очакване към господарите им. Имаше и група гончета, също с намордници, както и няколко следотърсачи. Обучавани, бити и поощрявани да пазят тишина, те нямаха нужда от намордници. Сред ездачите бяха Анри дьо Гияк и синът му, Гастон Флорак, Ришар Фоа, Алан Одли и Нед Кейтън. Голяма група мъже с арбалети и копия стояха наблизо.

Алис каза със смесица от възбуда и страх:

— Приличат повече на армия, отколкото на група ловци.

Саймън, който стоеше до нея, отвърна:

— Глиганът е едно от най-опасните животни. А този е самият дявол.

Тя го погледна и той бързо добави.

— Така го наричат селяните. Казват, че човек, убит от глиган, губи душата си.

„Армията“ ловци се насочи към портата на замъка. Мъжете излъчваха мрачна решителност, която контрастираше с ясната слънчева утрин.

Саймън кимна към Хюбърт, който стоеше достатъчно далеч, за да не ги чува.

— Разговаря ли с този човек?

— Не.

— Не му вярвам.

— Но той спаси Цербер — каза тя, притискайки борещото се куче.

— Но не и Бъртрам.

— Предполагам, че и ти не би могъл да направиш повече.

— Не казвам това. Просто не го харесвам. Защо баща ти го взе в трупата?

— Не ни достига един човек, а той казва, че е актьор.

— Така казва.

— Ти май наистина не му вярваш.

— Къде отива сега например?

Те наблюдаваха как Хюбърт тръгна със спокойна, но равномерна стъпка след ловците.

Саймън не беше ловувал, но беше прав да твърди, че глиганът е най-трудната ловна плячка. Единак, свиреп и лукав, проследяването и убиването му налагаха истински план за битка.

Предишния ден Анри дьо Гияк беше стигнал близо до жертвата си, но звярът бе надбягал кучетата му. Нямаше да рискува това да се повтори, затова беше наредил на ловците си да подготвят няколко смени кучета, за да могат да подменят веднага изтощените, ранени или убити животни. Обикновено едно от кучетата — следотърсач, придружено от кучкаря си, търсеше леговището на глигана. Когато го намереха, и ако то беше още топло, пускаха хрътките, за да го преследват. Понякога глиганът се обръщаше и нападаше преследвачите си, убиваше или раняваше няколко от тях, преди да се отправи още по-навътре в гората. Но най-накрая той винаги биваше обграден. Тогава хора и кучета го поваляха, използвайки зъби, нокти, копия и мечове.

Но този звяр беше по-различен. Първо, „дяволът“ не оставаше две нощи в едно и също леговище. Беше се преместил на друго място, макар че едва ли много надалеч. Анри не се съмняваше, че ще срещнат „дявола“. Беше казал истината на Джефри Чосър — това щеше да бъде денят на неговата смърт. Но Дьо Гияк не вярваше само на късмета си. Подготовката на тялото и ума, неотслабващата бдителност, дори желанието да пожертваш живота си — всички тези неща бяха също необходими.

Анри дьо Гияк поведе групата по гористия хълм срещу замъка и селото. Един от ловците, който беше избързал със следотърсача си, се върна и каза, че кучето е надушило някаква следа.

Гастон Флорак, който яздеше до Анри, предложи да пуснат хрътките. Гияк поклати отрицателно глава.

— Защо? — попита Флорак.

— Още не му е времето.

Навлязоха в лек галоп по-навътре в гората. Анри не би бил така нащрек, дори ако беше плячката, а не ловецът. Известно време нищо не се случи. Въпреки първоначалната си увереност, Анри започна да се бои, че глиганът е в лошо настроение и не иска да се измъкне от леговището си и да приеме предизвикателството. Ако, дочувайки звуците на ловната хайка — а той притежаваше много остър слух — решеше да се спотаи в скривалището си навътре в гората, щеше да си остане скрит и необезпокояван, въпреки цялата врява от рогове и викове в гората. И с това ловът щеше да приключи.

Но най-после настъпи моментът, който Гияк беше очаквал. Любимият му следотърсач, едроглаво куче на име Равол, се върна с водача си, на чиито инстинкти Дьо Гияк се доверяваше най-много. Тази двойка — човекът и кучето, (човекът се казваше Бодрон) — успяваше в девет от десет случая. Хенри слезе от коня, за да се посъветва с кучкаря. Поговориха малко, Бодрон показа една част от гората на изток и изброи какво е забелязал (пресни среди от глигана, незасъхнала кал върху дънерите, в които се беше отърквал). Анри кимна. Кучето стоеше наблизо, очаквайки думите на признание и похвала, които Анри му отправи, преди отново да възседне коня.

Той продължи напред, следван от Флорак и останалите. По-назад бяха копиеносците и другите водачи на кучета. Тази част на гората беше по-непроходима, макар и близо до мястото, където за първи път бяха открили глигана предишния ден. Анри не беше сигурен дали да отдаде това на лукавството на животното или на самочувствието му — и двете бяха възможни. Селяните наричаха животното „дявола“. Дьо Гияк, макар да се боеше от противника си, не би го принизил толкова. За него глиганът имаше качествата на герой. Беше дързък, горд, неустрашим. Графът бе зърнал само на два пъти животното — черна маса, която поваляше храстите, но беше усетил, че има насреща си достоен противник.

Без да дава сигнал на другите ездачи, Дьо Гияк насочи коня си по една странична пътека и го пришпори към дебрите на гората. Не би могъл да обясни защо го направи, но това бе маневра, която и преди бе използвал на лов. Сякаш невидима връзка го свързваше с плячката му и един от тях — преследвач или преследван — внезапно я придърпваше. Макар зад него да имаше повече от две дузини хора и двойно повече кучета, той усети острото — и приятно — чувство на самота. Спомни си приказките, в които ловецът бива отведен от плячката си извън реалния свят, в странна местност, населявана от чудовища. Косата му настръхна и той неволно стисна по-здраво юздите.

Джефри Чосър се размърда неспокойно в леглото, когато дамата повтори желанието си.

— Тук има тайна. Каква е? Кажи ми.

Този път тя стисна китката му. Ръцете й бяха силни.

— Няма тайна, лейди.

— Джефри Чосър, когото някога познавах, нямаше да ми откаже.

— Нито един от нас не е какъвто беше — каза той, усещайки колко неубедителен е отговорът му.

— Не, първо ти си женен. И второ, имаш деца…

— Томас и Елизабет.

— Да беше чул как гласът ти се смекчава, когато произнасяш имената им. А името на съпругата ти?

— Филипа.

— Красива ли е?

— В моите очи.

— Това отговор на поет ли е? Можеш да се справиш по-добре.

— Никой не е поет в собствения си дом.

— Дори в спалнята?

— Розамонд, какво искаш? Съпругът ти не е сам на лов.

— Не, взе и приятелите ти. Тук сме сами.

— А Гастон Флорак?

Чосър забеляза, че когато спомена името, лицето й отново се зачерви.

— И той отиде на лов. Смел благородник.

— Значи аз се излежавам в тази прекрасна лятна утрин, когато те са се отдали на мъжки занимания.

— Има и други неща, които мъжете могат да правят.

— Трябваше да тръгна с тях.

— Много е късно, Джефри.

Обхванат от внезапна неловкост, той отметна одеялата и дръпна завесите, които скриваха леглото. Розамонд се изправи. Чосър отиде до прозореца и го отвори. В далечината се чуваше кучешки лай.

— Изглежда са открили глигана — каза той.

Анри дьо Гияк продължи да препуска след гончетата. Не беше дал сигнал да ги пуснат, очевидно Флорак го беше наредил. Ако имаше време, Анри би се ядосал. Кучетата можеха да поемат по грешна следа, ако ги пуснеха твърде рано.

От другата страна разпозна гласовете на алаунтите, които се използваха за убиване на плячката. От протяжния им лай ставаше ясно, че са близо до дивеча. Пое по друга пътека. Тя бе тясна и трудна, но той бе сигурен, че конят му — широкогръд и уверен жребец на име Брюн — ще съумее да се справи с препятствията. Конят инстинктивно избягваше големите камъни и гниещите пънове. Анри се приведе на седлото, за да избегне надвисналите клони, но въпреки това клонките непрекъснато шибаха лицето и раменете му. Само че той не забелязваше. Умът му беше съсредоточен върху наближаващата среща. Вече бе изпреварил много другите. Единствените живи създания пред него бяха кучетата — и глиганът. И той предпочиташе да е така.

Лаят се засили и примесен с него, Анри разпозна воят, показващ, че кучетата са завардили плячката си. Движейки се съвсем бавно, ездач и кон излязоха от сенките на пътеката на открито пространство. В центъра на поляната имаше голямо езеро, образувано от близкия поток, който бе запълнил естествена падина насред гората. Езерото беше кръгло, приличаше на голямо око. Бреговете му бяха хлъзгави — покрити с кал, плевели и тръстика.

Все още наполовина в сянка, Анри дръпна юздите. Усети, че Брюн потръпна под него, но спря. Беше много важно да имаш кон, който не само е смел и стабилен, но и спокоен, защото гледката, която ги очакваше, би била достатъчна да накара някое по-нервно животно да побегне назад.

Глиганът стоеше на другия край на езерото, на един сравнително гол участък, който се издигаше над водата. В тази позиция той имаше предимство пред кучетата, които още не бяха успели да го обградят. Анри беше пристигнал в миг на затишие. Цареше зловеща тишина. Първата кръв бе пролята и животните си отпочиваха. Докато бършеше потта, която се стичаше по лицето му, той забеляза, че някои от алаунтите — по-тежки и силни от хрътките — се бяха подредили в полукръг под глигана. Всъщност хрътките изобщо не се виждаха. Вероятно бяха поели по лъжлива следа. Други няколко алаунта плуваха през езерото, нетърпеливи да стигнат най-бързо до плячката си. Две от кучетата лежаха на една страна доста далеч от глигана, но очевидно ранени и захвърлени там от бесните движения на могъщата му глава. Едно от кучетата вече беше мъртво, другото все още се движеше, но вътрешностите му се бяха изсипали върху окървавената земя. При други обстоятелства Дьо Гияк би пожалил за миг загубата на двете животни, но сега цялото му внимание, цялото му същество беше съсредоточено върху големия глиган от другата страна на водата.

Той разпозна признаци на вероятна атака. Глиганът щеше да нападне кучетата. Беше привел зурлата си към земята и прибрал уши. После, доловил някакво движение в другия край на поляната, той погледна към ездача. Дьо Гияк беше се изправял срещу много глигани през живота си и ги беше убивал, но не си беше представял, че ще се изправи срещу такъв забележителен враг. Дяволът. Героят.

Беше шест-седемгодишен, отдавна свикнал да живее сам в гората, търсейки партньорка само през есента. Глигите му бяха мръснобели, а четината напълно черна, сякаш беше попил всички сенки на гората. От своя страна глиганът виждаше ездача като смътен силует от другата страна на езерото. Зрението му не беше много добро, но усещаше, че този враг е много по-опасен от кучетата пред него.

Зрението на Дьо Гияк може би беше по-добро, но във всяко друго отношение (като изключим ума, а той невинаги можеше да се сравни с животинското лукавство), той беше по-слаб от глигана и го знаеше. И това съзнание беше единственият му шанс за успех.

Анри се ослуша за останалата част от хайката, но гората зад гърба му беше тиха. Навярно останалите скоро щяха да го настигнат, да нахлуят в поляната. Тогава този „дявол“ можеше да се оттегли по-навътре между дърветата, които се издигаха над езерото. Или пък щеше да избере да нападне всичките си врагове, кучета и хора, наведнъж. Най-накрая щеше да умре заради численото им предимство, но славата щеше да бъде за онзи, който нанесе смъртоносния удар, а не за Анри дьо Гияк, който — поне в собствените си очи — нямаше да е издържал последното изпитание, защото щеше да е изчакал помощта.

Бързо, преди да има време да обмисли докрай въпроса, той смушка коня си по брега. И без да го насочва, Брюн се държеше встрани от хлъзгавите места и невъзмутимо вървеше покрай водата. Анри усещаше страха на коня, отражение на неговия, но за страничния наблюдател те сякаш правеха утринна разходка. Главата на глигана леко се помръдна, докато той следеше приближаването на коня и човека. Очите му се изцъклиха, четината му настръхна като гребен, зъбите и глигите заприличаха на стена от окървавена кост.

Възползвайки се от моментното разсейване на глигана, един от по-нетърпеливите алаунти скочи към него и успя да забие зъбите си в хълбока му, но не и да го захапе достатъчно здраво. Беше отхвърлен за миг и се затъркаля към брега на езерото, където се сблъска с един от другарите си, който току-що излизаше от водата. Ако злочестото куче бе успяло да се задържи, половин дузина от останалите щеше да го последва, но сега останалите, с настръхнала козина и оголени зъби, продължиха да стоят в полукръг далеч от обсега на глигана. Анри дьо Гияк бе успял да се доближи само на няколко метра от плячката си. Брюн беше достатъчно смел, за да продължи, но ездачът го спря, притискайки хълбоците му.

После бавно, почти небрежно слезе на земята.

На известно разстояние от езерото, където бе заварден глиганът, Гастон Флорак и Ришар Фоа се опитваха да решат накъде са поели Дьо Гияк и кучетата. Алан Одли и Нед Кейтън бяха спрели зад тях, а младият Анри беше между четиримата мъже. В една част на гората се усещаше напрегната тишина, нарушавана от случаен лай или вик. Но най-големият шум идваше от съвсем друга посока.

— Мисля, че е там — каза Флорак.

Но сякаш не бързаше да потегли.

— При цялото ми уважение, сър…

Флорак погледна към Бодрон, кучкарят, чието куче първо бе надушило присъствието на „дяволския“ глиган и търпеливо зачака думите му.

— Господарят ми е там.

И Бодрон посочи в посоката, където цареше относителна тишина.

— Да не би да си надушил господаря си?

— Не аз, а Равол. Той знае по инстинкт.

Беше вярно, че вниманието на кучето беше насочено към по-тихата част от гората.

— Какво мислиш, Фоа?

— Осланям се на твоята преценка, господарю.

— Тогава да се разделим. Вземи двамата англичани и Анри, Фоа, както и половината от останалите. Аз ще тръгна насам.

И без повече думи Флорак обърна коня си в посоката, която първоначално бе посочил.

Джефри Чосър набързо се облече и без да обръща внимание на лейди Розамонд, почти изтича от стаята. Не толкова защото смяташе, че мястото му е в гората. Не обичаше особено лова, но беше притеснен от някакво предчувствие, което не можеше да определи. Какво имаше предвид Розамонд, когато каза, че вече е твърде късно?

Отне му известно време да открие коня си в непознатата конюшня, да го оседлае и да излезе от замъка. Селският площад беше пълен с хора, тъй като беше празник. Но те бяха странно мълчаливи, наклонили глави на една страна, сякаш се ослушваха за отзвука от далечна битка.

Появата му сякаш ги раздвижи и те поеха след него към гората. Не биха искали да присъстват на убийството — дори смъртоносно раненият глиган представляваше огромна заплаха — но искаха да са на мястото след това, на церемониалното разрязване на животното. Тогава този обикновен ден щеше да се превърне в истински празник, отбелязващ победата над врага.

Чосър пришпори коня си по нанадолнището, а после надясно, по посока на слабите подвиквания, които отекваха през лятната зеленина. Подобно на селяните Джефри нямаше желание да присъства на самото убийство, но за разлика от тях той нямаше вкус и към онова, което щеше да последва. То включваше отрязване на главата на глигана, изгарянето на четината, ритуалното разрязване на трупа с отделянето на черния дроб и далака за кухнята на замъка, а останалите вътрешности се даваха на кучетата за награда. Не, каза си Джефри, никога не бе имал вкус към тези церемонии, които по странен начин обединяваха благородници и селяни. Той беше градско чедо, роден и израснал на място, където, ако искаш да видиш природа, трябва да се качиш на някоя камбанария.

Във всеки случай, ако наистина искаше да се приближи към мястото на действието, трябваше да си вземе по-добър кон от онзи, който беше яхнал — наетият в Бордо. И той беше гражданин по сърце и при първия полъх от миризмата на глигана щеше да се уплаши и вероятно да го хвърли. Защо тогава навлизаше в гората, подмамен от далечните викове? Заради тревогата, от която не можеше да се отърси.

Изведнъж конят му рязко сви и Чосър едва не падна от седлото, когато един клон го удари по рамото. Хващайки се за задния лък, той успя да се задържи и успокои животното, преглъщайки една ругатня. Какво, по дяволите…

На пътеката стоеше човек. Сигурно бе изскочил от храстите и подплашил коня. Имаше дълга коса и изпити скули. Лицето му бе покрито с многобройни драскотини, сякаш беше пъхал главата си сред тръни или се бе самонаранявал. Само толкова можеше да види Джефри на слабата светлина. От мръсните му парцаливи дрехи си личеше, че човекът е горянин. Имаше скитници, които живееха достатъчно далеч от човешките селища, за да не бъдат обезпокоявани от хора, но и достатъчно близо, за да могат да се прехранват с остатъци. Понякога те бяха почитани с името отшелници. Със сигурност този човек беше от тях. Не представляваше видима заплаха, но може би криеше нож под дрипите си.

Джефри не слезе от коня. Мъжът също не помръдна, продължаваше да стои в средата на тясната пътека, сякаш искаше нещо, най-вероятно милостиня. Джефри леко смушка коня си. Той тръгна колебливо, уплашен от това привидение с опулени очи и мрачно лице. После човекът направи нещо странно. Отмести се встрани и вдигна ръка в някакъв знак. Показалецът му завършваше с дълъг нокът. Той мълчаливо сочеше посоката, в която Чосър и без това се движеше. Но стойката му, нетрепващата ръка, от която висяха парцали, нокътят, който приличаше на острие на кама, сякаш казваха: „Онова, което търсиш, е там.“

Но не това стресна ездача. Всеки, дори един горянин, можеше да реши да го упъти към лова. Беше нещо, което Джефри не бе забелязал, докато почти не се изравни с мъжа — човекът имаше само една ръка. Чуканчето на лявата стърчеше под рамото му. Вдигайки ръка в лек поздрав, Чосър го отмина и продължи през гората.

Планът на Дьо Гияк беше съвсем ясен. Да използва възможните предимства на терена, на голямото езеро и обкръжената от дървета поляна. Той бе слязъл от Брюн на няколко метра от глигана. Откакто последното куче беше хвърлено, нито едно от другите не бе посмяло да се приближи до животното. Раненият алаунт все още се мяташе на ръба на езерото, но онези, които бяха плували, вече бяха на брега и инстинктивно се отърсваха, преди да заемат нападателна позиция. Глиганът изсумтя и още повече наведе глава.

Щом Анри стъпи на земята, извади меча си. Носеше и копие за глигани, прикрепено към седлото си, но то нямаше да му послужи за това, което беше намислил. След като произнесе наум молитва към свети Хюбърт, покровител на лова и ловджиите, той пристъпи встрани, по-близо до водата. Застана там с разкрачени крака и насочен меч, и заговори на глигана.

— Avant, maistre, avant.

Говореше шепнешком, но с почти окуражителен тон.

Глиганът замръзна на място. Отново завъртя очи.

— Хайде, хайде! — каза Дьо Гияк. — Не повиши глас, но тонът му стана още по-настоятелен. — Avant, maistre, avant.

Той пристъпи още една крачка към водата, без да сваля поглед от олигавената уста на глигана. За секунда времето сякаш спря. Анри осъзнаваше контраста между синьото небе, по което бавно се носеха летни облаци, и тъмната кал, която лепнеше по ботушите му. Видя се отгоре, приближаващ към синьото око в средата на поляната.

Всичко стана внезапно. Глиганът се втурна към Дьо Гияк, преминавайки през кучетата, които се намираха между човека и звяра. Надигна се какофония от вой и лай, няколко от алаунтите се хвърлиха към глигана. Той им обърна по-малко внимание, отколкото човек на рой мушици, но както беше очаквал Анри, кучетата успяха да го забавят достатъчно, за да му позволят да стигне до брега. За миг те сякаш наистина успяха да спрат звяра.

Движейки се толкова бързо, колкото му позволяваше несигурната почва, Анри се запрепъва из езерото. Боеше се, че няма да е достатъчно дълбоко, но скоро бе във вода до гърдите, а още не бе стигнал средата му. Спря, за да намери добра опора на краката си — поне доколкото хлъзгавото, тинесто дъно позволяваше. Водата напълни ботушите му, панталоните прилепнаха към краката му, неприятна миризма на гнило нахлу в носа му. Но Дьо Гияк не забелязваше нищо. Виждаше само глигана.

Пробивайки си път през кучетата, огромното животно се хвърли в езерото, вдигайки фонтан от пръски и предизвиквайки вълна, която едва не събори Анри. По-скоро усетил, отколкото видял къде се намира врагът му, глиганът запляска яростно по посока към него, черната му четина стърчеше над вълните, главата му приличаше на бъчва. Анри зае позицията. Почувства нещо твърдо до петата си — камък, потънал пън — и се опря на него.

Единственото физическо предимство на човека пред глигана беше дължината на краката му, което не бе от голяма полза на сушата, където животното с лекота би го съборило, но от изключителна важност във водата. Предимството на Дьо Гияк да е до гърди във водата беше, че би могъл да нанесе удар на противника си, докато той животното трябваше да плува и тъй като нямаше с какво да го удари, беше в по-неизгодно положение. Но Анри имаше нужда от цялата си смелост, за да не помръдне, докато сумтящата глава, увенчана с глиги, цепеше разпенената вода. Изкушението да се обърне и отчаяно да побегне към брега беше почти непреодолимо. Както и противоположното желание — да нанесе удар, преди животното да е достатъчно наблизо.

Но Анри дьо Гияк стоеше непоколебимо, стиснал меча с две ръце. Той беше добър ловец, истински Гияк, и не се боеше нито от хора, нито от зверове.

Глиганът във водата може би нямаше с какво да го удари или как да го нападне с глигите си, но си оставаше смъртна заплаха заради теглото и зъбите си. Когато почти се бе нахвърлил върху Анри — вонящият му дъх и челюстите приличаха на порта към ада, а малките му очички се въртяха диво — мъжът се отмести встрани и хванал меча като огромна кама, го заби с цялата си сила между врата и предния крак на глигана. Мечът потъна сякаш в ножница, пронизвайки четина, кожа, плът и мускули. С последни сили глиганът се изправи във водата и сред пръски вода и кръв изрева в агония и гняв.

Те чуха ужасния рев в гората, всички го чуха и косите им настръхнаха. Чуха го Гастон Флорак и Ришар Фоа, които яздеха по различни пътеки, чуха го Алан Одли и Нед Кейтън, които трябваше да тръгнат с Фоа, но някак се бяха разделили и не се виждаха. Чу го Жан Кадо, който бе отишъл сам в гората. Едноръкият мъж, показал пътя на Чосър, също го чу и се усмихна. Малко по-нататък Джефри смушка коня си. Пътят се беше оказал по-дълъг, отколкото мислеше. Дори английските актьори и селяните от Гияк, които вървяха пеш по горските пътеки, го чуха.

А на друго място между дърветата мъжът, който се наричаше Хюбърт (но не по името на светеца покровител на лова), беше упътен от рева на глигана и забърза към посоката, откъдето го бе чул.

Ушите му звъняха, но слънцето още грееше над главата му и облаците се носеха по него сякаш нищо не се беше случило. Анри дьо Гияк се олюля и едва не падна по гръб във водата. Успя да запази равновесие точно навреме. Не беше сигурен дали ако беше паднал, щеше да има силата или волята да се измъкне. Беше подгизнал от глава до пети, оплескан навсякъде с кал и водорасли. Дишаше тежко. Кръв се стичаше по лицето му, но той не можеше да помръдне, не усещаше една от ръцете си, но опитът му подсказваше, че раните не са сериозни. Скоро щяха да се погрижат за тях, пък и каква победа бе спечелил!

Глиганът лежеше на ръба на езерото, заобиколен от лаещи кучета с окървавени лапи и муцуни. Някои от другарите им лежаха мъртви или умиращи около звяра. От хълбока му се подаваше острието на копието, което Анри беше взел от седлото и забил в звяра, след като се бе озовал на суша, заобиколен от кучетата. След като бе пронизал животното с меча, то бе издало ужасяващ рев и бе изскочило от езерото като самия дявол, теглейки Анри през водата, като за малко не извади ръката му от ставата. Но накрая той бе успял да издърпа меча си. Кучетата, събрали нова смелост от удара на господаря си, се нахвърлиха върху глигана и го изтощиха с численото си превъзходство, макар и на значителна цена. Анри остави меча и взе другото си оръжие — копието за глигани. Съзрял свободно място между масата кучета, той нанесе последния удар с него. Заби го, сякаш животът му, сякаш целият му свят зависеше от този едничък удар.

Сега стоеше, без да забелязва какво става наоколо, слаб като бебе. Работата му беше свършена. Вече дори не бе въоръжен. Окървавеният му меч лежеше на тревата, а дръжката на копието потръпваше, докато кучетата ръфаха трупа на глигана. Къде, по дяволите, беше ловната хайка? Трябваше да запалят огън, да наточат ножовете…

Ушите му още бучаха, затова не можеше да разбере дали се приближават. Стори му се, че долавя движение на края на поляната, потрепване в храстите. Тръгна напред. Може би беше извикал, но не бе сигурен дали някакви думи са излезли от устните му. Може би не бяха, защото никой не се появи от храстите в отговор. Със здравата си ръка, лявата, той обърса потта и кръвта, които замъгляваха очите му. Нямаше никой, само вятърът. Въпреки това той тръгна през високата трева към мястото, където бе видял движение.

Внезапно храстите се разделиха и една фигура скочи право към Анри. Държеше нещо. Той успя да различи ловен меч. Може би в изтощението си не разбираше това, което вижда. Инстинктивно вдигна здравата си ръка, наполовина в поздрав, наполовина за да се предпази от нападение. Отвори уста, за да каже… какво? Така и не разбра, защото почувства силен удар в гърдите, който му изкара дъха. Падна назад и главата му се удари в земята. Докато лежеше беззащитен, успя да помисли, че най-опасното животно в гората е човекът. Стръкчета трева се полюляваха над главата му. Едно гъделичкаше носа му. Колко нелепо, че можеше да усети нещо толкова леко, толкова незначително, когато имаше рани, за които трябваше да се погрижи… Слънцето блестеше в очите му и той ги затвори. Не беше нужно да го прави, защото фигурата застана между него и слънцето и вдигна меча, който държеше.