Чугуненият ездач

„Любезни приятелю Александър Василиевич!

Напразно ме упреквате за мълчанието — в нашия Елизиум писането не е твърде лесно. Не достига хартия и мастило; а колко трябваше да чакам, докато долети при нас една отбила се от ятото гъска!

Като се сдобих с всички необходими принадлежности, накрая се заех да съчиня и отговора. Уви, той няма да е пространен — на опашка след мен са се наредили няколко хиляди души (употребявам тази дума в първоначалното й значение).

И така, волтерианството от младите ми години се оказа същинска глупост — ТАМ има всичко, макар и не в такъв вид, както ни тълкуват светите отци. Нещо повече, приятелю мой, силно се съмнявам, че това място има макар и малко отношение към християнството.

Ще бъда кратък: хората като нас, тихи и непретенциозни, съгрешавали повече за дреболии, тук изобщо живеят не зле; но затова пък тежко на любоначалстващите — наистина мрак и скърцане със зъби! Онези, които са устроили това заведение, очевидно са смятали, че праведниците трябва да получават огромно удоволствие, гледайки как страдат другите, дето са ги измъчвали и преследвали приживе. Разхождайки се по специално мостче, висящо над зейналата панорама на тукашното инферно, веднъж видях и началника на моя департамент. Клетият беше осъден вечно да пребелва един и същ важен държавен документ. Няма да скрия, в първите мигове у мен се разбуди нещо като злорадство; после обаче, като се разкаях и си припомних собствената горчива съдба на нищожен делопроизводител, ми се случи да отроня надолу неканена сълза. Това беше достатъчно, за да дадат на моя началник освен обичайните вода и хляб солидно парче сланина и чаша пунш с лимон.

Използвайки отсъствието на цензура (впрочем цензорите долу са достатъчно количество, и те са обречени на вечно отсичане на жизненоважни членове), ще побързам да ти напиша за жестоката участ на Императора Николай Павлович. Всеки ден бедният Монарх се подлага на участта на най-нещастните от поданиците му. По него стрелят с картеч от оръдие, прекарват го през строй войници с тояги, разменят го за глутница хрътки, пращат го войник в Кавказ под куршумите на немирните чеченци; понякога оковават Царя във вериги и му връчват каторжна лопата, а след миг е вече на бесилката! Въжето обикновено се къса, и Монархът забелязва, че тук, както и в Русия, и да го обесят както трябва не могат; като капак на всички мъки доставят на Негово Императорско Величество пасквилен диплом на рогоносец и един отбил се за малко френски мошеник го гърми с пистолет направо в корема. А най-поразителното е, че като разпоредител на всички тези мъчения служи не някой друг, а граф Аракчеев, който, както се вижда, не изпитва тук ни най-малки притеснения. Иди говори след това за справедливост!

Признавам, че при вида на тези зрелища аз изпитах единствено чувство на безгранична скръб; мисля, че тук работата не е само в прословутата немска сантименталност. Колкото и живо да рисувахме ние във въображението си картините на отмъщение на силните на този свят (извинявай, онзи), наяве те могат да зарадват само някое напълно извратено сърце. Затова няма да живописвам нито проклятията на побития на кол Иван Грозни, нито как забиват Петър Велики в качеството на колона за мост в блатистата земя; няма да дръзна също така да спомена и участта на Руските Императрици по причина на природната си срамежливост. Ще отбележа само, че за мое удивление сред измъчваните управници на нашата Държава срещнах хора, нямащи съвсем никакво отношение към Императорската фамилия. От един от тях се показваха от помийната яма само краката в меки ботуши, подобни на онези, които ми донесе добрият майор Дрентелн от Кутаис (казват че този фаворит е пролял повече кръв от всички — може и така да е, руският онзи свят наистина е населен по-гъсто от останалите.

Но ето че вече ме бута в гърба един руски воин, паднал в не толкова отдавнашното сражение под Кьонигсберг, който, представете си, започнал да принадлежи на Русия; най-много от всичко моят Иван Лукич се опасява, че е записан в списъците като безследно изчезнал, от което семейството му според сегашните порядки ще бъде лишено от пенсия. Затова няма кога да ти опиша нито обчайните наши трудове и занятия, нито срещите с общи познати.

Стара глупава вестфалска кратуна — аз забравих най-важното за вас! Удаде ми се да изясня това-онова. Длъжностните лица тук са също толкова бъбриви и користолюбиви, колкото и в земния свят. Досега ние знаехме само за Вечния Евреин — по съчиненията на славния Йожен Сю и граф Потоцки; оказва се, че съществуват и Вечен Татарин, и Вечен Французин, и Вечен Немец (не аз, разбира се), и Вечен Арабин, и несъмнено, Вечен Руснак. Вие вече, разбира се, се досещате кой е той. Излиза, че не ни е съдено да се срещнем скоро.

С това горещо Ви прегръщам. Покорен Ваш слуга Дмитрий Карлов Лихтенвалд.“