Чугуненият ездач

24. ВДЪН ЗЕМЯ!

Залубко затвори очи и зачака удара. Но удар не последва. В подножието на паметника излезе чичо Саня.

— Какво ръмжиш? — попита той тихо. — Мислиш, че няма да те позная в чугунен вид? А ти май също ме помниш? Не си ме забравил още? Кракът боли ли те? Това, хора, е един мой стар познайник…

И той разказа на целия личен състав кой е този чугунен ездач, откъде се е взел, защо около него построили отначало стена, а после и Заведението, защо се налага да карат кирзата от Гренландия и за какви пари, какво в действителност се е случило на Савеловската гара в далечната година, откъде се е взело под зданието това море от кръв и какво е струвала на обитателите Седмицата на кръводарителя. При това чичо Саня привеждаше такива подробности от биографията на чугунения, че тълпата ахкаше, а чугуненият се свиваше на седлото. Да вярват беше страшно, а да не вярват — не можеха.

— Не-е-е! — отчаяно извика комисарят Потрошилов. — Не е истина! За какво тогава да живеем, щом всичко отива по дяволите!

— А ето как можем да се справим с него — продължаваше чичо Саня. — Трябва само всички да викнем по-силно: „Вдън земя!“

Ездачът изохка, впи чугунените си шпори в живите хълбоци и конят, цвилейки, скочи от пиедестала. Чичо Саня едва успя да отскочи. Чугуненият замахна с тоягата си.

Тогава от тълпата изскочи Тихон Гренадеров и силно дръпня коня за юздата. Конят с всичка сила хвърли къч и изхвърли ездача от седлото.

Ето че ние се смеехме над вокалните достойнства на санитарите, а те как изведнъж послужиха! Санитарите зареваха на различни гласове:

— Вдън зе-мя! Вдън зе-мя!

Спешеният ездач още се мъчеше да достигне Тихон с ужасната тояга, но босите му крака все по-дълбоко и по-дълбоко затъваха в почвата. Спасявайки се от поредния удар, Тихон сам не забеляза как скочи на седлото и почна да обикаля около чугунения и да го млати с велосипедна верига. Бившият ездач ревеше и ругаеше по своему, а земята все по-силно подгизваше от кръв.

— Вдън зе-мя! Вдън зе-мя! — скандираше цялата тълпа.

Ето вече се скриха везаните персийски шалвари, ето че ездачът потъна чак до гърдите, само тоягата му месеше кървавата кал. Ето остана само едно чугунено лице, ето вече и страшната шапчица не се вижда…

Тогава забуча и самата земя, и Заведението тежко, с хлипане почна да потъва надолу — етаж след етаж. Отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, после — със скоростта на асансьорна кабина. Обитателите взеха да крещят, че всичките им лични вещи пропадат, но какво чак толкова, какви вещи!

Санитарите се смесиха с обикновените маси, криеха се и се държаха за редовите обитатели, сякаш и на самите тях, санитарите, бе съдено да последват в пъкъла ездача и зданието.

Накрая се мярна последният, недостроен етаж — и тълпата от хора се озова в голо поле, оградена от четириъгълен кървав ров.

Небето над главите беше повече от достатъчно, и в него плуваха облаци, птици, и на немислима височина — надутият Кузма Никитич. От другата страна на рова, там, където беше Стоманената порта, стоеше къщурката на невидимия пазач Инокентий Блатних. Къщурката не беше лоша, двуетажна, облицована с мрамор, с гараж и баня. Дори през стените се виждаше колко разкошна е вътре обстановката. Но самият невидим пазач така и си остана невидим — само чуха как се затръшна след него вратата на златния ролс-ройс, който пазачът бе спечелил на карти от императора Бокаса.

— Другарю Блатних! — викаше Павел Янович. — Незабавно се върнете и представете финансов отчет.

Инокентий спря колата, извика през мегафон коя част от пазаческото си тяло препоръчва да използва Павел Янович в качеството на финансов отчет, и рязко потегли.

— Транспортът е само за ръководния състав… — изписка Залубко и млъкна. Ровът беше към осем метра широк.

— Другари, без паника! — взе в свои ръце инициативата Друбецкой-заде. — Още никой не е отменил нашите исторически сложили се структури. От минута на минута се очаква идването на инструктор от районния комитет — наш непосредствен попечител. Току-що е получено съболезнование от племената от Брега на Бедрената Кост. Приветствена телеграма изпратиха тружениците от триста столови и ресторанти. Покойният президент на САЩ Айзенхауер изпрати десет самолета със суха храна. Моля санитарната служба спешно да се събере на закрито заседание по повод текущия момент и (той погледна накриво деморализирания Залубко) разглеждане на персонално дело. Останалите да си запушат ушите!

Чичо Саня в отговор възпроизведе с голяма точност репликата на избягалия пазач и добави:

— Не бийте санитарите — и без това е голяма бъркотия!

— Трябва да построим мост — каза някой. — Или сал.

— Ами разглобете трибуната и стройте — каза чичо Саня. — Е, Тихон, как ще живееш нататък? Така без памет пак ще те приберат!

— Няма, Александър Василиевич — отвърна от коня Тихон. — Сега си спомних каквото трябва. Адреса си спомних: Дилетантски проспект, номер осем, апартамент четирийсет. Там живее кадрата.

— Каква кадра? — слиса се Синелников.

— Тежкарска, каква друга може да бъде?

— Ох — каза само чичо Саня и викна на санитарите:

— Ей, авангард! А заседанието ви пленарно ли е?

— Пленарно, пленарно — отвърнаха му. — Разкарай се.

— Е, ние тогава тръгваме! — каза чичо Саня и скочи на коня зад гърба на Тихон. — Жребецът е здрав, виж каква тежест носеше — сигурно ще прескочи оттатък. Че докато отидем да повикаме помощ, те току-виж приели нещо за основа, а може и изцяло.

— Момчета! — раздаде се слабият глас на наркома Потрошилов. — А мен ще ме вземете ли?

— Че накъде без теб, стар дявол? — каза чичо Саня.

1987–1990 г., Красноярск