Чугуненият ездач

3. БИБЛИОТЕЧЕН ДЕН

А всъщност какво е това „кирза“? Никъде, освен в армията и в затвора, няма да хапнеш такава каша. От какво растение я добиват? Може би това е прословутият гаолян, или някакъв латиноамерикански ембаргов злак? И защо тя така силно смърди на евтин одеколон?

— До гуша ми е дошла тая кирза! — обобщи резултатите от закуската чичо Саня Синелников.

— На теб идеологията на кузмизма-никитизма ти е дошла до гуша, пътеводната светлина на работниците и селяните! — отвърна комисарят Потрошилов.

Чичо Саня взе заядливо да се интересува като какъв работник и още повече селянин се е проявил наркомът в беззаветния си живот. Шалва Евсеевич показа намазолените си от често разбиване на физиономии ръце, спомена провеждането в живота на твърдите решения и заповед номер двайсет и седем лично. Отново се разпориха ризите от американ. Тихон Гренадеров почна да се безпокои, и противниците временно прекратиха безсмисления и безкраен спор.

Комисарят Потрошилов много се радваше на Тихон Гренадеров и на девствената чистота на съзнанието му.

— Не е като сегашните, много умните! Нагледали се на порнография, начели се с пастернаци — и да работят се отучили. А аз ще изведа момчето на правилната линия. Може би сега възпитавам бъдещия вожд! Главите ни ще висят в профил над президиумите! А не грешат само безделниците. Пък и никакви грешки нямаше, правилно изпозастреляхме всички безделници.

Известно време Шалва Евсеевич измисляше за чичо Саня цял ред мъчителни екзекуции и изведнъж злобно заспа, а в съня си видя нов, деветдесет и девети сън: как той, комисарят Потрошилов, заедно с десетина други също така млади и прекрасни жени се къпе в банята недалеч от град Цхалтубо, а през специално прозорче му се любува геният на всички времена и народи и никак не може да му се налюбува. И ето вече Берия и Каганович увиват него, Потрошилов, в хавлия и го носят нанякъде, ругаейки се помежду си не по руски.

Да догледа съня както винаги не му дадоха: зави сирената, появи се на екрана Кузма Никитич:

— …благодарение на непрестанната, наистина подвижническа дейност на правото черво… процесът на храносмилане е необратим… усилията на буржоазните идеолози…

Кузма Никитич седеше в кабинета си. На масата пред него стоеше часовник, подарен от група шофьори за далечни превози, пожелали да останат анонимни. Часовникът представляваше истински автомобилен волан, в средата на който бе монтиран циферблат без стрелки. Часовникът гръмко тиктакаше.

— …по единствено верния път на дефекация… освобождава се от всичко наносно… Чух-чух! Фр-рр!

Кузма Никитич изведнъж се хвана за волана, сякаш цял живот е шофирал, и почна да издава звуци, които, по негово мнение, най-пълно изразяваха работата на автомобилния двигател. Операторът побърза да отмести камерата от деморализиращото зрелище.

После на екрана се показа референтът Друбецкой-заде и обясни, че в кратката си, но съдържателна реч Кузма Никитич повелява на всички до утре да овладеят сумата знания, изработени от човечеството.

— Вярно! — неочаквано се съгласи чичо Саня. — Да вървим, Тихон, в библиотеката: може там да са се завъдили и хубави книжки? Няма да мине напразно почивният ден!

Библиотеката се завеждаше от Семьон Агресор. А в Заведението Семьон Агресор, синът на стария Агресор, го бяха уредили да попадне другарите му по служба. Те взеха да забелязват у Семьон странности: понякога му се струвало, че иска да замине за историческата си родина3, при измислените и съчинени роднини. Дори се случвало това патологично желание да обхване Агресора направо на работното място, веднага след обед. А работното му място беше хубаво, мнозина си го бяха харесали. Харесалите мястото написаха заявление, че на сина на стария Агресор му е пострадала паметта и е забравил чий хляб е ял през всичките тези години. При доставянето в Заведението Семьон оказа съпротива и нахално крещеше нещо за град Хелзинки, макар че никой не можа да разбере какво общо има столицата на добросъседска Финландия.

Добре че поне се беше сетил да си вземе всичките дипломи: веднага го пратиха в библиотеката, защото предишният библиотекар Дериглазов беше съвсем зле.

Работата бе там, че Дериглазов страшно се боеше от покойници. На пръв поглед нищо особено, мнозина се боят от тях, макар че напразно: какво има да се плашат? Дериглазов странеше от погребения и свързаната с тях духова музика, което никак не влияеше на работата му като разносвач на мозаечния вирус в един неголям град. Но страхът от задгробния свят накрая прие съвсем недопустими форми. В един прекрасен ден Дериглазов чу, че по радиото пее починала неотдавна популярна певица. И това така го порази, че жена му и тъщата едва успяха да измъкнат главата на семейството изпод шкафа. А всяка уста не можеш да затвориш, особено ако тази уста я отварят средствата за масова информация. И веднъж във влака, докато пътуваше към вилата, едва не му се случи беда. Компания млади хора пусна касетофон, и запя Владимир Семьонович Висоцки:

Дериглазов изби прозореца и опита да се хвърли навън, но бе спасен от същите тези млади хора и доставен в Заведението. Там го пристроиха на тихо място, в библиотеката, като махнаха оттам радиоточката. Дериглазов се зае усърдно да съставя каталог и всичко вървеше добре, но болестта му се изостри. В края на краищата Дериглазов почна отначало да се бои, а после и панически да се страхува от портретите на класиците. По негова молба свалиха портретите в мазето, тогава пък той почна да се плаши и от събраните съчинения.

Като узна за това, Кузма Никитич похвали Дериглазов и каза, че в условията на борба за социално безсмъртие тук няма място за разни мърши. Той нареди да изнесат в закрития фонд всички книги на покойници. Когато изнасяха двайсетте тома на Достоевски, Дериглазов подскачаше и се плезеше след тях. И по този начин за четене останаха само книгите на живите съвременници, многая им лета.

Сигурно Дериглазов щеше и до ден днешен да се занимава с книгите, тези своеобразни източници на знания, ако веднъж Кузма Никитич не бе поискал в кабинета си няколко албума на Рубенс и други блажни живописци, за да ги разлисти пред високите си гости в качеството на културна програма. Тук се изясни, че на Дериглазов му хлопа още една дъска. Боговете, богините, фавните, сатирите, менадите и дриадите и прочие разсъблечени и разпуснати персонажи той с помощта на четчица и черен туш бе облякъл в шофьорски гащета и затворени бански костюми. Почетните гости високо оцениха Кузма Никитич за еротичната грамотност и съзнателност, но при това някак нехубаво се хилеха и се споглеждаха. После, когато изпратиха гостите, беше обявено, че обитателят Дериглазов за изтъкнати заслуги пред кузмизма-никитизма е удостоен с прижизнена мумификация на един от горните етажи.

Семьон Агресора дойде в запуснатото стопанство и в кратък срок го пооправи. Класиците в никакъв случай не се върнаха на рафтовете, а съвременниците се увеличиха. Обитаателите почнаха да четат повече. Някои книги се ползваха с необичаен успех.

Сред чуждестранната литература лидираше романът на знаменития латиноамерикански писател Алфонсо Кабелардо Астахуела под названието „Всичко, което мърда“. Романът с дебелина осемстотин страници с голяма художествена сила описваше трагичната съдба на излезлия от народа дон Хулио де Гусман. Необикновените физически способности помогнаха на дон Хулио на петгодишна възраст да заколи с мачете помешчика-деспот, потискащ индианците, и да съблазни коварната му съпруга. Младият дон Хулио възмъжаваше в постоянна борба с грингос, чечакос, асеандадос и фазендейрос. Тази борба беше тясно преплетена с интимния живот, при това бунтаря не го спираше нито общественото положение, нито пола, нито възрастта, нито броя на хромозомите. От град Сан-Инферно до вулкана Утикакайя се носеше гръмката му слава на бунтар и истински мъж. Кулминацията на романа беше сцената на една асиенда, когато кабалерос, тигрерос и ранчерос, напили се с мескал, текила, пулка, агуардиенте и кубински ром, откриват стрелба по гамбусинос и пистолерос. При това дон Хулио стреля с двете ръце и не забравя едновременно да съблазни циганката Есения, робинята Изаура и президента на грабителската „Юнайтед фруут къмпани“. Накрая доведеният до отчаяние народ се вдига срещу своя защитник, освободител и любовник. На финала изгоненият отвсякъде герой лежи в безводната пустиня Атакама и се преструва на труп, за да привлече поне някой мързелив лешояд. Но силите на революционера са подкопани от безпорядъчния полов живот и слабата идеологическа подготовка. Грифон с необикновени размери го издига и го отнася на страниците на друг роман.

С голяма популярност се ползваше също така родният политически роман „Брифинг на Бахамите“ — седма част от знаменитата декалогия за безстрашния журналист Мартинов. Действието увличаше от първите страници: връщайки се от поредния прес-релийз в петстайния си апартамент в „Хилтън“, журналистът взема вана и източвайки водата, намира на дъното трупа на шефа на транснационалната корпорация „Хеви метал“, който се бил склонил към позициите на хората с добра воля. Зловещите убийци са скроили всичко така, сякаш индустриалецът е заклан с ножче за самобръсначка „Нева“. Само едно нещо може да спаси Мартинов от лъжливото обвинение — колективно писмо на работниците от завода за самобръсначки „Семьонов“ за ниското качество на продукцията им. На това пречат показници и измамници, но столичните приятели на Мартинов — академик, герой, мореплавател и присъединилият се към тях дърводелец, бивш алкохолик — успяват да уредят общо събрание. Сега мафията се озовава изцяло в ръцете на журналиста. Мартинов назначава пресконференция, на която иска окончателно да разобличи главатарите на наркобизнеса, но заради московските бюрократи-скръндзи валутата му свършва, и той напуска станалите толкова родни Бахамски острови.

Третият бестселър принадлежеше на перото на живия класик Степанид Мокроусов и се наричаше „За добитъка“. Той разказваше за живота на измисленото сибирско село Вохровка и два живеещи в него рода. Кулаците Брюханови и бедняците Беспочвених пребиваваха в постоянна класова борба и се колеха едни други просто ей така. Не се гнусяха и от вътрешносемейни конфликти: или синът ще вдигне ръжен срещу баща си, или брат брата ще прегази с новия трактор, дето не успели да го поделят. Трябва ли да казваме как страдаха в тази епопея жените, които постоянно ги мъкнеха ту в сеното, ту в зимника, ту в храстите, ту в плевнята. Сцените на насилие изкусно се редуваха с образи на комунисти. Накрая дядо Ефим Беспочвених, заравяйки трупа на поредния Брюханов, открива нефт, и в старото село идва нов живот. Заклалото Брюханов внуче подава заявление за пионер, завършва училище с отличие и веднага постъпва в Академията за обществени науки при ЦК на КПСС, успешно организира производството на безалкохолната напитка „Чалдон“, ръководи родния край и на финала се издига на такива върхове, за чието описание на автора не достига художническа смелост.

Серията „Пламенни революционери“ беше широко представена от три книги, авторите на които, сякаш нарочно, бяха избягали в чужбина:

Старателният библиотекар бе оформил също така изложба „Факли на съветската литература“, където бяха представени книгите на Антонина Коптяева и Афанасий Коптелов.

На особено доверените читатели се даваше да разлистят фотоалбума „Служебни кучета — лауреати на Сталинска награда за 1948 година“ и подшивките с младежките вестници „Комсомолски пламък“, „Комсомолско племе“, „Комсомолско знаме“, „Комсомолско време“, „Комсомолско теме“, „Комсомолско семе“, „Комсомолско стреме“.

— Ето, Семьон Исакич — каза чичо Саня, въвеждайки Тихон в храма на съкровищата на мисълта и духа. — Трябва да зачислим нашия юноша на книжно доволствие: вече грамотен стана!

— Нека запълни анкета, автобиография — отвърна Агресора. — И да чете колкото иска.

— Моля ви, Семьон Исакич — възрази чичо Саня. — Откъде у него автобиография, когато общото събрание още не я е изработило и утвърдило? Какво може да напише той за роднините на временно окупираната територия?

— Има специално разпореждане на санитарната служба. За вашия юноша, ако искате да знаете, тук изобщо е забранено! Ей сега ще им звънна!

— Да вървим, Тиша, по-далеч от греха — каза чичо Саня. — Че тук при него има сигнализация…

— А четенето? — обиди се Тихон.

— Ще почетем друг път… Ето ще пийнем успокоително и ще си тръгваме, за да не нервничим…

— Там комисарят Потрошилов ще ни ругае!

— Това ще го преживеем… Я по-добре да те заведа в картинната галерия, това ще ни бъде за днес културата!

…Екатерина Велика напълнила цял Ермитаж с всякакви богатства. Търговецът Третяков основал галерия, носеща неговото име. А Кузма Никитич какво, по-лош от тях ли е? Не, той безкрайно радееше за естетическото възпитание на обитателите. Затова в Заведението също имаше картинна галерия. Наистина не много голяма, но затова пък официално се считаше за най-голямата в света. Просто временно всички останали нейни придобивки Кузма Никитич великодушно бил поверил за съхранение в същия този Ермитаж, Лувъра, музея Прадо, музея Гугенхайм и други подходящи учреждения, считани отсега за резервни. Така, във всеки случай, бе написано в брошурата.

Всъщност всички картини бяха купени на безценица от разпродажбата на конфискуваното имущество на един крупен средноазиатски ръководител. До този срам ръководителят не доживя: след многобройни намеци, молби, постановления и, накрая, под заплахата на огнестрелно оръжие той се застреля, нанасяйки си при това трийсет и осем рани с нож.

А картините бяха такива:

Темата се увенчаваше от широкомащабно платно, озаглавено „Победителите в Коксагизкото областно социалистическо съревнование се разправят с победените“.

И това е. От коксагизката тематика изпадаше само едно платно под название „Подвигът на четирийсет и шестте лвовски студентки-антисемитки“. Но за съжаление я бе рисувал голям авангардист, и затова не беше ясно четирийсет и шест момичета ли са изобразени на платното, точно в Лвов ли се случва действието, попада ли това действие в категорията подвиг, носи ли то ярко изразен антисемитски характер, пък и явяват ли се тези момичета студентки.

Независимо от това Тихон се изплаши от картината, зарида и искаше да избяга, но чичо Саня бързо отвлече неукрепналото му внимание със скулптурната група „Юноша, овладяващ диалектическия метод за познание на действителността“. С това се наложи да завършат културната програма и с тъга да се върнат в родната стая.

— Какво, соколи, дощя ви се Чехов да почетете? — приветства ги Шалва Евсеевич Потрошилов. През живота си той не бе прочел нито един ред от Чехов, но здраво го ненавиждаше заради пенснето. — А знаете ли какво се полага днес за Чехов?

— За Чехов? — учуди се чичо Саня.

— За Чехов, за Чехов! Ей сега имаше политинформация. Да беше поживял Чехов още десетина години, и в чий стан щеше да се озове? Така, така! Ти, Тихон, не го слушай! Ти народа поразпитай! Той всичко знае, народът: откъде какво е тръгнало, и къде е началото на всичко. Ето днес след вечеря излез в двора и послушай. Там приказки разказват, излагат митовете на световните народи в достъпна форма. Вярно, там и вредни неща разказват, когато санитарят отслаби бдителността, но аз ще ти помогна да отличиш зърното от плевелите!