Чугуненият ездач

7. В БОРБА СЪС СМЪРТТА

Но какво са легендите? Само фолклор, и нищо друго. Впрочем смяташе се, че именно Кузма Никитич е съумял да придаде на фолклора истински народен характер. Това уж се случило в оня момент, когато за пръв път в живота си той съжалил покойниците, че са умрели, и съчинил за чувствата си псалм по мотив от песничката за чаплата:

Самият Кузма Никитич никога не напускаше Заведението. По този повод също вървяха слухове, но вредителски, особено сред интелигенцията. Дали че се страхувал от партийна отговорност за създаване на принципно ново учение, дали че бягал от отговорност наказателна, понеже онзи път бил взел от Савеловската гара още и чужд куфар с пари — иначе как биха оборудвали Заведението?

Не само философът Фьодоров в преиначеното изложение на пияницата бе подтикнал Хегемонов към борбата му. Той и сам, придвижвайки се по служебната стълбица, получавайки все пови и нови блага и прикрепителни купони с различни цветове, с всеки ден все по-силно и по-силно се възмущаваше от мисълта, че рано или късно ще се изравни в правата си с всички останали.

От медицината той изстиска всичко, което можа. Членовете на консилиума вежливо премълчаваха в отговор на настойчивите му искания да дадат поне краткосрочна прогноза за вечен живот. „Два века не живее никой…“ — почна да писка един старорежимен недобит професор, но веднага щом напусна кабинета, бе добит от тогавашния ръководител на санитарната служба Нафик Героев.

Какви два века! Вечност — и тя не би стигнала на Кузма Никитич за въплъщаване на безсмъртната му идея. Тя, идеята, беше безсмъртна, това той знаеше твърдо, но виж тялото, независимо от диетата и процедурите, тихо започна да се предава. В тези времена по цялата страна вървеше слух, че в град Кременчуг живее специален лекар-шарлатанин. Санитарната служба отвлече шарлатанина и го докара в Заведението. Шарлатанинът огледа зъбите на Кузма Никитич и изведнъж предложи да му ампутира органите на стареенето. И веднага съобщи на ухото на пациента кои именно. Кузма Никитич в ужас се хвана за упоменатите органи с двете ръце, тъй че после с труд успяха да разтворят пръстите му, а на шарлатанина нареди да продължи творческите си търсения в друга посока. Още в първата нощ шарлатанинът се хвърли да бяга и бе прерязан от Стоманената порта. Смята се, че за добро. Че иначе можеше да посъветва Кузма Никитич за безсмъртие да яде живи бебета. И щеше да яде! И щяха да му доставят бебета! И някои майки биха го смятали за чест — така става винаги, когато някоя идея напълно овладее масите. Отсечената част от шарлатанина дълго време се използваше в качеството на нагледна агитация.

И тогава, разочарован от науката, Кузма Никитич реши да унищожи и самото Време.

За начало той измисли да разпространи своето съществуване в дълбините на миналото. Така и възникнаха легендите за витаенето над бездната. Но легендите се раждаха сред невежия народ. За научна обосновка трябваше референтите отначало сякаш случайно, а после все по-настойчиво да намират името на Кузма Никитич в старите книги и документи.

Първата находка беше направена в списъка на народоволците от процеса на сто деветдесет и тримата, който оттогава в историческата наука беше заповядано да се нарича процес на сто деветдесет и четиримата. От това историята не се разтревожи много.

После пушкинистът Рогозулин с необикновена убедителност доказа, че стихотворението на Александър Пушкин „За бреговете на далечната родина“ е посветено съвсем не на вятърничавата шпионка Амалия Ризнич, а на Кузма Никитич, който оказал върху поета в периода на заточението на юг най-благотворно влияние. Рогозулин преброи, че в стихотворението с редки изключения ги има всичките букви, влизащи в състава на името, презимето и фамилията на ръководителя — по този начин волният бард зашифровал крамолния адресат.

Академик Фулюганов без особен труд включи Кузма Никитич в числото на фаворитите на Екатерина Втора, при това, според неговата версия, по този начин Хегемонов се опитвал да склони императрицата да освободи селяните от земята. При това Кузма Никитич писал за възлюблената си назидателни оди, изпреварили времето си по идейно-художествено ниво и затова безвъзвратно забравени. И светлият княз Потьомкин-Таврически всъщност казал на Фонвизин след премиерата на „Бригадира“8: „И да умреш, Денис, по-добре от нашия Кузма няма да пропишеш!“ От тази хипотеза пострада библиотеката, от която се наложи да изземат десеттомния „Азбучен списък на фаворитите на Екатерина Втора“, понеже Хегемонов там го нямаше. Макар че ако се замислим, можеха да се ограничат само с втория том „Гапоненко-Егулашвили“9.

Впоследствие същият академик откри, че император Петър Велики, намирайки се на смъртен одър, изрекъл: „Дайте всичко… на Кузма Хегемонов, този мъж ще възвеличи Русия повече и от мен!“, а подлецът Меншиков изопачил всичко по своему.

На останалите учени в Заведението им се наложи по неволя да участват в това надбягване в дълбините на вековете. Оказа се, че точно Кузма Никитич пред Успенския събор нарекъл Борис Годунов цар Ирод, след което спокойно взел от разхайтените момчета предназначената за него копейка, преоблякъл се като Иван Сусанин, завел в гората поляците, с численост към една дивизия, и там ги избил всичките.

В стенвестника на осмия етаж „Паметка на патриота“ се появи статия, приписваща на Кузма Никитич авторството на „Слово за похода на Игор“ и съкрушителния разгром на половците в собственото им леговище. А друга статия доказваше, че ако имената „Рюрик, Трувор и Снеус“ се запишат на глаголица, то ще се получи „Кузма Никитич Хегемонов“, и не са призовавали никакви варяги да въведат ред, а просто са ги призовали към ред, като при това солидно са ги набили.

Специалистите по западна история заявиха, че Кузма Никитич, като лице с колосално световно значение, принадлежи на цялото човечество. Именно той, великият просветител, насочил недосетливия дотогава Гутенберг към идеята за книгопечатането, и дори, строго погледнато, Фауст е бил, разбира се, Кузма Никитич! Че кой друг!

Всички загадки на историята се обясняваха с негова помощ много лесно. Той, Кузма Никитич, преоблечен като проста френска пастирка, изгонил англичаните (ето защо прословутата Жана д’Арк предпочитала да ходи с мъжки дрехи!). Той, Кузма Никитич, позирал за портрета на Джокондата, и вземайки от ръцете на старателния, но не много задълбочен Леонардо четката, придал на изображението си измъчващата потомците усмивка. А Данте, като се срещнал с Хегемонов в тъмната гора на четири очи, бил така потресен от идеите на кузмизма-никитизма, че незабавно написал „Комедията“, прославила и двамата във вековете.

Наистина, тук се подхлъзна един млад аспирант. Когато по време на разкопки в Нова Зеландия беше намерен черепа на непримиримия борец срещу робовладелския Рим, царя на хуните Атила, аспирантът задочно направи скулптурен портрет по метода на Герасимов и пред обитателите застана много младият и весел Кузма Никитич. Тук референтът Друбецкой-заде като най-умен съобрази, че черепът, меко казано, лежи в гроба, а пък Кузма Никитич — ето го! Престъпният бюст от страх се разцепи сам, а за замазване на скандала обзаведоха в Червения кът табло „Героите на Троянската война“, където Хегемонов скромно се помещаваше между Терсит и дървения кон. Само той от цялата компания имаше вратовръзка и фамилия. Аспиранта го намериха с дълбока рана в гърдите. Беше обявено, че той сам е намерил смъртта си при опит да изтръгне от сърцето си образа на Кузма Никитич.

Тогава и ционистът Семьон Агресор си спомни, че има съответното образование, и откри сред древните свитъци апокрифното „Евангелие от Симеон“. За всеки случай той направи три варианта: Хегемонов като вожда на бедняците Христос, Хегемонов като атеиста-богоборец Юда и Хегемонов като народния отмъстител Варава.

Професионалистите отиваха все по-далеч и по-далеч, и ето че стана ясно кой демон е консултирал Сократ и кой всъщност е оросил Даная със златен дъжд. Оставаше само Стария Завет, но тук всички изпревари самият виновник за тържествата: веднъж, разчувстван, той напълно отчетливо и свързано произнесе от екрана: „Че аз Адамовата баба от ей такава сополанка я помня!“

И на всички стана ясно, че с такъв исторически багаж пред Кузма Никитич е целият живот. Преходът към бронзовия век сякаш беше станал в предишното тримесечие, а пък „Указът за свободата на дворянството“ беше като излязъл от вчерашния вестник „Известия“. Да съществува в такива исторически мащаби беше за Хегемонов съвсем проста работа.

Друбецкой-заде измисли още един хитър ритуал: всяка година в навечерието на Осми март Кузма Никитич с помощниците си надписваше поздравителна картичка и лично я пускаше в пощенската кутия пред голяма тълпа обитатели. Картичката беше адресирана до майката на Кузма Никитич, която уж живееше в далечното неперспективно и нечерноземно село Гаечни Ключове. При това Кузма Никитич изкарваше тъга на лицето си и укорително клатеше глава — тъй да се кажа, заради вас, готованци неблагодарни, и родната си майка няма кога да посетя! Обитателите, както се и предполагаше, си мислеха: ей че здрава е Хегемоновата порода!

Ако с далечната история можеха да правят всичко, каквото поискат, то с най-новата нещата бяха по-сложни. Трабваше от една страна, да се покаже водещата роля на Кузма Никитич в работническото и национално-освободително движение, а от друга страна — да се направи това така, че пази Боже, да не засегнат никой от живите досега ръководители.

Разработиха вариант, в който Кузма Никитич бяга от туруханско заточение в Тибет, където веднага почва да обръща далай- и панчен-ламите към кузмизма-никитизма. Пак там той преуспява в търсенето на снежния човек, издава му документи и му помага да си уреди жителство, наистина чак в град Кимри. Тогава в Хималаите се появил Рьорих и с цялото си семейство почнал да уговаря Хегемонов да не оставя хората на произвола на съдбата. Хегемонов се върнал и дори по едно време ръководел космическата програма. Именно той казал на Гагарин: „Е какво, Юра, почетяхме ли?“, на което космонавт номер едно отвърнал с историческото: „Полетяхме!“

В кабинета за политическа просвета местните майстори оборудваха табло с фотопортретите на членовете на Политбюро. Пак там прикрепиха и снимка на Кузма Никитич, снабдявайки я с хитро устройство: малко по малко тя се преместваше от последното място, мъчейки се да стигне крайно лявото в горния ред. А ако дяволът докарваше някоя комисия, натискаха бутона за махане — и снимката се маха веднага. До заминаването на гостите, разбира се. Много добре го бяха измислили — и Кузма Никитич е почетен, и за бащиците наши не е обидно, милостивите.