Дейзи

ДЕВЕТА ГЛАВА

Тайлър с трясък затвори книгата си — неволна реакция, за която веднага съжали. Би предпочел Дейзи да не знае колко много го дразнят думите на Зак. Нито пък искаше да й обяснява за какво си мечтае. Чудеше се как за толкова кратко време тя започнала да очаква, че ще бъде допусната до неговия личен свят. Чудеше се как си беше помислил, може да я допусне там.

Дейзи го наблюдаваше очаквателно. Той мълчеше.

— Нищо ли няма да кажеш?

— Какво искаш да знаеш?

— Къде ще построиш хотелите си; как ще изглеждат. Обичам хотелите.

Тайлър знаеше точно какво иска до последната подробност, но не искаше да каже на Дейзи. Ако го направеше, това вече нямаше да бъде негова мечта. Но нямаше смисъл да мълчи. Зак щеше да си затвори устата само ако бъде удушен.

— Искам да построя хотели в Денвър и Сан Франциско, които да са толкова луксозни, колкото онези в Ню Йорк.

Дейзи изглеждаше шокирана:

— Аз си мисля, че простичка, чиста стая е всичко, което повечето хора искат.

— Тайлър не се интересува от повечето хора — обясни Зак. — Той иска да достави удоволствие на себе си.

— Ами ако никой друг не иска същото нещо? — попита Дейзи, като очевидно не беше в състояние да повярва, че някой ще построи цял хотел само да удовлетвори себе си.

— Могат да отседнат някъде другаде — отговори Тайлър.

— Но това е лудост — възкликна Дейзи. — Ще се разориш за един месец.

Тайлър се почувства така, сякаш са го облели с кофа леденостудена вода.

— О, сега вече го подлуди — рече Зак.

— Тъй ли? — попита Дейзи.

— Не — отговори Тайлър, но се опасяваше, че последвалият въпрос издаде, че е излъгал с този отказ.

— Мислиш ли, че след като прекарваш по няколко дни на годината в „Сентениъл“ или „Поуст икечейндж хотел“, си вече веща относно това, което хората в Денвър или Сан Франциско желаят?

Сега беше ред на Дейзи да се ядоса:

— Може и да не зная нищо за богатите хора в големите градове — отговори тя с бузи, зачервени от смущение, — но зная много за онези, които строят пясъчни кули. Баща ми беше такъв и никога не спечели и цент. Същото ще се случи и с теб.

Тайлър искаше да стане и да излезе от хижата. Искаше да се намира колкото се може по-далеч от любопитното очакване на Зак и презрителната искреност на Дейзи. Беше се опитал да обясни на Джордж защо иска тези хотели, защо има нужда да спечели мястото си в семейството. Предполагаше, че не бе успял особено добре. Не беше в състояние да обясни на Джордж. След като баща му го бе описал като недостоен за семейството, фактът, че се бе родил Рандолф, не беше достатъчен да го накара да почувства, че заслужава своя дял от семейното богатство. Освен това другите бяха направили нещо, за да заслужат своя дял.

Джордж бе предложил да му отпуснат средства, но другите бяха отказали. Тайлър не искаше да бъде отхвърлен и от Дейзи.

— Ти какво би направила? — попита я той.

— Аз?

— Изглежда си мислиш, че знаеш как трябва да се ръководят хотели.

— Никога не съм казвала това, но зная, че хората искат горещи бани, добра храна и удобни легла. Ако искат да си поръчат нещо друго, ще трябва да ги убедиш, че си заслужава да платят за него.

— Какво би предложила да направя?

— Не зная — призна си Дейзи. — Съмнявам се, че съм видяла и половината от нещата, за които говориш.

— Тогава ти предлагам да не критикуваш, преди, да си ги видяла всичките.

Дейзи изглеждаше толкова шокирана, че Тайлър съжали за казаното, но тя нямаше право да го съди. Явно беше, че отхвърля не неговата идея за хотел, а вида хотел, който той иска. Така тя отхвърляше самия него. Това болеше още повече, защото харесваше Дейзи и искаше и тя да го харесва.

— Ние и двамата ти казахме какво искаме — каза той, като насила се усмихна. — Сега е твой ред.

Тайлър забеляза колебанието на Дейзи. Чудеше се дали тя не желае да му каже това, което наистина иска, или просто не желае да говори след това, което той каза.

— Хайде — подкани я Зак. — Цялата тая работа беше твоя идея.

Дейзи все още не беше сигурна в себе си, когато каза:

— Искам да живея в такава къща, в каквато е израснала мама.

— Това ли е всичко? — попита разочаровано Зак.

— Когато мама беше тъжна, ми разказваше за това. Звучеше прекрасно от нейните уста.

— Че какво може да бъде прекрасно в една къща? — поиска да разбере Зак.

— Живяла е в голям дом във Филаделфия, обграден с дървета и трева. Дядо работел в банка. Били уважавани хора и имали много приятели. През летните вечери седели край портата и хората се спирали и разговаряли до късно през нощта. Мама е имала собствена стая и не е трябвало нито да чисти, нито да готви, нито да пере. През лятото дядо ги водел на всякакви чудесни места. Мама имала десетки ухажори, които искали да я водят на разни места, да й купуват подаръци. — Тя въздъхна. — Майка ми беше изключително красива. Много мъже са искали ръката й.

— Тогава защо се е омъжила за баща ти?

— Защото се влюбила в него — каза Дейзи с гневен блясък в очите.

— Това е било грешка.

— Кое?

— Да се влюбва.

— Защо го казваш?

— Зарязала е всичко това, за да дойде в Ню Мексико, така ли?

— Би ли извинила Зак — обади се Тайлър. — Той никога не е обичал друг, освен себе си, така че не би го разбрал.

— И ти не си по-различен — подметна Зак. — Ти дори не харесваш собственото си семейство.

— Все още не си ни казала най-съкровената си мечта — каза Тайлър на Дейзи.

Тя се изчерви:

— А-ама защо го к-казваш?

— Преди минута се поколеба. А сега заекваш и се изчервяващ. Какво искаш в действителност?

— Нали ви казах — повтори Дейзи.

— Но не е това, което искаш най-много. А такава беше играта, която ни накара да играем, нали?

Дейзи метна възмутен поглед към Тайлър.

— Какво друго може да иска една жена, освен пари, положение и някой богат мъж, който да е влюбен в нея? — попита Зак.

— Свобода — отговори Дейзи. Думата изскочи като балон, държан под водата. — Правото да се разпореждам със собствения си живот.

Зак се държеше, сякаш мислеше, че е луда, но това нямаше значение. Тайлър погледна така, сякаш току-що е дала грешен отговор на важен въпрос, а тя в действителност говореше на него.

— През целия ми живот баща ми е взимал всички решения вместо мен — какво да нося, какво да правя, дори какво да приготвя за вечеря. Мама винаги казваше, че бил много умен — завършил е Йейл. Заклех се, че ако някога имам възможност, ще му докажа, че съм умна като него.

— Как щеше да го направиш? — попита Тайлър.

— Като се омъжа и имам собствен дом.

— Защо да се омъжваш?

— Защото искам. Майка казваше, че всяка жена има нужда от мъж, който да я защитава и да се грижи за нея.

— Разсъди сама — каза Зак. — Първо искаш да бъдеш господар на себе си, после — да се омъжиш.

— Ако се омъжиш с тази нагласа, тогава жертваш себе си — каза Тайлър.

— Какво друго мога да направя?

— Имаш ранчо и златна мина.

— И двете са безполезни. Освен това, не зная как да се грижа за ранчото.

— Можеш да се научиш. Моето семейство го е направило.

— За един мъж е по-лесно — каза Дейзи.

— Може би, но ти си по-умна от повечето мъже.

Отговорът на Тайлър изуми Дейзи. Досега никой не беше смятал интелигентността й за предимство. Дори Гай Кокрейн, най-малко налагащият мнението си мъж, когото тя познаваше, не я смяташе за повече от нещо, което трябва да бъде търпяно. Никой досега не й беше намеквал, че може да използва ума си, особено за да се научи как да стопанисва собственото си ранчо.

В дните, когато баща й беше при мините си, тя понякога прекарваше часове в мечти за това, какво щеше да направи, когато имаше собствен дом. Колкото по-тираничен и неблагодарен ставаше той, толкова по-голяма беше нуждата й да го избягва, да се научи да цени себе си.

Но тъй като беше бедна, тя никога не бе очаквала да стане господар на живота си. Виждаше омъжването като частично бягство, но това бе единственото нещо, което й оставаше. Сега смъртта на баща й я беше освободила от властта му, но я беше оставила без средства. Вероятно имаше начини да се издържа сама, но сега, когато вече имаше пълна свобода, се чувстваше несигурна. Не знаеше почти нищо от онова, което й трябваше, за да оцелее. Да се омъжи за мил и разбран човек, й изглеждаше по-безопасно.

Тайлър, изглежда, смяташе, че тя може да се научи. Чудеше се дали е прав.

Той й беше казал да погледне на себе си по съвсем различен начин. Не знаеше дали ще има достатъчно смелост. Никога не й беше харесвало, че някой друг управлява живота й, но се ужасяваше мисълта, че ще остане съвсем сама.

Обхвана я трескаво вълнение.

Тайлър вярваше, че може да се справи. Ами ако наистина успееше?

Но Тайлър беше мечтател. Горчивият опит я беше научил, че някои хора градяха мечтите си от неосъществими неща. Страхуваше се, че Тайлър е един от тях. И ако е така, то тогава вярата му в нея е също толкова безсмислена, колкото и увереността на баща й, че някой ден ще намери злато.

— Ще си помисля за това. — Тя знаеше, че ще мисли за много малко други неща в следващите дни.

Тайлър и Зак приготвяха дърва за огъня. Зак режеше трупите с трион на парчета с дължина един фут, а Тайлър ги цепеше с брадвата така, че да могат да: се поберат в печката.

— Мислиш ли, че тя преследва богатство? — попита Зак.

Същият въпрос бе измъчвал Тайлър цяла сутрин. Той се надяваше, че Дейзи е като повечето жени, които просто искат красота и романтика в живота си. Но не можеше да пренебрегне възможността тя да мисли само за пари, дрехи, фантастични пътувания и голяма къща. Това ни най-малко не съответстваше на представата за нея.

— Не бих приел буквално всичко, което тя казва.

— Защо ще го казва, ако не го мисли?

— Може би, защото се страхува да не бъде отново бедна.

Той си спомняше техните първи години в Тексас достатъчно добре, за да знае какво значи да се тревожиш за следващото ядене. Но семейството му не се беше предало. Не бяха отстъпили. Бяха се държали един за друг и се бяха борили.

Но те бяха седмина.

— Може би защото е сама — каза Тайлър, като разцепи един дъбов дънер на две само с един удар на брадвата. — Ако реши да се върне в ранчото си, ще й трябва помощ.

— Ти можеш да й помогнеш.

— Нямам време.

— Няма да има нужда да стоиш при нея. Просто ще я наглеждаш от време на време.

Но нямаше да го направи. Не си вярваше достатъчно, че да може да си позволи да остане сам с Дейзи. Не мислеше, че ще си загуби ума, но не можеше да бъде сигурен. През последните няколко дни не беше се държал нормално. Не можеше да се каже какво би направил, ако прекараха няколко седмици заедно.

Ужасяваше се от мисълта, че ще бъде уловен в капана на брак с жена, която го иска само заради парите му. Възнамеряваше да живее от това, което сам успее да постигне. А засега това беше нищо. Нямаше нищо против да живее бедно заради принципите и гордостта си, но не можеше да помоли и една жена да го направи. Ако създадеше семейство, щеше да бъде принуден да приеме наследството, което не искаше.

Вече беше решил, че ако не намери злато до крайния срок, ще изчезне. Не можеше да живее от подаянията на семейството си. За това не можеше да направи компромис. Вече обмисляше местата, където би могъл да отиде. На първо място в списъка му беше Австралия.

Но той не искаше да изчезне. Може и да не се разбираше добре със семейството си, но ги харесваше. Тайлър хвърли настрани няколко нацепени парчета дърва и сложи нов дънер пред себе си.

— Ще има нужда от някой, който да стои в ранчото през цялото време — каза той, после разцепи дънера на две. — Но докато не разберем кой се опитва да я убие, всичко друго няма значение. Тя ще трябва да стои в Албакерк. — Той методично се зае да разцепва половината дънер на четири ръбати парчета.

— Ако нямаш намерение да се грижиш за нея, по-добре престани да я насърчаваш да се опитва да се справи сама.

— Не я насърчавам — каза Тайлър, като хвърли настрани нацепените дърва и нагласи втората половина от дънера. — Просто не мисля, че трябва да се омъжва за някой само за да има съпруг.

— А защо не, ако това е, което иска?

Защо не, наистина? Какво му даваше право да мисли, че може да подрежда живота на другите хора? Никой не одобряваше това, което той правеше. Казваха, че е глупак, защото отказва наследството си. Може би биха казали, че Дейзи е умна, като се омъжва разумно. Но той вярваше, че тя беше в състояние да се омъжи преждевременно. Ако направеше компромис, това щеше да е само от страх. Той искаше да й каже, че не трябва да се притеснява, но не можеше — не и ако не смята да се намира наоколо, за да я вдигне на крака, когато тя залитне. Не желаеше да се откаже от мечтата си само за да й помогне да осъществи своята. Звучеше ужасно дори за него, но нещата стояха точно така. Цялото му бъдеще зависеше от следващите няколко месеца.

Нейното също.

Но тя не беше негова отговорност. Освен това тя не искаше помощта му. Толкова много не го одобряваше, че се беше опитала да избяга. Беше осмяла плана му за хотелите. Най-добре беше да я заведе в Албакерк колкото се може по-скоро. Като не знаеше какво прави тя, нямаше да се притеснява за нея. Трябваше да мисли за своята работа, ако иска да намери злато преди крайния срок. Наистина не му се ходеше в Австралия.

Тайлър приключи с цепенето на последните дърва и започна да ги събира, за да ги внесе в хижата.

— Вероятно няма да има значение какво ще кажа — каза на Зак. — Сигурен съм, че семейство Кокрейн с радост ще й дават съветите, от които има нужда. — Той знаеше, че това трябва да го облекчи, но вместо това го раздразни.

Дейзи седна, за да може Тайлър да й смени превръзката. Досега беше отказвал да я остави сама да го направи. В началото нямаше нищо против, но с всеки изминал ден се чувстваше все по-добре. И колкото по-силна ставаше, толкова повече я дразнеха ограниченията, които той й налагаше.

— Не вярвам, че ще ме оставиш сама да я сменя днес — каза тя.

— Не можеш да виждаш така добре, както аз.

— Изобщо не мога да те видя — изстреля тя. — Брадата покрива лицето ти така добре, че ако те видя без нея, едва ли ще те позная. — Нямаше намерение да споменава за брадата му, но това бе един постоянен източник на дразнение за нея.

— Едва ли ще имаш подобна възможност — каза Зак. — Не се е бръснал от години. Нито пък се е подстригвал, ако съдя по косата му.

— Винаги си мисля, че хората с бради имат нещо за криене — каза Дейзи.

Тя почувства как ръката на Тайлър замръзна за част от секундата, след което той продължи работата си.

— Защо го казваш? — попита той.

Тя се радваше, че не трябва да го гледа в очите. Можеше да бъде доста страховит.

— Брадата е като маска. Не можеш да видиш лицето зад нея. Не можеш да разбереш дали човекът мисли това, което казва.

— Можеш да видиш очите му, да чуеш тона на гласа му, да наблюдаваш поведението му.

— Но лицето най-добре говори за човека — настоя Дейзи, — Онзи, който крие лицето си, крие прозореца към душата си.

— Звучи като нещо, което си чела в книга — потръпна Зак.

— Не всички искат хората да надничат в тях — каза Тайлър.

— Аз не бих искал да имам брада — каза Зак, — но никой не го бърка какво мисля аз.

— Няма да се чудят дълго — рече Дейзи. — Ти тъй или иначе скоро ще си кажеш. — Дейзи бе стъписана от собствените си думи, но, изглежда, нито Тайлър, нито Зак се обидиха.

— Раната ти зараства добре — каза Тайлър. — Може да не остане голям белег.

Той я покри с мехлем и започна отново да я бинтова.

— Всичко, което трябва да направя сега, е да се скрия в някой шкаф за три години, докато косата ми израсте. — Тя нямаше намерение да продължава да се оплаква от едно и също нещо, но след като беше луничава и висока шест фута, един белег и опърлена коса бяха болезнено допълнение към плачевното й състояние.

— Всичко, което ти трябва, е една перука — каза Зак. — Ще останеш изумена от това, което правят в наши дни. Имах чудесна перука за една пиеса, която правихме в училище преди няколко години. Чудя се дали още я пазя. С удоволствие ще ти я заема, ако я намеря. — Сигурен съм, че приятелите на Дейзи ще се радват, че тя е здрава и читава независимо от дължината на косата й — каза Тайлър.

— Не се притеснявам заради приятелите си — каза Дейзи.

— А трябва. На никой друг не му пука, освен на тях.

Дейзи не отговори. Само мъж можеше да бъде толкова прав и едновременно с това — така да греши. Без никога да разбере защо.

На следващия ден Дейзи беше дори още по-отегчена. От заранта валеше дъжд. Небето беше оловносиво, а облаците сякаш никога нямаше да се разкъсат. Постоянното потропване на капките по покрива й лазеше по нервите, но Тайлър все още казваше, че е невъзможно да тръгнат за Албакерк.

— Довечера ще замръзне и ще се образува ледена кора. От това ще стане дори по-опасно.

— Досега никога не съм била затваряна за толкова дълго. Трябва да правя нещо. Нека аз приготвя вечерята този път.

Зак вдигна поглед от картите.

— Благодаря — каза Тайлър. — Ще се оправя сам.

— Но аз искам — отговори Дейзи. — Това като че ли е единственото нещо, което мога да направя вместо теб. Чувствам се крайно безполезна.

— Щях да го преглътна бързо, ако бях на твое място — посъветва я Зак.

— Да преглътна какво? — допита Дейзи.

— Нуждата да бъдеш полезна. Хората веднага ще се възползват от това. Преди да се усетиш, вече ще очакват от теб през цялото време да правиш разни неща вместо тях.

Дейзи се усмихна.

— Предполагам, че ти си съумял да овладееш този импулс.

— Никога не съм го имал.

Дейзи погледна към Тайлър.

— Наистина искам — каза му тя.

— По-добре да го направя сам.

— Обещавам ти, че ще върна всички неща обратно по местата им — едва прикриваше тя раздразнението в гласа си.

— Тайлър не позволява на никого да му готви — каза Зак.

— Аз съм добра готвачка — рече Дейзи.

— Тайлър е по-добър.

— Ще трябва да прекарам остатъка от живота си в готвене, така че защо не ме научиш на някои от твоите хитрости? — попита тя.

— Не съм много търпелив — призна си Тайлър. — Освен това си измислям някои от нещата на момента.

Не трябваше да я удрят по главата, за да разбере, че Тайлър се опитва да й каже да го остави на мира:

— Добре, тогава може ли да изпера дрехите ти?

Един поглед към Зак й каза, че се е натъкнала на още една забранена територия.

— Не мога да разбера как живееш в стая без пердета на прозорците — каза тя. Раздразнението я бе направило заядлива. — Имаш ли нещо против да направя?

— От какво? — попита Зак. — От фустата си ли?

— Ще бъде по-добре от голи стени — отговори Дейзи.

Тя беше вбесена, наранена и дълбоко объркана. Тайлър беше най-необщителният човек, който някога бе срещала. Можеше да прави всичко по-добре от нея, а онова, което не можеше, не искаше да бъде правено. Той просто нямаше нужда от жена. Пък и не я искаше — тя просто му се бе изпречила на пътя.

Не разбираше защо се интересува от Тайлър, а изобщо не й пукаше какво чувства Зак. Сигурно защото Тайлър беше онзи, който се грижеше за нея и изглеждаше искрено развълнуван от съдбата й.

— Следващия път, когато отидеш в Албакерк, трябва да си купиш някакви пердета — каза тя. — Така това място ще изглежда по-приятно.

— Няма от кого да се усамотявам — каза Тайлър.

— Би могъл да окачиш и някакви картини — каза тя, упорствайки. — Това място изглежда като колиба в горите.

— То си е колиба в горите.

— Зная, но не трябва да изглежда като такава.

Не знаеше защо се е загрижила. Той просто нямаше да приеме предложенията й. Може би е живял толкова дълго съвсем сам, че вече не знаеше как да включи другите хора в живота си, дори да им каже, че иска да са част от живота му. Отхвърлянето на чувствата я дразнеше.

Предполагаше, че просто го харесва.

Това не я изненадваше. По едно време си беше мислила, че е доста мил, въпреки че се налага и е необщителен до грубост. Това, което я учуди, беше откритието, че за нея е важно той също да я харесва.

Ядосана и объркана, тя започна да вади книгите от рафта и да бърше праха от тях. Хижата беше много подредена, но това беше нещо, което Тайлър е забравил. Улови се, че си представя какво би направила, ако живееше тук, как щеше да пренареди мебелите, да украси стените, нещата, които би купила, ако имаше пари. Това беше наистина чудесна къщичка. Повечето от домовете в Албакерк не бяха построени добре и на половината на тази хижа.

Дейзи усети как една ръка обгръща китката й и сърцето й подскочи в гърлото. Тя погледна нагоре към тъмнокафявите очи на Тайлър почти в същото време, в което той измъкна книгата от ръката й.

— Не се прокрадвай зад мен — каза тя. — Изплаши ме почти до смърт. — Тайлър върна книгата на мястото й и я дръпна настрани от рафтовете с книги.

— Не трябва да работиш за прехраната си.

— Нямам нищо против.

— Предпочитам да не го правиш.

— Добре — изрече тя, като хвърли парцала за прах на масата. — Съжалявам, че докоснах книгите ти, праха ти или каквото и да е друго, което е твое. Обещавам повече да не правя така. — Тя се упъти към своя ъгъл.

— Нямах намерение да те…

— Зная. Нямаше намерение да нараняваш чувствата ми, но не искаш никой да прави каквото и да било вместо теб, да ти благодари, дори да ти говори през по-голямата част от времето. Не зная защо изобщо си правиш труда да живееш. Ти вече си мъртъв отвътре.

Тя се оттегли в ъгъла и дръпна пердетата зад себе си.

— Виждам, че не си загубил чара си — отбеляза сухо Зак.

— Я върви по дяволите! — рече Тайлър, излезе и трясна вратата.

От яд или от разочарование Дейзи не можеше дори да плаче. Ръката й все още гореше там, където Тайлър я бе докоснал. Изглеждаше невероятно, че толкова нежно докосване можеше да значи, че е отхвърлена. Това я караше да беснее.

А също така и болеше. Много пъти я бяха отхвърляли през живота й. Никога не беше лесно, но този път беше по-трудно от всеки друг.

Тайлър тръгна обратно към хижата. Стъмваше се. Дъждът беше спрял и температурата беше паднала, но той не съзнаваше, че е студено. Не можеше да спре да мисли за това, което Дейзи беше казала.

Беше я отхвърлил така, сякаш бе тряснал врата под носа й. Нямаше такива намерения. Но когато бе започнала да бърника из нещата му, бе изпаднал в паника. Знаеше, че тя се опитва да помогне, но така разбуждаше нови чувства, а той още не можеше да се справи с тези, които вече имаше.

Прескочи потока, който течеше край неговата хижа. Водата от разтопения сняг шумно бълбукаше около скалите, но подобна на дантела ивица лед украсяваше двата бряга. Ако станеше достатъчно студено, водните пръски щяха да замръзнат в нещо като ледена пяна.

Той беше свикнал да живее сам толкова отдавна, че вече не се замисляше. До днес, докато не осъзна, че не иска да пропъди Дейзи. Беше прекарал толкова години затворен в себе си, отричайки всяка емоция, че не знаеше как да изрази чувствата си и да допусне друг човек в живота си. Определено не знаеше какво да направи, ако това се случи. Не беше наясно как да приобщи Дейзи, колко дълго иска да остане, колко да значи за него. Нито едно от чувствата му към нея не му беше познато.

Но едно знаеше — че няма да я забрави лесно, ако изобщо я забрави.

Установи, че му се иска да може да поговори с Джордж, но знаеше, че никой няма да реши всичко това вместо него. Откъде да започне?

ЗАПОЧНИ С ТОВА, КОЕТО ИСКАШ. АКО ЗНАЕШ ТОВА, ВСИЧКО ОСТАНАЛО САМО ЩЕ СИ ДОЙДЕ НА МЯСТОТО.

Реши да провери как са животните, преди да влезе вътре. Беше успокояващо да е край мулетата.

На следващата сутрин Тайлър носеше гореща вода да разтопи леда, образувал се в коритата на добитъка, когато съзря Уили Мозел да се препъва по билото. През нощта температурата бе паднала под нулата и всичко бе замръзнало. Бяха се натрупали още шест инча от суграшица и сняг. Денят беше мрачен и хапещо студен.

Тайлър възнамеряваше да отпрати свадливия стар златотърсач по пътя му още в мига, в който се отправеше към хижата, но когато Уили докуцука в двора, Тайлър разбра, че нещо не е наред. Уили изглеждаше премръзнал до смърт.

— Какво се е случило с теб? — попита Тайлър.

— Проклети крадливи копелета! — успя да каже Уили, преди да се облегне изтощено на стената на обора.

— За какво говориш? — попита Тайлър. Той хвана Уили под ръка и тръгнаха към хижата.

— Вчера в моята колиба дойдоха трима мъже. Искаха да знаят всичко за златотърсачите из тези планини.

Тайлър застина на едно място:

— Защо?

— Не казаха. — Уили видимо гореше от нетърпение да влезе в хижата, но Тайлър не помръдваше.

— Какво казаха?

— Просто искаха да знаят кой живее в колибите и къде са те. Питаха за възрастта. Изглеждаше ми дяволски глупав въпрос. Освен теб няма други под петдесетте.

— Вярно — каза Тайлър почти на себе си.

— Изглежда, си мислеха, че има двама млади глупаци тук, горе. Не можах да ги накарам да разберат, че един златотърсач не иска никой друг да се върти наоколо, особено ако има някой участък, който си заслужава. Никога не знаеш кога някой съдружник може да те фрасне по главата и да зареже тялото ти в някоя клисура.

— Какво правиш тук?

— Вързаха ме с въжета и ме оставиха в обора — каза Уили още повече ядосан, че Тайлър не проявява гостоприемство. — Все още щях да съм там, ако магарето ми не беше прегризало въжетата. Глупаците не знаеха, че туй лудо магаре ще изяде всичко, дето направено от сурова кожа.

— И дойде тук през бурята снощи?

— Нямаше как да дойда по друг начин — каза Уили. — Сега престани да ме караш да говоря и ми помогни да вляза. Може да опитам някоя от ония вкусни манджи, дето ги приготвяш.

— Не искам да казваш нищо за онези тримата, когато влезеш вътре — каза Тайлър.

— Защо?

— Брат ми е там.

Челото на Уили се проясни:

— Значи сте двама млади мъже. Защо ще ви преследват?

— Ще видиш след малко.