Дейзи

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Слаба светлина се процеждаше през тънкия слой облаци. След толкова много мрачни дни днес изглеждаше почти слънчево. Дейзи загърна палтото под брадичката си, за да се предпази от хапещия студ. Ледената коричка под новия пласт сняг хрущеше при всяка стъпка. — Навън е отвратително студено — каза Зак, като избираше пътя си в снега.

— Тогава стой вътре.

— Нямам ти вяра, пак ще се забъркаш в някоя беля.

— От това няма да пострада твоята кожа.

— Само дето Тайлър ще ме одере жив — оплака се Зак. — Той има погрешната представа, че аз мога да те накарам да не правиш това, което той ти е казал да не правиш.

— Той би ме вдигнал и пренесъл обратно вътре — насмешливо каза Дейзи. Не й беше ясно защо тази мисъл така я развълнува.

— Аз не бих носил никоя жена през леда.

Дейзи изостави опита си да предизвика Зак. Той изобщо не приличаше на Тайлър. Тя не искаше Зак да я вдига, но газеше в снега и си представяше, че силните ръце на Тайлър я носят.

— Обеща да останеш в просеката — напомни й Зак.

— Искам само да повървя малко по билото — каза Дейзи. — Някой вече е направил пътека.

Облаците неочаквано се разкъсаха и слънцето ярко блесна. Дейзи усети топлината му да се разлива по цялото й тяло. Това я накара да се почувства толкова добре, така изпълнена с енергия, че дори не можеше да си помисли за връщане в хижата. Никога не бе виждала планините от това място. Бяха величествени.

Тя упорито вървеше напред, опивайки се от всяка гледка и звук, без да обръща внимание на недоволните опявания на Зак, които той разнообразяваше с предупреждения. Клоните на дърветата висяха ниско надолу, натежали от снега и леда. Тя си отчупи ледена шушулка от младо дръвче и започна да я смуче, сякаш е захарна пръчица. Птиците се бяха събрали по клоните на дърветата с перца, накокошинени в опит да се предпазят от студа. Така изглеждаха два пъти по-големи. Катеричка се стрелна по един дебел клон и събори буца лед, която глухо тупна на земята. Дейзи не знаеше дали забързаното й крякане е поздрав или оплакване от времето.

Тя се обърна назад, но Зак не идваше след нея. Изсмя се и забърза. Не след дълго хижата се изгуби от погледа й, но тя не спря. Знаеше, че веднага щом Тайлър се върне, ще я затвори пак вътре.

Не бе стигнала много далеч, когато забеляза нещо да се размърдва пред нея. Споменът за пумата изведнъж изплува в паметта й и тя спря. Погледна зад себе си, но плътна стена от покрити със сняг ели скриваше Зак от погледа й. Докато се обръщаше назад, тя осъзна, че цветът на животното не е като на пума, а много по-тъмен. То сякаш се криеше зад едно паднало дърво.

След като няколко секунди наблюдава животното, Дейзи реши, че то не се крие, а се бори. Като приближи, тя се оказа вперила поглед в тъмнокафявите очи на едно малко сърне. То се беше заклещило под един клон на паднало дърво. Усилията да се измъкне го бяха изтощили. Когато Дейзи се приближи, то направи последен слаб опит да се изправи и остана да лежи неподвижно.

— О, горкичкото — промърмори тя. — Ще ти помогна.

Но клонът на дървото бе с диаметър шест инча и почти замръзнал в снега. Колкото и да се опитваше, не можа да го повдигне. Почувства облекчение от мисълта, че чува Зак да приближава, но когато се обърна, изумено видя Тайлър да идва с бързи и решителни крачки. Не можеше да види изражението на лицето му заради брадата, но ако очите му можеха да й подскажат нещо, то той беше бесен.

Неволно се дръпна назад. Не би посмяла да му противоречи.

— Какво искаш да докажеш, като бягаш всеки път, щом ти обърна гръб?

Той я сграбчи за раменете. Въпреки многото дебели дрехи, тя усети как пръстите му се забиват дълбоко в плътта й. Почувства се безпомощна в ръцете му.

— Просто исках да подишам малко чист въздух.

— Така ли? Не можа да намериш въздух по-близо до хижата, който да е подходящ за теб.

Въпреки гнева му, Дейзи се изсмя:

— Не, все още чувам оплакванията на Зак. Какво направи с него?

Тайлър я разтърси:

— Заслужава ли си да те убият заради това, че бягаш от Зак? Тия мъже са все още тук някъде.

— Нямах намерение да идвам толкова далеч, но видях пътеката, която сте направили. И слънцето беше толкова приятно… — Второ разтърсване изтри усмивката от лицето й.

— Беше толкова хубаво и ти си помисли, че нямаш нищо против да те застрелят.

— Признавам, че забравих за убийците. Ти каза, че не могат да ни търсят при всичкия тоя сняг.

— Не им и трябва да те следят. Ако продължиш по тоя хребет, скоро ще те забележат. Човек с далекоглед би могъл да те види от пет мили.

Дейзи се огледа наоколо, но видя само гъсто поникнали ели, борове и трепетлики.

— Какво да направя, за да те убедя да престанеш да бягаш? — Тайлър не изглеждаше толкова ядосан сега, а просто обезкуражен. — Ако мислех, че ще си в безопасност, щях да взема Зак и да се преместим в друга хижа.

— Не бягах. И не смей да ме напускаш. Ще се изплаша до смърт.

— Сигурна ли си? Не ме лъжеш, за да приспиш вниманието ми?

На Дейзи й беше неприятно, че Тайлър може да си помисли, че тя отчаяно се опитва да избяга от него. Но не можеше да измисли нищо, което да каже, за да го убеди, че не е така. Само едно съвсем различно поведение можеше да направи това и най-добрият момент да започне беше сега.

— Не се страхувам от теб и не ти се сърдя. Просто исках да изляза от хижата за няколко минути. Мислех си, че Зак ме следва. Какво стана с него?

— Пратих го с Уили.

— Ти защо се върна?

— Имах чувството, че няма да стоиш на едно място. — Сега той не изглеждаше разстроен, а просто примирен.

— Намери ли елен?

— Не, но Уили все още търси.

— Аз намерих. Ето, тук.

Тайлър огледа мястото, където сочеше тя. Откри животното, после си проправи път през клоните, докато успя да го стигне.

— Ще го убиеш ли? — попита тя.

— Не.

— Каза, че почти сме привършили храната.

— Не убивам безпомощни животни. Нека видим какво му има.

Дейзи не разбираше Тайлър и не мислеше, че някога ще го разбере, но сега се чувстваше твърде спокойна, за да се тревожи за това. Тя се дивеше как нежно държеше той сърнето. Животното остана спокойно, сякаш знаеше, че той няма да му навреди.

— Има дълбока рана, където го е ударил клонът, но не мисля, че има счупено — каза той. — Няма да мога да преценя, докато не отместя този клон.

Дейзи не можа да помръдне клона. Тайлър го вдигна без особено усилие. Дейзи не можа да разбере тръпката, която изпита. Досега не бе срещала мъж, който да е достатъчно голям и смел за нея. Тайлър бе предостатъчно едър. Никога не се бе чувствала твърде висока или лишена от женственост, когато беше с него.

Тя живо си представи как ръцете му я обгръщат, а кракът му се притиска в нейния; почти усети тръпките, които я пронизват, когато ръцете му докосват лекичко гърдите й. Въпреки студа цялото й тяло се обля във влажна горещина. Защо не можеше той да е мъжът за нея?

Дейзи си каза, че е безполезно да разсъждава за това, което не може да бъде променено. Щеше да направи по-добре, ако си мисли за сърнето. Животното се напрягаше да стане, но отново падна.

— Горкото, не може да стане.

— Просто е уморено. След малко почивка ще се оправи. — Тайлър се наведе и взе противящото се сърне в ръце.

— Какво ще правиш?

— Надявам се, че няма да има нищо против да подели бараката с мулетата.

Сърнето направи последен опит да избяга, после се предаде на съдбата си.

— Достатъчно здрава ли е бараката, за да го предпази от пумата?

— Досега е предпазвала мулетата.

Дейзи не можеше да понесе мисълта, че пумата ще докопа сърничката. Не знаеше защо това така я притеснява. Може би заради безпомощността на сърничката, или защото и тя се чувстваше така.

— Ще трябва да й дадем да яде нещо.

— В бараката има сено и овес.

— Почакай да го види Зак.

Тайлър се изсмя:

— Най-вероятно ще иска да го изяде.

— Но той не обича еленско месо. Чух, като го каза.

— Предпочита го пред нищо.

— Свършила ли е храната?

— Почти.

Дейзи застана пред Тайлър:

— Обещай ми, че няма да му позволиш да го нарани.

— Няма да го заколи, ако това имаш предвид. По-вероятно ще накара Уили да свърши това вместо него.

— Никой няма да нарани сърнето, обещай ми!

Тайлър се усмихна и сърцето на Дейзи радостно подскочи. Очите му бяха така топли и привлекателни, че тя не забелязваше брадата му.

— Никой няма да го докосне, докато е в бараката — каза Тайлър. — Но не мога да ти обещая, че няма да свърши на нечия маса, след като го пуснем.

Тайлър отново тръгна към хижата и Дейзи го последва, като все още се чувстваше леко замаяна.

— Ще може ли да го задържим?

— Не.

— Нямам предвид бараката. Можеш да направиш някакво ограждение специално за него.

— Няма да стои зад ограда. Дивите животни трябва да бъдат свободни. Да ги затвориш е равносилно на убийство. Дори убийството би било голяма милост в сравнение с това.

Дейзи вървеше зад Тайлър и знаеше, че това, което казва, е истина; ядосваше се, защото бе прав.

— Не всички сърни са изяждани от пумите и хората — каза Тайлър. — Тази есен видях великолепен елен с дванадесет разклонения на рогата.

— Застреля ли го?

— Не, оставих го при харема му. Това сърне може да е от неговото потомство.

Дейзи се почувства малко по-добре. Тайлър не би позволил на никой да нарани сърнето.

— Ще ми трябват вода и превръзки — каза Тайлър. — На печката има топла вода, превръзките са на рафта.

Когато Дейзи се върна, Тайлър се беше навел над сърнето с крак на врата му.

— Сега, когато е в безопасност, не иска да лежи неподвижно — обясни той.

Докато гледаше как Тайлър се занимава с него, Дейзи безуспешно се опита да разбере какво точно се случи през последния половин час.

Тя бе намерила животинчето и просто бе искала да го пусне на свобода. Тайлър, който би го убил за храна, ако беше свободно, го беше отнесъл в бараката, бе почистил и превързал раната му. Сега слагаше няколко пръта в един ъгъл на обора, за да го предпази от мулетата и магарето. То сякаш вече не беше нейното сърне. Беше на Тайлър. Винаги защитаваше уязвимите и слабите. Първо нея, сега сърнето. Тя подозираше, че защитава и Зак.

Дейзи се наведе и погали сърнето. Кожата му бе твърда. То лежеше неподвижно, като гледаше с големите си очи.

— Защо не яде? — попита тя.

— Сега е твърде уморено. Ще се тревожим, ако не е яло нищо от сутринта.

Дейзи искаше да остане, за да се увери, че сърнето ще се оправи, но Тайлър ясно й даде да се разбере, че тя ще тръгне с него.

— Да се надяваме, че Уили и Зак са намерили елен — каза той, докато се връщаха към хижата. — Ако ли не, ще ми бъде доста трудно да обясня защо държа този в навеса.

Доста трудно не беше точна дума. Зак и Уили се върнаха с празни ръце след един дълъг, студен следобед.

— Разбира се, че не намерихме нищо — каза Уили.

— И глух койот не можех да изненадам с брат ти, който мелеше непрестанно и се препъваше, та да вдига повече шум и от разгонен лос.

Уили учудено замлъкна при новините за сърнето. Реакцията на Зак бе по-гласовита:

— В бараката има КАКВО? — попита той.

— Едно младо женско сърне — каза Тайлър, а кафявите му очи весело блеснаха. — В края на навеса е, зад прътите. Ако искаш да го видиш, Дейзи ще ти го покаже. Дори ще те остави да го погалиш, ако обещаеш да бъдеш внимателен.

Зак се втренчи в брат си с отворена уста:

— Ние тук почти гладуваме, а ти си имаш в навеса елен, който се спуква да яде?!

— Много е уморено да яде — обясни Дейзи.

— Изненадан съм, че не го храниш от ръка — подметна Зак.

— Трябваше да му прережете гърлото, докато е на земята — каза Уили. — Веднъж да се изправи на крака, може да стане много хитро.

— Никой няма да му прерязва гърлото — каза Дейзи. — Ранено е. Ще го задържим, докато се оправи.

— А след това ще вземете да мъкнете язовци и койоти — каза Зак, обръщайки невярващ поглед към Тайлър.

— Вече си е взел един койот — каза Дейзи.

— Ах, ти, неблагодарнице! — избухна Зак. — След всичко, което направих за теб…

— Какво си направил за мен?

— Като начало, получих куршум — напомни й той.

— Казах ти, че съжалявам за станалото, но това не е причина да искаш да убиеш сърнето на Тайлър.

— Не е неговото сърне, а…

— Няма смисъл да обсъждаме това — намеси се Тайлър. — Сърната ще остане в бараката, докато се оправи. А междувременно ще изядем останалото месо, после бекона. Ако трябва, ще сварим малко от кожата за хамути. Но никой няма да яде сърната.

Дейзи се надяваше, че Тайлър все още ще мисли така, когато храната свърши. Не вярваше Зак да му се противопостави, но не беше сигурна за Уили Мозел.

Голямата котка обикаляше около Дейзи, от устата й течаха лиги, дъхът й излизаше на гъсти бели валма пара, които почти докосваха лицето й. Дейзи се опита да избяга, но краката й бяха тежки като олово. Всяка стъпка бе по-трудна от предишната. Снегът сякаш ставаше все по-дълбок с всяка крачка.

Пумата обикаляше в стесняващ се кръг. Дейзи с опита да извика, но от гърлото й не излезе ни звук. Потърси някакво оръжие, нещо, с което да държи настрани звяра, но около нея нямаше нищо, освен безкрайна пустош, покрита с чисто бял сняг. Звярът се приготви за скок, оголил зъби, и се метна към Дейзи…

Тя се събуди с разтуптяно сърце и учестено дишане. Тялото й беше влажно под нощницата. Бе сънувала ужасен кошмар. Отпусна се отново в леглото, но освен биенето на сърцето си долови и хрущене в снега и драскане на нокти по дърво.

Тялото й се стегна. Пумата.

Скочи от леглото и изтича към прозореца. С длан разтопи скрежа, покриващ като дантела стъклото. В слабата лунна светлина по-голямата част от двора беше в сянка, но Дейзи видя пумата.

Опитваше се да влезе в бараката. Следи от нокти се виждаха навсякъде по дъските. Мулетата и магарето ревяха от страх.

Дейзи задиша учестено от учудване, когато Тайлър се показа иззад ъгъла на хижата, като крещеше и размахваше дълга пръчка с примка накрая. Тя не можеше да повярва, че ще нападне пумата без пушка, но той нападаше животното така, сякаш бе по-едрият, по-силният и нямаше от какво да се бои.

Голямата котка се извъртя и погледна Тайлър, но вместо да нападне, започна да отстъпва. Нададе ръмжене, което смразяваше кръвта, а огромните й зъби блеснаха срещу примката; лапата с нокти, които можеха да изкормят елен, замахна към Тайлър. Той ритна малко сняг в лицето на животното и замахна с примката към него. Пумата се извърна и се отдалечи с подскоци. Нададе рев и след това изчезна сред боровете надолу по пътеката.

— Будна ли си? — прошепна Зак.

— Да — отговори Дейзи все още втренчена през прозореца, като се чудеше дали пумата ще се върне.

— Няма за какво да се притесняваш. Можеш да си легнеш пак. Тайлър трябва да гони тази проклета котка поне веднъж седмично. На практика тя вече е обречена.

Дейзи хвърли един последен поглед, преди отново да се мушне в леглото. Сгуши се в одеялата. Беше забравила колко студено става в хижата, след като огънят изгасне. Семейство Рандолф бяха луди. Не можеше да има друго обяснение, защо един мъж, за който се предполагаше, че е с всичкия си, ще напада пума с пръчка.

Уили тръгна призори на следващия ден.

— Трябва да видя какво са направили онези отрепки с колибата ми — каза той.

— Кои отрепки? — попита Дейзи.

— Някакви златотърсачи не могли да се доберат до собствената си колиба — каза Тайлър. Той тръгна с Уили, като скри пушката си под мишница.

— Трябва да спреш да лъжеш момичето — каза Уили на Тайлър, когато никой не можеше вече да ги чуе. — Ще изречеш толкова лъжи, че накрая ще забравиш някоя и ще се омотаеш.

— Не искам да знае, че онези са толкова близо — отговори му Тайлър. — Няма смисъл, само ще я разтревожи.

— Може да я накара да спре да търси елени за осиновяване. — Уили погледна към небето. — Изглежда, ще се проясни, но все още е студено. Ледът може да причини повече бели от снега.

— Нека се надяваме, че ще е зле за тях, не за нас. Ще се върнеш ли да ми кажеш накъде са тръгнали?

— Разбира се — каза Уили и се упъти към билото, където Дейзи бе отишла предния ден. — Имам сметки за разчистване с тая пасмина.

Тайлър спря. Въображението му току-що бе родило една идея. Той се усмихна:

— Искаш ли да се позабавляваме?

— Какво си намислил? — попита Уили, като му хвърли одобрителен поглед.

— Ще ти кажа, като стигнем до колибата ти.

Два часа по-късно те стояха приведени зад една издатина в скалата на около сто фута от жилището на Уили.

— Предполагам, че още са там — отвратено рече Уили. — Сякаш се опитват да изгорят всичките ми дърва наведнъж.

— Мислиш ли, че можеш да отведеш конете им, без да забележат? — попита Тайлър.

— Бих могъл да прекарам стадо бизони оттук и тая пасмина мързеливци няма да се усети — презрително рече Уили.

— Заведи ги колкото се може по-далеч. Искам онези все още да ги търсят, когато отведа Дейзи в Албакерк.

— Няма ли да е по-лесно да ги изкарам навън, за да можеш да ги застреляш?

— Вероятно това заслужават — отговори Тайлър.

— Но няма да го направиш?

Тайлър поклати глава отрицателно.

— И аз така си мислех. Винаги съм казвал, че си твърде много джентълмен, за да е за твое добро.

— Просто скрий конете.

— Мога да направя нещо по-добро. Всеки ден ще ги местя на ново място, докато снегът се стопи. Така ще са твърде заети да тръгнат след теб.

— Сигурен ли си? Може да е опасно. Не са толкова безвредни, колкото си мислиш.

— Не се притеснявай. Освен това имам да им връщам на тия. Превърнали са къщата ми в кочина.

Тайлър псуваше, докато гледаше как Уили върви към обора, без да се прикрива. Мигове след това той се показа яхнал магарето си и водеше трите коня. Прекара ги точно пред колибата. Глупакът умишлено се опитваше да изкара убийците навън. Като проклинаше, Тайлър облегна пушката на рамо. Едва бе сложил пръста си върху спусъка, когато един мъж изтича през вратата, крещейки на другите вътре.

Тайлър даде един изстрел. Куршумът улучи ъгъла на колибата и разпръсна дъжд от трески. Човекът се хвърли на земята. Втори мъж току-що бе изскочил от колибата, но отново се скри вътре. Тайлър стреля два пъти. Единият куршум отряза ъгълчето на ботуша на мъжа.

С триумфален вик Уили и конете изчезнаха сред дърветата. Някой от колибата изби едно стъкло. Тайлър стреля в празното на прозореца. Вик отвътре му показа, че е улучил някого. Изпсува — възнамеряваше да започне война с всички средства. Смени скривалището си — може да са открили къде е скрит по огънчето от изстрела.

Той изпрати куршум към мъжа на земята. Онзи бързо се хвърли навън през вратата с главата напред, а от устата му излезе псувня, която Тайлър чу. Той отново смени прикритието си и зачака. Искаше да даде на Уили поне пет минути преднина. След това ще използва следите на конете, за да прикрие собствените си следи обратно към колибата.

Някой изкрещя. Друг глас се провикна:

— Копеле!

Тайлър се усмихна и отново смени позицията си. Всичко това почти му доставяше удоволствие. Изчака пет минути. На прозореца се появи шапка, а на вратата — ботуш. С бързи изстрели Тайлър ги прониза и двете. От вътре се чу друга псувня, но не се появиха повече мишени.

Убеден, че убийците ще си траят поне за малко, Тайлър се промъкна в гората и се упъти обратно към своята колиба.

Върна се тъкмо когато Дейзи, почти скрита в едно от неговите палта, излизаше навън.

— Уили успя ли да се прибере?

— Да. Не трябва да си навън. Много е студено.

— Искам да видя как е сърнето.

Тайлър не разбираше какво може да бъде толкова миловидно в една жена, потънала почти цялата в твърде голямо за нея палто, но почувства внезапен прилив на топлина при вида на Дейзи, която с мъка си проправяше път в снега, а лицето й едва се виждаше под поръбената с кожа качулка. Покровителски чувства, за чието съществуване не беше и подозирал, бликнаха в него. Той вероятно беше най-миролюбивият член на семейство Рандолф, но имаше неща, които просто не би търпял. Никой нямаше да нарани Дейзи, докато тя беше с него.

— Мислиш ли, че снощи беше много студено? — попита Дейзи, докато вървяха към бараката.

— Топлината на мулетата и магарето трябва да е поддържала някаква температура.

— Ледените шушулки са твърди като камък.

— Тази сърна е преживяла снежната буря. Сигурен съм, че е добре.

В бараката нямаше много място. Мулетата очевидно бяха свикнали с необичайната компания, но магарето не беше. Когато влязоха, сърнето трепереше на крачетата си. Магарето веднага извърна глава с оголени зъби.

— Не е яло нищо — каза тя, като посочи овеса и сеното. Животното наистина не бе докоснало храната.

— Вероятно още е изморено. Сега, когато си е починало, апетитът му трябва да се възвърне.

— Сигурен ли си?

Тайлър нямаше представа. Не знаеше нищичко за елените, но не мислеше, че това е най-доброто нещо, което можеше да каже на Дейзи.

— Разбира се. Просто не е свикнало с хора — каза той, улавяйки се за първото обяснение защо проклетото животно не се държи така, както Дейзи очаква. — Свикнало е да бяга, когато види хора.

— О! — Дейзи изглеждаше замислена.

— Нека го оставим само за малко. Може би ще яде.

— Ами ако не яде?

— Ще трябва да намеря нещо, което да яде. Когато излязоха от бараката, слънцето блестеше над дърветата.

— Денят ще бъде хубав — каза Тайлър.

— Но студен. Струва ми се, че няма да се стопи много сняг.

— Не, но времето ще бъде хубаво.

— Мислиш ли, че ще трябва да остана тук още дълго?

— Иска ми се да не разсъждаваше по този начин.

— По какъв начин?

— Сякаш трябва въпреки волята си да стоиш тук.

Тя вдигна ръка, за да прикрие очите си от блясъка на слънцето. Погледът й стана напрегнат:

— Мислех си, че и ти го възприемаш така.

— Вече не.

— Аз също.

Те се гледаха един друг известно време. Дейзи отмести поглед първа и се запъти обратно към хижата.

— Мислех си, че не обичаш хората да се навъртат наоколо. Зак казва, че ти си най-саможивият от семейството.

Тайлър застана до нея.

— Нямам нищо против хората. Просто нямам особена нужда от компанията им.

— Няма и да имаш, ако възнамеряваш да живееш тук. — Дейзи направи полукръг с ръка, посочвайки хижата, бараката и покритите със сняг планини.

— Човек има и нужди, които другите хора не могат да удовлетворят.

— Зная, но да стоиш тук съвсем сам в продължение на месеци…

— Нека ти покажа нещо — протегна той ръка към нея.

Дейзи стоеше неподвижно.

— Какво? — попита тя.

— Ще трябва да видиш сама.

Почувства нежелание да го последва. Долови, че ако отиде с него, това значи да направи нещо като признание, да снижи една бариера, да направи крачка към него; но после може да установи, че е невъзможно да се върне назад. Все пак имаше нещо неустоимо в усмивката, която се изписа на лицето му, в светлината, която трептеше в очите му. Очите му обикновено бяха толкова безизразни, изглеждаше крайно безчувствен, че сега беше невъзможно да му откаже да открие какво може да е запалило тази светлинка в него.

— Не е много далеч — каза той. — Няма да отнеме много време.

Нито времето, нито разстоянието бяха това, което я смущаваше. Нямаше вяра на чувството, което я накара да се усмихне, да протегне ръка към неговата и да каже:

— Добре.

Нещо непознато се разбуди в нея, някакъв неспокоен, невъздържан дух, за който тя си мислеше, че е отдавна усмирен. Боеше се от надигащото се вълнение, от очакването, че приближава нещо специално, нещо добро, нещо чудесно.

Знаеше, че не е вярно. Отдавна беше научила уроците си и не искаше сега да ги забрави — твърде скъпо бе платила за тях.

Известно време се чудеше дали щяха да стигнат мястото, за което си мислеше Тайлър. Снегът беше много дълбок. Ледената кора беше корава и тя не можеше да върви. Но за Тайлър нямаше нито твърде дълбок сняг, нито твърде корав лед. Той си пробиваше път с удивителна сила, като оставяше пъртина, по която Дейзи да върви. Тя се чудеше дали нещо може да застане на пътя на такъв мъж. Ако имаше човек, който може да осъществи мечтите си, това беше именно той.

Каза си да не бъде глупава, физическата сила не значеше, че имаш контрол върху собствената си съдба или че имаш власт над силите, изправящи се срещу всеки, който се опита да успее при несигурни условия. Тайлър никога нямаше да превърне мечтата си в действителност, като търси златни мини. За това трябваше нещо повече; нещо, което мечтателите не притежаваха.

Това си мислеше Дейзи, когато той я взе, за да я пренесе през една дълбока пряспа.

Нито я попита, нито я предупреди — просто се обърна, вдигна я и нагази в снега, дълбок до кръста, сякаш вървеше през разбита сметана. Нищо подобно не се беше случвало на Дейзи и дъхът й спря от усещането. Чувстваше се като най-миниатюрната женичка, почти безтегловна. В същото време беше невероятно въодушевена. Сякаш бе отделена от краката си и не беше отговорна за движенията и посоката на собственото си тяло, беше освободена от отговорността за каквото и да било.

Почувства се женствена и крехка.

Оптимизмът, с който Тайлър посрещаше живота, проникна в душата и ума й. За няколко кратки секунди духът й се чувстваше свободен от напрежението, което го държеше винаги прикован. Нещата, които бе смятала за невъзможни, сега й се струваха досегаеми, сякаш само да протегне ръка и ще ги стигне.

После той я остави на земята и въртележката от усещания внезапно спря.

— Не е много далеч вече — каза той, като я хвана за ръката и я повлече напред. — Точно зад онези скали.

Дейзи го следваше замаяна от рязката смяна на настроенията си. Не забелязваше, че се катери по скали, покрити със сняг. Когато най-после стигна върха и се изправи, един порив на студения вятър едва не я издуха. Тайлър я хвана за ръката, за да я задържи, и после обви ръка около раменете й. Придърпа я към себе си.

— Ето, това исках да ти покажа.