Дейзи

ТРЕТА ГЛАВА

Дейзи седеше в леглото, подпряла бинтованата си глава с ръце, и пищеше, без да спира. Главата й се удари в летвите на леглото над нея.

— По дяволите! — възкликна Зак, като ставаше. — Пищи, сякаш я колят.

Тайлър прекоси стаята бързо. Издърпа ръцете на Дейзи, но писъците не спряха. Движен единствено от инстинкта си, той я придърпа към себе си и притисна главата й към гърдите си, като здраво я прегърна.

Писъците веднага спряха.

— Благодаря ти, Боже! — рече Зак с облекчение. — Какво я накара да се разпищи?

— Той е мъртъв! — изстена Дейзи с лице на гърдите на Тайлър. — Баща ми е мъртъв.

Зак се отпусна в леглото си:

— Тя си спомни.

Дейзи плачеше, като хлипаше от време на време. Тя обгърна Тайлър с ръце и се притисна в него. Той нямаше представа какво да направи. Никога не бе прегръщал жена, освен в моментите на плътско удоволствие.

Това нямаше нищо общо с онези моменти.

— Какво ще правиш с нея? — попита Зак.

— Не зная. Ти имаш ли някаква представа?

— Да, но е твърде студено за бягство.

Това беше първата мисъл, която беше минала през главата на Тайлър. Снежната виелица изключваше подобна възможност, но, разбира се, той не би избягал. Единственото, което можеше да направи, бе да й помогне да преодолее тежкия шок.

Той си спомни онзи следобед, когато неговото собствено тяло бе разкъсвано от ридания. Спомни си и боя, който баща му му хвърли заради това.

Тялото на Дейзи трепереше от сърцераздирателни хлипания. Тайлър почувства как топлите й сълзи попиват в ризата му и се почувства виновен, че не може да направи нищо, освен да седи и да я прегръща, докато чака да се наплаче и му каже какво да прави.

Постепенно се почувства по-малко странно. Ръцете му се поотпуснаха и той вече не беше обгърнал тялото й с тях подобно на железен обръч, обхващащ дървените дъги на бъчва, а просто я прегръщаше. Това беше едно ново усещане.

След малко дори му хареса да чувства топлината й, да усеща тялото й под грубия плат на роклята. Дебелата превръзка, опряна в бузата му, не му пречеше. Тя бе учудващо слаба за толкова висока жена. До носа му достигна миризмата на мехлема, но дори тя му беше приятна.

— Колко ли дълго ще продължи да плаче? — попита Зак.

— Шшт! — изсъска Тайлър. Това, че той и Зак нямаха никаква причина да оплакват родителите си, не значеше, че и другите хора нямат. От всичко, което беше чувал досега за такива случаи, знаеше че най-силно страдаха жените?

— Ами тя няма вид, че ще спре.

— Веднага спирам — измънка Дейзи в гърдите на Тайлър с треперлив шепот. — Обещавам, че повече няма да плача.

— Не исках да кажа, че не може да плачеш — каза Зак, който очевидно не беше чак толкова безчувствен. — Просто се чудех колко ли време ще бъдеш твърде разстроена. Роза винаги е казвала, че сънят е най-доброто лекарство.

— Не зная дали ще мога да спя, но няма да те държа буден — обеща Дейзи.

Тя отново беше започнала да плаче, после изведнъж спря. Избърса очите си с ръце. Опита се да седне, но погледна въпросително Тайлър, който не съзнаваше, че я държи. Той се изчерви и веднага отпусна ръцете си. За своя голяма изненада, се беше чувствал по-удобно, докато я прегръщаше. Сега усещаше ръцете си празни и остро съзнаваше близостта й. Чувстваше се неспокоен, не можеше да я погледне в очите. Струваше му се, че трябва да каже нещо, да направи нещо, но нямаше представа какво.

— Какво стана? — попита тя Тайлър. — Спомням си само, че погледнах през вратата и видях татко да лежи на пода. — За малко да изпусне отново нервите си, но след известно усилие успя да се овладее.

— Не знаем — отговори той, като се опитваше да не се смути от погледа й.

Никоя жена досега не е била толкова близко до него, никоя не го е гледала с големи кафяви очи, пълни с неизплакани сълзи. Той съзнаваше, че слабостта й е само временна, но от това нуждата й от него в момента не ставаше по-малка. Тя нямаше друг, на когото да разчита, а той се беше провалил. Никога досега не се бе чувствал толкова непохватен.

— Чухме изстрелите, но си помислих, че са ловци. Отидохме да разузнаем чак след като осъзнах, че това беше пистолетен, а не пушечен изстрел.

— Кажете ми какво видяхте — каза Дейзи с малко по-уверен глас.

— Нямаше много за гледане. Къщата гореше, а вие и двамата бяхте вътре. Издърпахме ви навън, но баща ти беше вече мъртъв.

— Това ли е всичко?

— Видяхме следи от три коня в снега.

— Не ги ли проследихте?

— Трябваше да се погрижим за теб. Освен това нашите мулета никога нямаше да настигнат конете. Имаш ли някаква представа кой може да иска да убие теб и баща ти?

— Не. Той нямаше врагове. А и бяхме твърде бедни, за да бъдем ограбени.

— Баща ти държеше ли пари в къщата?

— Татко не можеше да държи пари където и да било. Ако не ги харчеше из хотелите, ги пръскаше в търсене на своите изоставени златни мини. — След като го каза, й се прииска да не беше го сторила. Беше ядосана.

Зак отвори уста да каже нещо, но Тайлър го погледна така, че той замълча.

— Намирал ли е някога злато? — попита Тайлър.

— По малко от време на време, но никога толкова, че да си заслужава. Не казваше на никого къде ходи, но никой и не искаше да знае.

— Ти каза, че имате добитък.

— Да, но татко никога не е имал много крави за продан. Всичко, което припечелваше, можеше да пръсне за хубав коняк за по-малко от месец.

Може да са били и конекрадци, но фермата на Уолтър Сингълтън беше малка и Тайлър се съмняваше, че някой конекрадец е имал причина да го убие. Или поне не достатъчна, та да го причака в собствената му къща и да я изгори заедно с него.

— Ако крадци са задигнали добитъка ви, може би ще накараш Тайлър да търси вашата мина — предложи Зак.

— Само глупак ще прекара живота си в търсене на изоставени златни мини — каза Дейзи с раздразнение, което учуди Тайлър. — Това погуби живота на баща ми. Той беше винаги толкова уверен, че е на прага на големия си удар. Не можеше да мисли за нищо друго, освен ако това друго не беше да пие коняк и да казва на хората какво ще направи, когато забогатее. Това уби и майка ми. Тя мразеше пустинята. Мразеше горещината, самотата и скорпионите. Била отгледана в разкош и разглезена, но заради татко се трепеше от работа. Не искаше и дума да чуе против неговата златна мина. — Дейзи стрелна Тайлър с поглед. — Да си чувал нещо по-глупаво от това?

Зак потърси с поглед Тайлър в последвалата неловка тишина, но никой от двамата не отговори на въпроса й.

— Семейството ти от Берналило ли е, или от Албакерк? — попита Тайлър.

— От никъде. Нямам никакви роднини.

— Всеки има роднини — каза Зак. — Ние имаме купища роднини на Изток.

— Е, ами и аз сигурно също имам купища от тях на Изток — изимитира го Дейзи, — но няма да прекарам и една минута под техните покриви.

— Защо?

— Не е твоя работа.

— Няма нужда да се обиждаш. Попитах от учтивост.

— Можеше да ме заведете при семейство Кокрейн и Албакерк — каза Дейзи. — Адора Кокрейн е най-добрата ми приятелка.

— Добре — рече Зак, но все още бе засегнат. — Ще се постараем да те закараме дотам веднага щом снегът престане.

— Няма нужда да ме придружавате. Просто ми дайте назаем едно от вашите мулета. Господин Кокрейн ще се погрижи да ви бъде върнато.

— Да ти дадем муле! — възкликна Зак. — Че ние можем да го дадем и на първия конекрадец, който случайно мине насам.

Тайлър стана и бутна Зак обратно в леглото:

— Имаш нужда от почивка. От цялото това бърборене получи треска.

— Нямам треска.

— Ще имаш счупена глава, ако не млъкнеш.

— Защо си такъв заядлив?

— Защото съм с теб. — Тайлър се обърна към Дейзи. — Брат ми и жена му точно сега са в Албакерк. Ще те заведа при тях.

— Не искам да ходя при брат ти — възпротиви се Дейзи. — Искам да ида при семейство Кокрейн.

— Ще оставя Хен да реши дали това е добра идея.

— Какво ще направиш?

— Той много по-добре преценява хората от мен.

— Той…

— Аз чудесно мога да преценявам сама за себе си обяви Дейзи. — Настоявам да ме заведеш при семейство Кокрейн.

— В момента не отиваме никъде. Има няколко проблема.

— Като например?

— По-късно ще говорим за това — отговори Тайлър. — Ти току-що получи тежък удар. Трябва да си починеш. Мислиш ли, че ще можеш да заспиш?

— Не и преди да ми обещаеш, че ще ме заведеш при Кокрейнови.

— Опитай да поспиш.

— Няма нищо да обещаеш, така ли?

— Уморена си. Ще говорим за това по-късно.

Тя се отпусна в леглото, но Тайлър предположи, че няма да заспи, или поне не сега. Не искаше да я остави, но тя се нуждаеше от почивка. По очите й личеше колко е изморена. Освен това той трябваше да се погрижи за животните и да нареже месото. Ако не започнеше веднага, вечерята щеше да закъснее.

— Трябва да свърша малко работа навън — каза й той. — Ако имаш нужда от нещо, помоли Зак.

— Не, благодаря.

— Извикай ме, ако ти потрябвам.

— Не, благодаря.

Е, тя искаше да се цупи. Това не му пречеше. Той седна, за да обуе големите си обувки. Когато ги завърза догоре, сложи чифт ръкавици с отрязани пръсти и дебелото си палто от овчи кожи с качулка:

— Ще се върна след час. Опитай се да поспиш.

Той отвори вратата и излезе сред виещата буря.

„Опитай се да поспиш!“

Тя току-що си бе спомнила, че баща й е мъртъв, а той я караше да спи. Всичко, което й се искаше сега, беше да отиде при Кокрейнови. И все пак той настояваше да я заведе при други непознати, които просто нямаше да могат да разберат тъгата й. Тя не искаше хората да я съжаляват или да я отрупват със съчувствие, но малко разбиране би й помогнало. Тези мъже нямаха ли родители? Нямаха ли представа какво значеше за нея да изгуби последния член на семейството си?

Тя си спомни за вечерите, когато като малко момиченце седеше в скута на баща си, докато той й четеше. Дълго след като вече можеше да си чете сама, продължаваше да седи като омаяна, докато той четеше, добавяйки всички подробности, които въображението му раждаше. Той имаше начин да я накара да забрави дългите седмици и месеци на отсъствията му.

Дори след като порасна и отношението му към нея се промени, тя се опитваше да го обича. Чувстваше се виновна, че не успява. Той беше толкова неспособен да осъзнае болката, която й причинява, колкото и да се промени.

Майка й й липсваше дори още повече. Хариет Сингълтън бе свикнала да живее сред удобство, но приемаше живота, който съпругът й й предлагаше, защото дълбоко го обичаше. Дейзи си спомни часовете, прекарани заедно с нея в кухнята или в опити да отгледат нещичко в каменистата градина около къщата; годините, в които си споделяха мечтите за нейното бъдеще. Много пъти беше наблюдавала как майка й седи, вперила поглед в напуканите си, кървящи ръце, а сълзите се сипеха от очите й. Беше се заклела, че някак си някой ден…

Но сега вече беше твърде късно. И двамата я бяха напуснали.

От очите й отново потекоха сълзи. Не направи опит да ги спре. Нямаше кой да я види, беше сама. Тази мисъл предизвика нов порой сълзи. Потърси в джобовете си нещо, с което да ги избърше, но не намери. Избърса ги в чаршафа, но нови сълзи напираха. Остави ги да потекат по бузите й. Облегна се на възглавницата. От устата й неволно се изтръгна тихичък хлип. Тя застина веднага, защото се боеше, че Зак може да я е чул.

Но хлиповете престанаха. Тя седеше мълчаливо, а сълзите бяха единственият признак на страданието й.

Тайлър влезе в хижата при един повей на вихъра. Вятърът се опита да нахлуе, но той затръшна вратата небрежно с рамо. Звукът от тряскането й не беше толкова силен, но му припомни, че вече не е сам в хижата. Погледът му се плъзна към леглото, където спяха Зак и Дейзи.

Тя седеше облегната в ъгъла, дълбоко заспала. Когато се приближи, видя следите от сълзи, засъхнали по бузите й. Беше плакала, докато заспи.

Не знаеше защо това го накара да се почувства ужасно. Тя имаше нужда да си поплаче. Ако не можеше, щеше да се чувства по-зле. Но това, което го притесни, беше самотата й. Той нямаше нищо против да бъде сам, но чувстваше, че с нея не е така, че тя би предпочела хората и градовете пред самотата и откритите простори.

Все пак тя бе принудена да тъгува по загубата на единственото си семейство в самота, в абсолютно мълчание. Лошото бе, че нито той, нито Зак разбраха. А по-лошото беше, че не се и бяха опитали.

Той стоеше и я гледаше. Не изглеждаше грозна, а просто нещастна, но той се съмняваше, че тя прави разлика между двете. Жените държаха много на външния вид, дори прекалено много според него. По дяволите, някои от най-добрите хора, които познаваше, бяха грозни като смъртта, но така или иначе, всички остаряват и се сбръчкват. Най-трудно беше остаряването за тези, които са били много красиви в младостта си.

Съмняваше се, че и Дейзи мисли така, но все пак е имала късмет, че е единствено дете. Той през целия си живот бе страдал от това, че има шестима братя, всеки от тях по-хубав от него — Мадисън, който би откраднал и ризата ти и би те промушил в сърцето за един долар; Зак, на когото не му пукаше за никой друг, освен за него самия; близнаците, които бяха толкова поразително красиви, че просто трябваше да минат по улицата заедно, за да накарат всяка жена да припадне; Джеф, чиито мрачни настроения по-скоро привличаха, отколкото отблъскваха жените; Джордж, който бе представата на всеки родител за съвършения син. Роза беше казала веднъж на Тайлър, че е пуснал брада, за да не могат да го сравняват с братята му.

Роза винаги виждаше твърде много.

Той се чудеше дали Дейзи го намира за грозен. Разбира се, че да. Не можеше и да си помисли друго, след като Зак е наблизо.

Тайлър си помисли, че не бива да бъде толкова глупав. Дейзи толкова не го харесваше, че едва ли й пукаше как изглежда той. А беше още по-малко загрижена за това, дали се крие зад брадата си, за да не го сравняват с братята му. Сигурно седмица след като си заминеше, щеше вече да е забравила за него.

Но той нямаше да я забрави. Досега никога не бе прегръщал жена, която плаче от мъка. Осъзнаваше, че това бе променило нещо в него завинаги.

Свали палтото и ръкавиците си, развърза ботушите, сипа малко гореща вода в един леген и я разреди със студена. На пръсти и по чорапи тръгна към леглото, като внимаваше да не стъпва по онези дъски, които скърцаха. Коленичи, натопи кърпичката във водата и като се опитваше да бъде колкото се може по-внимателен, избърса следите от сълзи по бузите й. Тя не помръдна.

Когато приключи с това, я придърпа надолу да легне. В един момент си помисли, че ще се събуди, но тя просто въздъхна и се сви на кълбо. Той придърпа завивките над нея и се отдалечи.

Почувства се виновен, че е пожелал да се отърве от нея. Но двамата със Зак й бяха непознати и нищо не можеха да направят за нея. Тя вероятно искаше да се махне от тях. Нямаше причина да ги харесва или да чувства, че може да разчита на тях. Ето защо тя нямаше причина да им се доверява, но беше сама и беззащитна. Сигурно е ужасена.

Тайлър реши, че ще трябва да измисли начин да облекчи тревогата й. Сигурно е ужасно да живееш в страх. Той никога не бе изпадал в подобно положение, но можеше да си представи.

Чудеше се дали тя ще бъде в безопасност при Кокрейнови. Не че той нямаше слабост към жените, а нямаше причина да мисли, че и Зак е светец, но никой от тях не би си и помислил да се възползва от една беззащитна жена. Беше чувал за семейство Кокрейн, но не ги познаваше.

Докато приготвяше вечерята, не можеше да престане да си мисли какво ще се случи с Дейзи, когато я заведе в града. Тя нямаше да иска да прекалява дълго с гостоприемството на приятелите си, а вече бе казала, че няма да се върне при роднините си на Изток. Нито пък можеше да се справи с ранчото сама.

Единственото разрешение беше да се омъжи.

Но с този си външен вид едва ли би могла да си намери свестен съпруг. Той нямаше предвид луничките. Не те го притесняваха. Всъщност, даже му се виждаха интересни. Бяха като снежинки: всичките бяха различни. Придаваха й приветлив вид, сякаш заявяваха, че тя е жена с чувство за хумор.

Не те, а белегът, опърлената коса и ръстът й го притесняваха. Единствените мъже, които биха се омъжили за нея сега, бяха тези, които в действителност превръщаха жените в робини. Беше виждал такива жени по време на своите странствания на югозапад — жени, които бяха състарени, преуморени и отпуснати; жени, които се бяха отказали от живота.

Дейзи заслужаваше по-добра съдба от тази. Не че беше негова работа да се притеснява за кого ще се омъжи, но не можеше да престане да мисли за това. Тя беше смела жена. Бе понесла един тежък удар без истерии. Помисли си, че сигурно е осъзнала какво я чака през идните месеци. Обаче всичко, което бе направила, беше да си поплаче тихо, за да не притеснява Зак.

Дейзи се събуди от приглушен разговор и леко потропване и подрънкване. Тайлър приготвяше вечеря. Тя тъкмо щеше да се обръща, когато нещо, изречено от Зак, изпъкна със стряскаща яснота на фона на стихналите звуци:

— Харесваш ли я?

— Защо питаш? — поиска да разбере Тайлър.

— Какво ли не правиш, за да й угодиш.

— Просто се опитвам да направя всичко, което мога, понеже е ранена. Какво друго очакваш да направя? След като замине за Албакерк, се съмнявам, че някога ще я видя.

Дейзи чу лекото потропване на лъжицата в тенджерата.

— Вечерята е готова. Будна ли е?

— Не. Искаш ли да я събудя?

— Не, нека поспи.

„Не иска да се тормози с мен — помисли си Дейзи. — Ще е доволен, когато си замина.“ Значи всичко е наред. Тя също ще се радва, че си тръгва. Но някак си това не я накара да се чувства по-добре, определено не достатъчно добре, за да отиде да се храни. Реши, че е заради изтощението, и отново се унесе в сън.

Дейзи беше полубудна. Една успокоителна топлина бе заляла цялото й същество. Тя се сгуши, а тялото й се наслаждаваше на топлината. Обърна се. Но тъкмо се унасяше в бездната на съня, когато осъзна, че топлината идва от някаква преграда до нея. Все още полусънена, Дейзи усети, че преградата не беше нито плоска, нито права. Тя следваше извивките на нейното тяло.

Замръзна. Зак беше в нейното легло.

Но тъкмо тази мисъл проблесна в ума й, и тя долови леко похъркване от леглото над нея.

Тайлър! Той трябваше да бъде.

Какво можеше да направи? Не можеше да лежи така сгушена до гърба му. Нито можеше да се разпищи. Постепенно паниката й се уталожи. Той просто спеше до нея, за да я топли. Това трябваше да е.

Дейзи се отдръпна от Тайлър, докато тялото й опря плътно в дървената стена на хижата. Тя продължаваше да си повтаря, че той няма да й навреди с нищо. Но без значение колко се самоубеждаваше в това, не можеше да заспи. А това беше всичко, което можеше да направи, за да остане в леглото.

Дейзи почувства, че постепенно й става студено. Това не я притесни толкова, колкото фактът, че част от нея искаше да остане прилепнала до Тайлър. Неговото присъствие я караше да се чувства обичана и защитена, както когато беше малко момиченце и баща й я държеше в скута си. Тогава се чувстваше истинска красавица.

Но това не беше всичко. Тялото й реагираше на близостта на Тайлър по начин, който я смущаваше. Тя усети някаква топлина, дори горещина, от която мускулите й се стягаха, кожата й ставаше изключително чувствителна, а стомахът й се свиваше нервно. Устните й бяха сухи. Тя ги навлажни с връхчето на езика си. Дори гърдите си усещаше странно, сякаш я сърбяха. Беше й едновременно и студено, и горещо.

Изобщо, чувстваше се не на себе си.

Това не трябваше да се случва. Не го искаше. Минаха няколко минути, преди настръхналата й кожа да се успокои. Реши, че повече няма да си позволи да се почувства така.

Събуди се прегладняла. Седна в леглото и главата й бе пронизана от остра болка. Отново се отпусна ма възглавницата, като се чудеше какво ли се е случило. Вдигна ръка и напипа дебелата превръзка.

Спомените нахлуха в паметта й.

За миг мисълта за смъртта на баща й почти я съкруши. Изглеждаше й недействително. Но тя си спомни изстрела и отново видя баща си проснат на пода.

Още веднъж сълзи изпълниха очите й и потекоха по бузите. Още веднъж се почувства изоставена, самотна, съкрушена. Но не можеше да си позволи да тъгува. Сега беше сама. Нямаше никой друг, който да се грижи за нея.

Не, не беше сама. Тайлър беше в леглото.

Обърна глава, но Тайлър го нямаше. Със сигурност не беше го сънувала. Нищо от целия този кошмар не беше сънувала. Но без съмнение Тайлър не беше в леглото.

Като се стараеше да не се движи твърде бързо, Дейзи седна в леглото. Огънят беше угаснал и в стаята беше адски студено. Тя придърпа одеялата плътно около себе си. Главата я болеше, а стаята се въртеше пред очите й, но тя видя, че Тайлър е заспал на пода между печката и вратата. Краката му от коленете надолу стърчаха от дюшека. Тя спеше на леглото му, а той — на пода.

Почувства вина. Тайлър бе мълчалив, упорит и обичаше да се разпорежда, но се беше грижил за нея. Бе я прегръщал, докато плаче. Въпреки това, което каза на Зак, тя не вярваше, че го е направил само защото беше болна. Нямаше опит с мъжете, но за момент беше почувствала, че наистина се грижат за нея. Помисли си, че долавя у него някакво нежелание да я пусне. Може и да не я харесваше, но не бе толкова лишен от състрадание, колкото се представяше.

Без предупредително размърдване Тайлър седна и се оказа, че Дейзи го гледа право в очите.