Дейзи

ПЪРВА ГЛАВА

Тайлър Рандолф влезе в хижата с един порив на снежния вихър и с фученето на ледения вятър. Затвори с крак вратата зад себе си и остави товара дърва в един сандък до стената. Окачи палтото си и провери огъня в печката. Гореше добре. Горещи пластове бяха започнали да браздят повърхността на водата в гърнето върху печката. Скоро в хижата щеше да стане топло.

Отиде до леглото и погледна жената, която лежеше там. Не можеше да е на повече от двадесет години. Тъмнокафявата й коса беше зле опърлена от едната страна на главата й пропита с кръв от другата. Кожата й беше загубила цвета си и това правеше луничките, които осейваха бузите й, да изпъкват още повече. Лицето й беше безизразно, а устата й — полуотворена.

Тя тихо простена, но не се събуди. Беше в безсъзнание вече повече от двадесет и четири часа.

Беше най-високата жена, която някога бе виждал — почти шест фута, но това му харесваше. Никога не бе обичал дребничките, нежни жени. Харесваше му, когато може да прегръща жената с целите си ръце. Но въпреки ръста й в нея имаше нещо детинско; тя изглеждаше невинна и свежа. Това като че ли беше една от причините за решението му да я доведе в хижата си. Не можеше да намери задоволително обяснение за това си решение, освен че някакъв първичен инстинкт му бе подсказал, че в Албакерк тя не е в безопасност. Трима мъже на два пъти се бяха опитвали да я убият. Той беше сигурен, че ще опитат отново.

Тайлър се обърна и премести масата до леглото, после и един стол, след което сипа вода в легена, сложи го на масата и взе няколко ивици плат и кутийка с мехлем от рафта. Седна на стола до леглото и започна да почиства раните й.

Жената отново простена, този път по-силно, и обърна глава на другата страна. Тайлър се опасяваше, че тя може да се нарани и затова задържа неподвижно главата й. Тя се опита да преодолее ръцете му, а от устата й се откъсна само нещо полуразбираемо.

Тайлър избърса част от кръвта от бузата й — беше засъхнала, но той успя да почисти лицето и челото й. Имаше нещо пленително в тази жена, нещо друго, освен ръста и невинността й. Може би това беше начинът, по който тя беше лежала безжизнено, докато той я бе докосвал — уязвима и безпомощна. А може би се дължеше на факта, че ако не се беше погрижил за нея, тя щеше да умре.

Жената престана да движи главата си. Продължаваше да се опитва да каже нещо, но от устата й не излизаше звук.

Той попи кръвта от косите й и видя мястото, където куршумът бе одраскал главата й и бе оставил рана, дълга поне пет инча. Той бе проникнал под кожата и следвал извивката на черепа. Жената щеше да носи белег до края на живота си, но щеше да оживее.

Миглите й трепнаха. Тя сякаш се опитваше да каже нещо, което започваше с „к“. Клепачите й помръднаха — лекичко се отвориха, но веднага се затвориха.

— Всичко е наред — каза Тайлър успокоително. — Ти си в безопасност, можеш да поспиш.

Той покри отворената рана с дебел пласт от белезникавия мехлем, после започна да увива платнените ленти около главата й.

Тя каза „тате“. Поне на това приличаше.

— Лежи неподвижно. Не се опитвай да говориш — каза Тайлър. — Нищо лошо няма да ти се случи.

Тя се опита да каже още нещо, но той не можа да разбере какво: отвори уста, очите й гледаха, без да виждат, но после ги затвори.

Лежеше неподвижно.

Тайлър приключи с превръзката на главата й и стана. Не можеше да престане да се чуди дали не бе сгрешил, че я бе довел тук. Нямаше време да се грижи за една жена, ранена в главата, дори и ако снегът бе твърде дълбок за търсене на злато. Пресегна се за палтото си. По-добре да иде да насече още малко дърва, защото щом тя дойде в съзнание, няма да може да я остави сама.

Спря. Тя сигурно щеше скоро да се събуди. Няма още да й казва за баща й, защото не смяташе, че е достатъчно укрепнала да понесе такъв шок.

Дейзи отвори очи. Чувстваше, че е била в безсъзнание дълго време, и все пак зрението й беше учудващо ясно. Една газена лампа с намален фитил беше единственият източник на светлина в хижата, но тя със сигурност можеше да различи заобикалящите я предмети.

Не разпознаваше нищо от обстановката — това беше чуждо жилище. Нямаше представа къде е или как е попаднала там.

Някъде дълбоко в подсъзнанието й сякаш се бе стаил споменът за някакво поклащащо се движение. Предположи, че трябва да е яздила. Не можеше обаче да си обясни чувството за сигурност, което не й позволяваше да изпадне в паника. Да лежи в непозната хижа, донесена тук от някой, когото не познава и за чиято цел може само да се догажда, това би трябвало да я плаши до полуда.

Опита се да си спомни къде е била, какво се е случило и как е попаднала тук, кой я е довел и кога, но паметта й беше празна.

Последното нещо, което си спомняше, беше, че се връща вкъщи. Не можеше да си спомни къде е била, но знаеше, че се е прибирала вкъщи. Виждаше къщата и познатата й околност — беше студено, канеше се да вали сняг, — но не можеше да си спомни нищо друго, освен някакво избухване и болка. Трябва да се е случило нещо ужасно, иначе тя нямаше да е тук.

Къде беше баща й? Той ли я беше довел тук? Защо го нямаше сега?

Опита се да седне в леглото, но не можа да се помръдне. Първо си помисли, че е вързана, и усети, че я обхваща паника. Отне й няколко мига да осъзнае, че беше плътно увита в одеяло. То я топлеше, защото въздухът в хижата бе студен, но това, което я притесни, беше, че не можеше да се движи. Беше напълно безпомощна, освен ако някой не я отвиеше.

Тя завъртя глава и огледа наоколо, но не видя никого. Над нея имаше още една койка, но не можеше да каже дали там лежи човек. Не чуваше дишане, нито усещаше някой да се върти. Тя беше сама в непозната хижа. Сигурно някой щеше да дойде скоро.

Опита се да вдигне глава, но ослепителна болка я принуди да се отпусне отново на възглавницата. Избухването, което си спомняше, трябва да имаше нещо общо с болката в главата й, но тя не си спомняше да е падала.

Усилието от напрягането на паметта я беше замаяло. Почувства, че тъмнината отново заплашва да я погълне. Опита се да се пребори с това. Няма отново да изгуби съзнание. Ще лежи неподвижно и търпеливо ще чака завръщането на баща си. Трябва да е баща й. Вероятността, че може да не е той, я плашеше.

Не чака дълго да чуе как вратата се отваря. Тя тревожно изпъшка, когато видя мъжа, който влезе. Той изглеждаше по-едър от всички други мъже. Трябваше да се наведе, за да мине. С дългото до коленете палто, с качулка, поръбена с кожа, и побеляло от сняг лице, той изглеждаше като гигант. Гъста кафява брада покриваше лицето му. Кафявите му очи втренчено я пронизваха под гъстите мигли, покрити със сняг. Краката му бяха обути в най-големите ботуши, които Дейзи някога бе виждала.

Обхвана я паника. Почувства как сърцето й лудо бие, сякаш ще изхвръкне.

— Кой сте вие? — настойчиво попита тя, но гласът й трепереше. — Какво правя аз тук? Къде е баща ми?

Мъжът се приближи до леглото. Дейзи се опита да се отдръпне, но одеялата я държаха като вързана. Страхът й бе толкова голям, че го усещаше почти болезнено. Какво искаше той? Защо не й отговори? Какво щеше да й направи? Защо не можеше да се движи?

Мъжът свали ръкавиците си. Една ръка, голяма почти колкото краката му, се протегна към нея. Дейзи имаше чувството, че сърцето й е спряло да бие.

— Какво правите? — попита тя, а гласът й се бе превърнал в шепот.

Мъжът сложи студена ръка върху челото й.

— Студена сте — каза той. — Боли ли ви все още главата?

Тя се надяваше, че очите й не издават страха, който изпитваше.

— Да, ужасно. Какво се случи?

— Простреляха ви.

Простреляна! Това трябва да е била експлозията, която си спомняше, но не можеше да си представи защо някой ще иска да я убие. Къде беше баща й и защо именно той не й обясни какво става.

— Все още не сте отговорили на въпросите ми — припомни му Дейзи. — Кой сте и защо ме доведохте тук?

— Лежете неподвижно. Трябва ви много спокойствие. Едва не умряхте. Можете да говорите едва когато поукрепнете.

— И сега съм достатъчно укрепнала — настоя Дейзи, но той не гледаше повече към нея.

— Добре ли се чувстваш? — попита я той.

Но не говореше на нея, а на някой на горната койка. Трябва да е баща й. Почувства облекчение — и той беше в безопасност.

— Дяволски боли. Ако някой трябваше да бъде ранен заради тази жена, трябваше да си ти. Ти настояваше да я доведем тук.

Не беше гласът на баща й. Страхът, подобно менгеме, я притисна с нова сила.

— На кого говорите? — попита Дейзи.

— На брат си.

Значи тя беше тук с двама непознати, единият от които — ранен. Болката в главата бе толкова силна, че очите й престанаха да виждат ясно. Не можеше да мисли, нищо не разбираше. Искаше баща й да дойде.

— Какво иска да каже с това, че е бил ранен заради някаква жена? — попита тя. — Мен ли има предвид?

Един млад мъж провеси глава от ръба на леглото.

— Че за кой друг мога да говоря? Не виждате други жени наоколо, нали?

Дейзи се ококори невярващо. Дори и като го гледаше отдолу нагоре, тя можеше да каже, че пред нея е лицето на най-красивия мъж, който някога бе виждала, един истински Адонис. Той просто не можеше да бъде брат на мъжа с големите крака. Те изобщо не си приличаха.

— Кой стреля по вас? — попита Дейзи.

— Не зная. Не се представи, но пушката му сочеше към вас, когато се събудих.

— Събудихте? — повтори Дейзи напълно изумена. — Къде стана това? Кога? — Тя отново се почувства замаяна; — Не разбирам. Нищичко не разбирам.

— Помогни ми да сляза — каза Адонис на Големите крака. — Не мога да говоря така отгоре надолу.

— Брат ми и аз ви намерихме с рана от куршум в главата — каза Големите крака, докато помагаше на брат си да седне на стола до масата. — Не знаехме къде да ви заведем и затова ви взехме с нас.

Адонис погледна особено брат си, докато придръпваше одеялата плътно около себе си:

— Ти луд ли си? Намерихме я…

— Бродеща из хълмовете — довърши брат му, като рязко го прекъсна. — Не можехте да отговорите на въпросите ни, а по-късно припаднахте.

Дейзи разбра, че има нещо, което едрият мъж не искаше брат му да й каже. Размениха си особени погледи. Откъм корема й се надигна вълна от страх. Какво криеха от нея?

Големите крака се премести извън погледа й. Така можеше да чува само гласа му. Той не звучеше заплашително. Бе много дълбок, много успокоителен. Мъжът говореше бавно и добре премерено, без оживлението и енергичността на брат си, ако наистина Адонис му беше брат. Тя все още не можеше да повярва, че двама толкова различни мъже може да са братя.

— Къде е баща ми? — попита Дейзи.

— Не знаем — отговори Големите крака. — Надявахме се вие да ни кажете.

В главата на Дейзи избухна болка и тя си спомни. Връщаше се към къщи, когато чу изстрел. Предположи, че са ловци. Бяха плъзнали по всички хълмове тази зима, та дори по земите на баща й. Изненада се, като видя три коня до къщата. Все пак нищо в нея не трепна тревожно, когато зави зад ъгъла и се оказа лице в лице с някакъв непознат мъж, който излизаше от тяхната къща. Точно тогава в главата й избухна болката.

Стреляли са по нея.

Тя просто не можеше да го възприеме. Изглеждаше неразбираемо. Дали мъжете не са били крадци, които тя е изненадала? Какво бе станало с баща й? Дали когато мъжете са дошли, той не е бил навън? И ако не, какво са направили с него?

— Защо не ме заведохте вкъщи? — попита тя. — Не може да съм отишла много далеч.

— Намерихме ви сред хълмовете — повтори мъжът с брадата. — Не знаехме коя сте.

— Аз съм Дейзи Сингълтън. Баща ми е собственик на ранчото между Берналило и Албакерк. Всеки би могъл да ви каже това.

— Не видяхме никого, когото да попитаме.

— Можехте да попитате в града. Защо ме доведохте тук? — Дейзи чу как гласът й изтънява в истерия. Опита се да остане колкото се може по-спокойна.

Големите крака отново се върна в полезрението й. Кафявите му очи я гледаха напрегнато като орел, който е готов да връхлети плячката си:

— Не зная кой се опита да ви убие. Не зная къде можех да ви оставя в безопасност.

— Кои сте вие? Къде съм? — попита отново тя. Чувстваше отчаяна нужда от отговорите на тези въпроси, от някакво обяснение за ужасяващия кошмар.

— Аз съм Тайлър Рандолф — отговори мъжът, като се обърна. Отиде до някакви рафтове и започна да сваля от там разни съдове.

— А аз съм брат му Зак — отговори Адонис. — Ние сме на върха на някаква проклета планина, буквално заровени живи в снега.

Тя сметна, че случилото се е твърде невероятно, но главата я болеше непоносимо и тя не се и опита да си доизясни всичко. Баща й ще се притеснява. Той не можеше да се справя без нея. Но тя нищо не можеше да направи, докато не поукрепне толкова, че да може да се прибере вкъщи. Отказваше да повярва, че нещо може да му се е случило. Той беше груб и често не беше за обичане, но беше единственият човек, който си имаше.

— Трябва да пратите съобщение на баща ми. Ще се поболее от притеснение.

— Никъде не можем да отидем — отговори Тайлър все още съсредоточен в работата си. — Навън вилнее снежна буря.

— Това е абсурдно. Тук никога няма снежни бури.

— Вие сте на девет хиляди фута височина — обясни Тайлър. — Има повече от три фута сняг, а все още вали по-силно от всякога.

— Валеше ли, когато ме открихте?

— Не, но започна скоро след това. Не можехме да обикаляме наоколо и да търсим хора, които не познаваме. С тази рана на главата щяхте да сте мъртва, преди да се е разсъмнало.

Дейзи се опита да вдигне ръка към главата си, но одеялата я държаха добре увита.

— Махнете тези одеяла от мен — каза тя. — Лоша ли е раната? Много ли кървях?

— Като заклано прасе — осведоми я Зак. — Косата ви беше пропита с кръв. Или поне онази част от нея, която не беше опърлена.

— Опърлена! — извика Дейзи. — Какво искате да кажете с това, че косата ми е била опърлена! — Тя инстинктивно се опита да докосне косата си, за да се увери сама, че наистина се е случило, но ръцете й бяха като привързани към тялото. Понечи да се измъкне от одеялата, но успя само да увеличи болката така, че едва не припадна.

— Не трябва да се вълнувате — каза Зак. — Вече я няма. Но нали пак ще израсне.

— Пуснете ме — жално рече Дейзи. — Моля ви!

— Трябва да седите увита, докато се стопли хижата — каза Тайлър. Той я наблюдаваше от мястото си до печката. Очите му бяха загрижени. Брадата му криеше изражението на лицето.

— Добре е да се отпуснете — посъветва я Зак. — Тайлър приготвя вечерята. Трябва да сте вече прегладняла. Опитахме се да ви храним, но вие плюехте храната и тя потичаше по брадичката ви. Тайлър трябваше да бърше лицето ви не зная колко пъти.

Дейзи не знаеше защо изобщо бе помислила, че Зак изглежда добре. Той беше най-безсърдечният и неучтив човек, който някога беше срещала.

Зак й хвърли един дълбокомислен поглед:

— Ако бях на ваше място, нямаше да бързам толкова да се огледам. Видът ви ще ви накара да изпаднете в депресия. — Всъщност не бих си и помислил, че това ще се отрази добре на някой, който се опитва да се оправи от огнестрелна рана в главата.

Дейзи изстена отчаяно.

— Косата ви пак ще порасне — каза Зак окуражително. — След няколко години въобще няма да личи, че имате белег.

Дейзи си помисли, че сигурно ще умре от унижение. Но първо й се искаше да размаже с юмрук лицето на този безсърдечен млад мъж, който говореше за нейното обезобразяване така, сякаш то беше без значение.

— Искам да се надигна — изстена тя. — Трябва да стана.

— Може да извади ръцете си изпод одеялото — каза Тайлър на Зак, — но трябва да остане в леглото.

— Може да говорите на мен! — почти му изкрещя Дейзи. — Това са си моите ръце.

— Не сте на себе си — отговори Зак. — Няма да знаете какво да правите с тях.

— Бих могла да ви фрасна в лицето.

— Виждате ли, казах ви, че не сте на себе си. Защо иде искате да ме удряте, след като снощи спах с вас?