Дейзи

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дейзи не беше очаквала, че видът на овъглените останки от дома й ще я развълнува толкова. Знаеше, че къщата е изгоряла, но беше удар да го види с очите си. Обгорените останки изобщо не приличаха на дома, който си спомняше.

— Сякаш никога не го е имало — каза тя на Тайлър. Не можеше да обясни чувството за самота, което я налегна. Не само семейството й го нямаше, но и почти всички следи от нейния живот също бяха изчезнали. Сякаш никога не е съществувала.

— Погребахме баща ти до майка ти. — Тайлър огледа овъглените останки от дома й, но не откри нищо, което да си заслужава да се прибере. — Чудя се защо баща ти не я е построил близо до реката. Почвата там щеше да е по-добра за градина.

Майка й го беше молила няколко пъти да я премести, но той не искаше. За него усилията, които отиваха за носене на вода за поливане на градината, не струваха повече от гледката на планините отгоре и долината отдолу. Дейзи се смъкна от седлото и неохотно приближи гробовете. Толкова много пъти беше идвала тук преди, когато единственото нещо, което я крепеше, беше да говори на майка си. Баща й така и не разбра. Сега и той лежеше тук. Тя се чудеше дали би се радвал на посещенията й.

— Зная, че не е много добре, но земята беше замръзнала.

— Добре е. — Ако успееше да намери пари, щеше да направи хубав надгробен камък. Това би искала майка й. Щеше да й бъде неприятно да има само една дъсчица с името й, написано на нея. След няколко години нямаше да има нищо, което да показва, че е живяла или умряла тук.

Това бе неизразимо тъжно.

— Хайде да тръгваме — каза тя, като се отдалечи от гробовете. — Предполагам, че убийците вече са разбрали, че сме напуснали хижата. Няма да се чувствам сигурна, докато не стигнем Албакерк.

— Копеле! — изпсува Тоби, когато разбиха вратата на хижата. — Тук няма никой. — Цялата лява половина на главата му беше подута от една отвратителна рана на бузата му.

— Изглежда, не са тръгнали много отдавна — каза Франк.

Ед слезе от коня мъчително бавно. Докуцука вътре и се отпусна в един стол, за да облекчи превързания си крак от тежестта на тялото.

— Туй не може да е мястото — каза той. — Сякаш жена е живяла тук. Никогаж не съм виждал толкоз много кухненски боклуци.

— Ако е имало жена, тогава защо има койки? — попита Тоби.

Франк отметна пердето към кътчето на Дейзи.

— Тука има още едно легло — каза той. — Защо ли някой мъж ще държи жена и ще я остави да спи в ъгъла?

— Може да са били двама и да са се редували на нея — каза Тоби с похотлив кикот.

— Никога не съм виждал някоя от ония жени да държи място като това — каза Ед.

— Вие двамата, престанете да мелите и ме оставете да помисля — нареди Франк.

Той не разбираше. В бараката са били прибрани три животни, но надолу в планината имаше следи само от две. Колибата изглеждаше така, сякаш тук постоянно живееше жена, но мъжете, които живееха в планината, нямаше да си правят труда да я крият. Никой от ония мършави торби с кости не беше споменал нищо за жена.

Ако момичето на Сингълтън изобщо е било в планината, трябва да е било точно в тази колиба. Всички други вече бяха обиколили.

— Ще останем тук през нощта — каза Франк. — Отговорът е някъде тук.

— По-добре по-скоро да настигнем тоя кучи син — каза Тоби, като удобно се разположи на леглото на Тайлър. — Имам намерение да го напълня с олово заради тази рана на бузата.

— И моя крак — напомни му Ед.

— Само го намери — каза Тоби на Франк — и остави другото на мен.

— На ваше място не бих бил толкова нетърпелив да се сблъскам с този приятел — каза Франк. — Всеки, който може да улучи дулото на пушка от сто ярда, може да те убие, преди да стигнеш на пистолетен изстрел от него.

— Това ще е достатъчно за през нощта — каза Тайлър, като насочи мулето към една тополова горичка на ивица земя между някакъв буен поток на Рио Гранде.

Той слезе и върза животното за една върба. Дейзи се плъзна от седлото. Тялото й беше схванато, а краката — наранени. Опита се да направи крачка, но се препъна. Тайлър я подхвана. Електричеството между тях все още съществуваше. Само едно негово докосване беше достатъчно да накара пулса й да препуска.

Тя се държеше на дистанция. След снощи не й се налагаше да се тревожи за желанието да бъде в прегръдките му, но точно сега то беше я завладяло почти изцяло.

— Не съм свикнала да яздя — каза тя, като се протегна, за да се облегне на ствола на огромна топола. — Тате мислеше, че жените трябва да се возят в двуколки. Само че ние нямахме и затова си стояхме вкъщи или ходехме пеша.

Тайлър почака, но Дейзи не пусна дървото.

— Трябва да се запознаеш с Айрис. Тя не пуска Монти никъде сам. Веднъж язди по следата на един престъпник малко повече от седмица.

Дейзи не знаеше нищо за преследване на престъпници, но се досети, че постижението на Айрис е нещо необичайно.

— Коя е Айрис?

— Жената на брат ми.

— Имаш толкова много роднини, че не мога да ги запомня.

Тайлър се зае да сваля седлата от животните.

— Ако я видиш, никога няма да я забравиш.

Не само, че яздеше по-добре от Дейзи, ами беше и десет пъти по-красива. Нищо чудно, че Тайлър не се интересуваше от нея. Виждал е много по-добри.

Тайлър разстла дюшека и одеялото на Дейзи.

— Ето, поседни малко.

— По-добре да походя, за да се отпуснат мускулите ми. — Тя се отдалечи, куцукайки. Трябваше да направи нещо, за да отдели мисълта си от желанието да бъде с него.

Каза си, че Тайлър не е човекът, когото иска за съпруг, че ако й предложи да се омъжи за него, ще откаже. Но щеше ли? Сърцето й подскочи при тази мисъл и тя обезсърчено осъзна, че много иска да се омъжи за него. Високо въздъхна и закуцука насам-натам. Достатъчно глупаво беше, че се влюби в него. Непростимо е, че си мисли за брак.

Обикаляше около друга голяма топола, а пръстите й се плъзгаха по грубата кора. Покривката от влажни листа жвакаше под краката й.

Опита се да си внуши, че Тайлър е точно като баща й, но знаеше, че не е вярно. Може и да беше мечтател и да не беше способен да направи нищо за себе си, но беше грижовен, мил, красив и толкова едър, че за пръв път в живота си тя се чувстваше дребна и женствена. Само заради това би могла да се омъжи за него. Почувства се малко по-добре и тръгна към мястото, където той нареждаше камъни за огнище.

— Мога да ти помогна — предложи му, решена да изхвърли онези мисли от главата си.

— Няма нужда. И сам ще се оправя.

Тя се спря. Беше толкова близо, че буквално стоеше над него.

— Защо не оставяш никой да ти помага?

Тайлър погледна нагоре изненадан:

— Един човек е достатъчен, за да направи кафе.

— Трябва да се донесе вода, да се намерят дърва, да се направи огън, да се извади храната от торбите и да се приготви всичко за ядене. Това е работа, повече от достатъчна за двама. Понякога си мисля, че дори би ял вместо мен, ако можеше. Така изобщо няма да ти се налага да се притесняваш с мен.

— Не е заради това. — Той начупи няколко сухи съчки и ги запали с клечка кибрит.

— Зная. Ти дори не се замисляш за това. Същото направи и със Зак. Оставяше го да се грижи за животите само когато искаше да се отървеш от него.

— Нямам нужда от помощ. — Тайлър нагласи няколко по-големи клона над малкото пламъче.

— Точно за това говоря — размаха Дейзи ръце с раздразнение. — Нямаш нужда от нищо. Не мислиш ли, че това е странно? Не е нормално да живееш, без да изпитваш нужда от други хора, да не желаеш компанията им, никога и за нищо да не зависиш от тях.

— С мен винаги е било така. — Тайлър гребна малко вода от потока и я сложи на огъня.

Дейзи знаеше, че тук трябва да спре. Не беше нейна работа как Тайлър ще живее живота си, но това беше последната й възможност. Не можеше да приеме факта, че утре ще изчезне, без да остави и следа в живота му.

— Виж докъде те е довело това. Живееш сам в планината, бягаш от компанията на всяко живо същество с изключение на мулетата. Прекарваш цялото си време в търсенето на златни мини, които просто не съществуват. Изглежда, имаш голямо семейство, но никога не се срещаш с тях. След двадесет години още ще си тук и какво ще си направил през цялото това време?

Тайлър пусна няколко зърна кафе във водата, която вдигаше пара:

— Имам по-малко от шест месеца.

Отговорът му пресуши потока от думи, който тя смяташе да излее.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Дал съм си срок. Ако не намеря злато до седемнадесети юни, си заминавам.

Дейзи почувства прилив на надежда.

— Какво ще правиш след това?

Тайлър отвори пакета, където беше сложил месото.

— Семейството ми ще ми намери работа в Денвър. Вероятно в някоя банка.

Дейзи каза, преди да е помислила:

— Но на теб няма да ти харесва.

— Да, но обещах на Джордж, че няма да се губя из горите цял живот. Той също като теб смята, че това не е най-подходящият начин за един възрастен мъж да прекарва времето си.

— Може и да не е толкова лошо, колкото си мислиш — каза тя с надежда. — Ще имаш редовни доходи. Можеш да си имаш и къща, и всичко останало.

— Не искам къща. — Той отвори още един пакет и извади един тиган.

— Не може да очакваш, че жена ти би живяла в колиба в планината. Там не е място за отглеждане на деца.

Тайлър погледна към Дейзи с леко учудено изражение.

— Кое те накара да си помислиш, че искам жена и деца? — Той сложи няколко парчета еленско месо в тигана.

— Аз п-просто предположих, ч-че искаш — запъна се Дейзи. — Мислех си, че всеки мъж иска.

— Не и аз.

Дейзи почувства как всяка надежда умира. Това не беше особена загуба, защото надеждата бе съвсем слаба, но така или иначе беше тъжно.

— Никога ли не си самотен?

— Не. — Той внимателно сложи подправки на месото.

— Не искаш ли да харесваш хората и те да те харесват?

— Имам си семейство.

— Все едно нямаш. И без друго никога не ги виждаш. Не мога да си представя, че аз бих се крила от семейството си в планините.

— Не се крия.

— Напротив, криеш се.

— Тук съм заради златото.

— Искаш да кажеш, че ще ти хареса да живееш в Денвър?

— Няма значение къде живея. — Той разопакова малко от хляба, който беше приготвил в хижата.

Дейзи се предаде. Не вярваше, че Тайлър знае какво говори. Вероятно си беше решил, че докато се сдобие с хотелите си, би могъл да живее където и да е. Представяше си колко голяма ще е изненадата му. Трябваше да си признае, че тя не разбира от големи хотели и големи градове, но не мислеше, че мъж, който обича да живее сам в планините, ще се чувства удобно в тях.

Тайлър сипа кафе в една чаша и я подаде на Дейзи. След това сложи месото да се приготви. Дейзи взе кафето си и седна на одеялото. Щом Тайлър иска да прави всичко сам, нека така да бъде. Тя повече нямаше да му предложи нищо. Нямаше нищо да прави, освен да се занимава с освобождаването на мислите си от него.

Тайлър се облегна на дънера на една топола. Щеше да пази, макар да не смяташе, че е необходимо. Съмняваше се, че убийците могат да стигнат толкова далеч за днес, но не можеше да си позволи да прави грешки.

И без друго не можеше да спи. Обвиненията на Дейзи бяха повдигнали въпроси, на които не можеше да отговори. Всичко, което й беше казал, бе истина. Или поне беше до този момент. Сега вече не знаеше. Единственото, което знаеше, беше, че не му е приятно да напусне Дейзи.

Не беше само заради безопасността й. Интересуваше се какво ще направи тя за бъдещето си. Той вярваше, че може да направи всичко, което си поиска. Но тя не мислеше така.

Притесняваше се, че ще се омъжи за Гай Кокрейн. Не го познаваше, но едва ли струваше много. Досега никога преди не го беше споменавала. Никоя жена не мълчеше за годеника си, ако беше убедена, че той е най-добрият човек на света.

Тя почти го беше оставила да я люби. Ако обичаше този Кокрейн, никога нямаше да направи нещо подобно. Можеше да го остави да я целува по бузата, като брат, а не по начина, по който я беше целунал. Или не би му позволила да я целуне втори път.

Не знаеше защо се е съгласила да се омъжи за Гай Кокрейн, но определено не го обичаше.

Не, знаеше? Тя му беше казала. Бащата на Кокрейн е най-богатият човек в Албакерк, а нейната майка цял живот й беше повтаряла да не се омъжва за беден мъж.

По дяволите, семейство Рандолф вероятно бяха по-богати от Кокрейнови. Чудеше се дали тя щеше да се омъжи за него заради парите му.

Знаеше, че не е справедливо, но тази мисъл не излизаше от главата му. Тя никога не пропускаше възможност да му каже колко малко одобрява идеята му да търси злато. Явно беше, че няма намерение да обвързва живота си с човек, когото смята за мечтател.

Но тогава защо почти го остави да я люби? Главата на Тайлър беше пълна с объркващи въпроси и откъслечни идеи, примесени с известна надежда и много страхове. Най-объркващо от всичко беше, че не можеше да разбере защо всичко това се случва на него. Не обичаше Дейзи. И не искаше да се жени за нея. Наистина, искаше да я люби, но бе искал да люби и други жени. Не. Искал беше да задоволи сексуалните си нужди с много други жени, но това, което искаше от Дейзи, беше съвсем различно.

Чувстваше се несигурен. Какво всъщност искаше? Защо го искаше точно от Дейзи? Всичко, което можеше да каже със сигурност, беше, че я харесва и се радва, че е с него. Намираше я за привлекателна и искаше да я люби. Надяваше се, че няма да се омъжи за Гай Кокрейн.

До какво водеше всичко това? Проклет да е, ако знае! Само дето го болеше главата и не можеше да заспи.

Лицето на Ед пребледня, докато той гледаше писмата в ръката си.

— Знаеш ли чия е тая хижа? — попита той с дрезгав глас.

— На един мъртвец — отговори Тоби от леглото.

— Какво държиш там? — попита Франк.

— Писма — отговори Ед. — Всичките са адресирани до Тайлър Рандолф.

Цигарата на Тоби увисна във въздуха:

— Сигурен ли си?

— Ъхъ — отговори баща му.

— Кой, по дяволите, е Тайлър Рандолф? — поиска да разбере Франк.

— Ако някога беше пасъл крави в Тексас, нямаше да задаваш такъв глупав въпрос — каза Ед.

— Ами, не съм пасъл проклети крави в Тексас и дяволски се радвам, че е така. И не съм чувал за Тайлър Рандолф.

— Те са седмина — каза Ед.

— Седмина, които се наричат Тайлър Рандолф? — възкликна невярващо Франк.

— Не, седмина братя, глупако — рече Тоби.

— Тогава предполагам, че онзи Рандолф в града трябва да му е рода.

— В града има Рандолф? — попита Тоби, като толкова бързо седна на одъра, че удари главата си.

— Ъхъ. Името му е едно такова глупаво, не мога да си спомня как беше.

— Хен? — попита Тоби.

— Да, точно така. Пристигна с толкова вагони, че спокойно можеше да си направи цяла влакова композиция. — Франк млъкна за малко. — Точно така! Тоя Рандолф е намерил нашето момиче. И сега я води при жената на брат си. — Той се ухили доволен, че е решил загадката. — Всичко, което трябва да направим, е да го последваме и да я убием.

— Ще го направиш без мен — каза Тоби, като стана от одъра. — Не знаеш ли кой е Хен Рандолф?

— Не, и не ме интересува.

— По-добре, по дяволите, се заинтересувай тогава! Той е най-бързият стрелец, който някога си срещал — каза Ед. — Няма друг, който поне малко да е като него.

— Не смятам да работя срещу него — каза Франк. — Ще измъкнем момичето и тоя Тайлър от прикритието им.

— Ако докоснеш един от тия Рандолф, останалите ще са при теб, преди да си успял да се изплюеш — каза Тоби.

— Аз също няма да тръгна с теб — обади се Ед. — Първо на първо, никога не съм искал да убиваме момичето. И няма да имам нищо общо с убийството на някой Рандолф. Трябваше само да я треснеш с нещо по главата. Ама ти тъй или иначе точно туй си направил.

— Какво, по дяволите, ще правите?

— Сигурно ще тръгнем към Мексико.

— Добре, зарежете ме, но няма да ви дам повече пари.

— Ти иди застреляй някой Рандолф, пък да видим дали ще имаш изобщо време да ги харчиш — каза Тоби.

— Хайде, махайте се! — изкрещя Франк.

Тоби го погледна предизвикателно:

Мисля да поостана тук няколко дни — каза той. — Ние с татко няма за къде да бързаме. Тоя Рандолф няма да се върне поне седмица, че може и повече. Ще ни бъде по-лесно да пътуваме, когато снегът се разтопи още малко.

— Къде ще ходите? — попита Франк.

— Не зная точно — отговори Тоби, — но не искам да съм наблизо, когато ти се забъркаш с тия Рандолф. Освен това тук е много студено, а татко има нужда от почивка, докато зарасне кракът му. А ти какво ще правиш? — попита той, когато Франк започна да събира вещите си.

— Тръгвам довечера. Ще ги убия по пътя и ще ви настигна в Мексико.

Франк се усмихна на себе си. Точно това му трябваше, за да изгради репутацията си. Ако можеше да убие някой Рандолф, тогава името му на добър стрелец ще е сигурно.

— Не знаех, че семейство Париш са продали земята и са си заминали — каза Тайлър, докато завиваха от пътя към ранчото обратно към града. — Смятах от тук да взема коне.

— Това е третият собственик на ранчо, който продава земята си през последната година — каза Дейзи. — Чудя се защо никой от тях не казва нищо, преди да си замине.

Тайлър спря, за да огледа с бинокъла пътя, който бяха изминали.

— Това е четвъртият път, когато се оглеждаш днес — каза Дейзи.

— Някой ни следи.

— Това е пътят към Албакерк. Предполагам, че ще срещнем много хора.

— Просто внимавам.

Но Тайлър имаше лошо предчувствие. Трима мъже ги следваха и единият яздеше едър кон. Знаеше, че убийците лесно ще ги разпознаят. Нямаше други, които да яздят муле и магаре, или поне нямаше други мъж и жена. Би било прекалено да се вземе за съвпадение.

— Мислиш, че са убийците, нали? — каза Дейзи, след като спряха още веднъж да погледнат през бинокъла.

— Да — каза Тайлър.

Тя изглеждаше загрижена, но спокойна. Очакваше, че той ще знае какво да прави.

— Ето, погледни през бинокъла — каза й Тайлър.

— Не мога да ги различа. Все още са твърде далеч — каза тя. След петнадесет минути все още не беше сигурна. — Видях само единия от тях. Какво смяташ да правиш?

— Нищо, докато не разбера дали те са мъжете, които ми трябват. Ще чакаме при тези кедрови дървета и се надявам да разпознаеш поне единия, когато минат.

— Не е същият човек — каза Дейзи след известно време. — Сигурна съм.

Тайлър беше облекчен, че не бяха убийците, но беше сигурен, че са някъде зад тях.

— Мисля да хванем пътя покрай реката — каза той. — Ще стигнем по-късно в града, но мъж и жена на муле и магаре са лесно забележими и се помнят.

Албакерк беше неправилно разположен около един площад, голям два или три акра, към който водеха всички главни улици. Жилищните сгради бяха строени без всякакъв ред и придаваха на града запуснат вид. Площадът беше ограден от бяла ограда от колове и на него беше разположена ниска сграда, която служеше за бръснарница и чието знаме се развяваше на сто двадесет и един фута височина — най-високо от всички на запад от река Мисисипи. Двете кули на църквата „Сан Фелипе де Нери“ се извисяваха от северната страна на площада и дворът й също беше опасан с ограда от колове. Другите три страни на площада бяха заети от плътно прилепени една в друга сгради на фирми и частни домове. Някои излизаха направо на улицата, други си позволяваха лукса да имат покрити пътеки. Някои от покривите бяха дървени, други — пръстени.

Албакерк не беше голям град. Дори късно през нощта не беше трудно да намериш хотела. Тайлър поведе Дейзи по една тясна уличка встрани от площада. Спряха пред задната част на двуетажна сграда; той слезе от мулето и помогна на Дейзи. Тя пак беше схваната, както предишната нощ.

— Ще влезем през задния вход — каза й той. — Не искам никой да види, че влизаш. Така никой няма да знае със сигурност кога си пристигнала.

— Но как ще влезем?

— Отзад има стълбище. Докато аз намеря къде са Хен и Лаура, ти можеш да се промъкнеш, когато никой не гледа.

— Сигурен ли си, че нима да имат нищо против да ми помогнат? — попита Дейзи. Тя се притесняваше за това през цялото време.

— Всичко, което трябва да направиш, е да пожелаеш да се грижиш за Джорди и Адам и те ще те посрещнат с отворени обятия.

— Зак спомена Джорди. Наистина ли е толкова ужасен?

— Такава му е славата. Аз не се меся. Идеята да го осиновят беше на Хен.

Дейзи се чудеше има ли нещо, което е в състояние да трогне сърцето на Тайлър. Дори започваше да си мисли, че той просто няма такова. Имаше моменти, в които й се струваше, че не изпитва никое от чувствата, които обикновените хора изпитват. Чудеше се какви ли са другите членове на семейството му. Ако вземеше за пример него и Зак, то тогава не знаеше какво може да очаква.

Дейзи се почувства изоставена, когато Тайлър я остави на задните стълби. Сградата беше тиха и тъмна, дебелите три фута стени бяха студени и груби. Тя се принуди да се изкачи по стълбите въпреки неудобството, което изнизваше. Дразнещото скърцане на обувките й по стъпалата отекваше в затвореното пространство. Почувства се облекчена, като стигна последния етаж и усети сламеника под краката си. Мъждукането на една лампа от горния етаж проникваше в мрака на горния коридор. Почувства как мускулите й се отпускат, като видя Тайлър да се показва от стълбите.

— Запазил е целия горен етаж — каза той, като я стигна. — Трябва да има достатъчно стаи и за двама ни.

В отговор на почукването на Тайлър един висок рус мъж отвори вратата. Дейзи знаеше, че трябва да е Хен. Между братята имаше голяма прилика.

— Какво те доведе тук? — попита Хен, без да се отмести, за да покани брат си. — Бях сигурен, че вече си прокопал половината планина.

— Имам нужда от помощта ти.

Едва тогава Хен забеляза Дейзи, която стоеше в сянката над Тайлър, и се отмести.

— По-добре влезте.