Дейзи

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Стояха в най-високата част на една седловина между два високи върха, където планината се спускаше в отвесен склон, продължаващ няколко хиляди фута надолу, и даваше възможност да се види долината на Рио Гранде на повече от девет хиляди фута под тях.

За момент дъхът й спря от учудване. Почувства се, сякаш е застанала на гръбнака на света. Завиваше й се свят, като гледаше върховете от двете страни. А като погледнеше към долината, където реката Рио Гранде, подобно на тънка ивичка, се виеше покрай зелени и кафяви площи, се чувстваше ужасно нищожна. Виждаше високото плато, което се намираше на седемдесет и пет мили отвъд долината, като че ли то беше само на седемдесет и пет фута.

— Идвам тук всеки път, щом се почувствам обезкуражен — каза Тайлър. — Понякога идвам просто защото ми харесва да бъда тук.

— Защо?

— Семейството ми мисли, че съм луд, задето продължавам да търся злато. След толкова много години на провали понякога е трудно да продължавам.

Дейзи бе изненадана, че той прави такова признание пред нея. Сигурна беше, че не е казвал нищо подобно на Зак. Не знаеше защо я бе довел тук или защо я допускаше така близо до себе си.

— Но всеки път, щом застана тук и погледна, виждам или орел, който се носи с въздушния поток, или планински овце, които се катерят по някоя стръмна скала, и тогава си давам сметка, че всичко е възможно. Сравнено с това, намирането на злато е нищо.

Дейзи искаше да разбере това, което Тайлър чувстваше. Помисли си, че долови частичка от радостта, която го бе превърнала от тихия, флегматичен златотърсач в бляскав мечтател, но това усещане бързо й се изплъзна.

— Не можеш да видиш всичко това, когато си там — каза Тайлър, като посочи към града, който се простираше в долината с неговите дребни, едва различими сгради. — Хората и пристрастията ти пречат. Но тук, горе, можеш да видиш света такъв, какъвто го вижда Бог.

Точно тогава Дейзи също го почувства. Оковите на собствените й страхове се разпаднаха, сякаш се бяха превърнали в прах. Ограниченията, които винаги беше приемала, изгубиха неразрушимата си хватка. Задръжките, правилата, обичаите, които заглушаваха всяка надежда още в зародиш, загубиха част от силата си.

Един пристъп на радост като че направо я вдигна от земята. Здраво се хвана за Тайлър и обърна лице към вятъра. Той вече не й се струваше студен, а просто освежителен, въодушевяващ, изпълнен с, енергия, която преливаше в нея. Струваше й се, че за първи път възможностите пред нея са безгранични като изключителната панорама, която се разкриваше пред очите й.

Чувстваше се така щастлива, че й се искаше да танцува по скалите и да се смее с глас. Искаше да сподели своята радост и погледна към Тайлър. Изражението на лицето му беше така напрегнато, че я уплаши.

Той се наведе и я целуна. Никой мъж досега не беше я целувал. Дори поверителните тайни, които Адора Кокрейн бе споделила с нея, не бяха достатъчни да я подготвят за въздействието на прегръдката на Тайлър. Почувства как силите й я напускат, беше слаба и безпомощна. Но когато си помисли, че трябва да се измъкне от ръцете му и да падне на земята, я изпълни непознат пристъп на сила.

Почувства как отговаря на целувката на Тайлър — нещо, което не си бе представяла, че ще направи нито с него, нито с който и да е мъж. Тя не знаеше нищо за изкуството на целувката, нито за удоволствието, което тя доставя. Тялото й инстинктивно отговори на прегръдката на Тайлър, инстинктивно почувства намека за нещо още по-чудесно.

Дейзи не беше подготвена за езика на Тайлър, който проникна в устата й, но нямаше желание да се съпротивлява. Търсещият език на Тайлър беше като ключ, превъртял се в брава, и освободил такъв мощен порой от страст у Дейзи, че тя се откъсна от него по-изумена от себе си, отколкото от дързостта на Тайлър.

— Защо го направи? — попита тя, останала без дъх.

— От много време исках да го направя.

— Но защо?

— Трябва ли да имам причина?

В този момент Дейзи осъзна, че ако Тайлър нямаше нужда от причина, то тя имаше. Нуждата от причина я накара да я търси в действията му. В златните моменти от първото докосване на устните му до мига, в който се разделиха, умът й бе събрал цял куп причини и очаквания. Въпреки че не й беше останало време да ги облече в думи, нито дори да ги осъзнае, тя разбра, че нейните причини са съвсем различни от тези на Тайлър. Нейните обещаваха бъдеще по-безкрайно и от гледката пред тях. Неговите говореха за страстта на момента.

Осъзнаването на това охлади вълшебната топлина, която сгряваше тялото й.

Гледката пред нея изгуби очарованието си. Сега беше не повече от скали и сняг. Вятърът хапеше кожата й и шибаше полите на роклята й в краката й. Подхлъзна се и се уплаши да не падне. Държеше се за ръката на Тайлър само докато слезе от скалите, после тръгна обратно към хижата.

— Какво има? — попита той, като я следваше.

Тя не отговори. Настигна я едва когато нагази в пряспа.

— Не исках да те разстройвам — каза той, като й помагаше да се изправи.

Дейзи хвана ръката му колкото да се изправи. После хукна.

— Почакай. Ще се нараниш някъде! — извика Тайлър.

Тя обаче не спря.

Той я настигна и застана на пътеката пред нея.

— Какво има?

— Нищо.

— Трябва да има нещо. Преди малко всичко беше наред, а сега бягаш от мен.

— Не обичам височини.

Знаеше, че той не й вярва, но не можеше да му обясни как целувката му бе й обещала всичко в един момент, а в следващия думите му го бяха отнели. Той нямаше да разбере какво иска да му каже. За миг си бе помислила, че има и друго бъдеще за нея освен това да се омъжи за първия мъж, който й направи предложение. За миг се беше надявала, че ще има всичко, за което си мечтае всяка млада жена, след като за пръв път осъзнае, че е жена.

— Сигурна ли си, че това е всичко? — попита Тайлър.

— Да. Искам да се прибера в хижата. Стана ми студено.

Той се поколеба, но Дейзи не му даде време да зададе други въпроси. Забърза надолу, като следваше пътеката, която той беше направил в снега.

Тя беше виновна за всичко. Не трябваше да ходи с него. Не трябваше да позволява гледката да я накара да забрави опита, придобит през целия й живот досега. Нищо не можеше да се промени само като гледа от някоя планина. Нямаше значение дали хората бяха твърде малки да бъдат видени от толкова високо. Те въпреки това си бяха там. Щяха винаги да си бъдат там.

Дейзи бутна един клон, отрупан със сняг, и чу как той се удря в Тайлър. Обърна се навреме да види как той откъсва клона от дървото само с едно ядно движение на ръката. Това я поуплаши.

Толкова много приличаше на баща й — беше винаги готов да командва и очакваше другите да го слушат. Показваше здрав разум само дотолкова, че да те накара да си помислиш, че е разумен и трезв, но под тази обвивка нямаше нищо солидно. Градеше целия си живот около вероятността да намери богатство в земята. А когато здравият разум го караше да се съмнява, подхранваше лудостта си, като стоеше на някакво планинско възвишение.

Сега вече добре разбираше. Край Тайлър се чувстваше объркана. Целувката му беше сринала здравата основа, върху която тя стоеше. Беше използвала неодобрението си към него, за да отрече, че го харесва, че реакцията й е просто физическа. Но сега знаеше и нямаше да позволи това да се повтори. Влезе в двора облекчена. Самото съществуване на хижата отново я прикова към действителността.

— Сигурна ли си, че не искаш да ми кажеш какво има? — попита Тайлър.

— По-добре се погрижи за сърнето — рече Дейзи и изтупа снега по полите на роклята си.

— Повече се тревожа за теб.

Тя се насили да се усмихне:

— Нищо повече от моментна паника. Никога преди не съм стояла на върха на планина. Дойде ми твърде много.

— Не трябваше да те целувам — каза Тайлър, — но си мислех, че ми имаш доверие.

— Имам ти доверие — каза тя, разстроена от това, че той може да изтълкува реакцията й като страх. — Никой нямаше да се грижи за мен по-добре от теб.

— До този момент.

— Дори и в този момент — каза Дейзи. — В целувката ти нямаше нищо непристойно. Не се страхувах от теб. Напротив, достави ми удоволствие.

Неверието на Тайлър беше очевидно, но тя нямаше желание да го допусне по-дълбоко в тайните си мисли. И без друго го беше допуснала твърде навътре.

— Иди се погрижи за сърнето си. Отивам да види дали Зак се е събудил.

Той беше вече на крак, облечен и задълбочен в картите си, когато тя влезе.

— Върна ли се Тайлър? — попита той.

— Да.

— Открил ли е път надолу в планината?

— Снегът е все още твърде дълбок.

— Дълго време те нямаше — каза той, като подозрително я погледна.

— Тайлър ме заведе до върха на хребета. Искаше да ми покаже гледката.

— В ден като днешния! — възкликна Зак, гледайки през прозореца към една огромна ледена висулка, която още не беше започнала да се топи.

— Гледката е внушителна.

— И ти си луда като него. Това са девет хиляди фута отвесно надолу. — Зак потръпна. — Що се отнася до мен, никога не бих се качил пак в някоя планина.

— Не се ли чувстваш развълнуван, като гледаш надолу от ръба?

— Не, освен ако не наричаш вълнение това, че ми се повръща.

Дейзи отиде до закачалките на стената. Разкопча палтото и се измъкна от него. Почувства се по-добре, като разбра, че Зак не изпитва същите чувства като Тайлър при вида на гледката от върха на планината. Не се възхищаваше на Зак; но когато не го питаше за нещо, свързано с карти, той проявяваше известно благоразумие. Успокояваше я мисълта, че неговата реакция толкова прилича на нейната.

Въпреки това не можеше да забрави този момент. Не приличаше на нищо, което бе изпитвала досега. Вероятно не беше повече от пристъп на замайване — или по-скоро самозалъгване, същия вид безпочвен оптимизъм, който бе подхранвал баща й през целия си живот, — но въпреки това не можеше да го изтрие от паметта си. Беше се случило и за момент тя се беше почувствала по-добре от всеки друг път.

Вероятно така се чувства пияният, помисли си тя, когато първата вълна алкохолно замайване обхване мозъка му. Първите мигове са изпълнени с приятна възбуда, но скоро всичко това изчезва и се чувстваш зле. Дейзи нямаше намерение да се чувства зле. Може и да не беше в състояние да забрави тази случка — не винаги успяваше да контролира мислите си, — но отказваше да му повярва. Това беше мираж, чудесен, но нереален.

Вратата се отвори и Тайлър влезе.

— Сърнето не е яло. Ще се опитам да измисля нещо друго.

— Какво ядат обикновено? — попита Дейзи.

— Листа, клонки, малки вейки, кората на дърветата, мъх.

— Пфу! — отврати се Зак. — Не е чудно, че не обичам месото им.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита го Тайлър.

— Няма да обикалям из планините и да беля кората от дърветата, за да храня някаква сърна.

— Аз ще дойда — предложи Дейзи.

— Трябва да поспиш — каза й Тайлър. — Катеренето по склона беше по-голямо физическо усилие, отколкото си свикнала да правиш напоследък.

Не беше сигурна дали наистина той няма нужда от помощ, или просто не желае компанията й, след начина, по който се беше държала, не можеше да го вини.

— Какво ще кажеш да спретнеш една закуска, преди да тръгнеш? — попита Зак.

— Аз ще ти направя — предложи Дейзи. — Не съм добра колкото Тайлър, но мога да готвя.

— Не вярвам, че ще изпортиш една закуска — промърмори Зак.

— Мога, но няма да го направя.

— Аз бих го оставил да погладува — каза Тайлър. Постоя малко, сякаш чакаше Дейзи да каже нещо, после затвори вратата и изчезна.

Дейзи отиде до прозореца и гледаше как Тайлър върви към дърветата. Обви ръце около себе си. Тази целувка беше променила нещо. Не просто отношенията между тях, а нещо дълбоко в нея. Радваше се, че сега е сама. Имаше нужда да се вгледа в себе си. Само там можеше да намери ключа към всичко друго.

Дейзи крачеше нагоре-надолу.

— Мислех, че ще правиш закуска — рече Зак.

— Промених решението си — отговори Дейзи. Беше чудесно, че може да го каже. Преди никога не беше отказвала да готви. Спря се, сякаш беше сигурна, че той ще й отмъсти за този отказ.

— Никога ли не държиш на думите си?

— Не.

— Тогава защо отстъпваш сега?

— Просто не ми се готви.

Зак я наблюдаваше мълчаливо. Това не харесваше на Дейзи. Той виждаше твърде много.

— Какво се случи, когато бяхте навън?

— Нищо.

— Лъжкиня.

— Нищо важно. — Тя се изчерви. — Не искам да говоря за това.

— И аз така си помислих.

— Тогава защо попита?

— Разстройваш Тайлър.

— Аз? А не е ли възможно той да разстройва мене?

— Ти винаги си неспокойна, но Тайлър никога не се разстройва заради жени. Какво му направи?

— Нищо! — Дейзи почти изкрещя.

— Не ти вярвам.

— Чудесно, недей!

Тя се оттегли в своя кът, но почти усещаше погледа на Зак дори през одеялото. Вдигна една от книгите, които бе наредила до стената. Но колкото и да се опитваше, не можеше да се съсредоточи.

Зак каза, че Тайлър никога не се разстройва заради жени. Той трябваше да познава собствения си брат. Може би тя наистина го беше разстроила. Може би все пак той я харесваше. Може би беше искал целувката да бъде нещо повече от реакция под въздействието на момента.

Не, тя просто си мечтаеше. Едно от нещата, които си повтаряше да не прави, откакто се помнеше. Ако Тайлър се интересуваше от нея, тя щеше да го разбере.

Ами ако беше толкова затворен, че не знаеше как да общува с хората?

Дейзи не издържаше на безбройните въпроси, които засипваха ума й. Хвърли книгата настрана и стана.

— Къде отиваш? — попита Зак, когато тя прекоси стаята и отново взе палтото.

— Много съм нервна, не мога да стоя вътре.

— Чувстваш се виновна?

— Не!

— Тайлър не иска да ходиш навън.

— Имам нужда от малко въздух.

— Тук вътре има достатъчно въздух.

— Чувствам се като в кафез.

— Той ще е бесен.

— Според теб аз вече съм го вбесила. Няма да има особено значение, ако още веднъж го ядосам.

— За Тайлър ще има.

Дейзи издаде недоволен звук и се втурна навън.

Слънцето светеше още по-ярко, но беше все така студено. Наложи се да прикрие очи с ръка, за да ги защити от блясъка на слънцето. Блестенето на снега беше почти непоносимо.

Тя се огледа накъде да тръгне, за нещо, което да направи, но нямаше нищо, освен ако не искаше да цепи дърва или да храни животните. А Тайлър вече беше свършил и двете неща.

Тя се загледа през дърветата надолу в планината. Трудно беше да се повярва, че Албакерк е само на двадесетина мили разстояние. Изглеждаше, сякаш се намира в друг свят. Погледна нагоре към билото, където Тайлър я беше завел преди толкова малко, където я беше целунал и нарушил душевното й равновесие.

Обърна се и тръгна към бараката. В момента не се интересуваше много от сърнето, но се чудеше какво да прави.

Когато стигна до бараката, намери вратата отворена. Влезе вътре. Мулетата и магарето бяха там, но сърнето беше избягало. Тайлър трябва да е забравил да затвори добре вратата, когато е излизал. Изтича до хижата.

— Сърнето е избягало! — извика на Зак.

— Е, и? — попита той.

— Тайлър направи всичко, което е по силите му, за да се чувства то добре. Трябва да го намерим и да го върнем.

— Няма да гоня някакъв си елен.

Дейзи се промъкна в колибата.

— Ти си най-мързеливото, за нищо негодно момче, което някога съм виждала. Не зная какво намира брат ти в теб, но ако зависеше от мен, бих те разменила за един елен, ако имам възможност. — Тя отиде до стената, където Тайлър държеше пушките си.

— Хей, какво правиш? — поиска да знае Зак.

— Взимам си пушка.

— Върни я обратно — каза той, като стана от масата.

Дейзи не му обърна внимание. Грабна шепа патрони и ги сложи в джоба си.

— Знаеш ли как да я заредиш? — попита Зак.

— Не, но ще измисля.

— Дяволите го взели! — възкликна Зак, като измъкна пушката от ръцете й. — Нека я взема. Може да се застреляш с нея.

— Идваш ли?

— Не ми оставяш друг избор, нали?

— Побързай. Не зная какво може да се е случило със сърнето.

Трудно беше да се преследва сърнето. То беше толкова леко, че можеше да тича по заледената кора.

— Само бих помогнал на това глупаво животно, ако го застрелям — оплака се Зак.

— Ако го направиш, ще изпробвам пушката върху теб.

Зак я погледна нещастно:

— Достатъчно си луда да го направиш. Какво ти пука за него? Вероятно пумата ще го хване.

— Това е сърнето на Тайлър.

Знаеше, че това звучи глупаво. Не можеше да обясни защо е сърне на Тайлър или защо е толкова важно, но за нея то олицетворяваше нещо от Тайлър, което Зак не можеше да разбере, но което страшно много искаше да сподели с него. Чувстваше, че това е някаква тайна, която правеше неговия живот по-добър от нейния.

— Ако не го намерим, ще бъде ничие.

— Виж! — каза Дейзи, като сочеше към следа от лапа в снега.

— Пумата — каза Зак. — Това сърне е обречено. Може вече да се връщаме.

Дейзи трябваше да е уплашена, но вече веднъж беше устояла на звяра. Поради някаква необяснима причина тя се чувстваше сигурна, че може да го направи и втори път.

— Не можем да го оставим просто така.

— Смяташ да кажем на пумата, че няма да го оставим?

— Имаш пушка. Застреляй я. А сега спри да говориш и побързай.

— Аз съм също толкова луд, колкото и ти — измърмори Зак. — Тази проклета котка може да реши, че предпочита младата плът на някой Рандолф вместо жилавия елен.

— Може да си млад и крехък, но сигурно месото ти е кисело — подметна Дейзи.

— Имаш доста остър език.

— Шшт! — прошепна Дейзи. — Ето я.

Пумата беше приклекнала на най-ниския клон на една ела. Когато ги заебеляза, напрегна мускули готова да скочи.

— Застреляй я! — подкани го Дейзи. — Побързай.

— Тихо, глупава жено. Не мога да се прицеля, когато пищиш като индианка.

— Стреляй! — извика Дейзи. Посегна към пушката и тя даде залп в тишината.

— Дяволите го взели! — проклинаше Зак, когато и двамата паднаха в снега.

Тайлър си мърмореше под носа, докато вървеше през гората, като късаше клонки от дърветата.

— Ах, глупако! Ти, голям, тъп, разгонен глупак! Защо не си държа ръцете в джобовете? Най-малкото, което можеше да направиш е поне да стигнеш дотам постепенно. Как очакваш, че ще реагира тя, като я награбиш като някой прегорял за ласки ненормален, който не е виждал жена от шест месеца?

Той отряза един клон от младо дръвче, хвърли го на една купчина, която щеше да вземе на връщане, и продължи нататък.

— Не ти беше работа да я докосваш. Помоли я да дойде с теб на билото, за да види гледката. Каза, че искаш да й покажеш нещо по-красиво от всичко, създадено от човека. А какво направи? Нападна я като разгонен бик.

Той се наведе край един голям речен камък и погледна как тънка струйка вода бе разтопила улейче в снега. Като се ослушваше напрегнато, долови шума на водата, стичаща се по скалите. Снегът се топеше. Ако времето се задържеше ясно, Дейзи не след дълго щеше да може да си замине.

— Ще имаш късмет, ако не си е заминала в твое отсъствие.

Беше ядосан на себе си, че не се е овладял. Глупаво беше, особено след като толкова дълго беше внимавал. До този ден не беше осъзнавал нуждата, която го гореше. Сега тя нямаше да се чувства в безопасност. Ще бъде достатъчно само да го погледне, за да си спомни какво беше направил.

— Вероятно ще се скрие зад Зак.

От това щеше да го заболи. Също толкова щеше да боли и ако се държеше на разстояние — което той заслужаваше, — но не знаеше дали ще може да го понесе, ако тя се обърнеше към Зак за закрила.

Беше време да си признае, че я харесва. И то много. Все още изпитваше физическо желание, но то бе примесено с още нещо. Искаше да я целуне, защото искаше да я докосва, да я държи в обятията си, да я чувства до себе си. Споменът за Дейзи във ваната отново го обсеби. Предната нощ отново бе сънувал, че се любят. Как с любов докосва всеки инч от тялото й, докато накрая потъна в толкова силен екстаз, че се събуди. Вероятно затова беше прекрачил границата. Беше се сдържал, когато обви ръце около нея и я притегли към себе си, но загуби всякакви задръжки, когато тя го прегърна.

Навлезе в една дъбова горичка и продължи да къса гъвкавите клончета. Не знаеше защо е толкова придирчив. Всяко животно, което можеше да обели кората на дърво, щеше да яде всякакви клони. Тъкмо беше започнал да събира клоните, когато чу вик, последван почти веднага от пушечен изстрел.

Убийците! Как може да са намерили колибата толкова скоро? Беше постъпил глупаво, като така се увлече в собствените си мисли, че забрави за тях. Хукна към хижата, като се проклинаше.