Дейзи

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тайлър се върна в хижата. Погрижи се за животните, почисти инструментите си, после си приготви вечеря. Днес беше намерил повече частици злато. Знаеше, че се приближава до златното находище.

През последните четири дни, откакто се беше върнал от Албакерк, времето беше необичайно меко, така както предишните седмици бяха необичайно студени. Земята беше толкова мокра, че всяка дупка, която изкопаваше, скоро се пълнеше с вода. Искаше му се да беше взел и дъждобрана си, но хижата беше на петнадесет мили, твърде далеч да се връща. Седна на една скала и се загледа над хълмовете, които се спускаха към Рио Гранде на около двадесетина мили. Милиони звезди блещукаха в чистото небе, но Тайлър не ги забелязваше.

Почти през всеки миг от последната седмица умът му беше зает с Дейзи. Той се опита да мисли за това, което планираше за следващия ден. Но скоро установи, че се чуди дали Дейзи е все още при Хен и Лаура и дали Кокрейнови са се върнали от Санта Фе. Като изучаваше пътищата, по които се оттича водата от хълмовете, той се опита да отгатне от мястото на намерените късчета злато къде може да е находището, но се улови, че се чули дали Дейзи в края на краищата ще се омъжи за този Гай Кокрейн. Опита се да реши откъде да почне да копае утре. Вместо това се чудеше дали е щастлива.

Той не беше. Никога през живота си не е бил по-нещастен.

Тя му липсваше. Нямаше смисъл да го отрича. Звучеше смешно след всичко, което беше направил, за да избяга от нея, но беше вярно. Установи, че си спомня дребни детайли, на които дори не беше обърнал внимание преди.

Харесваше как падат буклите около лицето й, след като я подстрига. Така изглеждаше по-млада, по-очарователна, отколкото тя самата можеше да предположи. Спомни си как беше носила превръзката си, почти като турчин с тюрбан. Не се притесняваше изобщо. Почти беше станала част от нея самата. Но един от най-любимите му спомени беше Дейзи, потънала в палтото му.

Най-много се притесняваше дали е в безопасност. Щеше да е в сигурни ръце, докато беше с Хен, но после? Притесняваше се, че може да се омъжи за Гай, защото си мисли, че няма да има други предложения. Тревожеше се, че няма да е щастлива независимо от това, което ще се случи в бъдеще. Не че можеше да й помогне.

Стана. По-добре да поспи. Чакаше го дълъг ден на усърдна работа.

Но дори след като си легна, не можа да заспи. Продължаваше да си спомня как беше прегръщал Дейзи. Не беше просто плътско желание. Не беше чувство, което може да изпита със следващата жена, която срещнеше. Само Дейзи го предизвикваше.

Добре беше, че не трябва да ходи в Албакерк за провизии поне още месец. Щеше да има нужда от всеки миг, за да убие това чувство. Мисълта, че то може още да расте, го плашеше.

— Ах, глупако! Ти, тъп, малоумен идиот! — крещеше Регис Кокрейн на Франк Сторак. — Казах ти да не закачаш момичето!

— Но тя ме видя, като излизах от къщата — протестираше Франк. Той товареше бали вълна от един от складовете на Кокрейн за експедиция. Пролетното стригане скоро щеше да започне.

— Видя ли те да убиваш стария? — поиска да знае Регис. Той не слезе от двуколката си. Дворът беше кален.

— Не.

— Тогава можеше да я излъжеш, да й кажеш, че си се отбил да пиеш чаша кафе и си видял тялото.

Франк спря работата си. Той беше потен въпреки студа. Избърса челото си с ръкав:

— Но тя чу изстрела. Щеше да се досети.

— Не можеше да докаже нищо. Ти и глупаците, които нае, можехте да изчезнете и с това щеше да се приключи. Къде са те сега?

— Тръгнаха към Мексико.

— Добре — каза Регис, сякаш мислеше за нещо друго. — И ти направи същото. Ако трябва, иди до Монтана, но не се връщай в Ню Мексико. Ще трябва да измисля някой, на когото да струпам вината.

Франк пристъпи към двуколката:

— Мога все още да я убия.

— Имам нужда от нея, за да пипна земята, глупако.

Франк мразеше да го наричат глупак.

— Очаквам да ми изплатят още пари.

— Ще ти дам стотачка, но не повече. Изпорти работата. Ще ми струва много повече да оправя тази каша. — Регис преброи парите и ги подаде на Франк.

— Убих стареца точно както искахте — каза Франк. — Дължите ми тези пари.

— Не.

— Зная хора, които биха се заинтересували от нещата, които мога да им кажа.

Непреклонната жестокост на Регис лесно се забелязваше в очите му:

— Няма живи хора, които да са ме измамили. Помни това — каза той, като пренебрегна заплахата на Франк, сякаш за него тя не беше повече от досаден комар. — А сега се измитай от града, преди да съм те издал на шерифа.

С гняв в сърцето Франк преброи парите, преди да ги пъхне в джоба си. Именно той беше свършил цялата работа, беше прекарал цяла седмица на студа в търсене на момичето. Знаеше, че тя можеше да го разпознае. На неговия врат щяха да сложат примката, ако го хванеха.

Той отново се зае с работата, но в сърцето му гореше ядът към Регис Кокрейн. Беше измамен с пари, които по право му принадлежаха. Бяха го наели да убие един старец и да изгори къщата му с уговорката, че ще му дадат двеста и петдесет предварително и още толкова след това. Измамен беше със сто и петдесет долара. Щеше добре да подреди Регис, като убие момичето, така че да не може той да се докопа до земята й.

— Момче е — каза Лаура. — Бяло и русо като баща си.

Тя седеше в леглото, в което бяха спали двете с Дейзи през първата нощ. Изглеждаше уморена и щастлива. Хен, който стоеше до нея подобно на горда, но безмълвна преграда между жена си и снега, беше изпратил преди закуска съобщение на Дейзи. Тя бе пристигнала веднага щом успя да се измъкне.

— Сигурна съм, че сте много горди с него — каза тя.

— Тайничко се надявах да е момиче — призна си Лаура. — Вече имам две момчета. Но трябваше да се досетя. Всички деца в семейството са момчета. Фърн вече има четири.

— Можеш само мен да виниш — каза Хен.

— Сигурна съм, че ще имам и други възможности да те обвинявам в същото — каза Лаура без сянка на нежелание. — Сега можеш да заведеш момчетата да пояздят, без да се тревожиш за мен. Дейзи ще остане тук, докато се върнеш.

— Няма да се отделя и на инч от нея — обеща Дейзи, когато видя, че Хен се колебае. — Ако и за миг ми се стори, че не е добре, веднага ще повикам доктора.

— Няма да викаш никакъв доктор, независимо какво ще се случи — каза Лаура, след като Хен излезе. — Използвах изцяло таланта си да убеждавам само и само да ми позволи да седна. Казах му, че родих Адам сутринта, а вечерта сама си правих вечерята — изкикоти се тя. — Това само го накара да стои нащрек.

Говориха си за незначителни неща, докато чуха плач от плетената люлка.

— Би ли ми донесла бебето? — помоли Лаура. — Време е да го нахраня. Бих го взела и сама, но Хен със сигурност ще разбере.

— Никога не съм държала бебе — каза Дейзи.

— Не е трудно. Просто слагаш едната си ръка под главичката му, а другата — под дупенцето. Ще шава като желе, но не го изпущай.

Оказа се точно така, както Лаура го описа. Дейзи реши, че в бебетата има нещо вълшебно. Това беше първото й докосване до бебе, но веднага бе завладяна от малкото същество. Подържа го само няколко секунди, но след това усети нежелание да го даде на майка му.

— Как се казва?

— Уилям Хенри Харисън Рандолф. Кръстих го на баща му въпреки протестите му — каза Лаура, докато се приготвяше да храни сина си. — Зная, че звучи надуто, но не може Хен да има трима синове и никой да не е кръстен на него. Вероятно ще го наричаме Хари, но аз предложих името Харисън.

Бебето започна да суче с удивителна за такова малко създание нападателност.

— Лаком, това си ти — каза му Лаура гальовно. — Точно като братята си.

Бебето беше направо възхитително. Харисън щеше да порасте и да стане мъж точно като баща си.

Това беше чудо.

На Дейзи не й трябваше много въображение, за да си представи как тя храни собствения си син. По-скоро й трябваше усилие, за да не завижда, че това дете не е нейно. Винаги бе искала деца. Но досега не беше осъзнала колко силно е това желание.

Мисълта, която направо я замая, беше, че си представяше как прегръща сина на Тайлър, не на Гай.

— Как са нещата при теб? — попита Лаура, щом се увери, че синът й здраво се е заловил за работа.

— Добре — каза Дейзи, като пренасочи мислите си. — Кокрейнови нямаше да са толкова любезни, дори и да ми бяха роднини.

— Чудесно. Получавала ли си новини от семейството на баща си?

— Не. — Дейзи си помисли, че дори не се беше сетила да се свърже с тях. — Не зная адреса им — каза тя. — Не зная как да се свържа с тях.

— Дай обява за смъртта му във всички вестници, като напишеш името и адреса си. Сигурна съм, че ще се свържат с теб.

Дейзи не беше сигурна, че й се иска да го направи. Не знаеше как да се държи, ако семейството на баща й наистина се свърже с нея.

Лаура внимателно я наблюдаваше:

— Как се чувстваш?

— Малко замаяна. Сигурна бях, че Гай няма да поиска да се ожени за мен. Казах му за всичко, което се случи. Той заяви, че за него няма значение.

— Имах предвид Тайлър.

Дейзи почувства как лицето й пламва. Не беше имала смелостта да си зададе този въпрос.

— Не мисля за него — каза тя. Не беше в състояние да обсъжда чувствата си към Тайлър дори с Лаура. Беше много неуверена по отношение на тях.

— Вероятно това е много разумно.

— Гай настоява да определя дата за сватбата. Казва, че гори от желание да махне всякакви тревоги от плещите ми.

— Това е чудесно. Радвам се за теб.

Но Дейзи ясно съзнаваше, че Лаура внимава с думите си.

— Казах му, че не съм готова.

— Разбирам това — каза Лаура, като погледна към сина си. Сложи го от другата страна. — Обаче не е добре да се възстановяваш дълго от период като този. Зная го. Загубих майка си, баща си и съпруга си. Ще ти бъде по-лесно, ако се омъжиш. Да направиш в живота си място за някой мъж е нещо, което изглажда нещата. Правила съм го два пъти и никога не беше лесно.

— Дори и с Хен ли?

— Никога не му казвай, че съм казала такова нещо — сподели с усмивка Лаура. — Просто трудностите бяха другаде. Винаги става така, когато се омъжиш за силен мъж. Те не се пречупват лесно.

Доколкото Дейзи можеше да каже, Тайлър изобщо не се пречупваше.

— Гай и семейството му правят всичко възможно да ме предпазят от неприятности, свързани със смъртта на баща ми. Господин Кокрейн се зае със задачата да открие кой уби баща ми. Майка му ще подготви сватбата.

— Имаш късмет. — Лаура облегна сина си на рамото си и беше веднага възнаградена с оригване. — Начинът му да изрази задоволството си не е много изискан.

— Може ли да го подържа? — попита Дейзи.

— Разбира се.

Дейзи взе Харисън от майка му и го полюля в ръцете си. Този път не й се струваше странно. Изглеждаше страшно малък, но направо чудесен.

— Вече толкова прилича на баща си.

— Всички деца от семейство Рандолф приличат на бащите си. Ако децата на Фърн не бяха на различна възраст, нямаше да мога да ги различа едно от друго. Не мисля, че и четирите деца на Роуз приличат на нея. Направо са си чисти Рандолф.

— Ти имаш ли нещо против това?

— Прекрасно е децата ми да приличат на мъжа, кого то обичам.

— Значи много го обичаш, така ли?

— Не мога да ти опиша колко. Понякога това ме плаши.

Дейзи знаеше, че изглежда объркана.

— Хен беше стрелец. Омъжих се за него със съзнанието, че може всеки момент да го загубя. — Лаура нежно се усмихна. — Мразех всичко, което си мислех, че той олицетворява, но това не ми помогна. Въпреки всичко се влюбих в него.

Бебето заспа в ръцете на Дейзи, но тя не забеляза:

— Омъжила си се за човек, когото не одобряваш?

— Трябваше или да го направя, или да бъда нещастна до края на живота си. Същото е било с Айрис и Фърн. — Никоя разумна жена не иска да се ожени за Рандолф. Ние просто не можехме да направим нищо, за да го предотвратим. Сега можеш да сложиш Харисън в леглото му. Ще спи, докато пак огладнее.

Дейзи внимателно сложи детето в легълцето му. Мислите й препускаха с бясна скорост. Три жени се бяха омъжили за братята Рандолф, въпреки че не са го искали. И все пак се е оказало за добро.

Но имаше една основна разлика, си напомни тя. Тайлър не искаше да се жени за нея. Докато това беше така, нищо друго нямаше значение.

Дейзи чу вратата на всекидневната да се отваря и сякаш цяло гръмогласно вавилонско стълпотворение се изсипа вътре.

— Това трябва да са Хен и момчетата — каза Лаура с лице, огряно от усмивка. — По шумотевицата разбирам, че ездата е минала добре.

На Дейзи й се приплака. Ако трябваше да седи и да наблюдава едно щастливо семейство, събрано заедно, със сигурност щеше да се разплаче.

— По-добре да тръгвам — каза тя. — Госпожа Кокрейн ще се тревожи, ако отсъствам твърде дълго. Те всички са убедени, че съм толкова крехка, че ще се разпадна от най-малкото нещо.

— А ти какво мислиш? — попита Лаура.

— Не зная.

Момченце на около осем години се втурна в стаята:

— Мамо, трябваше да дойдеш с нас. Победих Джорди.

— Нямаше да ме победи, ако оная кобила не беше ме хвърлила — каза ядосан Джорди. — Казах ти, че Адам и аз трябва да вземем собствените си коне.

— А как се справи баща ти?

— Е, той винаги побеждава — оплака се Адам. — Няма кон, който да надбяга Бримстоун.

Острият вятър шибаше скалистите издатини. След една седмица, която беше достатъчно топла, за да се разтопи и последният сняг, времето стана студено, а небето — безоблачно синьо. Тайлър продължаваше да копае парчета мек кварц с търнокопа си. Той едва забелязваше тънката жилка злато, която подобно на дантела минаваше през скалата и леко блестеше на слънцето, но когато копаеше по-дълбоко, тя ставаше по-дебела. Не можеше да престане да мисли за Дейзи. Не беше способен да я изхвърли от ума си за повече от пет минути, откакто напусна Албакерк.

Не можеше да забрави последната нощ в хижата, все още я усещаше в прегръдката си, усещаше вкуса на целувките й, страстта, която сгряваше тялото й, както и неговото.

Тя му липсваше. Имаше много време да осъзнае, че никоя друга жена не беше реагирала на близостта му така, както тя. Другите жени не знаеха какво да правят с него. Внимаваха да не го обидят. Странно бе, че той харесваше точно тази, която сякаш целеше да го ядоса. Той беше своенравен и опърничав както и всички останали от семейството.

Опита се да задържи мислите си върху работата. Смяташе, че за него нищо друго не значеше толкова, колкото търсенето на злато — това беше основата, върху която беше градил живота си през последните три години. — но за по-малко от две седмици нещата се бяха променили.

Колкото повече си мислеше за убиеца, толкова неувереността му, че семейство Кокрейн можеха да защитят Дейзи, ставаше все по-голяма. Не се съмняваше, че ще накарат шерифа да тръгне по следата на убиеца, но се съмняваше, че могат да разберат колко е опасен този човек. Дори предполагаше, че той ще се опита да застреля Дейзи в Албакерк. Вероятно ще я причака на гробовете на родителите й.

Тайлър заби търнокопа си дълбоко в скалата. Издърпа разклатилия се камък и още по-диво атакува жилата. Звънът на метал върху камък го накара да погледне нагоре. Уили Мозел се приближаваше по билото. Тайлър остави работата си. Докато Уили стигне до бивака му, той вече беше приготвил кафето.

— Дойдох да видя как се справяш — каза Уили. Той взе чаша кафе и седна на една скала. — Намери ли къде да настаниш момичето в града?

Тайлър кимна.

— Не си хаби гласа да говориш — каза Уили.

Тайлър се ухили:

— Оставих я при брат ми. Нейните приятели трябва вече да са се върнали.

— В хижата ти имаше посетители — каза Уили, като шумно отпи от горещото кафе. — Доколкото успях да разбера, останаха два или три дни.

— Тримата убийци.

— Не зная дали бяха убийци, но бяха трима. Чувстваха се като у дома си.

Тайлър чакаше, защото знаеше, че Уили има още за казване.

— Не си тръгнаха заедно — най-накрая каза Уили. — Двама от тях тръгнаха на юг. Предполагам, че са се запътили към Мексико. Там парите свършват по-бавно.

— Ами другият?

— Едър мъж, който язди едър кон. Нямаше как да не забележа следите му.

— Къде отиде той?

— Не мога да ти кажа със сигурност, но вероятно е тръгнал към Албакерк.

Тайлър знаеше, че това ще се случи. Няколко нощи бе лежал буден и се беше чудил какво може да го накара да действа. Сега вече нямаше защо да се чуди.

— Тогава май е по-добре да тръгвам за Албакерк.

— И аз така си мислех. Имаш ли нужда от компания?

— Не. Хен е все още там. Освен това, ако е при семейство Кокрейн, не мога да направя друго, освен да я предупредя.

— И това ли е всичко, което смяташ да й кажеш?

— Че какво друго?

— Не аз ще ти кажа — каза Уили с презрително сумтене. — Не аз бях затворен сам с нея в хижата за почти две седмици.

— Бяха само девет дни и Зак беше там почти през цялото време, с изключение на един ден.

— И още два по пътя.

— Нищо не се случи.

Уили шумно отпи. За Тайлър този звук беше като подигравателен коментар.

— Защо не обработваш собствения си участък? — попита Тайлър.

— Оказа се безплоден. Сега търся друго място.

— Ще ти предложа една сделка. Обработвай моя, докато ме няма, и ще ти дам една четвърт от всичко, което намериш.

— Една трета — предложи Уили.

— Добре.

Уили не изглеждаше развълнуван:

— Една трета от нищо прави нищо.

— Хайде да хвърлим един поглед — каза Тайлър.

Скептицизмът на Уили значително намаля, когато той видя скалата:

— Не можеш точно сега да тръгнеш да гониш убийци — възкликна той. — Това може да е големият удар.

— Знаех, че трябва да тръгна, още щом те видях да изкачваш билото.

— Може да се опитам да ти открадна участъка.

— Ще те преследвам и ще те убия.

— Може да взема колкото злато намеря и да тръгна за Мексико.

— В Мексико не задават много въпроси за мършавите грозни трупове.

Уили се изсмя:

— Хайде, тръгвай. Разбрах, че си влюбен в това момиче, още в мига, когато ви видях.

— И измина целия тоя път, за да ми предложиш да пазиш участъка ми, а аз да тръгна след нея?

— Нещо такова.

— Грешиш, че съм влюбен в нея, но си прав, че не мога да я оставя, когато този убиец все още я преследва.

Тайлър не знаеше дали Дейзи ще иска да го види. Вероятно тя си мислеше, че Гай е достатъчен, за да я защитава. Но Тайлър нямаше да бъде сигурен, че е така, докато не видеше Кокрейн. Независимо от това дали Дейзи иска или не той да е в Албакерк, щеше да се увери дали тя е добре.

— Кога да те очаквам? — попита Уили.

— След четири или пет дни. Не трябва да ми отнеме много време. След като кажа на Кокрейнови и на шерифа срещу какво са се изправили, няма да имам друга причина да остана.

Но когато Тайлър тръгна към Албакерк, той знаеше, че има поне още една причина да удължи престоя си. Трябваше да се убеди, че Дейзи обича Гай Кокрейн. Иначе не можеше да я остави да се омъжи за него.