Дейзи

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— Казах ти никога да не идваш в банката — каза Регис, — не дори и след края на работното време.

— Дойдох да ти кажа…

— Зная какво си дошъл да ми кажеш — ядосано просъска Регис Кокрейн. — Отново не си улучил!

— Не можех да се приближа достатъчно. Този Рандолф е винаги с нея.

— Може би така е по-добре. Тя е наследила много пари, които мога да използвам.

— Все още мога да я убия.

— Стой настрана от нея — заповяда Кокрейн. — И от мен също. Тръгвай за Монтана, и този път наистина. Не искам отново да се появяваш тук. Ако го направиш, ще кажа, че ти си убил баща й.

— А аз ще кажа, че ти си ме наел.

— Никой няма да ти повярва. Ще те обесят, а аз ще гледам. Сега се махай от тук. Ако те видя отново, ще накарам шерифа да те арестува.

Франк си тръгна ядосан. Той също си имаше гордост и не искаше да се отнасят с него като с дребен убиец, който може да бъде отблъснат като някакво насекомо. Точно сега не искаше да напуща града. Ако поизчака, може би ще може да намери начин да убие тая женска и да си прибере остатъка от парите. Чак тогава ще тръгне за Монтана.

На следващата сутрин, докато слизаше по стълбите, Дейзи съзря Тайлър на другия край на фоайето. Топла вълна да заля бузите й. Сърцето й заби учестено и едва си поемаше дъх. Същата реакция както преди. Той беше два пъти по-красив от всеки друг във фоайето. Изглеждаше толкова спокоен и хладнокръвен, не можеше да си представи защо жените не се тълпяха около него.

Дейзи си пое дълбоко дъх, за да потисне вълнението си. Тя вече беше взела решение. Не можеше да разбере защо се съмняваше в него всеки път, щом видеше Тайлър. Нищо не се беше променило. Тя се принуди да придаде на лицето си колкото се може по-спокойно изражение и продължи да слиза по стълбите. Тайлър я видя, преди да е стигнала до най-долното стъпало.

Той стана от мястото си и тръгни към нея. Очевидно я беше чакал. Тя се ужасяваше от този разговор, но той рано или късно трябваше да се състои.

— Мислех, че вече си тръгнал — каза тя, когато той се приближи.

— Ще остана в Албакерк още няколко дни.

— Не си се отказал от хотелите, нали?

— Не.

— И наистина възнамеряваш да ги построиш?

— Да.

— Но ако не намериш злато, няма да можеш.

— Нещата се промениха, аз…

— Не мога да седя тук и да разговарям — каза Дейзи. Оживлението й си пролича. — Тръгнала съм към Адора. Можеш да повървиш с мен.

Очите на Тайлър се поразшириха от внезапното й избухване, но той я последва навън. Денят беше великолепен. Въпреки че беше студено, небето беше ясно и слънцето светеше ярко. Дейзи погледна към планините Сандиа в далечината и почувства как буца засяда в гърлото й. Дните, прекарани в хижата, бяха едни от най-хубавите в живота й. Дори Зак й липсваше понякога, въпреки че беше нехранимайко с остър език. Но най-много й липсваха дългите, спокойни дни, когато не трябваше да прави нищо друго, освен да чака снегът да се стопи.

И да се влюби.

Тогава всичко й се виждаше толкова просто. Всичко, което трябваше да направи, бе да се омъжи и животът й сам щеше да се нареди. Не беше собственичка на ранчо, което може да я направи независима; тогава нямаше толкова пари, че да купи и продаде госпожа Естерхаус и безценната й дъщеря, нито имаше богато семейство, което я моли да се върне в Ню Йорк, нито двама мъже, които обещаваха да направят всичко, което могат, само за да се омъжи тя за тях. И през по-голяма част от времето не съзнаваше, че някакъв убиец е решен да я преследва докрай.

Нямаше как да знае, че нещата, които най-много я притесняваха — ръстът, косата и раната — ще бъдат забравени толкова скоро. Спомни си с какво презрение се отнасяше към живота в планините. Сега той й се виждаше страшно привлекателен.

Отърси се от мислите си и от тъгата, която ги съпътстваше. Нямаше връщане назад.

— Предполагам, Лаура ти е казала, че дядо ми е оставил някакви пари — каза тя на Тайлър — и че чичо ми иска да се върна в Ню Йорк с него.

Тайлър кимна утвърдително.

— Ще отида — каза Дейзи.

Това стресна Тайлър:

— Смяташ ли да продадеш ранчото?

— Вероятно. Може би. — Не искаше да го лъже. Просто искаше той да се върне обратно при мините си. Ужасно щеше да й липсва. Но колкото повече останеше той, толкова по-трудно щеше да бъде. — Не зная. Няма смисъл да го задържам.

— Какво ще правиш в Ню Йорк?

— Не съм била никъде другаде, освен в Санта Фе. Вероятно с години ще обикалям и ще разглеждам. Братовчед ми ме уверява, че Лондон и Париж ще ми харесат.

— Не можеш да ходиш съвсем сама.

— Чичо каза, че лесно мога да си намеря добра компаньонка срещу заплащане.

— Ще обърнеш гръб на любовта и на семейството?

— Всъщност, така ще си намеря семейство.

— Не, аз говорех за твое собствено семейство, за съпруг и деца. Толкова ли е важна свободата ти за теб?

— Казах ти, че е.

— Как мога да те накарам да разбереш, че свободата е повече от това да отговаряш сам за себе си?

— Не можеш. Виждала съм как се отнасят мъжете с жените.

— Не си виждала как аз бих се отнасял с теб.

— Напротив, виждала съм. Ще се опитваш да ме оставяш да се чувствам свободна. Но когато трябва да бъде взето някакво решение, ще го вземаш сам и ще очакваш да те слушам.

— Някой трябва да поеме крайната отговорност.

— Зная и не съм склонна да се откажа от нея. — Те вече наближаваха дома на Кокрейнови. Дейзи беше нещастна. Искаше да приключи с този разговор. — Обещах на Адора, че ще съм при нея в и половина. Трябва да тръгвам.

— Това ли е окончателното ти решение?

— Това е окончателното ми решение от много седмици. Ти просто не ми вярваш.

— Продължавам да се надявам… Май няма значение на какво се надявам. Дано ти хареса в Ню Йорк. Самият аз не го харесах, но с много хора не е така.

— Ходиш ли там понякога?

— Рядко.

— Погледни ме. Можем да…

— Не. Искам да бъда твой съпруг, любовник, приятел и съдружник. Не мога да се задоволя с ролята на случаен познат, който те води на опера или на разходка с яхта в залива.

Дейзи подаде ръка:

— Тогава по-добре да си кажем сбогом.

— Не може да има сбогом между нас. — Тайлър я сграбчи и страстно я целуна. — Ти все пак ще се омъжиш за мен. Ще разбереш, че в моите ръце ще си много по-свободна, отколкото можеш да бъдеш сама в Ню Йорк.

Тайлър изглеждаше много по-уверен, отколкото всъщност беше. Докато вървеше обратно към хотела, той се чудеше какво може да направи, за да убеди Дейзи, че взема погрешно решение.

— Няма да успееш, като й се налагаш — каза му Лаура няколко минути по-късно. — Зная, мислел си, че това ще я вразуми, но не си успял.

— Тогава какво предлагаш да направя?

— Нищо.

— Нищо?

— Навремето го правеше доста добре — забеляза Хен. — Вкъщи можеше да го правиш с часове.

— Сега е различно — каза Тайлър.

— Тогава ти предлагам един по-различен подход — каза Хен. — Остави я да отиде в Ню Йорк. Остави я да реши сама дали наистина това иска.

— Не е това — каза Тайлър, — но тя е убедена, че аз няма да съм щастлив, освен ако не бродя из хълмовете и не нося кожени дрехи и брада. Убедена е също така, че няма да съм щастлив, ако не командвам само аз.

— Не познавам Рандолф, който да търпи заповеди — отбеляза Лаура. — Монти измина целия път до Уайоминг, за да се измъкне от Джордж.

— Но се ожени за Айрис и тя го командва през цялото време. И, което е по-странно, той изпълнява половината от разпорежданията й. Обичам Дейзи. Искам да се оженя за нея. Предполагам, че ще имаме някои големи търкания, но е по-добре да направя както тя казва, отколкото нищо да не правя. Казах й го, но тя не ми повярва.

— Ако наистина я обичаш и си сигурен, че тя също те обича, вярвай в любовта — каза Лаура.

— Не мога. Любовта е глупаво създание. Виж в каква каша ме забърка само.

— Радвам се, че успя да дойдеш — каза Адора, като посрещна Дейзи в гостната. — Тъкмо снощи мама се чудеше как ли се справяш.

— Имам толкова много работа, толкова решения трябва да вземам.

Адора се намръщи:

— Не съм ги простила за това, че не остана да спиш у нас.

— Най-добре е да спя в хотел — каза Дейзи, като се чудеше кога ще престане да се чувства виновна затова, че не оправдава очакванията на хората. — Така съм до чичо си. И съм далеч от Гай. Зная, че ти е брат, но наистина не мога да се омъжа за него. Той продължава да си мисли, че ще променя решението си. Много се двоумя дали изобщо да отида с него днес следобед.

— Сега не можеш да се откажеш. Това ще бъде последния му шанс да те види, преди да заминеш за Ню Йорк. Зная, че ти вади душата, но това е, защото все още те обича.

— Не, просто е свикнал с тази мисъл и тя му се струва удобна. Сега зная какво е любовта.

— Все още ли е Тайлър Рандолф?

Дейзи кимна.

— Тогава защо не се омъжиш за него? Той не иска ли?

— Реших да не се омъжвам изобщо.

Адора я погледна учудено. Дейзи знаеше, че тя не може да си представи живот без съпруг.

— Но в Ню Йорк ще има стотици мъже, които ще искат да се оженят за теб.

— Съмнявам се, дори и след като косата ми израсте. Единственият човек, който не смята, че съм недодялана, е Тайлър, и това е така, защото той самият е толкова едър.

Адора погледна приятелката си с разбиране:

— Струва ми се, че не толкова си решила да отидеш в Ню Йорк, колкото да избягаш от Тайлър.

— Това е едно и също нещо.

— Не е така. Ако избягаш от него, никога няма да го забравиш.

— Мислиш ли, че ще го забравя, като остана тук?

— Не.

— Тогава какво значение има къде точно ще съм нещастна?

— Защо ще го напускаш, ако това те прави толкова нещастна?

— Не зная. Само зная, че не мога да се омъжа за него. Боя се.

— От какво се боиш?

— От него. От себе си. Не зная. Имам чувството, че не мога отново да се подчиня на някой човек.

— Тогава ми се струва, че не го обичаш истински.

— Какво? — възкликна Дейзи.

— Не мисля, че наистина го обичаш — повтори Адора.

— Как можеш да кажеш такова нещо! Точно ти от всички хора.

— Аз никога не съм била влюбена — призна си Адора, — но не мога да си представя, че няма да вярвам на съпруга си, така както ти не вярваш на Тайлър.

— Не че не му вярвам.

— Не бих се поколебала да му поверя живота си и всичко, което притежавам.

— Ами ако той започне да ти казва какво да правиш, какво да мислиш?

— Не би ми казвал. Би ме съветвал. А ако не разбера, ще ми обяснява, докато ми стане ясно.

— Ами ако все още не си съгласна?

— Ще ми позволява да правя така, както аз искам, докато това е възможно.

— А кой ще реши докога е възможно?

— Той.

— И ти ще приемеш това?

— Разбира се. След като веднъж съм му поверила живота и собствеността си, не е толкова трудно да му повери и всичко останало. Ти си поверила живота си на Тайлър, нали?

— Разбира се. Той вече няколко пъти ме е спасявал.

— Тогава не разбирам защо…

Гай се втурна в стаята:

— Колата е готова. Време е да тръгваме.

На Дейзи й се искаше да му каже, че е променила решението си и в края на краищата няма да тръгне с него. Чувствата й бяха в такава бъркотия, че не вярваше да изтърпи настойчивите му молби още няколко часа.

Но усмивката му беше толкова обещаваща, а Адора я гледаше така умолително, че Дейзи реши да тръгне с него. В края на краищата, беше го помолила да се грижи за ранчото й. Да прекара няколко часа с него, беше малка цена за всичката работа, която той ще трябва да свърши след това.

Тя отказваше да приеме предложението на чичо си да се съгласи да продаде ранчото си на господин Кокрейн. Все още се чувстваше замаяна от така внезапно придобитите богатство и семейство. Струваше й се като сън. Ранчото и Тайлър представляваха действителността. Трябваше да се държи за нея. Това ще й даде възможност да се оттегли някъде, ако всичко друго се разпадне.

— Наистина не е необходимо да ходим до ранчото — каза Дейзи, като стана. — Мога да ти кажа всичко, което ти е необходимо.

— Не бих могъл да поема тази отговорност, докато не ми покажеш точно какво искаш. Може да те няма с години.

Така че Дейзи остави Гай да я придружи до закритата кола. Тя би предпочела двуколка. Не обичаше да бъде затваряна. Днес тази кола представляваше живота, който би водила като негова съпруга. Не съжаляваше, че му е отказала. С него никога не би могла да бъде щастлива. Чудеше се как не е разбрала това още от самото начало.

Може би защо винаги е очаквала, че ще се омъжи. Гледаше на женитбата с Гай като на възможност да бъде свободна, но Тайлър й беше показал какво значи истинска свобода.

Вярно, той постоянно й казваше какво да прави и често пренебрегваше желанията й, дори заповедите й, но това винаги е било заради безопасността и доброто й, точно както Хен правеше за Лаура. Тя обвиняваше Тайлър, че забравя колко пъти е правила точно това, което е казвал, но самата тя беше виновна, защото забравяше колко пъти той е пренебрегвал собствените си интереси, за да се грижи за нея. Беше й дал кътче от хижата си, безброй много часове от времето си, беше й посветил голяма част от мислите си. Носеше й топла вода за банята, грижеше се за нейното сърне, хвана крадците на добитъка й, напусна участъка си, за да й помага в ранчото, дори рискува живота си, за да я защити от убийците.

Дейзи се почувства крайно глупава. Как можеше да не разбере колко много е дал той от себе си, повече, отколкото тя се опасяваше да не изгуби?

Чувстваше се зле. Страхуваше се. Беше направила всичко, което е по силите й, да го прогони. Най-после може да е успяла.

— Реши ли колко ще стоиш в Ню Йорк? — попита Гай. Той седеше в колата до нея. Един от слугите на Кокрейнови караше конете.

Не искаше да разговаря с Гай. Имаше нужда от време да си помисли. Искаше да види Тайлър.

— Чичо мисли, че трябва да се срещна със семейството на майка си, преди да реша. Може най-накрая да се върна пак тук, за да избягам от всичките си роднини.

Тя не се шегуваше. Чичо й вече се опитваше да подрежда живота й. Очакваше, че семейството на майка й ще направи същото.

Установи, че мисли за Тайлър като за убежище. Имаше едно ужасно чувство, че ще й е много по-трудно като богата млада жена с много роднини, готови да помагат, отколкото като бедна жена.

— Иска ми се да си помислиш отново — каза Гай. — Ню Йорк не е като Албакерк.

— Ако там не съм щастлива, мога да отида никъде другаде.

— Да се върнеш тук?

Тя не знаеше. Думите на Адора отекваха в главата й: „Не мога да си представя, че няма да вярвам на съпруга си, така както ти не вярваш на Тайлър.“ Нима тя наистина не вярваше на Тайлър и ако беше така, защо не можеше да му повери щастието си така изцяло, както му беше поверила живота си?

Без предупреждение Гай се обърна към нея и взе ръцете й:

— Омъжи се за мен — настоятелно каза той. — Аз ще те заведа навсякъде където поискаш. Можем да живеем в Ню Йорк или да пътуваме в чужбина. Всичко, което поискаш. Само трябва да кажеш.

— Гай, вече ти казах, че…

— Зная какво каза, но грешиш. Аз наистина те обичам. И зная, че ти също ще ме обикнеш. Ще се постарая да ме обикнеш.

Тя се опита да измъкне ръцете си от тези на Гай, но той здраво ги държеше.

— Не бъди глупав, Гай. Знаеш, че баща ти очаква ти да поемеш нещата тук. Ти вече въртиш половината от работата му. Приятелите ти са тук. Всичко, което обичаш, е тук. Навсякъде другаде ще бъдеш нещастен.

— Няма да съм нещастен, докато съм с теб.

Той се опита да я прегърне, но Дейзи лесно го възпря. Тя беше по-едра от него и след седмиците, прекарани на седлото, беше станала по-силна.

— Не ме обичаш — каза тя. — Самоубеждаваш се, че е така.

— Как можеш да го кажеш, след като продължавам да ти повтарям, че те обичам?

— Защото зная какво значи да обичаш — каза Дейзи. Най-накрая се принуди да му каже това, което се опитваше да скрие от него.

— За Тайлър Рандолф ли говориш?

— Да.

— Но ти каза, че няма да се омъжиш за него.

— Няма, но той ме обича и ми го показва по начини, за които ти дори не си сънувал.

— Как?

Дейзи не знаеше откъде да започне:

— Бих могла да ти кажа за седмицата, през която той се грижеше за мен, постави нуждите и удобството ми над своите или тези на брат си. Но едва след като заряза търсенето на злато, за да ми помага в ранчото, аз осъзнах колко много ме обича. Изостави нещо, което е било негова амбиции в продължение на три години, за да ми помага.

— Мога да променя целия си живот заради теб — започна да спори Гай.

— Свикнал е да взема решения, без да се съобразява с никой, но цели две седмици успя да се въздържи да не ми каже дори веднъж какво да правя.

— Никога не съм ти казвал какво да правиш.

— И никога не ме докосна, въпреки че отчаяно искаше да ме люби.

— Не бих си и помислил да те насилвам.

— Когато ме погледне или изрече името ми, това е като ласка. Има нещо особено в гласа му, в очите му, в начина, по който ме докосва. Никой мъж досега не ме е докосвал така.

— Мисля, че каза, че той никога…

— Никога не би приел отказ. Казва, че ще чака деня, в който ще бъда негова жена.

— Аз също съм го правил — каза Гай.

— Съжалявам, Гай, но не те обичам. Няма да ти бъда добра жена. Знам, че би направил всичко за мен, но малко след като се оженим, ти ще искаш да правиш това, което си правил и преди, да мислиш и да чувстваш нещата така, както преди. Не искам да се променяш заради мен. Искам да намериш жена, която ще те обича такъв, какъвто си.

Гай стисна още по-силно ръцете й:

— Защо не ми повярваш, че те обичам?

— Гай, казах ги…

— Не можеш да обичаш Тайлър Рандолф повече от мен. Въпреки че семейството му е богато, той не е нищо друго, освен планински човек. Не можеш да имаш нищо общо с него.

— Няма смисъл да го обсъждаме повече. Не трябваше да идвам с теб. Хайде да ходим в ранчото, да видим това, което трябва, и да се връщаме в града.

— Не разбирам защо не искаш да се омъжиш за мен.

— Опитвах се да ти обясня. Ти просто отказваш да разбереш.

— Много добре разбирам — каза Гай. — Ти не си с всичкия си. Не мога да те оставя да направиш нещо, за което ще съжаляваш.

— Гай, няма да се омъжа за Тайлър. Заминавам за Ню Йорк.

— Още по-зле. Мястото ти не е там. Чичо ти ще те накара да се омъжиш за някой богат негов приятел, който изобщо няма да те разбира.

— Сега вече ти се държиш глупаво.

Гай пусна ръката й и се облегна на възглавниците на седалката. Всички емоции, които придружаваха молбата му, изчезнаха внезапно. Той изглеждаше почти спокоен:

— Съжалявам, че ще трябва да направя това, но ти сама си го изпроси.

— Какво съм си изпросила? Гай, думите ти нямат смисъл.

— Опитах се да те накарам да разбереш, но ти не искаш.

— За какво говориш?

— Отиваме към ранчото, но колата ще продължи до Берналило, където един свещеник чака да ни венчае.

— Сигурен ли си, че не ти досаждам с всички тия приказки за пари? — каза Хен, а лицето му бе изкривено в гримаса. Той очевидно беше загубил търпение към брат си.

Тялото на Тайлър беше във всекидневната на Лаура, но ума му беше с Дейзи и Адора Кокрейн. Той не харесваше, че Дейзи е в семейство Кокрейн. Остави я да отиде там само защото Регис Кокрейн го нямаше. Не го интересуваше колко пари е взел Мадисън за неговата златна мина. Нито искаше да слуша за цените на земята в Денвър и Сан Франциско или кои части от града ще се превърнат в най-добрите търговски центрове. Нищо от това нямаше значение, когато Дейзи заминава за Ню Йорк.

— Ти ми помогна изключително много. Не е в твой стил да си правиш толкова много усилия заради мен.

— Няма да го направя втори път — подхвърли Хен. — Изглежда, не мога да задържа вниманието ти и пет минути.

— Тревожи се за Дейзи — обясни Лаура.

— Зная, че се тревожи за Дейзи. Тревожи се за тази жена, откакто се появи тук, но нищо не прави за това. Ако съдя по думите й, на нея й е дошло до гуша от него.

— Тя няма това предвид.

— Тогава защо ще го казва?

— Объркана е.

— Аз също съм объркан, но не разправям неща, които не мисля.

— Каза, че няма да помогнеш на Тайлър, а знаеш, че не е така.

— Няма да му помогна, ако не се измъкне сам от унинието си.

— Не съм унил — каза Тайлър. — Ядосан съм.

— Това да не би да е по-добре?

— Ядосвам се за нещата, докато измисля как да ги оправя. Унивам, когато не намирам начин.

— Сигурен ли си, че има разлика?

Тайлър се ухили:

— Да. Вероятно се чувствам така, както ти, когато откри, че Лаура е напуснала града.

— Тогава Господ да ти помага — каза Хен, като стана. — Време е да водя момчетата на езда. Тази ще им е последната. Утре се връщаме у дома.

— Съжалявам, че те оставяме точно сега — каза Лаура, след като Хен и момчетата тръгнаха, — но много отдавна не сме се прибирали вкъщи.

— Вече направихте достатъчно.

— Аз нищо не съм направила, освен да слушам и двама ви. — Тайлър изведнъж погледна към нея. — Ако това ще те успокои, тя е също толкова нещастна, колкото си и ги.

— Тогава защо, за бога…

— Заради начина, но който баща й се е отнасял към нея и майка й. Тя се страхува, че всички бракове са като този. Тя те обича и иска да бъде с теб, но след като е придобила свободата си, се страхува да не я загуби.

— Не знае ли, че никога не бих се отнасял с нея така?

— Не мисля, че все още е сигурна. Очевидно баща й се е кълнял, че обича нея и майка й, но винаги е налагал мнението си. Тя вероятно си мисли, че е естествено мъжете да тиранизират жените.

— Ако се страхува от тирания, по-добре да стои настрани от чичо си. Той й е приготвил една хубава позлатена клетка.

— Какво искаш да кажеш?

— Намислил е да я обвърже със себе си: обществено и финансово.

— Дейзи е твърде умна, за да се остави.

— Не и когато е прекалено заета да наднича през рамо, за да види дали не я преследвам.

— Тогава остави й малко пространство.

— Не мога. Тя си мисли, че знае какво става, но не е така.

— Как мислиш да оправиш това?

— Най-напред ще й попреча да отиде в Ню Йорк.

— Как?

— Не зная, ако трябва, ще я отвлека.

Лудо чукане по вратата попречи на Тайлър да види загрижената бръчка на челото на Лаура. Той отвори и видя Адора Кокрейн да стои с побеляло, изкривено от страх лице.

— Той отвлече Дейзи. Ще я принуди да се омъжи за него и вината за това е изцяло моя. — Тя избухна в сълзи.