Двойни игри

16

— Приличаш на човек, който се е приличал на истинско слънце — отбеляза Хансън.

— Бях в Кий Уест — поясни Демарко.

Самолетът му беше кацнал едва преди час. Дойде тук направо от летището и, както се оказа, точно навреме. Хансън беше спрял компютъра и заключваше служебната си каса, готов да напусне кабинета си. Полетът на Демарко действително закъсня поради засилените мерки за сигурност на летището в Маями. Заради опита за отвличане на самолета от Ню Йорк за Вашингтон проверяваха дори личния багаж на пътниците, независимо от дестинациите.

— Кий Уест! — замечтано промълви Хансън. — Колко хубаво звучи, особено предвид факта, че сутринта тук беше под нулата.

— Наистина ли? — Демарко нямаше желание да обсъжда с Хансън нито времето, нито кратката си ваканция. — Бих желал да ме запознаеш по-подробно със случая — както преди време със случая „Реза Зариф“.

— О, не знам — поклати глава Хансън. — Генералът ми даде разрешение да те осветля по случая „Зариф“, но за другия не е казал нищо. Освен това доста си закъснял.

— Въпросът с генерала е уреден — излъга Демарко. — Ако искаш, обади му се.

Беше готов да се обзаложи, че сътрудниците на Анди Банкс ненавиждат контактите с шефа си — един нелюбезен и прекомерно взискателен грубиян.

Хансън внимателно го погледна, сякаш усетил лъжата.

— Няма — неохотно промърмори той. — Ще приема, че наистина си го направил. Но нещата са почти същите като при Реза. Ако си прочел сутрешните вестници, значи знаеш почти всичко.

Хансън действително му разказа това, което пишеше във вестниците. Преди двайсет и пет години Юсеф Халид емигрирал от Сомалия заедно с родителите си. Получил американско гражданство, а после завършил компютърни науки в щатския университет на Колорадо. В продължение на девет години работил в нюйоркския филиал на Ай Би Ем, след което станал жертва на рутинните корпоративни съкращения. В момента работата му най-вероятно върши някое начетено момче в Индия. Но Юсеф не приел тези обяснения. Той бил дълбоко убеден, че е бил уволнен, защото е чернокож и мюсюлманин, и завел дело срещу компанията. Преди около седмица бил уведомен, че делото ще отнеме някъде между две и три години, преди да се стигне до решение. Три месеца след уволнението му предложили една-единствена работа: да прави кафе за хора, които нямат никаква нужда от кофеин. Приятелите му заявили пред ФБР, че Юсеф бил депресиран, гневен и абсолютно убеден, че е жертва на расова и религиозна нетърпимост.

Някъде по същото време конгресменът Чарлс Кантрел от 14-и нюйоркски избирателен район, предоставил на ФБР две писма, изпратени му лично от Юсеф. Първото съдържало любезна молба за помощ, а второто — получено около месец по-късно, било изпълнено с яростни нападки. Кантрел бил наречен предател и лицемер, който усърдно защитавал интересите на голямата корпорация, но без да го е грижа за обикновения гласоподавател. Което си беше чистата истина. Ай Би Ем бе спонсор на много политически инициативи, за разлика от Юсеф. Писмото завършвало с изявлението, че Шекспир е прав само наполовина — трябва да избием не само управниците, но и всички законотворци! А накрая от ФБР разбрали, че преди четири години Юсеф взел шест урока по пилотиране, но така и не е стигнал до изпит.

Във ФБР просто съпоставили фактите: обиден на държавата мюсюлманин + уроци по пилотиране + писмо до член на Конгреса, в което се заявява, че всички законотворци трябва да бъдат ликвидирани. Следвало логичното заключение, че Юсеф бе планирал да разбие самолета в сградата на Капитолия. А поради факта че самолетът имал разрешение за кацане на летище „Роналд Рейгън“, той би могъл спокойно да навлезе в зоната, забранена за полети, и да се забие в Капитолия, без да остави на въздушната охрана време за реакция.

За Демарко имаше една съществена разлика между Реза Зариф и Юсеф Халид: мотивът на Халид беше налице, далеч по-валиден и по-реален от този на Реза. Зариф просто беше превъртял, вземайки решението да стане камикадзе, докато гледната точка на Халид изглеждаше достатъчно логична — той е смятал, че е несправедливо уволнен заради предразсъдъци, а писмото до конгресмена и делото, което завел, не довели до нищо. Разбира се, решението да отвлече самолет с намерението да го забие в Капитолийския хълм, бе абсолютно ирационално, но мотивите все пак бяха налице.

Разсъждавайки по този начин, Демарко стигна до още една съществена разлика между Зариф и Халид — последният, слава богу, не беше избил семейството си. Съпругата и трите му деца си бяха живи и здрави.

— ФБР откри ли някаква връзка между Реза Зариф и този похитител? — попита на глас той. — Например телефонни контакти, писма от една и съща джамия, имейли, общи приятели?

— Не, макар че доста се ровиха — отвърна Хансън.

— Откъде е взел пистолета, който е успял да скрие от охраната?

— Е, това е въпросът за шейсет хиляди долара — въздъхна Хансън. — Именно оръжието кара ФБР да мисли за съучастници — от Ал Кайда или други, които са се свързали с Юсеф и са го убедили да осъществи операцията. Защото това оръжие е доста специално. Експертите на ФБР са на мнение, че поне една от частите е произведена в Индия, а направата на пластмасовите компоненти изисква високотехнологична апаратура. Такъв пистолет със сигурност не можеш да си купиш в никой оръжеен магазин.

— А от човек като Дони Крей? — погледна го в очите Демарко.

— Изключено — отвърна Хансън и започна да облича палтото си. — Крей не разполага нито с апаратура, нито с ноу-хау за направата на подобно оръжие. — А за твое сведение Бюрото никъде не откри отпечатъци на Крей — нито в къщата на Халид, нито в колата му, нито върху оръжието.

— Но връзки с терористични групировки също не са установени — възрази Демарко.

— Все още не. Но имай предвид, че това се случи само преди два дни. Слушай Демарко, сега нямам време, защото трябва да…

— Бюрото успя ли да издири Дони Крей?

— Да. Откриха тялото му.

Хансън уви оранжев шал около врата си и тръгна към вратата, но Демарко остана седнал.

— Тялото му? — попита той.

— Да. Събитията са се развили точно както ти казах. Крей закачил караваната на пикапа си и потеглил на юг, използвайки второстепенни пътища. Тръгнал в деня, в който всички пътни настилки бяха адски заледени. Пикапът и караваната били открити в някакво дере от случаен ловджия. Вратът на Крей бил счупен, а главата на приятелката му избила предното стъкло. Били без колани, а пикапът му бил толкова стар, че нямал дори въздушни възглавници. Слушай, аз наистина трябва да хвана…

— Следователно ФБР не е успяло да установи, че именно Крей е продал пистолета на Реза.

— Е, мъртвец се разпитва малко трудно. Но вероятността той да му е продал пистолета си остава далеч по-голяма от предположението, че се е появил в дома на Зариф в качеството си на терорист или на някакъв представител на Ал Кайда. А сега наистина трябва да вървя!

Демарко му благодари и го последва по коридорите към изхода на сградата. Дори не направи опит да го догони, готов да се обзаложи, че тоя тип развива най-висока скорост, именно когато напуска работното си място.

Гледайки след бързо смаляващата се фигура на държавния служител, той стигна до заключението, че може да докладва на Махоуни за изпълнението на задачата. Проучването на Реза Зариф приключи. Не беше открил никакви пропуски в разследването на ФБР и по двата случая, връзка между Реза и Юсеф Халид очевидно не съществуваше.

Но в главата му продължаваше да се върти тревожната мисъл, че Дони Крей беше умрял, преди ФБР да успее да го разпита. И тази мисъл дълбаеше мозъка му като кълвач.