Двойни игри

27

В неделя сутринта Махоуни седеше пред телевизора, загърнат в избеляла хавлия. С чаша кафе, примесено с бърбън, в ръка, той гледаше интервюто на директора на ФБР Кевин Колиър, който правеше всичко възможно, за да изплаши до смърт американската общественост.

Този човек адски приличаше на някогашния му бостънски териер — същите кървясали и изцъклени очи и тъпа муцуна — сякаш не беше някакво жалко животинче с глава на двайсетина сантиметра от земята, а могъщ и кръвожаден мастиф. Колиър обясняваше на водещия Тим Ръсърт, че според Бюрото в САЩ действат няколко професионални терористи на Ал Кайда, които издирват недоволни от живота американски мюсюлмани и ги убеждават да извършват терористични актове.

Разбира се, Колиър не пропусна да увери телевизионните зрители, че въпреки огромните трудности той и неговите агенти правят всичко възможно да открият и обезвредят тези престъпници. Но работата им щяла да бъде много по-лесна, ако външните граници на страната станат по-малко пропускливи — една тежка задача за генерал Банкс от Министерството на вътрешната сигурност. Това беше прозрачен намек, че ако граничните и митническите служби, които работеха за Банкс, си вършеха работата както трябва, малко от споменатите терористи щяха да успеят да проникнат в САЩ. След което Ръсърт попита дали приемането на законопроекта на Бродрик ще улесни работата на ФБР и Колиър категорично го потвърди.

— Господин директор, законопроектът на сенатор Бродрик вече е внесен в Камарата на представителите — продължи водещият. — Но моите източници сочат, че членовете на Камарата не бързат особено да го поставят на гласуване. Какво е вашето мнение?

Колиър отговори умно, посочвайки, че той е само полицай, а гласуването на законите е работа на председателя. Махоуни побесня и му се прииска да бръкне в телевизора и да удуши ококорения негодник.

Но източниците на Ръсърт имаха право — Махоуни действително правеше всичко възможно да задържи законопроекта максимално дълго на ниво комисия — разбира се, действайки подмолно. За председател на комисията назначи Джеймс Брайс — конгресмен от Масачузетс, който му се подчиняваше безпрекословно. Заповедта му беше законопроектът да бъде разнищен докрай, да се оспорва мястото на всяка точка и запетая, а накрая да се поиска мнението на осемдесет и пет души експерти. На практика Махоуни беше в състояние да държи вечно даден законопроект в съответната комисия, но тук случаят беше по-особен — глупостите на Бродрик бяха привлекли прекалено силно медийно внимание. Брайс щеше да изпълни заповедта му без никакви възражения, но Махоуни си даваше сметка, че забавянето не може да се проточи безкрайно.

На следващия ден той се появи в Капитолия в настроението на пробудена насред зима мечка и първата му работа беше да привика Демарко, за да си го изкара на него. Естествено, това предизвика негодуванието на служителя за специални поръчения. Най-малко пет-шест хиляди щатни агенти на ФБР се занимаваха с издирването на терористи. Бюрото разполагаше с всичко — жива сила, опит, техника и власт. Освен това се радваше на пълната подкрепа на Министерството на вътрешната сигурност, а АНС вероятно вече подслушваше всички мобилни телефони в Америка. ЦРУ също участваше, опитвайки се да разкрие връзки на терористите с атентатите в чужбина. Но най-вероятно агентите му слухтяха и вътре в страната, какъвто им беше навикът. Оттук възникваше и логичният въпрос: след като всички тези държавни институции с хиляди добре подготвени служители не могат да открият доказателства за заговор, как, по дяволите, да го направи Демарко?!

На което председателят спокойно отговори, че всички споменати държавни институции са твърдо убедени, че Ал Кайда стои зад последните терористични нападения. Единственото изключение бил той, Джон Махоуни, но това съвсем не означавало, че е готов да си сложи главата в торбата, като го признае пред онези, от които зависят нещата. Много по-лесно му беше да стовари тоягата върху бедната глава на своя подчинен, педантично изброявайки всичко, което той не беше успял да свърши: не беше доказал, че Дони Крей е замесен в нещо повече от продажбата на незаконно оръжие на Реза Зариф; не беше открил конкретни доказателства, че някой е притиснал извършителите на терористични актове да се обърнат срещу собствената си страна; и накрая — не беше открил нищо около покойния Роли Патерсън, което да доказва, че този човек е нещо по-различно от героя, когото Махоуни лично беше наградил с орден.

— Кажи ми каква ще е следващата ти стъпка, по дяволите? — изрева в заключение председателят.

— Надявах се, че вие ще ги убедите да направят аутопсия на Роли — отвърна Демарко. — Просто за да се уверим, че е починал от естествена смърт.

Махоуни мълча в продължение на цяла минута.

— Добре — въздъхна най-после той. — Това може да се уреди. Ще звънна на началника на охраната и ще му кажа, че тъй като Роли беше един от нас и ликвидира онзи терорист, те трябва да го резнат, за да се уверят, че някой от Ал Кайда не е боднал Роли с отровна спринцовка. А той не е човек, който ще замеси името ми.

— Има и още нещо — промърмори Демарко.

— Какво?

— Искам аутопсия и на Дони Крей. Трябва да сме сигурни, че си е счупил врата при автомобилна катастрофа.

— Ама ти за кого ме вземаш? — ревна Махоуни. — Да не съм губернатор на Вирджиния?! Мога да уредя аутопсията на Роли, но тази на Крей е абсолютно извън моите правомощия!

Нищо не беше извън правомощията на Махоуни. Той просто не искаше да предприеме нищо, свързано с атентатите, което да привлече вниманието на медиите. Достатъчно му беше, че познава Реза Зариф и умишлено бави законопроекта на Бродрик.

— Но ти си прав — добави с внезапно омекнал тон председателят. — Те са длъжни да проверят как точно е умрял онзи тип. А ти трябва да измислиш как да стане това.

Демарко изобщо не си направи труда да възразява. От опит знаеше, че с това нищо няма да спечели. Поведението на председателя се определяше единствено от личните му интереси. Демарко не възрази и по още една причина — надяваше се, че Патси Хол, новата му позната от АБН, ще успее да направи нещо по въпроса.

Но преди да се види с нея, трябваше да свърши още нещо.

Трябваше му помощ.

Той седна зад бюрото си и посегна към слушалката с намерението да се обади на Ема. В същия момент телефонът иззвъня и той се стресна.

— Обажда се мисис Дрейк от офиса на сенатор Бродрик — прозвуча женски глас в мембраната. — Сенаторът би желал да ви види точно в единайсет.

О, боже.

Офисът на Бродрик се намираше в Дърксън Билдинг. Демарко влезе и се представи на администраторката, която беше най-близо до вратата — младо момиче със сламеноруса коса, чийто акцент го накара да мечтае за цъфнали магнолии, ментов джулеп и прекрасна компания. Можеше да бъде безнадеждно влюбен в италианска прелюбодейка от Куинс, можеше да бъде омаян от сладката учителка от Айова, но в сърцето му винаги имаше запазено място за блондинки с южняшки акцент, които неизменно повдигаха либидото му. Младата дама вдигна слушалката, натисна някакъв бутон и съобщи за появата на мистър Демарко. Пет минути по-късно той последва двете загорели бедра, които го поведоха по вътрешен коридор.

Мъжът в просторния кабинет не беше сенатор Бродрик, а висок и строен чернокож, малко над четирийсет, с издължен нос, къса коса и добре оформена брадичка. Веждите му бяха леко извити и в съчетание с брадичката, му придаваха вид на красив, но мрачен дявол.

Той не стана от мястото си зад бюрото, не му протегна ръка, а просто посочи стола пред бюрото.

— Сядайте, Демарко. Аз съм Ник Файн, шеф на канцеларията на сенатор Бродрик.

— Доколкото ми е известно, сенаторът е пожелал да ме види — отвърна Демарко.

— За ваш късмет сенаторът изобщо не знае кой сте, а аз съм на мнение, че е във ваш интерес нещата да си останат така.

Демарко се ядоса. Тоя тип беше използвал името на Бродрик, за да го привика в Дърксън Билдинг! Той не правеше изключение от повечето служители в Капитолия, които тутакси хукваха към кабинета на сенатора, пожелал да ги види, но ако му бяха казали, че го привиква някакъв сътрудник на Бродрик, най-вероятно изобщо нямаше да му обърне внимание.

Файн не си направи труда да изчака реакцията му и разтвори папката пред себе си.

— Вашето досие е доста, хммм, лаконично — хладно обяви той. — В него пише, че сте юрист, назначен в Камарата на представителите на длъжността специален съветник. Не е посочено на кого сте пряко подчинен, а длъжностната ви характеристика се изчерпва с два реда безсмислици, от които изобщо не става ясно с какво всъщност се занимавате. Надявам се да ме осветлите по този въпрос, мистър Демарко. Какво работи един специален съветник?

Титлата на Демарко, приблизително копие на която беше изписано със златни букви на вратата на кабинета му, беше измислена от Махоуни и действително беше пълна безсмислица. За да получава заплата от федералното правителство, той трябваше да бъде държавен служител. Но Махоуни не искаше да се разчува, че работи за него, и затова измисли въображаемата длъжност, нямаща нищо общо с председателя на Камарата на представителите. След това прикачи към нея неразбираемата титла и я предаде в ръцете на някакъв дребен бюрократ, който отговаряше за създаването на щатни бройки в законодателния орган на правителството. В резултат Демарко започна да получава чек на всеки две седмици, но — както този Ник Файн бе успял да установи — никой не беше в състояние да каже точно с какво се занимава и за кого работи.

В отговор на логичния въпрос Демарко само сви рамене.

— Работя точно това, което е написано. Аз съм специален съветник, който отговаря за контактите, имащи отношение към работата на Конгреса.

След което си отбеляза наум, че за пръв път използва думичката „отговаря“.

Файн мълча в продължение на цяла минута, заковал очи в лицето му.

— Не се прави на умник, Демарко — отбеляза най-после той.

Той издържа на погледа му, но не каза нищо, обзет от мрачното предчувствие, че го чакат неприятности.

— Чувам, че задаваш въпроси за терористичните нападения, сполетели страната през последната седмица — хладно продължи Файн. — Бих искал да знам кой ти е дал право да ги задаваш.

„Когато можеш, винаги казвай истината — обичаше да повтаря Махоуни. — Това е единственият начин да не забравиш лъжите, които ръсиш.“ Спомнил си тази мъдрост, Демарко каза:

— По принцип се занимавам с по-деликатни въпроси. Когато някой член на Камарата има нужда от информация, но не желае да замесва хора от екипа си — най-вече при контакти с други правителствени органи, — той обикновено се обръща към мен. Така се случи и при конкретния случай: един конгресмен ме помоли да потърся повече подробности за терористичните нападения.

— Кой конгресмен?

— Не мога да ти кажа. Мога да му предам — или да й предам, че проявяваш интерес. А ако той, или тя, реши да ти каже, ще се свърже директно с теб.

— Глупости — мрачно поклати глава Файн. — Ако член на Конгреса иска да научи подробности за нападенията, той директно ще се свърже с ФБР. Освен това дейността на Конгреса винаги е пряко свързана с държавните институции. Ето защо ми е трудно да повярвам, че имат нужда от някой като теб да им върши работата.

Полуистината не свърши работа и Демарко реши и той да зададе един въпрос.

— А ти защо се интересуваш с кого контактувам?

По лицето на Файн пробяга усмивка, сякаш не можеше да повярва на подобна наглост.

— Вероятно знаеш, че сенатор Бродрик е оглавил борбата на Америка срещу радикалните мюсюлмани. Той е единственият човек в тази администрация, който се опитва да направи нещо, а не само да хленчи. Неговият законопроект има фундаментално значение и дебатите върху него са нещо напълно естествено. Но след като се запознах с естеството на въпросите, които задаваш, останах с впечатлението, че искаш да мътиш водата. Струва ми се, че се опитваш да изградиш сценарии, които не съвпадат с доказателствата за споменатите терористични нападения. Според мен се стремиш да заблудиш американския народ за случилото се.

Да заблудиш американския народ?! Демарко не разполагаше с властта да заблуждава когото и да било. А и какви ги дрънкаше този Файн? Откъде знаеше какви въпроси е задавал?

— Виж сега…

Файн обаче не му позволи да довърши.

— Ще ти кажа и още нещо — вдигна ръка той. — Всеки законопроект се приема трудно, независимо за какво се отнася. Моята работа е да помогна на сенатор Бродрик за приемането на неговия законопроект. Никак не ми харесва фактът, че ми пречат хора като теб — хора без никакви правомощия.

— Отиваш твърде далеч — поклати глава Демарко и, придържайки се към правилото, че всяка лъжа трябва да бъде последователна и логична, побърза да добави: — Един конгресмен прояви любопитство към определени подробности и това е всичко. Изобщо не се опитвам да преча на законодателния процес, а още по-малко имам за цел да заблуждавам някого. Аз просто…

— Един конгресмен значи — отново го прекъсна Файн. — Току-що си спомних, че председателят е близък със семейството на един от терористите. Той ли ти възложи разследването на инцидентите? Ние сме наясно, че Махоуни е противник на законопроекта.

Навлизаха в опасна територия.

— Председателят не ми е възлагал нищо — отсече Демарко и решително се изправи. — Съмнявам се, че изобщо ме познава.

— Още не сме свършили — спря го Файн.

— Напротив.

— Не знам каква игра играеш, Демарко, но бъди сигурен, че тя ще бъде прекратена! Няма да ти позволя да пречиш на един толкова важен законопроект. А ако не ми кажеш за кого работиш, ще се обърна към ФБР с идеята да надникнат отблизо в твоето житие-битие. Защото имам всички основания да подозирам, че намесата ти в едно федерално разследване е криминално престъпление. Освен това ще поговоря с мой приятел от данъчната администрация и ще му препоръчам да хвърли едно око на доходите ти. Чух, че имаш къща в Джорджтаун и се питам как можеш да си я позволиш. Приятелят ми от данъчното със сигурност ще си зададе същия въпрос. Ще поискам и справка от Службата за управление на персонала (СУП), в която трябва да се уточни твоята длъжност и да се опише как точно си заработваш заплатата. Това като начало. Сигурен съм, че има десетки други начини да ти вгорчим живота, ако веднага не се скриеш там, откъдето си изпълзял!

Демарко се беше сблъсквал с куп чиновници като Файн — хора, които се криеха зад авторитета на началника си. Но този очевидно беше голям гадняр и се опитваше да постави нещата на по-високо ниво.

— Трябва да тръгвам, Ник — небрежно подхвърли той. — Ще поговорим някой друг път.

Това прозвуча добре, сякаш изобщо не му пукаше от заплахите на Файн. Всъщност обаче беше точно обратното: предпочиташе никой да не разговоря с ФБР и данъчните за него. Тези институции го безпокояха, но без да го плашат. Съвсем друго беше положението със СУП, една от задачите на която беше да определя заплащането на държавните служители. В тази служба се работеше по абсурдно стриктни правила, които до голяма степен определяха точно какви бяха функциите на служителите с неговата заплата. Ако СУП се вгледаше в работата на Демарко, той несъмнено щеше да бъде изваден от категорията, в която се намираше, а това със сигурност щеше да му отнеме възможността да поддържа къщата си в Джорджтаун, и без това ипотекирана до последната керемида.

На излизане се сблъска със самия сенатор Бродрик, който беше паркирал задника си на бюрото на русата администраторка и небрежно си бъбреше с нея. Зърнал Демарко, той се изправи и усмихнато му протегна ръка.

— Здравейте, аз съм Бил Бродрик. Предполагам, че вие сте от моя избирателен район, нали?

След всичко, което беше чувал за този човек, Демарко остана искрено изненадан от хлапашкия му външен вид и приятелското му непринудено поведение. И все пак първоначалното му впечатление беше: лека категория.

— Не, сър — поклати глава той. — Аз живея в района на Вашингтон. — После, подчинявайки се на внезапен импулс, вдигна дясната си ръка и издекламира: — „Без представителство няма данъци!“

Южняшката хубавица се изкиска, а по лицето на Бродрик се изписа объркване.

За разлика от петдесетте щата, окръг Колумбия нямаше свои представители в Конгреса. Макар и управляван от кмет и градска управа, той си оставаше под пълния контрол на Конгреса — финансов, правен и икономически. Това беше причината върху стъклата на много коли да се мъдри цитираният от Демарко лозунг, но Бродрик явно не беше запознат с настроенията на обикновените хора.

— Шегувам се, сенаторе — успокои го Демарко. — Казвам се Джо Демарко и съм служител на Конгреса. Беше ми приятно да се запознаем.

Преди Бродрик да реагира, Демарко намигна на момичето и се изниза навън.

Бродрик нахлу в кабинета на Файн, както винаги, без да почука — за огромно неудоволствие на обитателя му.

— Какво каза?

— Нищо — намръщи се Файн. — Някакъв конгресмен проявил интерес към подробностите около терористичните нападения и прочие глупости. Не каза кой е този конгресмен и защо се интересува.

— Ще ни създава ли проблеми?

— Не, той е просто нечий лакей. Лично аз подозирам, че някой в Камарата иска да се хване за сламка, за да забави приемането на законопроекта. Но аз ще държа този тип под око. Заплаших го, че ще превърна живота му в ад, и мисля, че това е достатъчно. Няма да ни създава проблеми.

— Надявам се да си прав, Ник — въздъхна Бродрик. — Нещата в Камарата започват да се задвижват и никак не ми се ще някой да ги блокира.

— Бъдете спокоен, сър.

Файн никак не обичаше да го нарича „сър“ — почти толкова, колкото да го нарича и „сенатор“.