Двойни игри

28

Макар и с редовно присъствие на политическата арена, Демарко никога не беше обръщал внимание на останалите играчи. За щастие познаваше хора, които го бяха правили. Бяха участвали в много двойни игри.

Например Реджи Хармън, алкохолизираният репортер на „Уошингтън Поуст“, който живееше тук открай време. В Сената имаше един състудент на име Паки Морис, който беше шеф на канцелария на някакъв младши сенатор от Мериленд. Вместо въздух Паки дишаше слухове и клюки и винаги знаеше кой срещу кого работи и защо. Но когато залогът беше наистина висок и се нуждаеше не само от клюки и сухи факти, а от прозрение и интуиция, той неизменно се обръщаше към Миранда Блум.

Миранда беше по-възрастна от Демарко, но по-млада от председателя. Като тийнейджърка, надарена с лице на супермодел, дълги бедра и страхотни гърди, тя беше стигнала до финала на конкурса „Мис Америка“. Спокойно би могла да се омъжи за някой прочут куотърбек от отбора на Университета на Мисисипи, да роди две прекрасни деца и да прекара останалата част от живота си в организирането на светски партита, на които да разказва как за малко се е разминала с титлата „Мис Америка“. Но освен с красиво лице и съвършено тяло, господ беше дарил Миранда Блум с изключителен ум, който тя използваше по най-добрия начин.

От дълги години насам Миранда беше лобист, при това от най-авторитетните — онези, към които се обръщат директори на големи корпорации, отчаяно търсещи тълкуването на някой текст от закона в своя полза. И тя го правеше. Никой не знаеше как, защото за тези неща не съществуваха наръчници, формули или точно определени правила. Тя действаше с дълбоко вроден политически инстинкт, който вероятно би могла да обясни единствено на хора като нея, но такива нямаше. Най-важното според Демарко беше едно друго нейно качество — тази жена познаваше абсолютно всички политици в столицата, при това по-добре от техните съпруги и любовници. Беше длъжна да ги познава така, за да може да ги накара да й свършат работа.

Доколкото му беше известно, Миранда имаше три брака зад гърба си, плюс безчет други любовни връзки. Демарко подозираше, че една от тях е била с Махоуни, защото веднъж се случи така, че невероятният й инстинкт я беше изоставил и тя извърши нещо, което в най-добрия случай би я тикнало в затвора, а в най-лошия просто би изчезнала. Тогава председателят му нареди да направи всичко възможно, за да я измъкне.

След заплахите на Ник Файн Демарко стигна до заключението, че трябва да поговори с Миранда. Уговориха си среща в бара на хотел „Сейнт Реджис“, който се намираше на Кей стрийт, близо до офиса й. Тя се появи облечена с бяла копринена блуза на „Версаче“ и червен костюм на „Сейнт Джон“, който не скриваше нищо от прекрасните й бедра. Носеше колие от перли и перлени обеци. Демарко не разбираше от дамска мода, но беше готов да се обзаложи, че всичко по нея — дрехи, бижута и обувки — струваше много повече от месечната му заплата.

Винаги му беше приятно да разговаря с Миранда. Тя му напомняше за мисис Робинсън от „Абсолвентът“, но не защото приличаше физически на покойната Ан Банкрофт, а защото излъчваше една особена, приятно цинична и едновременно с това земна сексуалност. Вероятно с помощта на добър хирург, тази жена остаряваше бавно и почти незабележимо. Изглеждаше толкова добре, че човек неволно си задаваше въпроса как е било възможно да остане само подгласничка в онзи отдавнашен конкурс, проведен в Атлантик Сити. Но най-много харесваше гласа й: дълбок, гърлен, с лек южняшки акцент, прелъстително дрезгав от цигарите и уискито. Демарко беше убеден, че този глас беше корумпирал много повече политици, отколкото парите на клиентите й.

— Какво знаеш за Ник Файн? — директно попита той.

— О, той е едно нещастно момче — отвърна тя.

— Какво означава това?

Трудно му беше да си представи, че някой може да изпитва симпатия към подобен тип.

— Сигурно знаеш, че преди да се прехвърли при Бродрик, той беше шеф на канцеларията на покойния сенатор Уингейт.

— Не, не знам.

— Е, сега вече знаеш. Започнал да работи за него веднага след колежа и така почти двайсет години без прекъсване. Но за лош късмет на Ник сенаторът живя прекалено дълго. На моменти съм имала чувството, че този човек никога няма да умре.

— Но какво общо…

— Уингейт, този славен дърт мръсник, бе обещал на Ник, че след като излезе в пенсия — а той изобщо не допускаше, че може да умре, — партията ще издигне кандидатурата на Ник за неговото място. Успял да го убеди, че републиканците се нуждаят точно от човек като него — млад, красив и сладкодумен чернокож политик, който несъмнено ще привлече гласовете на много афроамериканци. Двайсет процента от населението на Вирджиния са такива. През последните пет години Уингейт непрекъснато го уверявал, че мястото му е гарантирано и ще го получи веднага след като самият той се оттегли — направо към небето, както се оказа впоследствие…

— Но не го е получил — промърмори Демарко.

— Не. Когато Уингейт поел към великия небесен Конгрес, в партията решили, че изборът му е неподходящ — може би заради цвета на кожата му, но по-вероятно заради характера на Бил Бродрик, който е по-лесен за манипулиране.

— Но защо не е напуснал, след като са избрали Бродрик?

— Дочух, че той сериозно е обмислял подобен вариант. Имам информация, че е предложил услугите си на две солидни фирми на Кей стрийт. Откъдето и да го погледнеш, Ник Файн би бил истинска находка за всяка лобистка фирма — дълъг стаж в Капитолия, многобройни контакти и достатъчно ум, за да разбира какво и как трябва да се прави. Самата аз никога не бих го наела, но доколкото знам, той получил две сериозни оферти — с три пъти по-голяма заплата от сегашната.

— А ти защо не би го наела?

— Защото е от онези, които предпочитат да притискат хората с груба сила, вместо да ги убеждават със сладки приказки. Дълбоко в себе си таи една особена злоба, въпреки че прави опит да я прикрива. Може би защото си мисли, че ако не се беше родил беден и чернокож, нямаше да свири втора цигулка при Уингейт. Но каквито и да са причините, аз съм на мнение, че Ник не е човекът, който ще се впише добре в нашия малък клуб. Ние лобистите не ходим въоръжени, скъпи. Ние разчитаме на чара си и на парите на клиентите. А Ник, макар че е хубавец и умник, е напълно лишен от чар.

— Все още не разбирам — въздъхна Демарко. — След като толкова ненавижда Бродрик, защо не си е потърсил работа в някой мозъчен тръст или консултантска фирма? Или друго — защо просто не е напуснал, за да организира кампания срещу Бродрик?

Миранда не отговори веднага, тъй като бе уловила погледа на един висок мъж с посребрена коса на бара, хубавец като Кари Грант. Вдигна чашата с мартини за мълчалива наздравица и едва тогава отново насочи вниманието си към Демарко.

— Чух, че Ник се е срещнал с Кал Монтгомъри…

Председателят на Националния комитет на Републиканската партия.

— А също така и с Рик Уолтърс…

Лидерът на малцинството в Сената.

— Мисля, че тези момчета са го засипали с безброй обещания от сорта „имай търпение, и на теб ще ти дойде времето“. Но другият сенатор от Вирджиния също не е вчерашен… Имай предвид, че това са само догадки, сладурче. Не знам никакви подробности.

Което означаваше, че Миранда не бе спала с никой от участниците в тези срещи.

— Ами законопроектът на Бродрик? — подхвърли Демарко.

— Голяма работа, а? — усмихна се Миранда.

— Какво е участието на Файн?

— Бих казала, тотално. Бродрик е невероятен късметлия — ако можем да наречем късмет разминаването на косъм с вдигането във въздуха на Капитолия. Но именно Ники е човекът, който успя да придвижи този законопроект в Сената.

— Това мога да го приема — кимна Демарко. — Нима Бродрик действително е толкова лека категория, колкото изглежда?

— И да, и не — отвърна Миранда. — Човекът не е интелектуален гений, но е много амбициозен. Движи го груба, неудържима и бясна амбиция. Не личи от външния му вид, но такава жажда за власт не се среща всеки ден. А като прибавим и факта, че работи с още деветдесет и девет не по-малко жадни за власт негодници, нещата започват да се изясняват.

— Какъв иска да стане? Може би президент?

— Не. Всъщност да, разбира се, че иска да стане президент, но не това го мотивира.

— А какво?

— Съперничество в семейството.

— Ти ме будалкаш!

— Не. Бил Бродрик е класически случай на пренебрегнатото второ дете в семейството. Вниманието на баща му било изцяло насочено към двамата му братя. Единият е преуспяващ неврохирург, а другият, който живее на Западното крайбрежие, е истинска холивудска звезда и получава далеч повече покани за посещение в Белия дом от батко си Бил. Чувала съм, че ако споменеш братята му в негово присъствие, той те поглежда така, сякаш ще скочи и ще те удуши. Но днес, за пръв път, откакто е избран за сенатор, Бродрик е център на общонационален дебат и се радва на далеч по-голямо внимание от това, което получават братята му. Това няма как да не му хареса, повярвай ми.

Демарко забеляза, че Миранда отново поглежда към сивокосия хубавец на бара. Време за тръгване. Благодари за информацията и направи опит да плати сметката, но тя не му позволи, подхвърляйки, че само за обувки харчи повече от неговата годишна заплата. А накрая, когато той вече обличаше палтото си, небрежно подхвърли:

— Успя ли най-сетне да забравиш бившата си съпруга?

Той се засмя, седна отново и й разказа за ареста на братовчед си и невероятното нахалство на Мари, дръзнала да му поиска помощ. След което заключи:

— Да, определено се отървах от нея.

Миранда Блум дълго го гледа с прекрасните си тъмни всевиждащи очи.

— Това изобщо не е вярно, скъпи — прошепна тя и лекичко го потупа по ръката.