Двойни игри

68

Ема прецени, че в момента, в който Линкълн получи искането на Джубал Пю, той ще поръча убийството му. Едва ли щеше да го извърши лично.

— Линкълн е поръчал на някого да премахне Роли Патерсън — промърмори тя, обръщайки се към Демарко. — Много е вероятно същият човек да се окаже и убиецът на Уилям Бродрик.

— А също и този, който се опита да убие мен — кимна Демарко.

— Да. Ти извади късмет.

Планът на Ема беше да заловят убиеца на местопрестъплението с надеждата това да стане, преди да е убил Пю. За да избегне тежката присъда за опит за предумишлено убийство, този човек положително щеше да издаде Линкълн. От своя страна Линкълн, срещу обещание за по-лека присъда, щеше да пропее за поръчителите на терористичните атаки. Ема смяташе, че убиецът едва ли ще застреля Пю от триста метра разстояние, нито пък ще вдигне караваната му във въздуха. Разбира се, би могъл да го направи, но тя считаше, че това е малко вероятно. Линкълн със сигурност искаше да разбере дали Пю му е изпратил фалшива снимка, както и да научи името на свидетелката, която ги бе видяла на една маса. Затова убиецът щеше да измъчва Пю, за да се сдобие с въпросната информация. А те трябваше да го заловят по време на тези изтезания. Ема изобщо не се тревожеше, че междувременно Пю наистина можеше да пострада.

Да, планът беше прост, но ефикасен: убийците падат един след друг, като плочките на домино. Но и Ема, и Демарко съзнаваха, че изпълнението му няма да е лесно. Никой от тях не изказа на глас това, което мислеше: че животът на Пю е от второстепенно значение, важното беше да заловят човека, който щеше да се опита да го убие. Или вече го бе убил.

Демарко никога не беше участвал във военна операция. Но сега участваше, а генералът беше Ема.

В деня, в който Патси Хол изпрати снимката на Оливър Линкълн, Демарко, Ема и четирима мъже пристигнаха във Виктор, щата Монтана. Четиримата бяха бивши военни, а сега професионални бодигардове — всички до един лични познати на Ема. Техни клиенти обикновено бяха знаменитости, които се страхуваха от фанатизирани обожатели, или богаташи, посещаващи страни, в които отвличането срещу откуп бе всекидневие.

Ема ги представи на Демарко само с малките им имена: Боб, Стан, Хари и Стю. Бяха различни, но едновременно с това си приличаха. Стан и Стю бяха ниски и широкоплещести, с мускули на щангисти. Боб беше висок, мършав и плешив, а Хари нямаше отличителни белези — среден на ръст с обикновено телосложение. Общото между тях бяха очите. Всеки, който надникнеше в тях, щеше да открие, че докато са работили за Чичо Сам, тези мъже са отивали в ада и после са се връщали оттам. И нямаха нищо против да изминат този път още веднъж.

Приятелите на Ема се появиха в пълно снаряжение: с бинокли и очила за нощно виждане, с пистолети със заглушители 22-ри калибър. В допълнение всеки от тях носеше снайперна пушка, радиостанция и бронежилетка. Приличаха на военен отряд, готов на всичко.

Патси Хол заповяда на Пю да предаде на Линкълн да изпрати след две седмици четирите милиона до пощенска кутия в Харисбърг, щата Пенсилвания. На въпроса му защо срокът е цели две седмици, тя отговори, че толкова време ще бъде нужно на Линкълн да събере парите. Не му каза истинската причина: че две седмици са напълно достатъчни на Линкълн, за да планира убийството му. Тя лично щеше да прибере парите. Причините за това бяха две: първо, защото е опитен агент, който работи за правителството, и второ, защото Линкълн не я познаваше. На което, с типичната си доверчивост, Пю попита какво би й попречило да духне с неговия дял, оставяйки го да гние в Монтана. Патси само сви рамене, след което му обясни, че едно негово анонимно обаждане в централата на АБН щеше да бъде достатъчно. С простичкия въпрос как една доста непопулярна служителка на агенцията внезапно бе забогатяла.

После Хол му представи охраната — не лично, а по телефона. Обясни, че командир на екипа ще бъде Стан. Ема правилно беше преценила, че селяндур като Пю трудно щеше да приеме жена да отговаря за сигурността му. Пю остана с впечатлението, че ще бъде охраняван от четирима души, а не от шестима. Демарко и Ема щяха да останат в сянка.

След като в продължение на четири дни непрекъснато бе наблюдавал караваната, Демарко беше на път да полудее от скука. Вратът и ръцете му се покриха с червени плюски, причинени от ухапването на някакви гадинки. Нямаше представа какви са те, но хапеха като бесни. Стан и хората му обаче не показваха никакви признаци на неудобство или досада. Сякаш гадните насекоми изобщо не ги докосваха. Демарко имаше чувството, че ако им заповядат да влязат посред нощ в някое блато, те щяха да нагазят в него без никакво колебание и нямаше да мръднат оттам, докато пиявиците не изсмучат и последната им капка кръв.

Демарко беше в екип със Стан и Хари, които дежуреха от шест сутринта до шест вечерта. Ема предпочете втората смяна в компанията на Боб и Стю, тъй като предполагаше, че убиецът на Пю ще се появи през нощта. Придружаваха Пю и през деня, докато разглобяваше изхвърлени от употреба автомобили. Демарко стигна до заключението, че работата в гробище за коли беше ужасно досадна. Поне така изглеждаше отстрани.

След края на работния ден — някъде около четири следобед — Джубал отиваше в любимия си бар, където пиеше бира в продължение на три часа. После се прибираше в караваната и продължаваше да се налива. По нареждане на Ема, Стан го беше инструктирал да не се отклонява от обичайния си график. Целта й беше да улесни по всякакъв начин действията на убиеца.

По нейни изчисления този човек щеше да наблюдава Пю поне два дни. На третия, най-вероятно през нощта, щеше да проникне в караваната с намерението да изтръгне няколко нокти на нейния обитател. Възможно беше да го изведе на друго място, но това едва ли щеше да стане. Ема и хората от смяната й правеха всичко възможно да открият признаци на външно наблюдение, но засега без успех. Това беше тревожно. Стан и момчетата му бяха твърде опитни, за да изпуснат евентуалния наблюдател, а тя започваше да си мисли, че Оливър Линкълн се е отказал от идеята да премахне Пю.

На по-късен етап призна, че ако не бяха сексисти — включително и тя самата, — нямаше да провалят операцията.

На осмия ден от присъствието си в Монтана Демарко и Стан наблюдаваха склада за скрап от нисък, обрасъл с шубраци хълм. Професионалист до мозъка на костите, Стан непрекъснато оглеждаше околността с бинокъла и на всеки час се свързваше по радиостанцията с Хари и искаше доклад за положението в периметъра, наблюдаван от него. Демарко промърмори, че докато дебнат в тези храсталаци, може да ги ухапе змия. Стан посрещна забележката му с укорителен поглед.

Джубал сваляше огледалата от три току-що докарани коли. Сигурно печели добре от продажбата им, помисли си Демарко. Хората непрекъснато трошат огледалата си на влизане или излизане от гаражите. Преди три месеца самият той бе счупил огледалото на колата си при подобна маневра.

Някъде към единайсет и половина Джубал избърса ръцете си с парцала, който извади от задния джоб на гащеризона си, и тръгна към централния офис да обядва. Десет минути по-късно в склада влезе кола с инициалите на шерифската служба на окръг Равали. Ченгетата със сигурност проверяват редовно подобни места, където често се разглобяват крадени коли, помисли си Демарко и насочи бинокъла си към колата. Жената, която слезе от нея, носеше кафява униформа, островърха шапка в същия цвят и слънчеви очила. От широкия й колан висяха обичайните полицейски атрибути — белезници, радиостанция, шокова палка и пистолет. Ако всичко това беше окачено на колана на някой кльощав тип, той със сигурност щеше да се смъкне до глезените му, помисли си Демарко. Но това ченге имаше закръглени бедра и още по-закръглен задник. Коланът си стоеше на мястото.

Петнайсет минути по-късно ченгето си тръгна.

Демарко измъкна от раницата си кутийка кока-кола и погледна часовника си. Беше му дошло до гуша от топла кока-кола.

— Днес Джубал си е взел доста продължителна обедна почивка — отбеляза той.

— Аха.

Лаконичен отговор. След два дни безуспешни опити да поговори с този човек той се беше отказал. Стан мълчеше като риба. Или като човек, който пее в църковния хор и пази гласа си.

Половин час по-късно Стан се изправи.

— Нещо не е наред — обяви той.

— Какво? — попита Демарко, насочил вниманието си към някакво насекомо с вид на стоножка. Нямаше да му е приятно, ако то решеше да пропълзи в крачола му.

— Казах, че нещо не е наред — повтори Стан. — Този човек никога не си е вземал толкова дълга обедна почивка, а и шефът му не се вижда. Обикновено той е навън и обикаля наоколо. — Включи радиостанцията и попита: — Хари, наред ли е всичко при теб?

— Да, всичко е спокойно — отговори Хари. — Но защо тоя тип продължава да стои в офиса?

— Не знам, но това не ми харесва — изръмжа Стан. — Слизам да проверя.

Ема, Демарко и Стан стояха на паркинга пред мотела, в който бяха отседнали, а Хари отиде да се обади по телефона.

— Съжалявам, Ема — каза Стан. — Изобщо не ми мина през ума, че някой ще се маскира като ченге, особено на това място. Нито пък че този някой ще бъде жена. Прецаках всичко, по дяволите. Не знам какво да кажа.

— И аз не допусках, че ще бъде жена — призна Ема. — Предполагам, че го е наблюдавала поне два дни. Ако нямахме тези психологически капаци на очите, положително щяхме да я забележим. Гадната му кучка!

— Така го е обработила, че копелето несъмнено е изпяло всичко — мрачно добави Стан.

Когато бе влязъл в централния офис, Стан бе видял най-напред собственика индианец с дупка в челото. Той беше извадил късмет. Джубал също беше застрелян в главата, но преди това беше получил половин дузина малокалибрени куршуми в коленете. Убийцата беше използвала оръжие със заглушител, вероятно пистолет 22-ри калибър. И беше му пускала куршум след куршум, докато изпее всичко.

Стан веднага бе позвънил на Ема, а след това бе набрал 911. Второто обаждане беше грешка, защото ченгетата го задържаха в продължение на повече от три часа. Разбира се, той не им каза, че двамата с Демарко са наблюдавали Джубал в продължение на четири дни, нито пък че са видели убийцата. Обяснението, което им предложи, беше елементарно: просто се бе отбил да потърси някаква автомобилна част и на входа се бе разминал с колата на шерифа.

— Какво според теб е изпял Джубал? — попита Демарко.

Ема не успя да отговори, тъй като Хари изскочи от мотела и тръгна към тях.

— Не е убила полицайката — съобщи той. — Открили са я в багажника на патрулката. С лепенка на устата, по бельо, посиняла от студ и с рана на главата. В момента дори не може да каже името си.

— Можеш ли да я идентифицираш? — попита Ема, обръщайки се към Стан.

— Кого, убийцата ли? Абсолютно. Имах шанс да я огледам много добре.

— Аз също я видях — обади се Демарко. — Но само в профил и със слънчеви очила, тъй че…

— Не! — прекъсна го Ема. — Със сигурност можеш да я идентифицираш! Изобщо не си помисляй да кажеш нещо друго! Когато я хванем, ще й обясним, че имаме двама свидетели, които са я видели да влиза в офиса, облечена в полицейска униформа. И никой не е влизал там преди Сам, който е открил труповете.

— Ясно, разбрах — кимна Демарко. — Но какво според теб й е казал Джубал?

— Аз знам какво й е казал: че снимката е фалшива, изработена от специалист в АНС по поръчка на Патси Хол. Казал й е и името на сервитьорката от Уинчестър. Вече звъннах на Хол и я предупредих, че претърпяхме пълен провал…

— Господи! — съкрушено въздъхна Демарко. — Сигурен съм, че Патси е бясна!

— … Позвъних и на още един човек, който ще отиде да прибере сервитьорката и децата й на сигурно място — довърши Ема.

— Мислиш ли, че Хол е в опасност? — погледна я Демарко.

— Не знам. Може би.

— Какво ще правим сега?

Ема не отговори. Отстрани четиримата — Стан, Хари, Демарко и Ема — приличаха на приятели, които обсъждат къде да отидат за обяд. Или като групичка туристи, които току-що са обядвали, но не са останали доволни от храната.

— Как би постъпил Линкълн? — прошепна Ема. Въпросът й не беше насочен към никого. Просто разсъждаваше на глас, играейки шах с противник, който се намира на три хиляди километра от нея. — Може да убие Патси просто за да отстрани една конкретна заплаха. Същото се отнася и за горката сервитьорка. Но може и да отвлече Патси и да я подложи на изтезания, за да изтръгне името на експерта от АНС, който е изготвил снимката.

— Но Патси ще каже, че това е твое дело — изтъкна Демарко.

— Не би трябвало да му пука. Линкълн знае само това, което Патси е казала на Пю. Следователно ще си помисли — разбира се, ако изобщо успее да пипне Хол, — че ще е най-добре да изтръгне от нея името на човека, изготвил снимката. Той вече е сигурен, че става въпрос за фалшификат. Но след това? Дали ще тръгне да издирва експерта от АНС? Дали ще се опита да го отвлече и изтезава, за да получи всички материали, свързани с изработката на фалшификата? Не, не вярвам. Това би било твърде трудно, дори за него.

Освен това той смята, че Патси е само едно корумпирано ченге, което иска да му измъкне парите, а не да го вкара зад решетките. И когато научи, че Пю е бил убит и изтезаван, тя ще бъде твърде уплашена, за да тръгне отново подире му.

Ема изрита асфалта с върха на обувката си и замислено прехапа устни.

— На този етап Линкълн няма да предприеме абсолютно нищо — отсече след кратък размисъл тя. — Смъртта на Пю прекъсва всякаква връзка между него и терористичните нападения. Освен това той знае, че снимката е фалшива. Разбира се, всеки опитен специалист може да докаже това, но може да направи и обратното — да внуши на съдебните заседатели достатъчно съмнения по въпроса. Точно така. Линкълн ще изчака развоя на събитията. На негово място и аз бих сторила същото. — Замълча за момент, поклати глава и горчиво промълви: — По дяволите!

— А не можем ли да използваме Хол като примамка? — обади се Стан. — Да го подплаши по някакъв начин, а ние да го пипнем, докато стреля, или… Ема, заклевам се, че този път няма да…

— Не! — отсече Ема, изпреварвайки намесата на Демарко. — Нямам намерение да я излагам на повече рискове!

Демарко се обърна към Стан.

— Сигурен ли си, че огледа добре жената с униформата? Искам да кажа, че тя беше с шапка и слънчеви очила, а ти я видя само за няколко секунди.

Не успя да види очите на охранителя, скрити зад слънчевите очила, но ясно усети презрението му.

— Вече казах, че я видях — хладно отвърна Стан. — На слизане от колата беше с лице към мен. Вероятно и ти щеше да я видиш, ако не беше зает да търсиш буболечки в крачолите си. А когато тръгна към офиса, получих възможност да я огледам и в профил. — Замълча за момент, после тихо добави: — Ако тя някога попадне пред погледа ми, моментално ще я позная!

— Добре — кимна Демарко. — Според мен имаме известни шансове, макар и далечни, да свържем тази жена с Линкълн.

— По-точно? — вдигна глава Ема.

— Линкълн задължително е говорил с нея. Три са били начините да осъществят контакт: по телефона, по електронната поща или чрез посредник. Но след ареста на Пю той е обект на постоянно наблюдение от страна на ФБР.

— Аха — рече Ема.