Двойни игри

62

Специален агент Мерил Фицсимънс служеше във ФБР от двайсет и девет успешни години, през които беше получавал много награди за добра работа. Имаше намерение да остане още три, докато най-малката му дъщеря вземе магистърска степен. Предвиждаше да остане в бранша и след като се пенсионира просто защото за човек с неговия опит нямаше да е трудно да си намери работа като консултант. Прибавяйки консултантските хонорари към пенсията си, той се надяваше да осъществи голямата мечта на живота си и да си купи една прекрасна моторна яхта „Бейлайнър“.

Но в момента обмисляше незабавното си оттегляне. Това означаваше, че Деби ще трябва да вземе заем, за да довърши образованието си — всъщност за какво, по дяволите, й е притрябвала магистърска степен?! А той самият просто щеше да каже „сбогом“ на красивата яхта „Бейлайнър“. И както се развиваха нещата, най-вероятно щеше да се смята за късметлия, ако след пенсионирането си успееше да се хване на работа като охрана в някой супермаркет като „Уолмарт“.

Причина за всичко това беше проклетият Оливър Линкълн.

Отначало всички бяха доволни, че отговорността за терористичните нападения падна върху Пю и че законопроектът на Бродрик не беше приет. Но четири месеца и половина по-късно нещата стояха по съвсем различен начин. В момента всички искаха главите на хората, които стояха зад Пю — включително президентът, Конгресът и медиите. В резултат директорът на ФБР беше подложен на огромен натиск. От него се искаше не само да открие организаторите на заговора, но и убиеца на Уилям Бродрик, който, макар и отдавна изгубил статута си на герой, все пак беше американски сенатор. Върху директора се изля огромно количество помия, която в крайна сметка стигна до Мерил Фицсимънс.

И в момента специален агент Фицсимънс буквално се давеше в нея.

Отначало всичко изглеждаше наред. Те знаеха, че Оливър Линкълн се беше срещнал с Пю, който дори беше идентифицирал гласа му. Фицсимънс беше уверен, че с предоставения му ресурс (беше получил абсолютно всичко, което поиска) най-много след две седмици главата на Линкълн щеше да падне.

Разполагаха с лаптопа, който Пю беше получил от Линкълн. В паметта му бяха запазени всички имейли с конкретни инструкции за операцията. Но въпреки усилията не успяха да докажат, че те идват от Линкълн. Всички бяха изпратени от обществени библиотеки, където не се изискваше потребителски акаунт. Никой там не беше виждал Линкълн на датите, на които бяха изпратени. Разбира се, появата му на тези места изобщо не беше задължителна — всеки компютърен специалист би могъл да направи така, че имейлите да изглеждат изпратени оттам. Поне така твърдяха щатните компютърни експерти в Бюрото. Вследствие на всичко това лаптопът се оказа напълно безполезен.

Така стана и с Джак, посредника на Линкълн с руски акцент. Показаха на Пю хиляди снимки на хора с подобни данни, но никой от тях не се доближаваше до оригинала. Който и да беше този Джак, той най-вероятно отдавна беше напуснал страната.

Същото се случи с банковите сметки на Линкълн. Той беше платил обещаните два милиона долара на Пю, но банковите му сметки не отразяваха подобна трансакция. Липсваха и следи, че Линкълн беше получил парите от някой друг.

Пълен провал се оказа и ресторантът, в който се беше състояла срещата между двамата. В него работеха шестнайсет души — всички без изключение с двуцифрен коефициент на интелигентност, — но никой от тях не потвърди, че Линкълн е бил в заведението. За Пю бяха сигурни, защото той се оказа редовен клиент. Но не и за брадат мъж с бейзболна шапка и слънчеви очила, който е бил с него на посочената дата.

— Бейзболна шапка на „Тампа Бей“ — търпеливо обясни Фицсимънс на момичето, което обикновено обслужваше масата, където бяха седнали Пю и Линкълн. — Тук рядко се виждат подобни шапки.

— Честно ще ви призная, че за мен бейзболът е педерастка игра — понижи глас сервитьорката. — Никога не обръщам внимание на клиенти с подобни шапки. Но ако някой носи шапка на „Долфинс“…

Тормозът над Линкълн беше единственото удоволствие на Мерил Фицсимънс, но и то се оказа доста съмнително. При първата им среща беше принуден да звъни на портала, за да бъде допуснат в имението. А после го оставиха да чака, сякаш не беше агент на ФБР, а жалък търговски пътник. Когато масивното съоръжение от ковано желязо най-после се отвори да пропусне трите натъпкани с агенти коли, Линкълн спокойно ги очакваше на верандата в компанията на адвоката си.

Това окончателно вбеси Фицсимънс. Откъде изобщо бе разбрал, че някой го свързва с Джубал Пю? Кой го е информирал за появата на ФБР в дома му? Явно този човек разполагаше с информатор, при това на най-високо място. Министерството на правосъдието, Конгресът, а може би и в самото Бюро. И този информатор го беше предупредил достатъчно рано, за да повика адвоката си.

А него наистина си го биваше. Беше изключително спокоен, изключително възпитан и изключително делови адвокат на име Ламонт Грийн. Той постави пред Фицсимънс абсолютно всички препятствия, позволени от закона. Линкълн беше разпитан пет пъти поред — неизменно в присъствието на Грийн, който го съветваше да отваря уста само за да си каже името. А когато поискаха да подложат клиента му на детектор на лъжата, Грийн се изсмя гръмогласно, сякаш никога през живота си не беше чувал нещо по-смешно.

Единственото удовлетворение на Фицсимънс до момента беше обискът на къщата на Линкълн. Агентите на ФБР буквално я обърнаха с хастара навън въпреки заплахите на Грийн, че ще ги съди за нанесени щети. В края на краищата Фицсимънс работеше за правителството на Съединените щати и изобщо не му пукаше как то щеше да удовлетвори претенциите на Грийн — дори и да се наложеше да удвои националния дълг, за да изплати щетите. Фицсимънс имаше повод да се усмихне, когато ставаше въпрос за пари. Линкълн плащаше на Грийн около шестстотин долара на час. Силно се надяваше мръсникът да обяви фалит до края на разследването срещу него.

За съжаление няколко месеца по-късно, след хиляди работни часове на неговите агенти, Фицсимънс не успя да обвини Оливър Линкълн в абсолютно никакво закононарушение. Този човек беше действал изключително предпазливо. Не бяха установени никакви негови връзки с Кенет Доблър и Идит Бакстър, нито пък с други хора, които са му плащали. Нямаха успех и в издирването на убийците на сенатор Бродрик и на полицая от охраната на Капитолия, който беше застрелял Мустафа Ахмед. Фицсимънс дори не успя да арестува проклетия въздушен шериф, убил Юсеф Халид, въпреки доказаната информация, че някой го бе предупредил с кой самолет ще пътува похитителят.

Да, пенсията ставаше все по-примамлива за специален агент Мерил Фицсимънс.