Двойни игри

72

Ник Файн буквално обезглави Оливър Линкълн.

В момента той седеше на долното легло в затворническата килия, облечен в бяла тениска и прекалено къси джинси. На краката си имаше джапанки. На горното легло лежеше друг мъж, вперил очи в тавана. Казваше се Мартин Коул, обвинен в педофилия. Когато доведоха Линкълн в килията, Коул заемаше долното легло. Без да каже нито дума, Линкълн го сграбчи за яката и го повлече към вонящата, оплескана с изпражнения тоалетна чиния в ъгъла. Заби главата му в нея — един акт, който лиши Коул от два предни зъба, след което му заповяда да се премести на горното легло заедно с вонящия си дюшек. После го предупреди да не мърда оттам и да си затваря устата.

Оливър Линкълн беше бесен, а Мартин Коул получи урок, който мнозина бяха получавали преди него: въпреки че обичаше фините и красиви неща в живота, самият Линкълн беше твърд като скала.

ФБР подходи към него по същия начин, по който беше обработена Бианка Кастро. Бяха убедили кубинката да даде показания, че Линкълн й бе платил, за да ликвидира Джубал Пю. На базата на тези показания щеше да бъде изградено обвинението срещу Линкълн както следва: Преди смъртта си Джубал Пю беше признал, че някой си мистър Джоунс му е платил, за да принуди определени американски граждани, изповядващи исляма, да извършат конкретни терористични действия. В резултат на тези действия бяха загинали невинни хора, между които и две деца. Един от хората на Пю бе направил снимка, благодарение на която ФБР успяло да идентифицира Линкълн. В началната фаза на разследването въпросната снимка не представлявала особено силно веществено доказателство, но след признанието на Бианка, че Линкълн е поръчал убийството на Пю, нещата претърпели коренна промяна. В момента ФБР разполагаше с достатъчно доказателства за доживотна присъда на Линкълн — при това само за убийството на Пю и нещастния индианец, собственик на гробището за стари автомобили. Но, благодарение на сенатор Файн, Бюрото получи възможност да прибави към това и обвинение в заговор за терористичните нападения. За това се нуждаеше само от признанието му, че е работил за Бродрик.

Но Линкълн отказа.

— Бях нает от Ник Файн — изненадващо обяви той.

— Лъжеш! — отсече Бюрото. — Прекрасно знаеш, че трябва да посочиш някого, за да отървеш жалкия си задник. Но си наясно, че ако хвърлиш вината върху един мъртъв сенатор, работата ти е спукана. Затова реши да обвиниш Ник Файн!

— Казвам ви, че беше Файн — държеше на своето Линкълн.

— Можеш ли да го докажеш?

Тъкмо там беше работата. Линкълн нямаше как да го докаже.

Минималната присъда беше доживотен затвор. Край на изисканите костюми и на отлежалото шампанско. Можеше да отърве смъртната присъда само ако в обвинението за организирането на терористичните нападения имаше някакви пропуски. Но дори да се откриеха такива, той пак нямаше да излезе от затвора, докато е жив.