Двойно прикритие

8.

На Уилбър Богс му трябваха цели пет минути след инцидента, за да възвърне разсъдъка си.

След две или три минути той установи, че силният удар беше разкъсал ремъка на раменния му кобур и така старият служебен револвер модел 66,357 беше изпаднал почти на шест метра дълбочина в студената мътна вода… Заедно с бинокъла, термоса, пакета с обяда, кутията с рибарски принадлежности, въдицата, кочана с квитанциите, радиостанцията и значката му.

Щеше да открие това много по-рано, ако толкова дълго не беше се взирал обезумяло ту в мрака, ту в изкривената рама на извънбордния двигател, който почти беше изтръгнат от транеца и потрошил задната част на лодката му. Той я избра за предварително определената среща с Лу Елиот, защото знаеше, че екипът на Ръстман ще забележи служебната му моторница в момента, в който я пусне във водата.

После, въпреки оптимистичната прогноза на подполковник Джон Ръстман, на Богс му трябваха почти четири часа да освободи винта от здраво усуканите найлонови мрежи и въжета поради няколко причини:

Първо, оплетените въжета, изкривената рамка и лошо счупената дясна ръка му попречиха да измъкне от водата двигателя.

Второ, ударът разцепи кутията с рибарските му принадлежности и гаечните ключове, клещите и другите полезни инструменти — да не споменаваме портфейла му — се изсипаха на дъното на езерото, оставяйки го единствено с джобно ножче и малка ножичка за нокти на верижката му за ключове.

И трето, той трябваше да направи всичко само с лявата си почти безчувствена ръка, като трепереше да не изпусне ножчето, защото не смееше дори да си помисли колко време щеше да му отнеме да скъса всичките тези въжета и мрежи с нокторезачката.

Първите няколко минути Богс се навеждаше през борда и се опитваше безуспешно да пререже оплетените въжета, които приковаваха мрежата и лодката с някакви котви, които Ръстман и групата му бяха спуснали на дъното на езерото. Накрая се отказа, защото не успяваше да достигне всичките, а и главата му се замая, докато я навеждаше надолу. Като ругаеше Джон Ръстман, Лу Елиот и най-вече Реджис Джей Смолсрийд, загуби още около петнадесет минути да свали дрехите си, да нахлузи спасителната жилетка и после да се спусне в леденостудените води с ранената си и повече или по-малко здравата ръка, за да опипа отдолу въжетата и мрежата.

Щом влезе във водата, за миг се поколеба дали да се гмурне към тъмното дъно, за да потърси някои от инструментите си, но част от все още здравия му разум го предупреди, че ако го направи, вероятно ще се оплете в мрежата и ще се удави.

Втори много остър оглушителен изстрел привлече вниманието му. Това въобще не приличаше на детонацията от обикновените гърмежи, но пък звучеше точно като първия, за който предположи, че е от стрелбата на Смолсрийд. Това мигновено го мобилизира за действие. Би се опитал да определи точното място на този втори изстрел, но главата и ръката дяволски силно го боляха, а и краката му вече бяха изтръпнали от леденостудената вода, така че реши да се тревожи за това по-късно.

След като освободи лодката.

Седем пъти Уилбър Богс трябваше да се гмурка в студената вода, за да успее накрая да освободи лодката. При всяко спускане той увиваше безполезната си дясна ръка около картера на двигателя, после внимателно изрязваше по няколко найлонови нишки. И така до момента, в който долната част на тялото му се вкочаняса. Тогава той внимателно пъхна ножчето в обезопасения джоб на спасителната си жилетка, изтегли се обратно в лодката, изсуши се колкото успя с влажния потник, чорапите и ризата, обу панталоните и якето си и седна, треперещ от хладния сутрешен въздух, опитвайки се да събере сили за най-малко още едно гмуркане.

Богс усети на няколко пъти, че някой го наблюдава. Но се опита да не обръща внимание, защото знаеше, че ако зърне дори част от Лу Елиот или подполковник Джон Ръстман или — както му се привиждаше — честния и почтен Реджис Джей Смолсрийд, би забравил всичко за впримчването в мрежата и удавянето и би се гмурнал в тъмната ледена вода за оръжието си, за да убие чудовищата.

За първи път в живота си специален агент Уилбър Богс усети, че загубва напълно самоконтрол.

Но ставаше още по-лошо:

Когато накрая успя да освободи лодката, разбра какво го очаква. Никога досега не се беше чувствал толкова объркан и обезсилен от комбинирания ефект на почти пълното сътресение, счупената ръка, разбития нос, липсващите зъби, студената вода и други разни болки на много деликатни за споменаване места.

Двигателят не запали.

Като се опитваше да остане спокоен, Богс несръчно дръпна с една ръка скобата и отмести капака на двигателя. Провери нивото на маслото, свещите, огледа разпределителния клапан и въздушните филтри. После затвори капака и отново опита.

Нищо.

И тогава Уилбър Богс започна да се смее.

Това не беше нормален смях. Всъщност, ако другите от екипа на подполковник Джон Ръстман — освен може би Уинтърсоул — бяха го чули, почти моментално биха показали на емоционално и физически изтощения агент мястото на котвите… Защото нищо при такъв смях не говореше за мъж със здрав разум.

Минаха три или четири минути, докато Богс спре да се смее и изтрие сълзите от очите си… И в този момент Съдбата милостиво му помогна да зърне малкото дървено гребло, заседнало наблизо.

Но след почти три часа гмуркане в ледената вода на езерото сега той се съмняваше, че ще успее да преплува това малко разстояние. Знаеше, че спасителната жилетка няма да го предпази и затопли. Затова използва здравата си ръка да гребе до дървеното гребло, като спря само два пъти, за да разплете коварните въжета и мрежи. Студът като че ли му възвърна хладнокръвието.

Треперещ и ругаещ, той се бори да поддържа приблизително прав курс на лодката и след почти още три часа, вцепенен, изтощен и вбесен, достигна брега. Дотук добре, напомняше си Богс при следващите препятствия, защото се чувстваше сравнително загрят и сух във влажните си панталони и яке — без чорапите и ботушите, които не можеше да обуе с една ръка. Значи въпреки всичко нямаше да се удави или умре от студ. Лявата му ръка беше безчувствена, затова притискаше дръжката на греблото с мишница.

Парче месо.

Когато накрая успя да измине зигзагообразно пътя до брега, влачейки няколко метра мрежи, въжета и разни отломки, Уилбър Богс можеше просто да изостави лодката си до рампата за спускане.

Но освен всичко друго Уилбър Богс беше прекалено упорит човек. Той отказа да приеме поражението. И така още четиридесет и пет минути минаха, да върне камиона на заден ход до рампата, ругаещ замъгленото си зрение и ниската стойка на ръчния превключвател, мота се около механизма на лебедката, нагази отново в студената вода, за да избута лодката до задната част на почти потопения влекач, като стъпваше върху острите камъни с боси крака. След това бавно и болезнено повдигна плавателния съд върху влекача с лебедката, псувайки подполковник Джон Ръстман, Лу Елиот и многоуважавания конгресмен Смолсрийд при всяко завъртане на ръчката с последни отчаяни усилия.

А когато удари пищяла си в стоманения ръб на влекача, отскочи от безумно болезнения сблъсък, подхлъзна се върху мокрия асфалт, удари тила си на влекача и се строполи с вопли и ругатни на влажната настилка. Пулсиращата болка в пищяла, ръката и главата му се превърна в поносима и той все пак събра необходимата воля да се надигне, за да изпълни задачата си.

Накрая, когато потегли към селската си къща, сгушена в рехавата горичка на един час път, федералният надзирател си позволи отново да се засмее.

Само че този път никой не би могъл да обърка естеството на неговия смях с лудост.

Сега специален агент Уилбър Богс беше крайно ядосан, направо разярен.

При всичките тези неблагоприятни или най-малкото странни условия за федерален служител в края на този невероятно злополучен, изпълнен с бедствия ден, Уилбър Богс успя да мине целия път до вкъщи, като шофираше, и пропълзя до входната врата, без нищо в живота му да се обърка.

Докато се препъваше из всекидневната и се взираше в часовника в седем и половина на тази неделна вечер, замъглените очи на физически и психически изтощения агент моментално забелязаха мигащата червена цифра върху телефонния му секретар: 1.

Едно съобщение.

Уилбър Богс запали осветлението и се заклатушка към записа, за да го превърти колкото е възможно по-бързо. Мамеше го мисълта, че Лу Елиот — най-голямата му надежда през последните три дълги години да въздаде справедливост за Джон Ръстман и Реджис Джей Смолсрийд — е оставил съобщение, за да обясни защо не се е появил на предварително определената им среща в шест и тридесет тази неделна сутрин.

Но вместо да чуе познатия глас върху касетата на евтиния телефонен секретар, федералният агент започна да осъзнава поражението, което претърпя от подполковник Ръстман и конгресмена Смолсрийд.

Зашеметен и невярващ, вбесеният Уилбър Богс отново удари бутоните на машината с подутата, нарязана и трепереща лява ръка — онази, която вероятно не беше счупена — и пак пусна съобщението.

„Добре, Халахан — помисли си той мрачно, докато седеше във всекидневната, замаян, със свит стомах, треперещ от болка, глад и почти пълно изтощение, и слушаше отново гласа на шефа на отдела за специални операции да съобщава, че «Чарли», новият екип от тайни агенти, ще бъде изпратен да изпълни задачата в неговия район, — ти няма да успееш да направиш живота ми по-нещастен, отколкото вече е…“ Телефонният секретар потъна в мъгла пред очите му.

Защото ще ти бъде дяволски трудно да направиш нещо повече…

Уилбър Богс си пое дълбоко дъх, за да може да задържи и да осъзнае мислите си, преди да загуби съзнание.

Хайде, изпрати тук твоя новновеничък екип за специални операции. Аз ще ги държа под око и ще помогна да разрешиш твоя проблем с конгресмена…А после ти можеш да ми помогнеш.

Богс усети, че започва да се свлича. Подпря се на стената със здравата си ръка, за да се задържи, бутна лампата на пода, но не изруга, защото тя беше едно от малкото неща, които съпругата му изостави, когато преди три години се изнесе и подаде молба за развод.

Никога не съм харесвал проклетата вещ…

Обаче, след като лампата се разби на парчета, стаята потъна в тъмнина — което сметна за по-значителен проблем.

Стой там, Богс, внимавай. Направи нещо.

Той знаеше, че трябва да се обади на някого. Веднага, докато все още можеше. Да им разкаже за Лу Елиот. За това как надзирателят на подполковник Джон Ръстман му е предложил да предаде своя шеф, многоуважавания Реджис Джей Смолсрийд и някакъв мръсен политически посредник на име Саймън Уотли, и още един… как му беше името? Ръстман е наел опитен убиец, за да изкара ума на всички.

По дяволите, как му бешеимето? Нещо странно… студено… празно. Нещо зимно?

Уинтърсоул.

Да, точно така.

Паметта изведнъж заля вцепененото съзнание на федералния агент. Изстрелите. Високоскоростни патрони. Бойна карабина или автомат, не беше ловна пушка. Определено не беше изстрел от ловна пушка. Никога досега в кариерата си не беше чувал някой да убива патици с карабина или автомат. А около езерото по време на сезона за лов на патици не се навъртаха никакви елени, защото гърмежите ги подплашваха.

Два изстрела. Екзекуционни?

Господи!

Трябваше да се обади на някого, да разкаже за Лу Елиот и Уинтърсоул. Да им каже, че трябва да побързат, защото…

Защото какво?

Защото вероятно Ръстман е разкрил, че неговият надзирател го е предал, и го е застрелял. Бедното копеле, разсъждаваше Уилбър Богс.

Може би не трябваше да бърза. Вероятно вече са го убили, завързали са нещо тежко на тялото и са го бутнали в най-дълбоката част на езерото Логърхед, където никой няма да успее да го открие дори да пуснат водолази.

Богс усети, че отново му се замайва главата, сграбчи стената в тъмното с две си ръце, за да запази равновесие, после се задъха и отчаяно изпищя. Но силната болка в дясната ръка помогна нещо много важно да се промъкне в помътения му разсъдък. Нещо много важно.

Екип „Чарли“. Помощта идваше.

Само дето не беше добра идеята да изпратят „Чарли“, изведнъж проумя той. Въобще не беше добра.

Трябваше веднага да се обади на Халахан и да му каже да не изпраща новобранците, да прати друг — някой от опитните тайни екипи, — защото ситуацията в частния ловен резерват на подполковник Джон Ръстман за богати и влиятелни кучи синове беше много по-лоша от това, което си мислеше, когато весело предлагаше тренировъчните упражнения на Фреди Мур.

Нека Халахан научи какво става. Напуканите кървящи устни на Уилбър Богс се разтеглиха в усмивка. Проклетият упорит ирландец. Той ще се погрижи за всичко. Добрият стар Халахан.

Замаян, почти в безсъзнание, федералният агент се опита да прецени дали действително ще успее да измине още пет мили до местната болница, или да легне на кушетката и да заспи — а това наистина би искал да направи повече от всичко друго, — но не се надяваше, че ще се чувства по-добре на другия ден. Или пък да прати всичко по дяволите и да набере 911, докато все още може?

Инстинктът за самосъхранение караше Уилбър Богс повече от всичко друго да забрави за колата и дивана и да се обади за помощ.

Той се вкопчи в телефона, мъчейки се да си спомни дали някога бе въвеждал за автоматично набиране номера на полицията, или трябваше да натисне цифрите върху все повече замъгляващите се бутони. Но след това усети, че отново губи съзнание, и се протегна, за да се задържи за нещо. Този път тъмнината напълно го обърка.

Борещ се отчаяно да не удари отново счупената си ръка, той не успя да стигне до стената, извъртя се, откъсна телефонния кабел от контакта и го уви около себе си. Залитна, свлече се напред и удари главата си в малката масичка.

Силно.

„Дейвид, стари приятелю, не се тревожи, че можеш да направиш живота ми по-отвратителен от това, което е вече“ — смутолеви Богс с лице върху килима, когато тъмнината го връхлетя. Защото ще бъде наистина много трудно да го направиш.