Двойно прикритие

50.

Точно в 5,44 сутринта, източно време, онзи вторник, най-после телефонното обаждане на Саймън Уотли беше прехвърлено в апартамента на Реджис Джей Смолсрийд в Джорджтаун.

След по-малко от час и половина Уотли осъзна, че го качват на по-горен етаж с асансьора иго вкарват в огромна, слабо осветена стая в специалното отделение на болницата „Феърфакс“, запазено за богати и влиятелни личности, които се криеха заради своите приемливи или неприемливи за обществото болести, произтичащи от екстравагантния им живот.

Лежащият Саймън ясно различи лицата на конгресмена Смолсрийд и Сам Тисбъри.

— Здравей, Саймън, как се чувстваш? — попита Тисбъри.

Уотли се опита да проговори нещо през напуканите си устни, докато Смолсрийд се обясняваше с болничния служител.

— Тук са личните вещи на господин Уотли — обясни младият санитар и подаде на конгресмена огромен найлонов плик.

— Благодаря. Ние ще се погрижим за всичко. — Смолсрийд подбутваше младежа към вратата.

— И моля ви, никой да не ни безпокои през следващия час!

— Но…

— Ще ви извикаме, ако Саймън се нуждае от нещо — усмихна се Смолсрийд, после тръшна вратата под носа на санитаря. След това той издърпа всички пердета и изгаси осветлението, като остави само една слаба нощна лампа, докато Сам Тисбъри изтърсваше съдържанието на торбата върху леглото на Уотли.

Минута по-късно вратата на съседната баня се отвори и се появи висока, плавно движеща се фигура.

— Тук ли са съобщенията от пощенската кутия?

Уотли незабавно разпозна гласа на зловещия мъж, който обитаваше сенките в кабинета на Смолсрийд, и си пое дъх.

— Тук са. — Тисбъри вдигна три плика.

— Опитах се да… — измърмори Саймън Уотли, но тримата мъже в стаята не му обърнаха внимание.

— Какво пише в тях?

— Една секунда. — Тисбъри разкъса и отвори първия плик, разгъна листчето и зачете наглас: — „Каква е играта? Слепецът блъф ли е?“ — Слепецът блъф ли е? Какво е това съобщение? — раздразнено запита Олдридж Хемънд.

— Трябва да е кодирано — предположи Смолсрийд.

— Ако е така, защо никой от нас не знае кода? И защо няма подпис? — добави Тисбъри, като грубо разкъса втория плик. — Това е от Уинтърсоул. — Той бързо огледа съдържанието, после го прочете на глас: — „Изпратете ни досиетата на агентите. Нуждаем се от тях за положителна идентификация на Лайтстоун…“ Смолсрийд погледна към Саймън Уотли, сякаш го виждаше за първи път.

— Нали каза, че си ги изпратил миналата сряда до пощенската кутия!

— Направих го… Искам да кажа, ние го направихме… имам един помощник… — отчаяно мрънкаше Саймън Уотли, но конгресменът се обърна към Тисбъри.

— Каква е датата на второто писмо? Отмъстителният индустриалец огледа отново писмото.

— Миналия четвъртък. Преди пет дена.

— А каква е на първото?

Тисбъри пак разгледа внимателно първия плик и бележката.

— Няма дата, няма марка — докладва той.

— Как, по дяволите, е станало? Ако е минало през пощата, трябва да има марка, нали?

— Може би е имало някаква причина да не приберат пощата на следващата сутрин. Искам да кажа, че ние… — продължи да се оправдава Саймън Уотли от болничното легло, но Смолсрийд го накара да млъкне с яростен поглед, докато Тисбъри отваряше третия плик.

— По дяволите… — зашепна богатият индустриалец, а очите му бързо пробягаха по съобщението.

— Какво пише? Прочети го на глас — прокънтя заповедническият глас на председателя на ICER.

— Пише: „Щом конгресменът и посредникът искат да играят, още по-добре!“ — КАКВО? — почти изпищя възмутеният Смолсрийд и издърпа писмото от ръката на Тисбъри.

— И тук няма дата — информира Тисбъри другите с учудващо спокоен глас, като оглеждаше външната страна на третия плик. — Но има марка от миналата събота… И макар че не съм специалист, бих казал, че почеркът е идентичен с този от първото писмо.

Но Смолсрийд не го чу. Той сграбчи Саймън Уотли за болничната пижама и изрева: „Конгресмен и посредник, а, задник такъв! Какво, по дяволите, е това, глупако?“, когато вратата изскърца, отвори се и изведнъж ярка бяла светлина изпълни тъмната стая.

Полуизправеният Саймън Уотли за миг зърна ужасяващите безцветни очи на Олдридж Хамънд, жълтеникаво кестенявата му коса и шарените петна върху кожата му, преди призрачната фигура да изчезне, като закри очи и изруга.

Сам Тисбъри се втурна към вратата, изгаси осветлението и се изпречи пред уплашения санитар, който измъкна ключа си от бравата на вратата и влезе в стаята.

— Казахме ви да не ни безпокоите — изръмжа Тисбъри.

— Ами да… сър, зная… Съжалявам, сър — ужасено кимна санитарят, — но този куфар току-що пристигна от пътна помощ, а с него и палтото. Знам, че не трябва да ви безпокоя, но според етикетчето, куфарът принадлежи на господин Уотли и си помислих, че може би искате да…

— Благодаря, ще видим какво ще вземе господин Уотли. — Сам Тисбъри пое куфара и избута санитаря обратно в коридора. После незабавно затвори вратата.

— Заключи проклетата врата! — нареди вбесеният Олдридж Хамънд. — Барикадирай я с тяло, ако се налага.

— Няма проблем. — Сам Тисбъри захвърли куфара върху леглото на Уотли, което накара ужасеният шеф на регионалната служба към канцеларията на конгресмена да подскочи от болката. — Провери го, Реджис — нареди богатият индустриалец на Смолсрийд, като скръсти ръце пред гърдите си и подпря с гръб вратата.

Смолсрийд отвори куфара и веднага видя дебелия кафяв плик.

— Какво е това? — Той вдигна плика и се вторачи в Уотли. — Нещо друго, за което не си ни съобщил?

Като заекваше, Саймън Уотли се опита да обясни как заспал в самолета и нямал време да прочете материалите, за да подготви резюмето преди катастрофата, но…

Смолсрийд разкъса плика.

— Има съобщение и снимки — заяви той и започна да чете написаната на ръка бележка. От ярост лицето му стана тъмночервено, а думите му нанесоха съкрушителния удар: — Съобщение от Уинтърсоул — изръмжа Смолсрийд и се вторачи в Уотли. — Пише, че все още чака досиетата, но е направил няколко снимки на агентите, които са наблюдавали, с надеждата, че някой тук може да ги идентифицира. Проклетото писмо е от миналата събота. Три дена след като ми съобщи, че си изпратил досиетата, ти, смръдливо копеле! — изкрещя Смолсрийд, като смачка писмото и го захвърли в лицето на зашеметения и вече напълно смазан Саймън Уотли.

— Но… но… — заекваше отчаяно Уотли, но конгресменът му обърна гръб и прелисти снимките, като оглеждаше надписите на гърба на всяка една и ги отделяше в две купчини.

— Добре, Саймън. — Смолсрийд размаха накрая по-голямата купчина пред бинтованото лице на Саймън Уотли. — Ето как ще стане. Ще занесеш тези снимки на някой в Министерството на природните ресурси, който с положителност може да идентифицира специален агент Лайтстоун. Не ме интересува с кого и как ще го направиш, но ако искаш работата си, ще трябва със сигурност да идентифицираш Лайтстоун. Незабавно!

Сам Тисбъри изведнъж трепна.

— Почакай! — възкликна той. — Дай ми ги! Господи, какво му мисля! Аз знам как изглежда това чудовище!

Тисбъри взе снимките от ръката на Смолсрийд, прехвърли ги набързо и после погледна разочаровано.

— Няма го тук.

— Обаче трябва да е… Уинтърсоул каза… — понечи да протестира Смолсрийд, но Тисбъри го прекъсна.

— Казвам ти, че чудовището не е тук! Господи, Реджис, мислиш, че не знам как изглежда? Все още виждам кучия му син в кошмарите си… Момент! — Тисбъри изведнъж се спусна към по-малката купчина снимки върху леглото на Саймън Уотли. — Ето го! Това е Хенри Лайтстоун!

Смолсрийд объркано вдигна най-горната снимка и огледа пак надписа отзад.

— Не, не може да е той. — Конгресменът поклати белокосата си глава. — Според надписа това е някакъв местен тип — приятел на жената, която управлява пощата.

— Идиот! — изкрещя Тисбъри, очите му изпъкнаха от ярост. Той издърпа снимката от ръката на Смолсрийд и я запрати в лицето на конгресмена. — По дяволите, чуй ме! Казвам ти, че това е Хенри Лайтстоун!

— Но какво, за бога, ще прави… — запротестира Смолсрийд, но изведнъж му светна. — Проклятие — прошепна той.

Случи се така, че мъжът, който накара конгресмена Смолсрийд да ругае, също усети светлината на зората.

Само че в този случай Хенри Лайтстоун не можеше да направи много, защото светлината се появи от току-що изгряващото слънце и лошото време не й попречи.

Дотогава той помогна на Уинтърсоул да прехвърли завързаните и със запушени уста Донато, Либранди и Марашенко в изкопаните в земята „тигрови“ клетки, където членовете на Бригадата сега гордо охраняваха новите си затворници… После провери терена от нощното учение… и тогава хоризонтът от изток започна доловимо да се развиделява.

А това щеше да му създаде проблем, осъзна Лайтстоун, когато се върнаха с Уинтърсоул в бараката, където държаха коравия стар инат, когото Лайтстоун смяташе за Уилбър Богс. Тъмнината играеше решаваща роля в плана му, тъй като нямаше желание да удря колегата си.

— Какво прави? — попита Лайтстоун, когато влезе в бараката предиУинтърсоул.

— Припадна — отвърна явно изтощеният млад рейнджър. — Сега е твой ред.

Хенри Лайтстоун се приближи до отпуснатото тяло на стола, повдигна контузената му глава, огледа напуканите му, пресъхнали и кървящ устни, после се усмихна, като забеляза липсващите два предни зъба.

Уилбър Богс отвори едно око, ухили се на Лайтстоун с широка, кървяща и беззъба усмивка, после отново припадна.

„Добре, Богс, сериозно се съмнявам някой от Избраната бригада доброволно да пожертва предните си зъби само за да изиграе ролята, която му е възложил някакъв маниак главен сержант. Така че вероятно ти си човекът, когото екип «Чарли» търсеше… Което означава, че поне един въпрос отпада — помисли си Лайтстоун. — Сега само трябва да измисля как да ти съобщя кой съм и да подскажа на останалите от екип «Чарли» да мълчат, докато нося този проклет микрофон.“ Той усети, че Уинтърсоул и младият рейнджър се приближават зад него.

— Колко е часът? — попита Лайтстоун, докато разглеждаше отпуснатото тяло на Уилбър Богс.

Уинтърсоул погледна часовника на китката си.

— Четири и четиридесет.

— Наистина ли толкова бързаме с тази информация?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Не мисля, че този човек може да остане дълго в съзнание, още по-малко да говори, без значение какво ще му направим… А и аз почти заспивам. Какво ще кажете да прекъснем за няколко часа, докато всички си починем и се прегрупираме?

Уинтърсоул се поколеба. Явно беше готов да заповяда на Лайтстоун да започне веднага разпита, когато младият рейнджър се обади:

— Всички сме малко превъзбудени, главен сержант. А все още не сме заложили това… Не сме поставили техническото оборудване и не сме го изпробвали.

Уинтърсоул кимна рязко.

— Знам как да накарам тоя тип да пропее — добави Лайтстоун. — Но ми трябва малко време.

— Късмет — изтърси младият рейнджър.

— Какво значи това? — Бледосивите очи на Уинтърсоул изразиха повече интерес от обикновено.

— Запознат ли си с израза „психологическа война“?

Уинтърсоул кимна.

„Аха, обзалагам се, че си.“ — Лайтстоун си позволи за миг да погледне хриптящия Уилбър Богс, преди да насочи вниманието си към мъжа, който явно представляваше най-голяма заплаха за екипите „Чарли“ и „Браво“.

— Добре. Тогава ще разбереш какво възнамерявам да направя веднага след като открия една хубава, голяма, отровна змия.