Двойно прикритие

38.

На тридесет километра от тайната тренировъчна база на Избраната седма бригада, където мъжете на Уинтърсоул се подготвяха за демонстрацията на нападателна тактика, Хенри Лайтстоун влезе в хотела, като използва вече познатия му заден вход, изкачи аварийното стълбище, провери дали никой не дебне в коридора и почука на вратата.

Майк Такахара погледна през шпионката и бързо му отвори.

— Къде са другите? — измърмори Лайтстоун, доближи се до прозореца и огледа улицата.

Такахара погледна часовника си.

— Допускам, че нормалните хора си дремват в този прекрасен съботен следобед. Но ако всичко върви по план — унило добави техническият агент, — Лари и Томас прехвърлят в момента тарантуливтерариумите.

— Какво измислихте със Стоунър за изясняването на нещата?

— Научил съм се да се пазя от предсказуемите бюрократични некадърници — усмихна се Такахара, приближи се до малката масичка, вдигна един плик и го подхвърли на Лайтстоун. — Но първо да приключим с това. Ето новите ти документи. Поздравления. Вече официално си Хенри Рандолф Лий.

— Хенри Лий? — Лайтстоун замига недоумяващо. — От Вашингтон ли измислиха това южняшко име?

— Хей, не ме гледай. Аз съм американец от японски произход. — Майк Такахара сви рамене. — Поне успях да ги накарам след куп заплахи да ни изпратят клетъчни телефони, защитени от подслушване.

Той извади телефона и го подхвърли на Хенри, който го мушна в задния си джоб.

— Не са кой знае какво, но със сигурност превъзхождат тези на телефонната компания — измърмори техническият агент. — Все още не мога да инсталирам телефон в склада. Този път ми отговориха, че ще го поставят най-рано в понеделник сутринта, но им нямам доверие. Междувременно Лари ми нареди да вися тук и да приемам обажданията.

— А какво прави Стоунър?

— Лари го прати да се навърта около „Чарли“ и да ги държи под око, докато разберем какви дяволи се мотаят около тях.

— Някакви новини от моите приятели — военните?

— Не и допреди половин час.

— Е, какво прави екип „Чарли“?

— Според Стоунър продължават да полагат неимоверни усилия, за да се свържат с някой, който да им съдейства да участват в незаконен лов из провинцията Джаспър. И както ми го описа, май единственото, което не са опитали все още, е да залостят Марашенко на някой ъгъл с къса поличка и малко портмоне.

— Нима я слагат за примамка сама?

— Не, Марашенко, Донато и Либранди се редуват като примамка в различни комбинации. Според Стоунър Райли е измислил интересна врътка. Либранди и Марашенко се снимат из целия град. Дори използват светкавица за вечерните си снимки.

— Значи всеки един от тях да държи в ръцете си фотоапарат, готов да снима с инфрачервен филм, ако някой захапе стръвта — усмихна се одобрително Лайтстоун.

— Погледни! — Техническият агент подаде на Лайтстоун един лист.

— Какво е това?

— Съобщение по електронната поща от Фреди Мур. Дойде преди няколко минути.

Хенри Лайтстоун бързо разгледа текста.

— „Екип «Чарли» има задача да проникне в местната въоръжена група, известна като Избраната седма бригада на тюлените в провинция Джаспър, Орегон — зачете той на глас. — Затова не се изненадваме, че членовете на Бригадата наблюдават техните действия. Предполага се, че групата като цяло представлява минимална заплаха. Съобразно с това екип «Браво» да продължи с възложената му задача и да избягва контакт с агентите от екип «Чарли» до второ нареждане.“

Лайтстоун погледна недоумяващо към техническия експерт на екипа.

— Минимална заплаха? За какво, по дяволите, говори той?

— Нищо не разбирам — призна си Майк Такахара. — Дори всичко наистина да е игра, както казва Лари, и сблъсъкът ти с онзи сержант да е чиста случайност, става нещо много по-сериозно от това, което предполагат Халахан, Мур или екип „Чарли“. Което ми напомни — добави техническият агент, — откри ли нещо за Богс?

— Нищо, което да ме накара да се почувствам по-добре — отвърна Лайтстоун. — Някъде около пет сутринта миналия понеделник Богс е претърпял инцидент с лодката си. Не съм много сигурен какъв, но със сигурност се е блъснал с доста висока скорост, защото е изпотрошил предните си зъби в руля и е опръскал с кръв навсякъде върху командното табло, предното стъкло и палубата.

Очите на Майк Такахара се разшириха.

— Сигурен ли си, че това се е случило на Богс?

— Да, няма съмнение. Но по-нататък нещата стават малко по-объркани.

— Е?

— Прехвърлят Богс в болницата в Медфорд, където имат по-добро оборудване за лечение на раните върху главата му.

— Звучи разумно. — Майк Такахара сви рамене. — И? И преди някой от провинциалната болница да разбере кой е той и какво точно е станало, Богс идва в съзнание, когато няма никой покрай него, изключва монитора, маха венозните игли и електронните сензори, сменя болничната си нощница с болнична пижама, чехли и халат, излиза от стаята с венозната си банка и изминава целия път до изхода, без никой да го попита кой, какво и защо. После, по все още необясним начин, той безследно изчезва.

— В Медфорд? Облечен с пижама, чехли, халат, с бинт и гипсова превръзка на едната ръка, влачейки венозната банка по улицата? — Техническият агент скептично вдигна вежди.

— Открили са венозната банка на тротоара.

— Значи някой го е посрещнал?

Хенри Лайтстоун вдигна длани недоумяващо.

— Как можем да свържем всичко това с екип „Чарли“ и онези военни идиоти, които си мислим, че са лепнали взривното устройство на пикапа ти?

— Труден въпрос — призна Лайтстоун. — Знаем, че екип „Чарли“ търси Богс, ако наистина се опитват да проникнат сред местните бракониери. Но съм дяволски сигурен, че това не е игра, най-малкото след случилото се с Богс.

— Като каза игра… Погледни! — Майк Такахара му подаде някаква разпечатка от малкия си принтер.

— Сега пък какво е това?

— Доклад от предварителните изследвания за онази козина от Голямата стъпка, която ти и Боби сте подхвърлили в лабораторията.

Лайтстоун бързо разгледа доклада, после присви недоумяващо вежди.

— Ти видя ли го? — попита той. Майк Такахара кимна.

— И какво мислиш?

— Неясно, колкото всичко друго — отвърна техническият агент, като триеше клавиатурата с ръкав. — Очевидно не е нещо, с което съдебните експерти се сблъскват всеки ден.

— Но какво означава от техническа гледна точка? — настоя Лайтстоун.

— Е, освен това, което е написано, бих добавил, че новата ти приятелка е сериозно забъркана и всички пътища водят до прекрасните й очи.

— Много точно. — Хенри Лайтстоун хвърли доклада, напълно отвратен от себе си. — Знаеш ли какво ме тревожи най-много в цялата тази операция?

— Какво?

— Боби.

— Бившият ти партньор? — Майк Такахара объркано замига. — Не мога да схвана.

— Освен ако не е станал много добър актьор през годините след оттеглянето си, наистина не мисля, че ни мами.

— Което ни връща към подозрението, че екип „Чарли“ може да попадне под кръстосан огън и никой не знае защо.

— Точно.

— Така че какво да правим, след като Халахан и Мур текущо ни наредиха да стоим дяволски далеч от екип „Чарли“? — попита Майк Такахара.

— Не съм сигурен, че ще се получи — каза замислено Хенри Лайтстоун. — Но определено си заслужава да се опита. Имаш ли обикновен плик и марка за експресна поща?

— Мисля, че да.

Майк Такахара надзърташе над рамото на партньора си, докато Хенри написа дванадесет думи с печатен шрифт в средата на листа.

— Наистина ли мислиш, че това ще ги накара да се раздвижат?

— Все някой ще го стори — обеща Лайтстоун, адресира плика и го подаде на техническия агент. — По-уместният въпрос е кой?

— Без да споменавам кога, къде и как — добави Майк Такахара.

— Ох, да, и това — доволно се усмихна Лайтстоун. — Знаеш ли как да намериш пощата?

— Странноприемницата „Смъртоносен огън“ на улица „Брендиуайн“? — Такахара погледна часовника си. — Няма проблеми, ще бъда там след половин час. И после?

Хенри Лайтстоун сви рамене.

— После ще направим това, което винаги сме правили, когато нещата станат напечени. Ще спрем да играем по правилата.